ivajlova123

Здравейте,аз съм на 25 години и не знам от къде да започна. Преди 5 години получих първата си паник атака или нервен криза.Тогава бях сервитьорка и определено се преуморявах,не спях достатъчно,пиех,пушех и резултата от това не се забави.6 месеца преди първата паник атака се разделих с тогавашния ми приятел,който се опитваше да ме тормози психически и физически . Преживях някакъв ад,докато се откопча от него,защото нямаше как да се оставя на това положение и нямаше кой да ми помогне,но все пак успях разделих ме се,но дълго време имах страх да не се срещнем,за да не ме нарани физически.Принципно съм мъжко момиче и много време страдах от факта,че някои е успял да ме уплаши и подтисне по този долен начин. Получих първата паник атака{тогава все още не знаех,че е паник атака} докато бях на работа в заведение с 20-30 човека персонал и никой не ми помогна не ми дадоха дори чаша вода,само ме питаха дали не съм се надрусала(не съм употребявала наркотиици),след 20 минути ужаса премина и аз се прибрах в къщи.Между другото извикаха линейка,която така и не се появи.Следваща една седмица при всеки опит да отида на работа чувствах слабост,умора и се прибирах.След това се почна ходенето по доктори да разберем от къде е тази умора и виенето на свят...и така 7-8 месеца в пиене на хапчета без никой да подозира какво ми е.На всеки 10-5 дена ми сменяха диагнозата и хапчетата.Истината е че всички изследвания ми бяха в норма.И така 7-8 месеца в които аз се затворих тотално,не работех,не излизах,имах страх от това,че ще припадна,от тълпи,от много неща ...докато не получих втора паник атака в къщи.След нея отидох на психолог и психиатър предписаха ми Valdoxan.Казаха ми,че имам тревожност.Пих Voldoxsana 7-8 месеца.В този период започнах работа,започнах да излизам,продължих да имам безпокойства и чувството,че ще припадна,но се владея. След 2 години заминах за Германия с нов моя приятел,в процеса на интегриране се установи,че имам киста и трябва да се оперира.Аз се прибрах в България за операцията.Докато ми правеха изследвания установиха,че имам тумор в главата или по-точно пролактином. Казаха,че мога да живея с това,но трябва да го следя.Така мина операцията успешно,отпочинах си.Искам да кажа,че в този период на всички ходения по болници не съм имала никаква паника и тревожност.Помислих си,че това е минало,че съм видяла и по-страшната страна на живота.Миналата година януари се върнах в Германия.Случваше ми се от време на време да чувствам пак тревожност,но не му обръщах много много внимание,нося в себе си едно шишенце ривотрил за патерица,честно каза, за една година да съм изпила не повече от 2-3 четвъртинки при голяма нужда.След 6 месеца минах пак на всички изследвания както ми бяха предписали докторите от Българи,за мое щастие се оказа,че съм здрава нямам тумор или аденом. Наложи се да ма направят доста изследвания,за да са сигурни,което ми дойде малко в повече,но издържах стоически. И сега проблема е,че някъде от 3-4 месеца тревогите се завръщат и лошото е,че се задълбочават.Започнах отново да съм постоянно напрегната без видима причина, да изпитвам ужас когато трябва изляза,без значение дали трябва да отида на работа или на курс или просто на кафе или на пазар в мола.най-вече в мола,не знам,защото но ми е най-страшно там.И постоянно изпитвам някакви угризения,че съм казала нещо повече или че съм обидила някой.Май имам и страх да не остана сама,защото когато почуствам паника имам нужда да се обадя на някой или да знам,че ако ми стане лошо,ще дойде някой мои близък да ме прибере. В момента уча немски след 2 седмици имам изпит и се ужасявам при мисълта,че ако успя да остана на изпита,а не избягам към вкъщи ще съм съсредоточено върху това да не ми стане лошо,че няма да съм там истински.В подобни моменти когато ме е страх и искам да се прибера,но аз избирам да остана и си казвам няма ми нищо и подобни неща,все едно се дереализирам,не мога да се съсредоточа,започвам да мигам,цялата се стягам, а това на изпит е ужасно няма как да съм пълноценна или да успея да го взема.След това ще трябва да си намеря по-хубава работа,демек интервюта.Справям се да остана да не избягам,но тази деаризация за която споменах,тя ме съсипва с нея вече не знам как да се справя.? По принцип съм упорита,работлива,самостоятелна,смя да твърдя и душата компанията,но вече се изгубих не искам да повярвам,че съм страхлива,несигурна,изморена,слаба!Знам,че всеки е такъв в даден момент от живота си,но не за да елементарните неща,не за всички ситуации които описах,това са неща.които човек върши без да обмисля,а не да се притеснява как ще отиде на кафе примерно. Тъжно ми е когато казвам на моите близки,че пак ме е страх или когато казвам на съпруга си{омъжих се},че днес съм си тръгнала от интервю и да виждам в очите му безсилие,страх може би разочарование.Или когато най-добрата ми приятелка ме пита къде съм,къде е моето истинско аз.Но най-тъжно ми е когато аз не се намирам,когато вече се запитам дали това не е моето Аз,дали не ме изплаши живота или просто ми показа същността ми,а аз да не мога да я приема? Не знам дали успях да бъда ясна в това което исках да кажа,написах го малко по подробно,за да имате по ясна представа за мен,мисля,че това са най-важните неща за тези 5 години.Пиша Ви на лично съобщение,защото преди това писах пак из форума,но нямам отговор,не мога да разбера къде точно да напиша моя случай. Вярвам,че сега започват най-важните неща от живота ми,искам да се реализирам професионално,да имам дете,но в това ми състояние ме е страх. Искам да кажа също не знам дали е важно,за момента,в миналото съм имало обичайни проблеми,не мисля,че съм имало нещо травмиращо.Имах едно прекрасно детство.Държах да кажа,защото са ме питали,когато съм ходила на психолог. Искам да знам какво ми е тревожност ли е?Агрофобия ли е ?Полудявам ли?Наистина имам нужда от помощ и ще съм Ви благодарна.ако ми съдействате. За съжаление няма как да Ви посетя лично,защото не живея в България,ще се радвам на съвет от Вас.Чела съм ваши публикации,блогове,мнения, интервюта-Респект! От 5 дена пия Феварин,една моя приятелка лекар,не психолог ми го даде.Пречупих се до скоро мислех,че ще се справя сама,но вече се изтормозих.За съжаление я има още езиковата бариера и няма как да отида тук на психолог или психиатър. Ще се радвам да ми помогнете да разплета моето състояние и да ме посъветвате как да се справя? Благодаря Ви предварително

Здравейте,аз съм на 25 години и имам нужда от съвет.Моята история е следната-преди около 4-5 години получих паник атака и след нея започнаха и тревожностите.Първо беше неосъзнато,дереализация,умора...лекари и пак лекари,лекарства.След година получих втора паник атака или нервна криза не съм сигурна и след нея беше ад,затворих се в къщи изпитвах ужас да излизам на вън,това продължи месец,два.Отидох на психиатър и на психолог изписаха ми Voldoxan пих го 7-8 месеца,незнам с негова помощ или сама,успях да започна работа,да правя опити да се върна към нормалният си живот.Но тази тревожност не ме напусна никога напълно.След време отидох при друг психолог,който ми изписа Rivotril,така и не го пих,нося го с себе си като патерица,случвало ми се е в много критични ситуации да пия по четвъртинка от него,но много рядко.Имах доста дълги периоди,когато се чувствах добре.Но,това чувство на постоянна тревожност,стегнатост,мисълта,че ще припадна,дереализация,когато трябва да съм съсредоточена,страх от нови места,страх дори от отговорност,защото може да не се справя,срам,че може би съм слаба,не ме напускат напълно.Даже от около месец ме нападът с пълна сила.За сега не се давам върша всичко с което съм се захванала,но с много усилия.Неискам да трябва да се настройвам за факта.че трябва да отида до магазина или,че ще изляза с приятели или за всичките нормални ежедневни неща. В живота си до тук съм имала и не леки изпитания,но съм се справяла стоически.Знам,че за напред ще имам още много.Неискам да се уповавам на това,че заради някоя трудност сега съм в това състояние,не го вярвам,вярвам,че сме създадени да се справяме с тези моменти,а не че трябва да се депресира ме. Искам да започна да се наслаждавам на живота,да изживявам хубавите и лошите си моменти,да мисля за тях,а не как се чувствам във всеки момент,дали няма да припадна,дали няма да ми стане зле... Промених доста неща в живота си през тези 5 години,дари и държавата,хората около себе си,не че вярвам,че това е проблема,знам,че ще го нося навсякъде със себе си. Отитвам се да спортувам,да мисля положително,полагам всевъзможни усилия,за да мога да се разделя с тази тревожности. Ще съм ви благодарна за някакъв съвет. И имам следния въпрос мой приятели с които споделям моите тревожности ме съветват да започна да пия някакви хапчета,но аз неискам,мисля си,че би трябвало да могат да се преодоляват тези неща без лекарства,а пък и в по-ранния етап на кризите ми изпих доста лекарства,може би невярвам в тях. Вие какво мислите,дали е по-разумното да започна да се доверявам и на лекарствата? Благодаря много