EliYo

Здравейте всички! От известно време чета този форум и реших, че е време да се регистрирам. Аз съм също от патиланците, чиито глави/уши шумят и за съжаление имам доста голям стаж. Търсейки информация за проблема си, попаднах на този сайт, където отзивчивостта прави голямо впечатление.
Имам конкретен въпрос към д-р Тодор Първанов и ще се радвам, ако ми отговори. Разбира се, ако някой от Вас иска да сзе включи, ще ми е приятно да си поговорим. Но първо да се представя:
Жена на 37г. От 22 годишна имам тинитус. Не знам има ли значение, но се случи точно месец, след раждането на детето ми и след смъртта на баща ми. Което се оказа изключително стресов за мен период. Тръгнах по лекари-невролог, неврохирург, отоневролог, ендокринолог, кардиолог, алерголог... всичко. Диагнозите: Първо ми казаха, че е от стрес и недоспиване. После - нервновегетативна дистония и ортостатична хипотония (ниско кръвно, влошаващо се при рязка смяна на положението на тялото) После отоневролога ми каза отосклероза, което пък беше отхвърлено на по-късен етап и заменено със слухов неврит. После-недостатъчно оросяване на мозъка...Пила съм много лекарства, включително съдоразширяващи и даже антидепресанти, заради тежката депресия, в която се оказах в резултат на всичко това и липсата на лек. Минах лечение и с барокамера. Обаче този шум не изчезва. Последната ми диагноза е слухов неврит, заради която ми беше предписана и барокамерата. Обаче никой от лекарите, при които съм била, не отчита един много ,много важен фактор.Че това състояние не е статично и непроменливо. Че на моменти шумът намалява и слухът ми се избистря ( защото имам известно намаление). Това не е типично за нито една от диагнозите и много пъти сме го коментирали с УНГ-то, но все още водещата диагноза е неврит.
За мен всичко това се оказа ужасно. Изпаднах в депресия, както писах по-горе. Пих 3 години антидепресант, но освен непукизъм, до степен дебелокожие, друг ефект за мен нямаше. Напълнях с 10 килограма. Загубих работата си, сдобих се и със социална фобия и от слънчев и позитивен човек, се превърнах  в затворена и мрачна личност. Загубих и приятелите си, вследствие на това. Но въпреки всичко до ден днешен продължавам да търся алтернативи ,да чета и да се ровя във всичко ново, което излезе по темата. Приех факта, че тинитуса никога няма да ме напусне, но си дадох обещание да не му позволя да проваля живота ми и да не спирам да се боря.
Четох, че д-р Тодор Първанов също живее с шум в ушите и много ми се ще да ми даде някакви насоки как бих могла да продължа живота си нормално. Как той успява да се справи с това, защото прочетох някъде, че не му пречи. Много бих се радвала да прочета неговото мнение по моят пост. А също и вашите мнения, на всички вие, които живеете с този проблем. Успявате ли по някакъв начин да го игнорирате, имате ли техники , скоито по-лесно се спрявате, а още по-приятно ще ми е да прочета, че някой се е излекувал.
Желая здраве на всички Ви и очаквам да се включите! 
 
ПП: Ако желая лична консултация с д-р Тодор Първанов, къде бих могла да се свържа с него и въобще има ли такава възможност?
 

Аз не съм психолог, но ще опитам да съм ти полезна.
Първото, което ми прави впечатление е, че имаш нужда да намериш авторитет, на който да повярваш. Търси го упорито и ще го намериш.Нямаш доверие на психолозите тук, а искаш мнението им. Това няма никакъв смисъл.
Второто - прекалено много се вторачваш навътре в себе си и вероятно това ти пречи да видиш положителните неща в живота си. 
Третото - отказваш да поемеш отговорност за себе си и собствените си чувства. Имала си тежко детство, но вече е време да вземеш живота си в свои ръце и да работиш върху промяна в мисленето си. Трябва да намериш сили, а не да тъпчеш на едно място и да обвиняваш миналото, колкото и да е тежко то.
Търси терапевт, който да ти вдъхне доверие и да започнеш наново терапия. 

Аз не съм психолог, но ще опитам да съм ти полезна.
Първото, което ми прави впечатление е, че имаш нужда да намериш авторитет, на който да повярваш. Търси го упорито и ще го намериш.Нямаш доверие на психолозите тук, а искаш мнението им. Това няма никакъв смисъл.
Второто - прекалено много се вторачваш навътре в себе си и вероятно това ти пречи да видиш положителните неща в живота си. 
Третото - отказваш да поемеш отговорност за себе си и собствените си чувства. Имала си тежко детство, но вече е време да вземеш живота си в свои ръце и да работиш върху промяна в мисленето си. Трябва да намериш сили, а не да тъпчеш на едно място и да обвиняваш миналото, колкото и да е тежко то.
Търси терапевт, който да ти вдъхне доверие и да започнеш наново терапия. 

Привързаността и обичта не се възпитават, те или са изградени в процеса на отглеждане или не са изградени.
Тези взаимоотношения при които не са изградени връзките майка - дъщеря са едни от най - тежките. Емоционалните липси са много големи и детето израства с много ниска увереност, дефицит в доверие и любов, които компенсира по най - разнообразни начини.
Често много силно, като "програмирана" травма е и чувството за вина, болезнен дълг и страх.
Крайният добър резултат е ако се стигне до приемане и прошка, но това е дълъг процес. Да не се бърка приемането с примирение, съгласяване с другия и приемането на чуждото мнение за единствено и вярно.
В създалата се ситуация, която е далече от приемане и прошка е добре да се запазят делови отношения.
Един човек има нужда от физическа помощ, друг човек му я дава. Това е. При ясни условия и поставени граници от двете страни.

Аз не съм психолог, но ще опитам да съм ти полезна.
Първото, което ми прави впечатление е, че имаш нужда да намериш авторитет, на който да повярваш. Търси го упорито и ще го намериш.Нямаш доверие на психолозите тук, а искаш мнението им. Това няма никакъв смисъл.
Второто - прекалено много се вторачваш навътре в себе си и вероятно това ти пречи да видиш положителните неща в живота си. 
Третото - отказваш да поемеш отговорност за себе си и собствените си чувства. Имала си тежко детство, но вече е време да вземеш живота си в свои ръце и да работиш върху промяна в мисленето си. Трябва да намериш сили, а не да тъпчеш на едно място и да обвиняваш миналото, колкото и да е тежко то.
Търси терапевт, който да ти вдъхне доверие и да започнеш наново терапия. 

Аз не съм психолог, но ще опитам да съм ти полезна.
Първото, което ми прави впечатление е, че имаш нужда да намериш авторитет, на който да повярваш. Търси го упорито и ще го намериш.Нямаш доверие на психолозите тук, а искаш мнението им. Това няма никакъв смисъл.
Второто - прекалено много се вторачваш навътре в себе си и вероятно това ти пречи да видиш положителните неща в живота си. 
Третото - отказваш да поемеш отговорност за себе си и собствените си чувства. Имала си тежко детство, но вече е време да вземеш живота си в свои ръце и да работиш върху промяна в мисленето си. Трябва да намериш сили, а не да тъпчеш на едно място и да обвиняваш миналото, колкото и да е тежко то.
Търси терапевт, който да ти вдъхне доверие и да започнеш наново терапия. 

Добре, явно че имаш проблем с доверието както към останалите, така и към себе си. Не вярваш на специалистите, не вярваш и на собственото си тяло.
В такъв случай, как бихме могли да ти бъдем полезни?
Ти поставяш себе си в един невероятен парадокс - не вярвам на никой, не вярвам и на себе си, но искам някой да ми каже какво ми е......... Това е невъзможно.

Не искам да бъда лош пророк, но се сещам за поговорката, според която седящият на два стола, накрая пада от тях и се оказва седнал на земята.

Надявай се поне единият да не разбере, че си го лъгала.

Не мога да кажа как твоите двама мъже биха реагирали на тази новина. Не мога да кажа също и как аз бих реагирал, понеже такова нещо не ми се е случвало.

А какво би станало, ако ги запознаеш? И си признаеш и пред двамата какво се е случило в последните хикс броя години...

Питам, понеже ще бъде още по-лошо, ако и двамата научат новината от трето лице - "доброжелател".

"Не съм искала да нараня никого от двамата..." - дали ще ти повярват, ако им го кажеш?

Тук въпросът е, кое те спира да предприемеш действия. В по - предния пост съм написала някои от основните причини да не предприемаме действия, когато проблемът е отлагането. Ако се припознаваш и там, значи отлагането е част от картинката, но не е основния проблем. 
Ако не предприемеш действие, защото се страхуваш да не се изложиш, за да не те обсъждат, за да не те отхвърлят и т.н. Ти правиш по - скоро "бягство", оттегляне, а не отлагане, което е различно.

Не съм съгласна с мнението, че прегледа при УНГ трябва да бъде пренебрегнат. Това, че има хора, които са ходили и е без резултат не може да е общовалидно за всички.
 
вми,
Вътрешното ухо на човек е голямо, колкото зърно на кафе. В него се намират ушният охлюв и дългообразните канали на органите на равновесието. А кръвоносните съдове са толкова тънки, че еритроцитите могат да преминават само последвоталено един след друг. Вариантите за това свистене могат да бъдат различни - стеснение, втвърдяване  или намалена еластичност на кръвоносните съдове, висок вискозитет на кръвта, изхабяване на  клетките на власинките във вътрешното ухо и т.н.
Само вечер ли имате шум в ушите и как го усещате - силно, постоянно или само вечер, като бръмчене или с редуващи се звуци. Имате ли напрежение в тила?

При установавяне на причината аз мога да ви помогна, като ви дам насока какво да правите  

Прав сте имитирам смелост външно, но как човек като си позволи да бъде слаб ще стане силен? 
 
Чувал си предполагам много хора, да казват, как от определена дата ще се променят и станат ,,нови,,.Виждал си, как дата идва  те се втурват да правят  нови и различни неща, но скоро мерака  им умира и те си стават пак същите.
Защо е така? Така е, защото нашата психична енергия е ограничено количество.Когато се изчерпи, ние не се чувстваме добре и се нуждаем от почивка, която включва спиране на дейности.Тоест, грешката на тези хора е, че започват много и значими промени, за които нямат достатъчно психична енергия.За това и спират.
Ти искаш да си смел и успешен и за това трябва енергия.Но много голяма част от нея ти отива това да криеш,че си слаб.
Това е лошото на защитните механизми, лишават ни от енергия.
 
 
 
                               Са­мо когато си абсолютно оголен
 
Човек, който не прикрива своята грозота, притежава своя собствена красота. Човек, който не скрива нищо, прите­жава особена грациозност... и тази грациозност възниква, са­мо когато си абсолютно оголен. Когато си спокоен възниква определена грация и дори едно грозно лице става красиво. Но с прикриването, дори красивото лице става грозно.
За мене, красотата е да бъдеш такъв, какъвто си наис­тина: да бъдеш такъв, какъвто си и да си тотално релаксиран в него. Ако си грозен, си грозен и си напълно спокоен за това. Тогава върху лицето ти се появява една фина красота. За­едно с релаксацията и спокойствието, започва да се проявява един фин поток. Той не идва от диаманта; той идва от вът­решния ти аз.
Този, който не е спокоен със себе си, не може да е спо­коен с никой друг. И този, който не обича себе си, който крие себе си, не може да бъде обичан от никой друг. Той заблуж­дава другите и другите заблуждават него. Тогава ние в дейст­вителност никога не се срещаме. Срещат се само лицата ни – отчуждени лица. А съм пристигнал с гримирано лице и ти също си пристигнал с гримирано лице. Аз крия себе си и тя криеш себе си. В тази стая се срещат две лица, но среща ня­ма, няма истинска среща и общуване между тези лица.
                    
 
гледай и това---
 
http://www.ted.com/talks/brene_brown_on_vulnerability.html

Здравейте, мина много време откакто отворих темата и през този период се случиха много работи. Първото, което стана бе да се опитам да приема живота като нещо нормално и естествено, а не сякаш отивайки на война днес би трябвало да спечеля. Скъсах със слабата си емоционалност (тук намесих малко техники за самохипноза), но главното беше моето отношение към нещата. Безпричинна тревожност не съм чувствал от 5 месеца и няма да усетя, успях да променя поведението си към по-самоуверено, асертивно и повиших своята самооценка, която често бъркат за арогантност. Научих се на самообладание. Исках да пиша в темата, за да окуража хората, които се борят дълго със несъществуващи демони в себе си и да запомнят, че не ви трябва задължително психиатър, психолог или хипнотерапевт за да си помогнете. Не бих казал, че съм променил всичко имам още много неща да върша и поправям. Вече 1 месец уча в чужбина и не ми се е налагало за секунда да почувствам излишен стрес, което преди 1 година би било немислимо. Колкото до футбола в момента съм в прекрасна среда и започвам да награждам кариера като играч и треньoр, единственото върху което нямам контрол е дали ще бъда успешен. Запомнете, че промяната не става за 2 дена.
 

Здравейте!
Един следобед, преди почти двадесет и пет години, както си четях книга, чух в лявото си ухо нещо като жужене.Беше подобно на звука който издава неизправна луминисцентна лампа, но в много по-висока честота. Лекар съм и обяснието ми беше, че се е възпалил слуховият ми нерв.Не предприех нищо, знаех от учебника, че или ще ми мине или няма.Зачаках.След няколко дни се появи същият шум и в другото ухо. И….така си и остана.Нямам обяснение от какво е. Но, това което виждам е, че двамата имаме различно отношение към него.Като лекар,  знам, че не мога да помогна на всеки.Има оплаквания, които съвременната медицина все още не може да лекува .Аз самият съм казвал на хора, че единственото,  което могат да направят в даденият случай е да се примирят с оплакването.За това и ,,моят,, шум никога не ме е дразнил-приех,че е нещо нелечимо. Чувам го когато е тихо-вечер, сутрин, след събуждане, когато съм преуморен и когато мисля за него.Има ли звуков фон-музика, разговор или друго, нещо не го чувам.Но, важното е мисленето за него.Например, когато четох поста ти беше тихо, но аз не си давах сметка да чувам шума.В момента, когато  зачетох поста  и стихнах до тиниуса, започнах да го чувам и то много силно.Но, това никак не ми пречеше, да продължа да чета и мисля какво да ти пиша.
С две думи, аз още в началото съм приел,че шума е нелечим и не съм се борил с него.За това и нямам никакви проблеми със свикването.Ти си очаквала да се излекуваш и понеже това не е станало, си разочарована и непрекъснато се наблюдаваш- има ли го или не. Така и непрекъснато , мислейки за него го чуваш. А, аз не съм се наблюдавал, защото не съм очаквал него да го няма.
Работейки в армията, видях подобен начин на мислене сред артилеристите.Почти всички бяха със шум в ушите.но понеже знаеха от по-старите си колеги,че това е нормално, никой не се  оплакваше от него и беше свикнал.
Просто трябва да разбереш, че ще си така до края на живота си и това е.
Не мога да ви консултирам, не работя.