Jump to content
Порталът към съзнателен живот

kristin.dim

Участници
  • Общо Съдържание

    7
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Всичко добавено от kristin.dim

  1. Благодаря Ви за отговорите! Вчера след като го написах пак ме налегна мъката. Дори се чудех дали беше ок, че написах всичко това. Но пък после си казах, че щом съм го написала, значи е имало защо и че търся отговори, за които само имам предложения. Аз всъщност не я видях в съня си, а й чувах гласа, чувах й го и я чувах как плаче. Не знам защо.. Не помня и какво говореше. Помня само думите й, че ни обича. И не знам защо връхлетя този страх на сутринта от това? Вместо да се "зарадвам", че я чух и, че чух тези мили нейни думи. Не знам и защо плачеше. Може би заради този плач усещах това напрежение на следващия ден.. И дори влизайки в стаята, в която спя, усещах много странна тежка енергия, която сега се изпари. Или може би и аз си внушавам разни неща, заради болката от загубата..
  2. Здравейте! Аз съм момиче на 29 години. Много съм чувствителна откакто се помня. Сега може би с течение на годините почнах да се уча да не се впрягам толкова за всичко и достигнах някакво ниво, за което мои близки го дефинират като "тя е над нещата". Но има някои неща, които може би задържам в себе си понякога с идеята, че просто не ми се занимава с дразги и си мълча. Или замълча си и после си казвам, но със спокоен тон или дори в кръга на шегата, за да не си създавам излишни нерви и все едно не е било. Спомням си като бях по малка в дивия си пубертет, освен, че плаках за всяко нещо, бях много притеснителна (и сега съм понякога, но сравнение с преди е нищо) и си изкарвах почти винаги яда на момента- с викане, чупене, блъскане, дори съм удряла (мое гадже, което ме е ядосало) и сега като се сещам за тези неща, сякаш не съм била аз. Изглежда ми много глупаво, просташко дори-това да се караш с гаджето си в някакъв клуб, пред хора, да си викате, да се чупят чаши и тн.. И с течение на годините улегнах доста. Промених се, станах някак по спокойна за тези неща. Искам да кажа, че спрямо моето семейство-майка, баща, баба.. съм много чувствителна, всичко давам за тях и ги обичам страшно много. И тук стигам момента, заради, който пиша тази тема. Понеже наште живеят в чужбина, аз останах тук грижейки се за моята баба, която не можеше да се грижи сама за себе си. Ходех всяка седмица по 2,3.. дни, в зависимост от работа и тн, пазарувах й, чистих, сметки и други неща, които тя сама не можеше да направи за себе си. Състоянието почна да и се влошава преди месец и половина. Минах през зверско напрежение, докато се водеха преговори дали да се хоспитализира или да влезе в хоспис, тъй като нейните проблеми бяха свързани със залежаване и не бяха толкова спешни за болница, предвид и тази ситуация, в която изпаднахме с пандемията. Нея я беше страх да влезе в болница и с основание. За това взехме решение да влезе в хоспис, с лекарски грижи за раните й, докато се види дали е удачно и дали може въобще да влезе в болница. Дните, в които я виждах, че тя не е добре, аз заспивах със страх, че на следващия ден може да не я заваря жива. Сутрин й звънях, за да се уверя, че ще ми вдигне и се успокоявах, че е жива още..Когато постъпи в хосписа, след това ходейки в апартамента й, аз някак чувствах отвътре, че тя няма да се върне там повече.. И чувствайки го, "се карах" на себе си, че не трябва да мисля така.. Но минавайки дни, чувайки от сестрите, които се грижеха за нея, че раните й са много зле, онова чувство се засилваше и някак се примирявах, че изхода ще е най-лошия.. До този понеделник, в който получих обаждане рано сутринта от главната сестра и знаех, че ще е за това.. И това ми и каза, че баба е починала.. Рухнах в сълзи и почнах да звъня на майка ми(която успя да се прибере по миналата седмица и успя да я види миналата седмица и си замина обратно през уикенда) много се разтрои и беше един ад цял ден.. В който хем бях "спокойна" просто, защото беше очаквано.. И хем както казват хората :" Човек никога не е готов да се раздели с близък", и плачех. Малко по късно следобед аз почнах да плача неудържимо.. Дотолкова, че на моменти се задушавах и се плашех да не ми стане нещо, и гледах да се успокоявам.. И така цяла вечер.. Не можех и ме беше страх да заспя.. Накрая се унесох по никое време и се събудих рано сутринта пак със сълзи на очите.. Беше ми такова цял ден.. Сълзи и болка.. И точно тази втора вечер като си легнах, аз я чух в съня си,чух я че ми казва, че много ни обича с майка ми, плачеше и тя.. И се събуждах, и се въртях, и ме беше страх.. Накрая съм заспала и вчера сутринта като се събудих, усетих страх и празнота в себе си.. Сякаш някой отсече тази болка, сякаш нищо не се е случвало и не мога да заплача повече.. Просто все едно нищо не се е случвало и това ме стряска и ме кара да се чудя какво ми стана за толкова кратко време..? Гледам й снимки и нищо.. Просто нищо.. А аз я обичах много.. Тя ми беше като моя 2ра майка.. Която даваше всичко за нас и ние бяхме преди всичко и всички.. Какво ми стана.. Дали тя не направи нещо отгоре, защото знае, че такива неща ми влияяят много.. Или някакъв шок.. Или и аз не знам.. Просто все едно все още е жива и живота продължава..
  3. Здравейте и благодаря за отговора! Всъщност, като че ли малко по спокойна се чувствам, но пък сякаш нямам желание за нищо.. И това ме кара да се питам дали това е безразличие вече, умора от тези неща, или наистина съм се успокоила?!? И може би почвам да "проглеждам", защото съм такъв човек, който винаги от всичко му е пукало, твърде много приемам нещата навътре, внушавам си,срамежлива съм, като че ли искам да съм харесвана от всички.. Изпитвам срам (който съзнателно НЕ искам да го изпитвам) от някакви неща, за мен абсурдни и някои от тях дори повърхностни.. Искам да съм самостоятелна и това да завися от някой може да ме изправи на нокти.. Угаждам на приятели, семейство и всички около мен.. И сякаш забравям себе си.. Моите желания и моето всичко.. И все едно се лутам и не знам какво искам и това ме измъчва.. Защото се водя по желанията на моите родители и тяхното натякване, че "трябва" да стана еди каква си.. Но аз не знам дали искам да съм това, което те искат?!?.. И някак тези неща вече все едно ме умориха и не искам да слушам никой, а искам да чуя себе си.. Толкова съм неуверена в себе си или може би изпитвам някакъв страх от провал.. А в същото време винаги съм си казвала, че не е имало нещо, което да не съм си пожелала и да не съм го получила! И в следващия момент отлагане, лутане и не знаене какво желая! Аз съм спортист човек по принцип, ходя също много пеша, миналата година изкарах книжка, но въпреки това, разстоянията, коуто съм вървяла винаги пеша, продължавам да ги извървявам.. Спазвам здравословни режими, като, разбира се "чийтвам" с шоколад отвреме навреме.. Ходя на пилатес, фитнес и йога.. Но от 2-3 месеца преди нова година спрях да спортувам, почнах да ям неща, които не съм яла от ГОДИНИ.. И се чудя дали и това не допринесе, освен стресовите случки..??
  4. Здравейте! Аз съм момиче на 28години. От известно време (може би месец) съм изпаднала в някакво странно за мен състояние,което според мен е "предизвикано" от няколко неща, които се случиха миналата година. Първото от които се случи към средата на годината, а другите две, сега в рамките на декември месец. Седмица след последната много неприятна случка, декември месец, изпаднах в някаква дереализация (поне по нещата, които съм чела за нея стигнах до извода, че е това), която нерядко ме плаши. Сякаш се чуда коя съм, как съм попаднала на тази Земя, изпадам в някакво пълно зацикляне върху мислите ми и това "състояние" така ме погълва понякога, че изключвам и на 2 пъти това "изключване" щеше да ми доведе ядове-забравен котлон и димна завеса вкъщи. И забравено (докато тренирам, да си заключа и взема ключа) широко отворено шкафче в съблекалнята във фитнеса с целия ми багаж-портмонета, телефони и тн. Натрапливи мисли - от тези най-лошите свързани с мен и с близки, и дори с непознати, но някак съм запозната с тях и като че ли успявам да ги отсея. Въпреки че на моменти успяват да ме свалят и да ме притеснят. Но от всичко най ме притеснява това нереално състояние в което изпадам.. Има моменти, в които си мисля, че ГУБЯ разсъдъка си, блокирам и сякаш няма мисъл в главата ми, гледам се в огледалото и се плаша, все едно не съм аз, не съм на себе си, гледам хората и ми се струват като някакви човечета от игра, ПОСТОЯННО чудене и мислене откъде идват мислите, действията?!? Следене на всяка една моя мисъл, дума, която казвам, действие, което извършвам?!? Откъде идват всичките тези неща, как идват в главата ми, как ги обработвам и приемам съотвено за нормални или не.. И тези неща, на които нямам логичен отговор ме измъчват много.. И ме карат да се чувствам не на себе си, че не са мои мислите и действията.. Най-елементарното движение ме кара да се питам "сега това аз ли го направих, защо го направих, кое ме накара и нормално ли е?".. Просто не знам какво се случва и това не ми дава мир.. Все едно тези мисли и това чудене ме карат да се чудя дали съм реална или не.. На моменти се плаша, че ще обезумея, или, че ще почна да правя и говоря неща, които не искам.. Въртя се като един хамстер в това колело, и тези неща на моменти ме демотивират и ме карат да се чувствам още по несигурна в себе си и в бъдещето ми.. Все едно ще съм вечно в това състояние и няма да успея в нищо.. Ще се радвам на съветите ви, и ви поздравявам за целия труд и този форум.
  5. За много години ! Благодаря за отговора ! Замислих се за всички точки ,зад които стои думата "мързел" и може би се видях там. Сетих се, че съм си мислила ,ако ми се удаваше малко повече, и ако знаех техниките ,и ако преподавателите обясняваха и не се държаха понякога толкова иронично щях да рисувам постоянно. Може би там е проблема,че нещо като не мога да направя се дразня и няма кой да ми обясни. Но пък като почнах го правех с огромен кеф ,както винаги, и след това явно са ми повлияли и нещата ,които изброих и други и несъзнателно почнах да отлагам "мързейки" ме и ентусиазма ми спадна. Тези дни рисувах, нооо не съм доволна.. Намерих се и в "перфекционизъм",не обичам да претупвам нещата и постоянно добавям и променям нещо в рисунката и се допитвам до майка ми,до приятели до кой ли не за мнение ,защото искам да е идеално (за нивото ми) и после като го покажа на преподавателя и той като ми иЗръси някакво мнение тип "не става" и убива всичко ! А мнението на околните и колегите ми е "Ах! Уникално е!" .Не за всяка рисунка го чувам,чувам и много добри коментари ,но явно искам за всичките да е така. Забелязала съм за рисунките?които не съм.доволна от тях ,да чуя добър отзив, а за рисунки,за които съм се старала адски много и съм адски доволна от себе си и нямам дори търпение да я покажа.. най -накрая чувам лошия отзив и ми става кофти..Тъпото е ,че искам да уча и да се науча, обаче с това "внимание",което получаваме там.. май ще си останем самоуки. Имам желание да почна уроци , имам желание да го правя постоянно, но времето ,което имам не ми го позволява!
  6. Определено имам цел и замисъл с това рисуване. Записах го именно,защотот винаги съм обичала да го правя и винаги съм искала да се усъвършенствам и да го използвам в някой сфери " Помисли това : "ангажимент,който ТРЯБВА да направя" , за рисуването ли се отнася? ". Относно това ,имах преевид ,че от месец и половина,два се чувствам така,откакто един ден просто ме домързя да си направя задачата и почнах да отлагам и така мина това време. В началото не беше така. Обичам да го правя,увличам се докато го правя,доставя ми удоволствие и времето отлита като го правя . Просто се чудя,дали работата повлия, малкото свободно време ,което имам,многото задачи ,които трябва да се правят.Макар че като се замисля, като се правят навреме ,няма да имам проблеми,но с работата няма как просто всеки път да ги свършвам навреме. Дори ми се е случвало и по време на работа да рисувам. Искам цялото ми време и внимание да е за университета.. Но за момента се налага и да работя.
  7. Здравейте ! Стигнах дотук да Ви пиша,защотото се чудя какво става. На 24 години съм и тази година записах да уча (най-накрая!) нещото ,което винаги ми е харесвало,доставяло удоволствие,разтоварвало ,а именно Рисуването. Като малка страшно много рисувах,самоука съм си и смея да кажа,че доста добре ми се получава имайки предвид това ,че не съм се занимавала професионално и не съм ходила на уроци или каквото и да е било. Поспрях да рисувам в тиийнеджърските ми "бурни" години (затова, може би чак сега записах ,защото ме "чукна" много тази година и смея да кажа ,че откакто завърших у-ще ,пораснах много и живота ми се преобърна бая и то за добро.)и оттогава не съм рисувала. Приеха ме,плаках от радост,почнах университет и задачите ми по рисуване ги правех навреме,с удоволствие, с огромен мерак и желание , докато един ден просто ме домързя да нарисувам дадената ми задача и я отложих за следващия ден,на следващия ден -за следващия.., докато вече не минаха сигурно 2 месеца ,в които ми се натрупаха доста неща за правене и дори нямам желанието да ги почна и го имам в главата си като "ангажимент,който ТРЯБВА да направя" , а не "задачата ,която правя с удоволствие" като в началото. Работя по принцип и смогвам на всичко. В началото си мислех,че съм уморена от работата и постоянното движение от уни на работа и вкъщи и просто съм изпаднала в някаква "артистична дупка" от която ще изляза след 1-2 седмици,но уви. Казах си,че през празниците и неучебните дни ще направя всички задачи ,почнах един ден и дори не се получават толкова добри като в началото и се наложи да изхвърля близо 10 рисунки.. Казах си,че и от днес ще ги почна и станах една напрегната,не ми се занимава,а вътрешно в себе си ИСКАМ желанието и първоначалния мерак да се появят отново и да не ме пускат. Страх ме е да не ме допуснат до изпити ,заради неизпълнени задачи. Наблегнах сега повече на четене ,даже съм се зарибила много, отколкото на практиката. Надявам се , "проблема ми " да не звучи лигаво ,но вече се чувствам притисната от времето и се чудя какво да направя и на какво се дължи това?!
×
×
  • Добави...