Cloe

Доста интересен клип - разкрива тайни, които всъщност доста от нас знаят, но не избират да приемат или използват. Със сигурност подейства доста мотивиращо Фокусирането на ума в друга точка е добър вариант, стига да не "замазва" проблема. Но да, в ежедневието не само си е лесно, но и неизбежно. Сега си давам сметка, че може би и за това уикендите винаги са съпътствани от две, три паник атаки. Алкохола... това е тема, която ми е трудно да коментирам. Знам, че с него проявявам слабост, дори и само за това, че го използвам като бърз лек, вместо да избера по-сериозните методи. Дни в които практикувам дишане, и полагам усилия да се сблъскам със страховете си понякога обезсмислям с мисълта, че просто една глътка би ме измъкнала веднага от тревожността. И разбира се, и от самия страх- някога да не доведе до пристрастяване. Въпреки, че от 5-6 години не съм имала вечер без алкохол било то чаша или повече, все още се убеждавам, че тук проблем няма. Или се заблуждавам? Пак въпроси.. Ето Cveta5 беше права- задавай си въпроси и ще намериш отговори

Благодаря ви за прекрасните отговори. Въпроси си задавам - постоянно и всякакви. Често отговора се изразява в мазохистично обвинение към самата мен. Започвам да обмислям колко хора живеят нещастно, защото наистина имат причина, а аз за щастие имам нормален живот, но въпреки всичко всеки ден се събуждам с тревожността и отчаянието в себе си. И отново в омагьосания кръг на рационализирането и опита да обясня на ума си, че всичко е нереално и породено от странични, дълбоки конфликти, а след това страховете, какво всъщност ще се случи, ако истинско страдание ме сполети и прочие и прочие… а живота си тече, сина ми расте, а аз съм заета да анализирам и самолекувам ума си (което ми се вижда, като абсурд) Това ме измаря и това ме спира да приема живота като „пътуване“ или духовно узряване. Защото реалността всъщност е, че в този процес на узряване аз не съм щастлива. Трудно ми е да приема, че за да стигнеш върха на спокойното и смислено съществуване трябва да си на това дъно. Не изпитвам самосъжаление, а яд и отчаяние, че не мога да променя нищо в усещанията си и тревожността си, защото промени в живота си не спирам да правя… Близките ми дават похвали за смелостта и увереността ми, а това са си сериозно усилия да не покажа същността си. Дано сте прави, че живота се отплаща и дано един слънчев ден се събудя с отговорите на въпросите си, със спокойствието на духа и тялото. Ще послушам съветите ви. А за отказването – никога. Все пак стимулът ми да се боря, защото съм майка и съм длъжна да съм тук до сина ми, в състояние, в което бих искала да виждам него след години е по-силен от всичко. Дано се окаже и резултатен.

Здравейте, От близо 5 години съм с тревожно разстройство и ПА. Проведох психотерапия и съм прилагала техники на визуализация, медитация, дишане и др. В периода на активна практика и самоанализа на дълбоките ми страхове, съпротиви, травми и характерови черти, смея да кажа че съм се чувствала доста добре. Когато сесиите завършат, ефектът държи няколко месеца до година, като се старая да практикувам някои от методите сама (поне за тези , които е възможно). Не искам да изпадам в подробности за преживяванията, които изпитвам след като състоянието ми се възвърне. Познати на всички симптоми и прояви. Имам ниска самоооценка, неуверенеа съм и изпълнена с различни страхове- това са част от типичните негативни черти в мен. Имам моменти, в които се преборвам с тези черти и активно се стремя да ги променя и то с резултат. Но някак си май не изкоренявам проблема. Смятам, че вече доста добре разбирам какво се случва с мен и причините, които провокират тревожността и атаките . Също се старая да приема и обикна страховете си. Мисля, че това обаче е задача, с която на този етап ми е най-трудно да се справя. Проблемът е, че толкова съм уморена от тази непрестанна борба, защото аз не мога никога да обикна своето ПА и този процес на приемане, аз виждам като борба. Но съм уморена и започвам да изпадам в апатичност, отчаяние и депресия .Осъзнах също така и че освен към сина си не съм изпитвала любов в живота си (изключвам приятели и семейство), а във връзките си винаги съм получавала достатъчно любов. Последната и най-важна връзка в живота ми, с бащата на детето ми също не се получи но смея да твърдя, че тук проблема беше комплексен и идваше и от двамата. Основното е, че и в тези отношения любовта ми не беше такава, какво би трябвало да е. Не мога да обикна себе си истински, какво остава за друг човек. Употребявам алкохол абсолютно всяка вечер след като детето заспи, защото тогава успявам да повдигна поне леко настроението си, да се отпусна , да забравя за тревожността и да успея да заспя- признавам, това е най-бързия и лесен начин, за излизане от състоянието. Имам страх , че ако не употребя алкохол вечер, ще остана будна до сутринта, изморена от самоанализи и предъвкване на проблемите ми. A безсънието ми винаги води до ПА. Уморена съм и искам да съм просто щастлив и нормален човек, за да мога да съм на 100 % със сина си и за да не му дам лош пример и да изградя тревожност в самия него. За себе си дори не знам дали имам нужда от тази любов и половинка, към които хората се стремят. Знам, че може би е време за поредната психотерапия и може би този път ще продължи по-дълго за по-траен ефект. Но има ли смисъл, ако знам, че тази тревожност ще е завинаги с мен, страховете ми ще дебнат удобния момент да се появят отново, а след тях и ПА? Възможна ли е истинска, трайна промяна и възвръщане към състоянието на личността ми, преди ПА? Не съм сигурна дали да се обърна към терапия отново или просто да приема факта, че ТР и ПА ще са смен завинаги и просто в определени периоди от живота ми ще съм по-добре, в други зле и ще се боря и ще си живея в омагьосания кръг. Това ли е живота- една борба със самата мен? Благодаря ви за отделеното време. ПП. Опитах се да споделя темата в Тревожни разстройства и паник атаки, но не успях. Извинявам се ако не е подходяща за тема Себепознание.