milk_lizard

Благодаря Ви, наистина много мил пост. (: Близка съм с майка си и скоро след като ходих на лекар и ми бе поставена диагнозата, говорих с нея и ѝ разказказах всичко. Обясних ѝ, също, че се чувствам твърде голяма за хранителни разстройства и наистина искам да реша проблема възможно най-скоро - някак не мисля, че отива на 23 годишна жена да се държи като тийнейджър! Всъщност майка ми е човекът, който ме насочи към този форум след като ѝ споделих, че нещата стават нетърпими и ми е трудно да чакам за терапия. Благодаря Ви, отново за милите думи. Благодаря, д-р Първанов. Здравеопазването тук е безплатно и съм в листа на чакащи за терапия. Срещах се и с диетолог, което ми помогна донякъде, защото осъзнах, че бях забравила как да се храня нормално. Въпреки това, намерих подхода ѝ не особено индивидуален и това бе малко разочароващо. През изминалите години постоянно имах усещането, че всичките ми проблеми са по-скоро симптоми и това ме объркваше извънредно. Изглежда съм била на прав път. Отговорът Ви е кратък и директно отговаря на въпроса ми - точно това, от което се нуждаех. Благодаря отново.

Здравейте. Бих искала да споделя историята си и да получа съвет относно това върху какво да се фокусирам...? От много малка имам проблеми със самочувствието и общуването. Получих диагноза астма на около 2-3 години и лекарствата ме предпоставиха към напълняване. Не бях дете с наднормено тегло но имах коремче, което мразех. Бях по-висока от връстниците си и се чувствах огромна и тромава от много много малка. Срамувах се от тялото си и го мразех. Останалите деца не ме харесваха особено, но все пак имах приятели. Бях обект на тормоз в училище и на улицата - вербален и физически - предимно заради теглото и размера си. Тук смятам, че е необходимо да изтъкна, че макар никога да не съм изглеждала като модел, не съм била и с особено наднормено тегло. Теглото ми е било в границата на нормалния индекс на телесна маса, често е било по-близо до горните граници, ходила съм на лекар и ми бе казано, че теглото ми е нормално и нямам причина да се тревожа. Тормозът продължи някъде до 15-16 годишна възраст - тогава станах малко по-уверена и се "насадих" в кликата на "популярните". По това време обаче започнаха депресивните епизоди и самонараняването. Не знаех защо се чувствам толкова нещастна - винаги си мислех, че причините са тривиални - чувствах се различна и отхвърлена заради алтернатиният ми външен вид с цветна коса и тъмни дрехи, проблеми с момчета и т.н. Общо взето нормалните неща, които тревожат момиче в пубертета. Отказах да кандидаствам в елитното училище след 7ми клас, в което всички смятаха, че трябва да отида заради високите си оценки и умения с чужди езици. Когато бях на 16 започнах връзка с момче, което ме подлагаше на невъобразим психически тормоз. Беше умел манипулатор и се опитваше да направи всичко, за да ме смачка и да ме накара да бъда това, което той иска. Теглото ми отново беше обект на подигравки и груби коментари. След няколко месеца той отказваше да прави секс с мен и очевидно бе отвратен от тялото ми, макар че не го казваше, се стараеше да го покаже. Държеше да мина на диета и да отслабна, защото бедрата ми се допират. Аз се бунтувах и отказвах да гладувам, за да му угодя. Когато бях на 17 реших, че искам да следвам медицина. Не бях приета при първия си опит и реших да остана вкъщи и да се подготвям сама, за да опитам отново следващата година. Тогава бе и вторият ми епизод. Бе много по-тежък, чувствах се като провал и отрепка, пиех много алкохол и бях изключително разстроена. По време на кандидатстудентските изпити се отказах от медицината и реших, че искам да следвам бизнес в чужбина. Намирам това за мой модел на поведение - и до ден днешен не съм сигурна какво точно искам да правя с живота си. Работих около година и междувременно се готвех за чужбина, Бях приета с безусловна оферта в един от най-елитните университети в Шотландия и бях много щастлива и горда - най-накрая се чувствах, сякаш правя нещата така, както трябва. Заминах за Шотландия малко преди 21вия си рожден ден. Бях по-голяма от съквартирантките си, но това не ме тревожеше. Бързо се сближихме и споделяхме много лични неща. Бяхме неразделни. Те ме наричаха "Мамичка", защото често бях най-отговорната, готвех и чистех и се опитвах да ги предпазя и да се грижа за тях когато прекаляваха с алкохола и се поставяха в рисковани ситуации. Скоро обаче започнаха и проблемите - често се чувствах експлоатирана и използвана от тях. Едно от момичетата постоянно изтъкваше теглото ми, наблюдаваше какво и колко ям, коментираше го открито и настояваше, че нямам право да се обижам и дразня, защото тя просто казва истината. Съквартирантките ми започнаха да ми създават много напрежение - водеха групи непознати момчета вкъщи, които облепяха вратите с тиксо, криеха четките ни за зъби и обръщаха апартамента с главата надолу. Организираха шумни партита в средата на седмицата, канеха хора, които бяха известни с лошото си пиянство и на няколко пъти нещата свършиха с полиция и арести, противопожарни аларми, евакуации и прочее неприятни събития, въпреки предупрежденията ми. По това време се разрази поредният депресивен епизод. Този път имаше различни елементи - започнах да се тъпча с боклуци в огромни количества, криех опаковките под леглото си и тайно ги изхвърлях в чували, защото се срамувах от поведението си. Искаше ми се да се опитам да повърна храната, която изяждах, но не успявах. Разбира се, напълнях, но не твърде много. Отказвах да напусна стаята си, лежах в леглото си непрестанно, не се поддържах и за малко не бях изхвърлена от унивеситета заради отсъствие. Когато обясних ситуацията си в администрация ми бе препоръчано да отида на лекар. Бе ми поставена диагноза mild depression and anxiety symptoms - лека депресия и симптоми на тревожност. Отказах терапия и медикация и реших сама да стъпя на крака. Завърших годината успешно, въпреки огромното натоварване (взех 2 години за една) и когато се махнах от общежитията, нещата се подобриха значително. През септември се върнах отново в Шотландия - нямах приятели (съквартирантките ми често ми се сърдеха когато излизах с други компании и скоро загубих всички приятели, освен тях), през същото лято се разделих с приятеля си, с когото бях от 3 години и заминахме заедно за Шотландия. Върнах се там съвсем сама и макар че това ме тревожеше, не го намирах за непреодолим проблем. В края на Септември вече имах ново гадже, нови приятели, бях председател на любимия си клуб по интереси и всичко изглеждаше прекрасно. След няколко месеца с приятеля си стигнах до извода, че той не е съвсем на моето интелектуално ниво, не споделяме много интереси и общо взето връзката не вървеше, затова взех решение да я прекратя. Не мисля, че това оказа кой знае какво влияние върху мен, но скоро след това започнах отново да "затъвам". Реших да взема нещата в свои ръце и тъй като винаги обвинявах теглото и фигурата си за всичките си проблеми стигнах до извода, че ако започна да се храня здравословно и да спортувам ще сваля няколко килограма и най-сетне ще започна да се харесвам. В началото всичко вървеше чудесно и всички бяха впечатлени от резултатите ми. Скоро обаче нещата започнаха да излизат извън контрол - ограничавах се все повече и тренирах все по-усилено и по-дълго. През май месец вече консумирах по около 300-500 калории на ден и повръщах по-голямата част от тях. Скоро след това започнах да злоупотребявам с лаксативи. От края на април до рождения ми ден през август бях свалила над 30 килограма и бях окол 59кг при височина 177. През юни цикълът ми спря. През септември косата ми започна да капе. По това време ядях по една салата без дресинг на няколко дни. Посещавах майка си в Лондон и я убеждавах, че нямам проблеми и че вече не съм на диета. Не смятах, че имам проблеми, но смятах, че имам нужда да отслабна още, въпреки че всички около мен ми казваха, че е време да спра, защото започвам да изглеждам твърде "кокалива". Аз не го виждах. През лятото бях започнала да се виждам с момче, което много харесвах, но ми бе трудно да се отпусна. Чувствах се емоционално отчуждена от всичко - всъщност спомените ми от това време са малко неясни, не изпитвах никакви емоции, нищо не ме трогваше и единственото, което бе важно за мен бе да продължа да отслабвам. Приятелят ми виждаше, че имам проблеми с храненето и настояваше да отида на лекар. Бе ми поставена диагноза EDNOS - eating disorder not otherwise specified, защото въпреки калориината рестрикция и ужаса от въглехидрати, който изпитвах не бях със свръх поднормено тегло, а това е един от критериите за диагноза анорексия. Нещата се случват бавно и още чакам да започна терапия. Междувременно започнах да работя сама върху проблемите си и да се опитвам да се храня нормално. Това ме доведе до нов проблем - започнах да изпитвам абсолютно неконтролируем глад и поглъщах огромни количества храна. Измъчвам се и се опитвам да се храня нормално, но около 9-10 вечерта започвам да се тъпча с каквото има в хладилника и шкафовете, често отивам до супермаркета и си купувам лакомства като насън. Качих 3-4 килограма и това ме съсипва психически. По-зле съм от всякога. Отрязах косата си, понеже капеше и мразя начина, по който изглеждам в момента. Чувствам се дебела, лакома, противна и извън контрол. Изпитвам изключително силна омраза към цялото си същество. Боря се с желанието да се самонаранявам. Плача неконтролируемо по цял ден, получавам панически атаки, счупих огледалото си. Не желая да напускам апартамента си, защото се чувствам сякаш всички ме гледат и си мислят, че съм огромна. Искам да започна да отслабвам отново, но всеки път когато опитам се провалям. Не разбирам защо не мога да контролирам приема си на храна както преди няколко месеца и това ме плаши. Чувстам се като провал и съм обсебена от негативни мисли за себе си - сякаш чувам собствения си глас в главата ми, наричайки ме с грозни имена, крещейки как ТРЯБВА на всяка цена да спра да се храня по този начин и да мина отново на диета, защото съм провал и единственото, което може да ме спаси е да бъда слаба. Приятелят ми ме заплаши, че ако започна пак да гладувам както през лятото не би могъл да издържи да ме гледа как се съсипвам и ще ме напусне. Планираме бъдеще заедно и много го обичам. Мисълта той да ме остави ме ужасява, но негативните ми мисли ме обсебват все повече. Не разбирам какво ми се случва. През по-голямата част от времето се съмнявам в диагнозата, която ми беше поставена, защото мисля, че съм дебела и лакома и не бих могла да имам рестриктивно хранително разстройство. Мисля, че само си внушавам, защото ми се иска да не съм толкова лакома и противна. Не зная върху какво да се фокусирам - депресията? Храненето? Искам да намеря решение на проблемите си, но ми е трудно да разбера какви точно са те! Моля, помогнете ми, отчаяна съм! Не мога да функционирам, последна година в университета съм и имам да пиша дизертация - изоставам, заради проблемите си, трудно ми е да се фокусирам! Трябва да завърша успешно на всяка цена, а ме е страх, че ще се проваля - ОТНОВО!