Здравей, Донка. Благодаря ти за отговора. Аз тези проверки и оценки ги наблюдавам в себе си още откак се помня. Помня, как, когато харесвах в училище някое момче , се опитвах да се модифицирм, за да му се харесам. Нещата са доста комплексни.
Чела съм на Дон Мигел Руис няколко неща, но отдавна и това, което помня най-ярко е моментът с един разказ за мъж и жена, които не вярвали в любовта. Разказът завърши с това, че не е добре да връчваш щастието си в ръцете на другите. А аз това правя. И пишейки в момента тук , очаквам някакъв отговор и спасение. Вероятно изглеждам жалко и нормалните хора недоумяват за какво говоря.Най-лошото е , че се чувствам неспособна на истински чувства и обич, а всичко в мен е продиктувано от тази жажда за внимание. Изворът на доброто съм я чела доста отдавна. Ще се поразровя да я открия.
Ще разкажа за живота си.Като цяло, в семейството ми имаше насилие. Баща ми биеше майка ми и сестра ми, която е по-голяма от мен. Аз наблюдавах това и още от тогава си мислех как да НЕ се държа, за да не се случва и с мен това. Как да бъда покорна.Получи ми се. Понякога се мъчех да се разрева, за да ги накарам да спрат да се карат, видиш ли, от състрадание към мен. Не помня да е имало ефект. Така до към 9 годишна. Аз и майка ми се преместихме при баба ми. Тя беше със съвсем други очаквания и изисквания към мен, от тези в стария ми дом. Така и не успях да свикна с нея. Беше доста критична.Почти всеки ден плачех, майка ми ужасно ми липсваше, защото почти не прекарваше време у дома. След около година баща ми почина. Майка ми си намери приятел и тотално ме отсвири. Разговаряше за мен само с баба ми. Това много ме нараняваше. По-нататък във времето, може би около 4-ти клас аз започнах да работя заедно с нея през лятото. Тя имаще малък бизнес. Но дали и това не беше метод за да се почувствам по-добра и по-привличаща вниманието, да се почувствам добра, а и по-блозка до нея, не знам.
По-нататък-в тийнейджърските си години , а и преди това, все си казвах:"Щом вие-големите-не се грижите за мен, и аз няма да се грижа за себе си , за да ме видите колко съм зле и да се усетите". Сега, когато пиша това , си давам сметка, че ме е било страх да изявя собствените си желания. Това винаги е било ЛОШо в нашето семейство. Щом искаш, значи си лош! Сестра ми , например, изявяваше желанията си, с цената на бой, скандали и така нататък. Понякога те не бяха адекватни, понякога се опитваше да манипулира родителите ми и аз виждах това. Дразнех се и мислех, че ако съм добра, и ако не искам нищо, отношението към мен ще бъде по-различно, но не стана така.
Поведението ми на доказване и жаждата ми за внимание се прехвърли в последствие извън границите на семейтвото ми. Пушех трева, опитвах и други наркотици, отново за да бъда приета в дадена компания. Пред едни бях готина, пред други се правех на умна, и така , с хиляди маски. Но не успеех ли да получа дозата внимание, видех ли,че някой е по-интересен от мен , веднага ми потъвха гемиите. Завърших училище , исках да кандидатствам психология, но не ме приеха. Тогава имах други приоритети, а именно, бях започнала връзка с човек. Той беше ужасно ревнив и моето желаниие да се харесам и да се правя на остроумна не му се нравеше. И той се бореше със своите демони, а аз и на него се стремях да се докажа. Тук вече стана страшно...Аз се ограничих максимално от контактите си, и не само. Слагах него над всичко свое, над всеки свой приоритет. Накрая той ми изневери. Това ме съсипа. Не можех да спра да мисля за това. Изпаднах в тежка депресия. Него го нямаше, не можа да остане до мен в това състояние и си следваше живота, без да се разделяме официално. Бях изцяло зависима от него. Междувременно забременях. Малко след като родих се разделихме по моя инициатива. Най-сетне успях да заявя себе си , с което се гордея. Но беше малко късно. Изпитвах постоянно чувство за нереалност и отделеност от света. Празнота. Откъснатост. Постоянно изпитвах нужда да се жалвам на някого. Това имаше временен ефект. Страхувах се ужасно, яе съм лоша ,майка, яе за нищо не ставам, че съм гаден човек. Същото изпитвах и докато имах връзка с него, тъй като не можех да угодя на ревността му и мислех, че ако друг мъж ми се стори симпатичен или приятен за контакт, това ме прави ужасен човек. Бях виновна дори , когато погледнех някого. Тази вина беше в мен, независимо , дали той -партньорът ми-присъства в момента или не. С помощта на психотерапия мъничко успях да се откъсна от това и да се посъвзема, но не съвсем. Чувството за нереалност си остана, наред с други симптоми.
Детето ми порастна,стана на 5 когато баба ми почина. Аз реших , че няма да се оправим с парите и заминах за чужбина за 2 години. Оставих детето си при баща й. Сега съм пак тук. Имам някаква връзка, детето ми е смен и нещата са привидно добре. Но изпитвам зависимост от партньора си. Много ми е трудно да я сдържам и се страхувам, че ще го отблъсна. Когато се разделяме ми се къса сърцето, зашото оставам сама с непълноценността си. С осакатеното си АЗ. И продължавам да любезнича с другите и да се правя на .... всякаква. Чувсвото за нереалност все още присъства , вече не знам от кога, но напоследък сякаш започва да се пропуква. Лошото е , че ми е много трудно да се фокусирам, а това пък ми пречи на развитието. Постоянно се сравнявам с другите и им се възхищавам, а от това ме боли.
Знам, че най-голямата ми борба е да се науча да заявявам себе си. И да се смиря с даденостите и недостатъците си.