alfawanderer

Здравейте, накратко - СТОЙТЕ НАДАЛЕЧ ОТ АНТИДЕПРЕСНТИТЕ!!! А ето и моята объркана история: Всичко започна с пристъп, който в последствие се оказа паническа атака (учестен пулс, необясним страх без нещо да се е случило или да предстой да се случи, високо кръвно - 100/180, пристъп на клаустрофобия, агорафобия и т.н.). Всичко започна от нищото само, за да се стопи отново там. И се случи отново. И отново... И отново (както се казваше в една реклама - и пак, и пак, и пак). Пообиколих лекари всякакви - кардиолог, невролог, вътрешни болести, ендокринолог и т.н. Всичко ми било наред. Така разбрах, че лекарите са като фризьорите. Фризьорите си имат любима прическа и каквото и да им кажеш, все някакси през нея го пречупват. А лекарите си имат любими... хапчета, каквото и да ти има, все гледат да ти изпишат нещичко. Да не си тръгнеш с "празни ръце". Е, аз въртях, въртях и стигнах до психиатър. Въпросната докторка (с уважение към труда и титлата й, и без имена) ме изслуша за 20-ина минути и ми предписа какво... антидепресанти. Не един, ами два. Да се усилвали и помагали. Единият между другото беше "Деанксит", който имам чувството, че го препоръчват вече и за хрема. Аз също съм учил и то доста, затова реших, че "кой за каквото е учил" и започнах да ги пия стриктно и прилежно. В листовката пишеше, че постигали минимално действие след 14 дни, а оптимално за около месец. Аз устисках 7 дни (може би 8). От тази терапия се "обзаведох" с 3 неща: 1. Алергична реакция (ттова отшумя за 2-3 дена) 2. Чувство за дереализация - имах чувството, че съм герой от филм, че съзнанието ми ей сега ще изскочи и ще напусне тялото ми, че това, в което съм е нещо друго, но не и реално (това отшумя за около седмица). 3. И "гвоздея на програмата" - натрапчиви мисли за самоубийство (е това не отшумя). Но не просто някакво, а точно определено - да скоча от балкон. Нищо друго - остри предмети, хапчета, коли, влакове - не. Само балкон. Страх ме беше, че ще загубя разсъдъка си, ще загубя контрол, че в един момент просто ще го реша и ще намеря начин да го направя. Страх ме беше, че ще може да ходя насън и да скоча, че ей сега ще ми дойде неудържим импулс и ще прескоча парапета. Не ме разбирайте погрешно. Аз обичам живота си. На 35 години съм и прекарах последните 10 учейки и работейки здраво, за да имам това, което имам и да съм това, което съм. Не ходя по водата, но се справям - над средното. И тъкмо дойде момента да се порадвам - и "прас"! Тези мисли не са постоянни, но на моменти просто завладяват цялото ми съзнание. Сякаш ей сега ще дойде окончателния импулс и ще го направя или ще го приема за нормално и ще го направя после. Отмонтирах бравите на вратите към балкона и се преместих да спя в стая, която няма врата към балкона. Това ми вдъхва някакво спокойствие - ще ми даде още малко време да "изляза" от импулса, ако е импулс обаче. Сега е малко задушно, но използвам прозорците. От тях не ме е страх - не че не мога да изляза, но просто не ме страх. Накратко развих първата в света балконофобия. Чувствам се добре като съм на земята и ходя по улицата. Имам чувството, че съзнанието ми се обърнало срещу мен и търси как да ме уплаши "най-качествено", да ме държи "на ръба". Все пак "фоновия" страх остана. Страха от следващия пристъп. Самите паник атаки затихнаха благодарение на блога на Орлин Баев. При последната си лежах и си цъках на телефона докато чакам да премине. Но натрапчивите мисли за самоубийство останаха. Не всеки ден, предимно късния следобед или привечер. Затова искам да попитам Орлин Баев и/или д-р Първанов просто и ясно: Опасен ли съм за себе си? Може ли найстина да го направя? Моля, отговорете.