SamuraiJack

В ума няма време - всичко е сега. Миналото е сега. А мозъкът е невропластичен доживот. Няма значение колко време си преживявал натрапливостите. Има значение как го разбираш като благословен стимул по израстване и колко упорито и решително вървиш по пътеката към това характерово и социално хармониране, благодарение на работата по окр-то. Да, напълно възможно е! 

Е, прочети постовете на веселин 111. Ще си призная, когато прочетох постовете му, прецених,че не е моят пациент и не мога да му помогна.Два пъти му отказвах и насочвах към друг колега. Третият път, без да позная кой е, го приех и ..промените, които направихме бяха страхотни. Когато се запознахме, той не бе много по-добре от теб/ макар и да не бе с ОКР/ , днес той живее свободен от страховете си и създаде собствено семейство.
Нещата стават.

Прочетох го. До колкото разбирам в Писмото се говори за ритуалите - при мен ритуали няма. От терапевт знам за това справяне с ритуалите - неспазването им, достигане на точка на най-висока степен напрежение, след което обаче следва облекчение и така до "отмирането" на ритуала. Чувството за вина, чувството на безсилие да продължиш, тлеещият гняв към някого (за нещо глупаво, което би следвало да отшуми за ден-два) и останалите натрапливости, които съм имал за повече от половината си живот (на 26г. съм), комплексите, които съм натрупал и ме карат да съм нещастен, да не се харесвам, да намразвам определени хора (напълно съзнавайки абсурдността на последното) - какво приложение този метод би имало за тях не ми е ясно...

Суицидността сякаш е туширана, но нежеланието да правя каквото и да е, липсата на живец, тежестта която като десет гири в чувал, вързани за мен, чувствам всеки ден са налице. Всичко с което се борих, отпъждах, неглижирах за да се отдам на останалите апсекти на живота - амбиции, учение, удоволствие - сега се е струпало, тресе ме страх и виждам, че този път няма заобикаляне. Каквото имам за справяне е пред мен, този път не може да се заобиколи или замете

Не ми се умира, но ми се бяга от реалността, скрива ми се на топло в някой измислен, слънчев свят. 

Знам, че терапевтът не е магьосник. Знам, че без моята вола и желание нищо няма да стане. Но знам и, че от специалист до друг има балкан разлика, знам и, че сам няма да се справя, а знам и, че възлите в главата ми са много и заплитани с години, не е да кажеш просто, че проверявам по-няколко пъти дали е спрян бойлера или зимна депресия

Страх ме е от бъдещето, страх ме е от смъртта на близките ми, страхувам се, че ще се проваля и се страхувам, че "сбъркаността" в мен е пуснала такива дълбоки корени в мен, че дори най-големите специалисти на тази планета не биха могли да ми помогнат. Все пак нещо в мен прищрака още тогава, когато бях на шест и видях баща ми да млати семейството ми и в мелето, вероятно без да иска ме удари с юмрук, с пръстена си с камък в челото... така че мисълта, че мога да се "изчистя" е трудна за мен, но макар да го има този страх, той е е най-слаб от всички изброени, имам надежда, че това е възможно.

Здравей!
Нека не звучи нескромно, но аз съм нещо като експерт по вината (самопровъзгласил се, но все пак - експерт). Отне ми цифром и словом година и половина, за да прозра какво точно представлява тя и да се отърва от нея (надявам се) веднъж завинаги.
Моят "грях" се състоеше в това, че развих психоза, която прерастна в клинична депресия в един много деликатен момент - дъщеря ми току-що се беше родила, а синът ми, тогава на 3 години, беше диагностициран с аутизъм едва 9 месеца преди това. За период от около 9 месеца не бях в състояние да се грижа дори за себе си, пък камо ли за малки деца. Ясно е, че тази ситуация би се отразила негативно дори и на две нормални деца, но в нашия случай имаше "утежняващи вината обстоятелстватва" свързани с естеството на състоянието на моя син.
Ще се опитам да обясня накратко: счита се, че най-благоприятния и ползотворен период за работа с деца от аутистичния спектър е ранната детска възраст т.е. до 6 год. Това е така тъй като в този момент мозъкът е най-пластичен - от една страна синаптичните връзки се изграждат много по-бързо и лесно, а от друга - те са много повече на брой. Добрите световни практики сочеха, че за да се възползваме максимално от този критичен период, е нужно да осигурим на детето минимум 35 часа седмично терапевтична работа. Образователните центрове, където това може да се случи са критично малко в национален мащаб, а в нашия град въобще нямаше такива. Разчитахме единствено на уроците при логопед и психолог - 5 часа седмично общо. А останалите 30? Кой да се заеме с тях при майка, която ту влиза, ту излиза от психиатрията, баща, който работи и баба, която се грижи за новороденото?
Ето как ние "изтървахме момента" по моя вина.
Ще ти спестя подробното описание на начина, по който се чувствах, тъй като по постовете ти съдя, че си пределно наясно. Нека прескочим направо на happy-end-a, в който аз най-после идвам на себе си.
Такааа...Представи си следната картинка: семинар, на който се представя един от най-ефективните методи за работа с деца с аутизъм - чуждестранни лектори със сериозен практически опит в обучението на аутисти, представят синтезирано и на достъпен език тонове теоретична информация, подплатена с примери от практиката и демонстрации, и всичко това гарнирано с упражнения, на които обясняват кое как точно се прави, така че и бавноразвиващ да разбере. И някъде по средата на залата стои една жена с празен поглед, наблюдава екрана, на който в този момент прожектират клипче на майка, която работи с детето си по метода, а в главата и се върти вече безкрайно изтърканата плоча: "Ето на - тази майка е истинска майка, не като мен. Как може да съм толкова слаба, малодушна и безхарактерна? Как можах да причиня такова нещо на детето ми и да унищожа шансовете му за що-годе нормален живот?". И в този момент се случи най-неочакваното: записът, който си мислех, че никога няма да свърши, внезапно спря и отстъпи място на един много ядосан и възмутен глас, който изломоти горе-долу следното : "Какви ги вършиш, шматко такава? Точно тук и сега имаш шанса да научиш нещо от голяма полза за детето ти, а какво правиш ти вместо това? Пропиляваш момента тънейки в самосъжаление и оплаквайки едно минало, което и да се убиеш няма как да върнеш и да пренапишеш. И в чии интерес е целият този абсурд, ако смея да попитам? Защото е пределно ясно, че не е в този на детето ти."
Отговорът изобщо не ми се понрави, но го приех, защото нямаше друг начин да продължа напред. Защото отговорът на този въпрос е - в мой. Проумях, че вината не е нищо повече от една хитроумна диверсия на ума -  той е толкова зает и омаломощен от усилието да върти въпросната плоча до безкрай, че не му остава никакво време и сили, за да се опита да реши далеч по-сериозните и належащи проблеми в настоящето. Колко удобно, нали? И това не е всичко: във вината има един тънък момент на мъченичество, който и ти самият си доловил - ти страдаш, за да изкупиш вината си. А щом страдаш, значи в теб все пак има нещо добро и праведно, нали така? В края на краищата лошите хора не изпитват вина. Така хем се укриваш от истинските си проблеми, бягайки във вината, хем това не те прави слабохарактерен пъзльо, а добър човек. Направо гениално!
Та, да се върнем на темата...В дните следващи гореописания епизод се случиха две неща - помирих се с мисълта, че не съм осигурила оптималната среда за развитие на сина ми и си обещах да направя всичко, което е по силите ми, това да не се продължава в бъдеще. С две думи, вместо да преглъщам вината, аз избрах да поема отговорност. А разликата между двете е от земята до небето. Докато изпитването на вина представлява пасивно самобичуване, което по никакъв начин не променя проблемната ситуация, поемането на отговорност изисква предприемането на действия, с които да поправиш, ако и доколкото е възможно, свои минали грешки (а ако това е напълно невъзможно, то поне да се постараеш да не ги допускаш отново).
Ще спра дотук и ще те оставя да си направиш изводите сам. Ще следя темата и ако преценя, че мога да ти бъда полезна с нещо друго, ще се включа (ако разбира се ти искаш).
Успех!