Здравейте!
Аз съм момиче на 29 години. Много съм чувствителна откакто се помня. Сега може би с течение на годините почнах да се уча да не се впрягам толкова за всичко и достигнах някакво ниво, за което мои близки го дефинират като "тя е над нещата". Но има някои неща, които може би задържам в себе си понякога с идеята, че просто не ми се занимава с дразги и си мълча. Или замълча си и после си казвам, но със спокоен тон или дори в кръга на шегата, за да не си създавам излишни нерви и все едно не е било. Спомням си като бях по малка в дивия си пубертет, освен, че плаках за всяко нещо, бях много притеснителна (и сега съм понякога, но сравнение с преди е нищо) и си изкарвах почти винаги яда на момента- с викане, чупене, блъскане, дори съм удряла (мое гадже, което ме е ядосало) и сега като се сещам за тези неща, сякаш не съм била аз. Изглежда ми много глупаво, просташко дори-това да се караш с гаджето си в някакъв клуб, пред хора, да си викате, да се чупят чаши и тн.. И с течение на годините улегнах доста. Промених се, станах някак по спокойна за тези неща. Искам да кажа, че спрямо моето семейство-майка, баща, баба.. съм много чувствителна, всичко давам за тях и ги обичам страшно много. И тук стигам момента, заради, който пиша тази тема. Понеже наште живеят в чужбина, аз останах тук грижейки се за моята баба, която не можеше да се грижи сама за себе си. Ходех всяка седмица по 2,3.. дни, в зависимост от работа и тн, пазарувах й, чистих, сметки и други неща, които тя сама не можеше да направи за себе си. Състоянието почна да и се влошава преди месец и половина. Минах през зверско напрежение, докато се водеха преговори дали да се хоспитализира или да влезе в хоспис, тъй като нейните проблеми бяха свързани със залежаване и не бяха толкова спешни за болница, предвид и тази ситуация, в която изпаднахме с пандемията. Нея я беше страх да влезе в болница и с основание. За това взехме решение да влезе в хоспис, с лекарски грижи за раните й, докато се види дали е удачно и дали може въобще да влезе в болница. Дните, в които я виждах, че тя не е добре, аз заспивах със страх, че на следващия ден може да не я заваря жива. Сутрин й звънях, за да се уверя, че ще ми вдигне и се успокоявах, че е жива още..Когато постъпи в хосписа, след това ходейки в апартамента й, аз някак чувствах отвътре, че тя няма да се върне там повече.. И чувствайки го, "се карах" на себе си, че не трябва да мисля така.. Но минавайки дни, чувайки от сестрите, които се грижеха за нея, че раните й са много зле, онова чувство се засилваше и някак се примирявах, че изхода ще е най-лошия.. До този понеделник, в който получих обаждане рано сутринта от главната сестра и знаех, че ще е за това.. И това ми и каза, че баба е починала.. Рухнах в сълзи и почнах да звъня на майка ми(която успя да се прибере по миналата седмица и успя да я види миналата седмица и си замина обратно през уикенда) много се разтрои и беше един ад цял ден.. В който хем бях "спокойна" просто, защото беше очаквано.. И хем както казват хората :" Човек никога не е готов да се раздели с близък", и плачех. Малко по късно следобед аз почнах да плача неудържимо.. Дотолкова, че на моменти се задушавах и се плашех да не ми стане нещо, и гледах да се успокоявам.. И така цяла вечер.. Не можех и ме беше страх да заспя.. Накрая се унесох по никое време и се събудих рано сутринта пак със сълзи на очите.. Беше ми такова цял ден.. Сълзи и болка.. И точно тази втора вечер като си легнах, аз я чух в съня си,чух я че ми казва, че много ни обича с майка ми, плачеше и тя.. И се събуждах, и се въртях, и ме беше страх.. Накрая съм заспала и вчера сутринта като се събудих, усетих страх и празнота в себе си.. Сякаш някой отсече тази болка, сякаш нищо не се е случвало и не мога да заплача повече.. Просто все едно нищо не се е случвало и това ме стряска и ме кара да се чудя какво ми стана за толкова кратко време..? Гледам й снимки и нищо.. Просто нищо.. А аз я обичах много.. Тя ми беше като моя 2ра майка.. Която даваше всичко за нас и ние бяхме преди всичко и всички.. Какво ми стана.. Дали тя не направи нещо отгоре, защото знае, че такива неща ми влияяят много.. Или някакъв шок.. Или и аз не знам.. Просто все едно все още е жива и живота продължава..