Aleb

Какво се случи след тежката криза на ОКР Здравейте на всички! Ще се опитам да ви разкажа как прекарах това лято. Точно на 11 юли ми беше най-силната фаза. Малко след това започнах да пиша и тук. Изтормозих бая хора с питания и излияния. Имам тема тук, в която можете да видите как беше... Пия сутрин по един деанксит и почнах пак 5 - HTP. Вече разпознавам натрапливостите и се оставям в техните ръце, в момента, в който ме връхлетят. Най-лесно отпаднаха мислите, че ще нараня някого. Не го искам - няма да се случи. Сексуално унижаващите се появяват - факт. Но си казвам - Ей, сега ще отмине. Просто си представям как след 5 минути ще съм някъде другаде. Ходя на терапия, но най-вече сама търся отговорите. Минах през всякакви метаморфози и кризи. До преди отключването не бях религиозен човек, страхът ме върна към Бог или поне до убеждението, че не съм сама. После си внуших, че ми е направил магия. Умирах от срам. Реших, че каквото и да ми е направено отвън го приемам и ще живея. Явно ми беше трудно да приема самото състояние. Сега проблемите ми се видоизмениха. Повече тъга има и чувство на безнадежност. Но такова осъзнато. Не изпитвам удоволствие или мн трудно. Доста съм раздразнителна. Един приятел ме заведе при психиатърка с 35 годишен опит. След като й разказах всичко, тя ми каза, че имам депресия и без лекарства няма да ми мине. Понеже сега съм мн лабилна, приех лечението и даже си купих лекарствата. Но в последствие се отказах да ги пия. Като помисля за бъдещето не го виждам, както преди обнадеждаващо. Но все пак не ми се ще да се зашеметявам с хапчета, надебелявам и пристрастявам. Смятам, че не ми стиска да умра, да си посегна. Живее ми се, но не така. От друга страна си казвам, че трябва да свикна. Че ще има остатъци. от цялото това нещо. Имам и проблеми с храната. Развих някаква фобия към месо. Трудно го ям. Друг странен процес е самото хранене - представям си как храната преминава през тялото ми детайлно и това ме кара да се чувствам зле. Все едно е безсмислено. Но си ям. Не се отказвам. Остана още един страх, който не му открих ключ -- че това не съм аз, чувството, че не съм аз. И като си го помисля ме заклещва страхът. Станала съм мн лесно внушаема. Например чета статия за кои храни причиняват рак и почвам да ги избягвам, Но виж да ми стане лошо не ме е страх. Казвам си, нищо реално не може да ти стане или най-малкото не вечно. Хубавите неща - намерих си втора работа, записах йога. Поздрави на всички, Подобрението ще дойде по един или друг начин. Вярвайте. Даже искаме с други хора да си направим сдружение!

Исках да попитам нещо конкретно: от 28 юли приемам Деанксит сутрин и привечер към 18 часа. Сега разбирам, че не е добре това лекарство да се пие вечер. А така ми бе предписано от психиатър. От друга страна искам да го спра, защото вярвам, че ще се справя и без него. Чета за този медикамент доста гадни отзиви. Но като цяло не искам да приемам хапчета. След близо месец, това, което се промени, е превъзбудата на тялото ми. Соматично вс е спокойно, но мислите си хвърчат, просто гледам да ги приемам и да не се плаша от тях.

пълен идиот съм...

Здравейте отново! Мина време, потърсих и психотерапевтична помощ (избрах нарочно да е жена, понеже забелязах, че се привързвам към мъжете, които ми помагат в това състояние). Но преди ден мина едва първата ми среща. След нея се почувствах доста добре и уверена, но на другия ден пак започнах да чета и да се сривам психически. Най-лошото, което си внушавам, от което адски много ме е срам, е че са ми направили магия или че съм обсебена от демони. Не мога да повярвам, че стигнах дотук. Адски много ме е срам. За мен хора, които вярват в магии са с нисък праг на интелигентност, а сега аз съм в това положение. Влязох в една такава страница и само като прочетох за какви глупости става въпрос, се отказах. От друга страна искам да се обърна към Бог. Във вярата като цяло, но и това ми е трудно, защото срещам вътрешен отпор. Сякаш рационалната ми същност казва, молиш се се сега, защото ти е трудно, но всъщност никой няма да ти помогне... Защото няма Бог или по-скоро ти няма да го откриеш. Заради семейната ми история винаги съм си мислела, че сме обречени на всичко най-лошо, а и другите около мен са се държали така. Ето че и аз се докарах до това състояние. Моята психотерапевтка искаше от мен да спра да чета и да пиша по форуми. Но уви не мога да се справя толкова бързо. Чувствам се точно като зависимия ми брак като е абстинентен - да чета за болести. Искаше от мен да декларирам, че съм готова на промяна. И че след нея най-вероятно ще съм друг човек, дали съм готова на това, а също дали съм готова да се откажа от болката си, която толкова много ме зарежда. Да, така е. Признавам го. Страшното и грозното винаги са ме поддържали... Така се успокоявах, че има зло навсякъде, не само при нас. Не искам да навредя на никого, чудя се по цял ден, дали не съм психопат, който би допуснал да навреди или обиди хората около себе си - познати и непознати. Като резултат седя повече вкъщи и избягвам контакта с хора... Знам, че сама трябва да си помогна, но как... Психотерапевката ме увери, че от мен трябва да дойде. А аз сега не знам за какво да се хвана. Четох в блога на Орлин Б. текстовете, но сякаш не мога да вникна истински и все тая ужасна част от характера ми се обажда, която иронизира и минимализира доброто. Осъзнавам, че всеки може да си вярва, в каквото иска, но сякаш аз не съм способна... Другото чувство на загуба, което се развива в мен също много ме мъчи. Че животът ми изтича и започват едни налудни мисли. Например разминавам се с човек на улицата и започвам да мисля, че повече никога няма да го видя, става ми мъчно за непознатия човек!?!??? Понеже се занимавам с изкуство, срещам човек, известен и почвам да си втълпявам как го харесвам, как ще почна да го преследвам като лудите. Но това не ми носи удоволствие, повярвайте ми... От месец насам имам чувството, че това не съм аз. Сякаш съм някаква обвивка и съм загубила идентичност. Не се смятам за друг човек, но все едно съм празна. Гледам се в огледалото и не се чувствам. Пия от 28 юли деанксит, по-спокойна съм, но мислите стоят. Като съм на обществено място постоянно мисля, че ще се изложа, че ще се съблека и прочее гадости. Знам, че всичко е в мен и зависи от моята воля, но как да я задвижа. Като характер съм мн нетърпелива за съжаление. Страхувам се, да не изпусна контрола върху себе си. Две неща седят в моето съзнание, и бих искала специалистите да обяснят защо няма да се случат -- първото е, че ще нараня и ще самонараня, а второто е че четох в блога на един, който ми изглежда доста луд, че при лечение с медикаменти, като при депресионните състояния, може във фаза на подобрение, човек да се нарани или самонарани. Имало някакъв такъв кратък период... Съществували някъде статистика на хора с окр дали са наранявали... за самоубийство е ясно, че може и да се стигне. то от такова изтощение на човек не му се живее много, много... Но да наранят?!?!? Това е засега от мен! Благодаря Ви за вниманието.

Докторе, споменах Ви, че ми предписаха Деанксит. Аз два дена мислих дали да го приемам. Прочетох, че на хора под 25 години със сиуцидни мисли не трябва да се предписва. Сега понеже един от основните ми страхове е да не се самоубия, възможно ли е да се обостри това желание? Е, не съм под 25 години, но се страхувам...

започна някакво гадно мравучкане по кожата. изпих ремотив и валериан, глог и мента и се надявам да заспя някак

Докторе, днес бях на психотерапевт (Юнгианска психология), която също ме посъветва да отида на психиатър и да започна с медикаментозно лечение. Утре имам записан час. Обясни ми за нуждата от сератонин в мозъка и че в това състояние, в което съм няма как да ми помогне. Докторе, мога ли въпреки недоспиването и стреса да се справя без ползването на медикаменти. Писах Ви и майл. Съжалявам, че така досаждам, но все пак искам наистина да знам дали трябва да приемам лекарства. Вечер се чувствам решаващо по-добре и спокойна. Да хвърчат разни глупости като мисли, но се справям доста по-добре. За сутрините вече споменах какво е положението. За съжаление близките ми са в паника и май най-добре да крия вече от тях нещата, които се случват, поне на този етап. Поздрав за всички хора, които се борим с ОКР и на тези, които ни помагат и разбират...

дам, разбрах ви, докторе. понякога на човек му трябва ритник в зъбите.

Мисля, че достигнах до някакви отговори за себе си. Защо така се получава. Признах пред себе си някои неща и веднага получих успокоение. Или поне усетих такова. С приятеля ми сме от близо 4 години заедно. Обичаме се, но сме имали и проблеми. Изневерих му преди две лета. Бях привлечена от по-възрастен мъж. Но направих крачката към физическото като нещо наказателно спрямо поведението на приятеля ми. Просто го сторих. Не бях мн щастлива от този факт. Получих доста сериозни угризения на съвестта. Опитах се да ги преодолея. В последствие започнахме да живеем от един момент заедно. Миналата година бях много самотна, понеже работата на приятеля ми е с обърнат режим, пък и той не е мн действен. Уморява се и няма мн инициатива. За разлика от мен, но сякаш с времето започнах да линея и да заприличвам на него. Точно миналото лято се случи така, не съм го търсила, но покрай моята работа се запознах с едно момче. То започна мн инициативно да ме сваля. Поддадох са не изкушението. Изведнъж всичко се преобърна и реших в рамките на 24 часа да си зарежа приятеля и да започна нова връзка. Така и стана. Честно казано до този момент не вярвах, че приятелят ми наистина държи на мен. Той обаче се побърка от загубата. Опитваше се всячески да ме върне. Аз се правех на сляпа. И така с това почти непознато момче започнахме връзка в рамките на месец. Всички около мен бяха шокирани от бързите ми и донякъде неадекватни действия. Заминах на море с въпросното момче и там получих паник атака на третия ден. по-скоро силна превъзбуда какво правя там, кой е този човек, защо постъпих така, че приятелят ми ми липсва силно. Че не мога да се откажа от него... В крайна сметка на следващата сутрин се обадих на една от двете ми най-близки приятелки и споделих положението, в което съм изпаднала. Трябва да уточня, че приятелят ми беше преживял доста сериозни кризи в рамките на раздялата. Тя ме предупреди, че ако се върна при него, трябва да съм наясно, че това е завинаги, щото другото е все едно убийство. Приех това "условие". Върнах се при приятеля ми, той ме прие отново. Всичко беше различно. но лека полека нещата се върнаха в старата им форма. И сякаш сега като с магическа пръчка се върнаха всичките тези колебания. Мога ли да разчитам на този човек, наистина ли го обичам, не си ли пропилявам живота. Последните месеци се грижех за почти всичко сама в къщата, оставах доста време сама, не излизах почти. Инициативата за вътрешното забавление е почти винаги моя... В една от сегашните ми криза му споделих за онази начална изневяра. Той почти не реагира. Може би, виждайки състоянието, в което съм. В комбинация със силния стрес от страна на семейството ми, мисля че се докарах до това състояние. Разпадът там, ужасът, агресията, скандалите... Искам да ви кажа, че обичам моят приятел въпреки дефицитите. Просто стана всичко мн ултимативно. сякаш друг изход няма. Плюс това постоянно имаме финансови проблеми, които се опитваме да решаваме... Той е мн добър и спокоен човек. Просто се натоварвам аз с прекалено мн мисли и отговорности... Та, така, бях откровена пред вас.

Не мога да се спра да чета. И исках да ви питам възможно ли е да имам генерализирано тревожно разстройство, понеже страховете ми се менят постоянно. Но все пак има един основен да не полудея, загубя контрол да нараня себе си или близките...

Пиша пак тук, защото ми е много тежко и трудно. Чудя се защо се случи така, къде сгреших... Мисля, че съм лош човек - нетърпелив, завистлив и егоцентрик... Едновременно с това лабилна. Жалка работа... Докторе, има ли някакъв шанс да започна при вас терапия? Писах Ви и на профила... Моля Ви, кажете

благодаря ви, докторе.

благодаря ви. тоест това не са верни неща, така ли? за тези теории с какво е придружено окр-то? ясно е, че към него може да върви депресия, но шизофрения? пиша ви, защото имам нужда да споделя. така се чувствам по-добре. вчера пак имаше проблемна ситуация в моето семейство. брат ми се беше напил и тормозеше майка ми. общувах с тях по телефон. качих отново адреналина... изплашена съм много, сутрин ми е най-трудно. страхувам се, че ще се пристрастя към хапчета (пия ремотив и 5 HTP) че вече няма да мога да живея нормално и ще ме изоставят всички. миналата вечер бях по-добре, някак си осъзнавах всичко, което преминава, но го игнорирах. но сега пак ми е трудно. трябва да ходя на работа, но едва намирам сили. работата ми е доста свободна, имам малко задължения и мога да преценявам кога и как да се натоварвам. нямам в момента кауза. чувствам себе си и заниманието си безполезно. няма екип, в който да вярвам. иска ми се да вярвам в нещо!

Докторе, отново се зарових в четене за състоянието и попаднах на една доста подробна статия, от която буквално ми стана лошо. http://www.gatchev.info/blog/?p=939 Сега освен всичко други страдания си внуших, че имам и депресия и шизофрения. понеже там беше описано покрай медикаментозното лечение за такива случаи. отново страх и ужас. Специалистът обяснява, че като почнеш да пиеш лекарства едното състояние се повлиява, но другото депресията или шизофренията се обостря и може наистина да нараниш или да се самонараниш. Рева с глас. Страх ме е много. Моля ви, обяснете ми!

да, но не мога да спра тези мисли. почвам да мисля за себе си като за изрод, който трябва да пие хапчета и да бъде затворен. изпитвам страх да изляза сама от вкъщи, за да не извърша нещо кофти. интересното е, че не вдигам толкова много вече пулса и адреналина (дали не е от натрупването на ремотив и 5 HTP), а просто мисля и ставам тъжна и апатична. всяко едно нещо пречупвам през болка и ужас. например, гледам как водата завира и почвам да си мисля да си вкарам пръста вътре. знам, че ще е се изгоря, но това ме привлича и плаши едновременно. почнах да си присвоявам състоянията на другите хора, за които четох. че ще получа ПР, че ще се изложа някъде... или ще загубя контрол и ще извърша някаква генерална глупост. че ще издам тайни за хора, които познавам или ще обидя някого нарочно. пускам мислите си сега, защото вече близките ми почти не могат да ми помогнат, отхвърлят състоянието ми, което ме прави още по-притеснена. страх ме е, че приятелят ми ще ме изостави. съжалявам, че се стигна дотук, но без да ви познавам се уповавам на написаното дотук. просто е много интензивно и се чувствам адски сама. вчера брат ми ми се обади в неадекватно състояние пак каза, че не е ходил на работа, майка ми звучеше зле. така че и от тази страна тече негативната енергия. а аз така искам да се заредя с положителна.

изчетох всичко по темата. което е и добре и зле, защото почнах да се влияя от състоянията на другите хора. но пък от друга страна влязох в блога на Орлин и четох текстовете му за медитация и справяне. лошото е, че животът дотук ме направи мн арогантна и силно иронична към всичко. повлиях се от деконструктивното поведение на брат, в това, че не вярва в нищо и никого, а и попаднах и на други такива хора. и сякаш се заразих с това, а аз не съм такъв човек. винаги съм била оптимист и борбена, гледаща красивото. жалко, че се изпуснах така и изцапах тялото и душата си само в негативни неща.

Притеснявам се, защото виждам вече, че приятелят ми не може да разбере в какво трудно положение се намирам. Разбира се, той ме кара да мисля за хубавите неща, които ни предстоят, ходенето скоро на дълго чаканото море, хубавото и топло време отвън, което толкова обичам... А пък аз си мисля, как там на морето ще ми стане лошо и никой няма да може да ми помогне. Постоянно си мисля, че ще загубя контрол и ще ме въдворят, както се случи с брат ми. Най-травматизиращото нещо досега в живота ми. Страх ме е да не загубя приятеля си и да остана сама като майка ми. Притесняват ме агресивните ми и разрушителни мисли, които бликат една след друга. Чувствам се без капка сила вече. Страх ме е, че животът ми няма да се върне и ще съм накакъв зеленчук, отглеждан в отделение с други. При мисълта за близките ми, които ще станат свидетели на това, просто умирам за миг. А така обичам живота, така ми се живее, Боже, какво стана, какво ми се случи... Съсипана съм! Моля Ви, помогнете, докато тръгна на терапия...

Пиша отново, защото има още време до първата ми консултация заради летния период. Тя ще се случи на 23.юли следващия четвъртък. Препоръчаха ми психотерапевта Светлана Желева. А на 31. юли ще се срещна с доктор Кимон Ганев. Изплашена съм, защото има още време, а аз все мисля за думите на първата психоложка, с която се срещнах. По-горе писах как се отнесе с мен. Бихте ли ми дали някакви съвети-стъпки как да се справя дотогава. Това, което правя, което научих, е да си казвам -- а, ето пак такава мисъл, натраплива, отхвърли я, тя е глупост. Въпросът е, че те текат почти безспир. Всяко едно нещо го хващам и отравям по възможно най-гадния начин в мислите си. Имам момент на възход, в който си казвам върнах се, ето ме тук съм, всичко е наред и в следващия миг отново съм на дъното. Моля Ви за малко подкрепа в този изчаквателен период.

Напълно съм готова да се подложа на психотерапия, имам и записан час, дано си паснем със специалиста.

Благодаря Ви, докторе! Чаках пред компютъра да ми отговорите и сега съм така спокойна! Имах нужда от тези думи! Благодаря от сърце!

Бих искала да добавя, че нямам никакви ритуали, само мисли.

Здравейте, доктор Първанов! От няколко часа чета постовете за ОКР, защото имам съмнение, че отключих това състояние и в крайна сметка реших да Ви пиша. На 29 години съм. В моето семейство брат ми е от 20 години с наркотична зависимост. Целият ни живот е белязан от опасението за смърт. Винаги съм била много борбена и съм се опитвала да не бъда в тежест на родителите ми. Общо сме три деца, а аз съм най-малката. Помня, че преди години, когато брат ми отиде да се лекува в комуна и всичко трябваше да е наред, аз започнах да си представям как посягам на майка с нож или по някакъв начин я наранявам. Безкрайно я обичам. Мисълта ме измъчваше жестоко, но споделих тогава с най-близката ми приятелка и нейната вербална подкрепа ме извади от това състояние. Трябва да призная, че винаги съм имала и хипохондрични мисли. Изследвала съм се и съм ходила по лекари. На два пъти се оказах права и това затвърди отношението, че познавам диагнозите си. В последствие с годините това желание да търся болести отпадна. Преодолях го с подкрепата на близките ми. В последните две години обаче състоянието на брат ми рязко се влоши, семейството ми се разпадна - баща ми напусна майка ми и тя попадна в изключително опасна ситуация с човек, който вече се държеше налудно и имаше агресивни изблици. Беше въдворен. Посещавах го по всички възможни места за лечение заедно с майка ми. В този период изграждах и сегашната ми връзка. Много обичам моя приятел. Като темперамент лесно избухвам, но и бързо ми минава. Не съм меланхолична, напротив, жизнерадостен тип съм. Обичам живота! От друга страна имам вродено чувство за вина от майка ми по много и различни причини, свързани със семейната ни среда. Преди повече от месец, лежейки на леглото, докато моя приятел се грижеше за вечерята, започнах да си мисля да скоча от прозореца, просто, ей, така... Това ме ужаси и веднага му споделих. Трябва да допълня, че се бях запознала с подобна житейска съдба на жена. Споделих му, излязохме и всичко се размина. В последните десетина дни обаче започна интензивно да се появяват натрапчиви мисли -- първо бяха свързани с моето лично самоубийство, в последствие с убийството на най-обичните ми хора, до това, че си го представях и към минувачи, с които просто ни се срещаха погледите. Започнах и неистово да искам да споделя всякакви тайни, които знам за себе си и други хора, което също ме побърква. Почти всяка деградивна мисъл я хващах и я прехвърлях през себе си... Сексуално унижаващи... Важното е да кажа, че споделям веднага с близките се какво чувствам и мисля. Понеже миналата събота и неделя останах сама, отидох при приятелка. По предложение на нейната майка - лекарка отидох на спешен психиатричен кабинет. Това място го познавам доста добре и събуди у мен още повече стрес. Предложиха ми да се върна в понеделник и да започна с лекарства. Вчера бях при психолог, която искаше да ме изпрати при психиатър и да мина на хапчета. Наговори ми страшни гадости, че ако не взема мерки с хапчета, ще се инвалидизирам. Че мога да извърша в някакъв моменти мислите си!?!??! Което тотално ме срина. Трябва да ви призная, че аз съм много против антидепресантите, виждала съм на какво заприличват хората и това ме отвращава. Записах си час при специалист психиатър и психотерапевт. Но датата за среща е на 31.юли. Отпускарски сезон е. Готова съм да работя и да възстановя чрез терапия нормалното си състояние. Но не ми се иска да пия хапчета. В момента взимам Remotiv и 5 HTP, които ми действат благоприятно. Съмнявам се, че в някакъв смисъл имитирам брат ми в неговите състояния, като се нагърбвам с най-ужасяващите сценарии. Дали това не е вид хипохондрия. Научила съм през годините за много и трагични неща и сега ги пречупвам през себе си?! Готова съм да направя всичко, за да върна нормалното си състояние. Много ще се радвам да прочета Вашето мнение! Както и на другите специалисти! Всичко добро!