karat

Благодаря ви за отговорите, изключително на място са! Аз се опитвам да подходя рационално, осъзнато и стоически към цялата ситуация, без да осъждам или да изпадам в емоционални крайности. Така или иначе аз живея самостоятелно и сравнително рядко престоявам за дълго време вкъщи, за себе си вече съм приел всякакъв развой на нещата. В подобен дух съветвах и баща ми да действа- рационално, обмислено, осъзнато и да се фокусира върху това, върху което има контрол, а именно как реагира и как да постъпва, да почерпи мъдрост от философия/психология. Разбира се, на думи винаги е по- лесно и определено ми липсва житейският опит, за да мога да съветвам нещо повече и по- успешно, освен временна утеха. Вчера разбрах, че той приема (по разписание на лекар) деанксит от известно време (почти месец), и мисли още 1 месец да приема на намалена доза. Определено таи напрежение, обърканост, изнервеност у него. А и фактът, че има начин да проследява дали мама си комуникира с този човек (и даже какво си комуникират..) , според мен го подтиква към емоционални изблици, а не рационални решения. В нашето семейство нямаме изграден навик да си споделяме подобни, лични преживявания, освен ако не е нещо сериозно. Честно казано, аз съм в невидение за искрените отношения между мама и татко за тези 26 години. За пръв път сега тати споделя, предизвикало е у него достатъчно голям дискомфорт. Какво друго може да е ставало някога, някъде нямам и идея. Но в крайна сметка родителите ми прекарват достатъчно време заедно насаме дори и сега, излизайки на разходки, разкарвайки кучето и т.н. Имат възможност да изчистят взаимоотношенията си. Трудното при мен е, че усещам баща си напрегнат, поставен в неприятна ситуация, която преживява емоционално. Реалността е, че моето влияние си е ограничено. Освен да бъда добър син спрямо родителите си, останалото не е под мой контрол. В някакъв момент бих препоръчал на баща ми да се обърне и към психотерапевт (а защо не и да предложи двамата с мама да отидат на семейна консултация).

Здравейте, търся съвет за следната ситуация, в която се оказвам. Става въпрос за отношенията между моите родители. Те са женени от над 26 години, вече са на 55 години и като цяло винаги сме били стабилно семейство. Аз съм на 24 години, имам и сестра на 17 години. Наскоро обаче майка ми започна да си комуникира с нейн бивш парньор, с когото са имали взаимоотношения преди да се омъжи за баща ми. Срещали са се тайно и са си писали редовно. След като моят баща разбра (не от нея, а от негови приятели, които са я забелязали някъде), са се скарали и той я е заплашил, че ще я изгони, ако продължават да се случват тези неща. Майка ми е отричала обвиненията и, по думите на баща ми, се е ядосвала от тук нататък всеки път, когато темата се повдигне на разговор, което до нищо не довеждало. Баща ми тежко понесе тези събития, доста стрес преживя, докара си обостряне на гастрит, отслабна с почти 10 килограма, но след известен период се поуспокои и сега здравословно се чувства нормално. Все още са заедно с майка ми и външно се държат все едно абсолютно нищо не се е случвало. Майка ми изрично е споделила на татко да не говори затова с мен или сестра ми (или когото и да е било). Но по време на цялото преживяване, баща ми споделяше за тези случвания единствено на мен и до голяма степен това успя да го поуспокои. Този последен уикенд бяхме 3-та (без сестра ми) на почивка и отново външно всичко изглеждаше нормално. Но с баща ми продължаваме да си говорим за случилото се насаме, той има опасения, че продължават тези тайни свиждания на мама. Последно ми разказа, че успял да проследи от нейния телефон, че тя продължава да си пише, да се чува с този трети човек и даже по време на почивката са имали кратка комуникация (като изрично ми показа, че са си писали близости и любовни послания, изглежда наистина е така). Как мислите е редно да се постъпи в тази ситуация, какво да съветвам баща си? Той все още е доста загрижен и си личи, че продължава да се лута в размисли как да подходи. Не иска да си “разваля семейството” по негови думи. Отделно е и напрежението “как ще реагират другите роднини”. Основно близките роднини сме ние 4-та, леля (сестрата на мама) и двете баби. Особено бабите много биха се притеснили и изживяли евентуална раздяла (те за нужно и ненужно се притесняват изрично много…). Баща ми през последните почти 10 години е единственият мъж, който се грижи за всички. Затова и всички са доста благодарни, постояно го търсят за помощ. Гледам да помагам и аз, когато се връщам вкъщи, но сега основно живея в друг град. Много е работлив, изключително много време е отделял за разни ремонти по апартаменти, помагане в градините по селата и всякакви такива физически работи, често и до късно. Отделно и над 2/3 от финансовото състояние на семейството е благодарение на неговия труд, професия и финансови решения. Добродушен е и си личи, че подобна ситуация би го объркала как да реагира правилно. Успявам да забележа как и след тези събития се опитва да е по- грижовен към майка ми, един вид да "позапали някаква искра отново". Но след последните негови разкрития се усеща, че е все по- объркан и изнервен. Майка ми, от друга страна, също е била грижовна, състрадателна и достатъчно работлива. Има навика лесно да се ядосва, раздразва и да реагира импулсивно. Но впечатление прави, че тук нещата са по- продължителни като развитие и явно и в нейната глава много мисли играят, въпреки че не изглежда толкова притеснена, замислена външно. Ако се стигне до евентуална раздяла, тя би загубила доста повече.

Да, тази книга определено е една от любимите ми на тази тематика. Как точно прилагаха прочетеното тези млади хора? Интересно ми е в какъв момент хората започват естествено да се държат по този начин, описан в главите на книгата... И не ги ли разсейваха от комуникацията мисли от типа: "хм, добре, книгата казва, че трябва по- често да правя искрени комплименти.. дали сега, в разговора, не е правилен момента за такъв комплимент? Или пък не... Уфф пропуснах какво ми говориха" Ето това е пример за как аз бих изглеждал, ако се опитвам съзнателно да контролирам себе си в разговори.

Абсолютно вярно е това, което казва Тодор.. и точно в такива моменти, когато съм изцяло обвзет от работа, съм най- съсредоточен.. това най- често ми се случва, когато нямам избор, освен да се съсредоточа.. примерно когато гоня срок, който е много близо.. На мен една от целите ми е да подобря социалните си умения, например.. и най- вече тази цел страда от гореизложения проблем. За да подобри човек социалните си умения, трябва да внимава да има по- отворен език на тялото, да е добър слушател, да има силен очен контакт, да съобразява думите си спрямо ситуацията, интонацията на гласа си.... и хиляди други детайли. Разбира се, опитвайки се човек да контролира и подобри всичко това в социални ситуации, е много натоварващо и непродуктивно.. И (според моите наблюдения поне) обединяващия фактор e точно да си напълно в настоящия момент. Някакси всички тези детайли сами се напасват и човек става по- уверен, когато просто е на 100% в настоящия момент в социалните ситуации. Има и друго... точно в такива моменти, когато си кажа "това е много важно! Внимавай!Съсредоточи се!", точно тогава е най- трудно да задържа вниманието си ... тогава идва невротизирането и умът крещи "ама внимавай! внимаваш ли???давай!!" .. Бих казал, че ми липсва точно този контрол на кога искам да съм съсредоточен и да си свърша нещата по план и кога мога да си позволя да съм по- разсеян. Stoyanska, относно как се справих с тревожните мисли, мога да те препратя към 2 мои коментара в този форум, където съм споделил подробности: Поздрави!

Здравей, Stoyanska. Да, напълно безопасно е. Най- вероятно при абсолютно всеки човек има такива моменти, когато зацикля в мисли. Най- често такива епизоди са предизвикани от предстоящи събития, които създават вълнение/тревога у човека. Примерно, на някого му предстои дълъг полет до някоя далечна държава... доста хора това би ги развълнувало до такава степен, че да не могат да спят предната вечер и да си мислят всякакви неща, свързани с полета и предстоящите дни. След преминаване на събитието, спират и мислите, спира и вълнението. При тебе цикличността идва оттам, че продължава да те е страх постоянно от самите мисли -> страхът те кара да продължаваш да ги мислиш -> продължава да те е страх и тн. При мен ситуацията е аналогична като цяло... имам желание да овладея мислите си в дадени моменти и да контролирам вниманието си, което обаче единствено невротизира процеса и засилва разсеяността и мислите -> засилва се опита за контрол -> още повече се натрапва мисленето и тн. Преди вече около 2 години бях в пика на здравно тревожно разтройство и тогава основното нещо, което ме държа постоянно под страх и стрес, беше, че вярвах на натрапливите си мисли за здравето ми и се плаших още повече. Но успях изцяло да преработя тълкуването на тези мисли и тревожността изчезна. Твърдо мога да заява, че е напълно възможно човек да излезне от това състояние! Но се учим докато сме живи... Така че ето ме отново тук, с ново предизвикателство пред мен, което да ме направи една идея по- мъдър. Като че ли цялото това преживяване с тревожността ме научи също доста да невротизирам мисловния си процес, когато се опитвам да го насоча в някоя определена посока... като например точно да внимавам за нещо, да се фокусирам в дадена ситуация... и това, разбира се, ми пречи още повече. Разсейва ме от това важно, случващо се събитие, което искам да преживея. Било то докато говоря с някого и искам внимателно да изслушвам, или докато слушам и се опитвам да разбера лекция и тн., подобни ситуации... А не е като да не умея да бъда фокусиран на 100% ... примерно наскоро ми се наложи да презентирам близо час пред аудитория колеги в университета. През цялото време мисълта ми течеше гладко, успях да задържа вниманието и да обясня разбираемо съдържанието, след това се получи и приятна дискусия. Всички ме похвалиха накрая за изнесената презентация. В такава ситуация нямам време да мисля внимавам ли достатъчно или не, притеснявам ли се или не.. потопен съм изцяло в сегашния момент и всичко се получава просто от самосебе си! Иска ми се точно така да се случва във всяка ситуация, в която попадам и изисква съсредоточено внимание... да бъда изцяло в настоящия момент. Това ме привлече и към mindfulness "техниките", медитацията, но опитите ми само влошиха положението. Та ето ме и сега, още по- разсеян и от преди... Вече спрях да се опитвам да контролирам каквато и да е мисъл, просто ги оставям да си текат, както си идват.. и това на моменти пак ме разсейва, на моменти не чак толкова.. Въпросът ми, по- скоро, е как да "тренирам" душевното си присъствие, да бъда по- често в настоящия момент, по- често да имам моменти като този с презентацията? Очевидно не става опитвайки се да насоча вниманието си натам... но пък ако въобще не правя никакво волево усилие, как въобще бих тренирал това? Благодаря!

Благодаря за подробното обяснение, Орлин! Но се чувствам донякъде объркан относно втората част... не разбрах напълно какво имаш предвид под "между мислите, отвъд мислите и мисленето, в самата природа на ума, отвъд всяко разсъждение" и под "Постави си за цел да бъдеш между и над мислите, докато в същото време живееш живота си, осъзнаваш протичащите когниции, нужни в ежедневието,в работата и общуването, но знаеш и преживяваш, че не си тях". Тоест оставяне на мислите да си се случват без никакъв опит за контрол и просто напомняне, че това е природата на ума, и спиране на асоциации от типа на "мислите ми - това съм аз" ?

Здравейте! Много съм податлив на това да забия в мислите си и да ме откъснат от външния свят. Хубавото е, че умея сам да го забележа, когато се случи. Лошото е, че не знам как точно да прекратя мисловния процес и да се фокусирам отново в сегашния момент и света около мен.. В опита си да се върна обратно в реалността, мисловният процес често се невротизира... мисли вече преминават от типа на "Откъсна ли се от мислите вече? Фокусира ли се отново в разговора, който се води? Забеляза ли това/онова, което стана? Внимаваш ли достатъчно добре какво се случва около теб?" и самият аз ставам свръх съзнателен относно всяко движение на тялото си, на ситуацията, в която се намирам, и се чувствам още по- разсеян и "вдървен", не на място. Или с други думи, получава се така, все едно мисловно искам да се върна в настоящия момент... получава се alertness, а не awareness. Когато се опитам да практикувам mindfulness, отново го усещам по- скоро като alertness, наблюдавайки мислите си, тялото си, фоновият шум около мен... Като се замисля за моменти, в които съм бил на 100% в настоящия момент, всичко се е случвало подсъзнателно, въобще не съм осъзнавал, че съм бил в настоящия момент... и сега идва трудният момент, в който се забележа, че съм разсеян по някакъв начин, тоест го осъзная.. и се опитам да се върна в настоящия момент, този път обаче съзнателно.. от тук идва проблемът според мен. Защо е толкова трудно човек да контролира вниманието си? Къде бъркам в подхода си? Или може би коренът е, че тълкувам разсеяността като проблем, който на всяка цена трябва да се премахне? Факт е обаче, че такива моменти доста ми пречат на ефективната комуникация с други хора или пък в ситуации, когато се изисква повишено внимание... Ще се радвам да чуя насоки от вас!

Аз лично не виждам науката да се противопоставя с останалите човешки вярвания. Хората обичат да я противопоставят, но сама по себе си науката е нашият основен начин да се опитаме да разберем как въобще работи този невероятен свят, в който сме се появили. Но колкото въпроси се отговорят, много повече се създават като следствие. Самата наука, поне доколкото ми е известно, не отрича директно неща като прераждане. Липсва обаче точна дефиниция на какво всъщност сме ние като същества, че да говорим за прераждане или вечност. Нашите клетки ли? Всички атоми взети заедно, които ни съставляват? Цялата биохимия, която позволява да съществуваме? Ако следваме този модел на мислене, то ние на всеки 6-7 години се прераждаме. Всички наши атоми вече са изцяло нови и ние сме друга съвкупност от частици. А и човек като умре, градивните му частици не умират... те просто са вече в друго състояние. Тоест в това се изразява нашата безсмъртност? Тука философията може доста да задълбае.... ако всичко в нашата вселена е съставено от едни и същи частици, то всичко е мъртво или всичко е живо? Когато опрем и до квантови теории, нещата стават още по- интересни. Преди учени са твърдяли, че ако има такъв интелект, който знае абсолютно всичко за всяка една частица в нашата вселена, то този интелект би могъл да вижда съвсем ясно бъдещето така, както ние виждаме миналото, понеже ще може да предвиди следващото състояние и поведение на всяка една частица. Но това предполага, че информацията в нашата вселена е константна, което не е вярно - вселената постоянно се разширява, нови частици постоянно се появяват. Тоест нова информация се генерира постоянно, която обаче не може да бъде предсказана? Случват се процеси, които нямат първоизточник, откъдето да бъде предсказани? Квантови събития. За тях Айнщайн е казал "Господ не си играе на зарове" в недоумение. Има такава теория, че човешката свободна воля е точно пряко следствие на такива квантови събития, дължи се точно на този феномен в нашата вселена. Ако се върна пак на темата живот-смърт, в близко бъдеще още повече ще се дискутира като се има предвид напредването на технологиите. Ако един човек може да си "качи" цялото съзнание върху някоя машина, тогава той продължава да живее в една машина? А ми неща като изкуствен интелект? Той жив ли би бил, след като по дефиниция не се различава от естествения интелект? Тези и много други технологии все още изглеждат като научна фантастика, но има извънредно много умни хора, които работят по реализирането им. Машинното самообучение вече е на доста високо ниво. Нищо чудно да стане актуално още докато ние сме живи. Човек все повече и повече се опитва да играе роля на Господ. За мене лично това ми е медитивното състяние. Обожавам в свободното си време да си играя мисловно с всякакви философски, научни, технологични схващания. Поставят ме в състояние на транс, не мога да се начудя на цялото чудо, което е нашият свят.. и също на това колко малко хора като че ли мислят по същия начин. Та ние сме разсъждаващи маймунки на парче скала, всичко около нас е толкова невероятно и .. странно? Но малко хора искат да си задават въпроси, всеки е забил в малкия си собствен свят.

Здравейте! Направи ми впечатление, че доста често в този подфорум (психология и психотерапия) се споменава и за вечността на душата, съзнанието, прераждането и неща от този дух. Не съм сигурен дали тази тема е точно за този подфорум, но от тук са ми наблюденията и бих желал да попитам хората тук. Това не е ли само една заблуда, породена от желанието на човек да бъде вечен? Или може би от страха на човека, че е преходен? Представям ви гледната точка на един физик, която най- много се припокрива и с моята --> https://www.youtube.com/watch?v=EKR-HydGohQ. Има и субтитри на български в настройките. Дали наистина това не е нашата най- голяма заблуда още откакто човек съществува?

Благодаря! Тези няколко изречения наистина резонираха с мен...

"Да служиш на хората" ... много ми хареса как го формулирахте, благодаря! Да, ще е интересно и други мнения да се изразят, особено на Орлин Баев.

Здравейте. Често ми се случва в последно време да размишлявам над един "младежки" въпрос. Аз съм на 22 години и в мен от вече доста време насам се натрапва едно желание да се докажа. Желание другите да ме видят колко много съм се променил, колко съм възмъжал и напреднал.. и съответно да се отнасят с мен като с такъв човек, когото едва ли не да питат с интерес "Как го постигаш?". Аз самият горя от желание да постигам успехи във всички сфери, с които се занимавам... искам да завърша успешно университет, да започна работа по специалността си, свиря на китара и искам да свиря някога в група, играя баскетбол и искам да си върна и надградя училищната форма и редовно да играем сериозно с други момчета, искам да се запознавам с лекота с нови жени и успешно да се социализирам с хората като цяло, искам да покажа на родителите си, че вече съм пораснал и самостоятелен... Това желание за "величие" и показност наистина назрява (oсобено на фона на по- агресивна музика... ). Винаги съм се възхищавал на професионални спортисти, които са лидери в своите отбори и са страшно агресивни в това, което правят, и така карат цял свят да се прехласва по тях. Парадоксалното е, че аз винаги съм бил точно антипода на това- несигурно, притеснително, тихо и плахо момче. До такава степен, че развих тревожно разстройство, чрез което започнах да си научавам урока и постепенно станах по- смел, приемайки несигурността и научавайки се да се обича такъв, какъвто съм, но и напълно осъзнавайки, че сам нося отговорността за себе си. След като и тази страница от живота ми се затвори, се завърна с още по- голяма сила чувството, че трябва да стана по- агресивен и да се покажа пред другите като нов човек, че трябва да се докажа пред заобикалящия ме свят, че досега съм се чувствал като "никой" и е време да стана "някой". Всичко това изисква много категорично излизане от досегашната зона на комфорт и за момента нещата са хаотични и не знам откъде да започна и дали изобщо в тази по- агресивна насока трябва да насоча усилията си... дали въобще това желание за преобразено Аз не е просто наивна илюзия на поредното момче, което иска да се изживее в сценарий "сам срещу света" и да се почувства специален в някакъв аспект. Ще се радвам да споделите мненията си като хора-психотерапевти и с повече житейски опит от мене. Имали ли сте моменти, в които се чувствате все едно сте недооценени, не успявате да разгърнете потенциала си или другите просто не ви забелязват така, както ви се иска? Какво бихте съветвали един все още много млад човек, който цели да излезне от зоната си на комфорт и по- добре да се впише в заобикалящия го свят? Какво означава за вас един мъж да бъде зрял и да преследва целите си?

Здравейте отново! Ще започна с това, че тази моя публикация във форума е провокирана от посещението ми на специалист- алерголог. След няколко години страдане от досадни алергични симптоми, най- накрая се реших да посетя такъв специалист и резултатът ме изненада... Оказва се, че имам доста лека алергия спрямо кучета, дървета и треви, но не това е проблемът. Проблемът е, че нервната ми система в момента реагира бурно на дразнители/стимуланти, било то леки и не чак толкова значителни... та лечението ми е едно- да намеря трайно спокойствие и да понижа чувствителността на нервната си система. Това заключение накара нещо да прещрака в мен.. откакто се помня, винаги съм изпадал в крайности откъм емоции и преживявания. А моментите на спокойствие и релаксация винаги са били подплатени от някакво очакване, някакъв стремеж към отпускане, което като че ли само привидно се е появявало. От събуждане до заспиване цари преповдигнатост. И всичко това води до една чувствителна нервна система, която работи в свръхрежим. Кафето повече ми влияе, по- лесно изпадам в крайности, крайниците са по- предразположени към леки изтръпвания, в сексуално отношение нещата понякога свършват, още преди да са започнали... а сега, явно и алергичният ми ринит е пряко следствие на това. Сега и аз започнах "да завиждам" на един приятел от компанията, който е известен със своето "досадно спокойствие"... Шегата настрана, бих се радвал да получа съвети и насоки как да принизя и овладея енергията си. Не очаквам това да стане толкова лесно и обмислям отново да се обърна към психотерапевта си, но това ще стане след края на лятото.

Да, изцяло се оттървах. Напълно постижимо е. Човек трябва да вярва, че е на прав път и че всичко е временно. Медикаменти никога не съм използвал. Еволюцията на излизане от състояние на константна тревожност при мен протече така: 1. Спрях да интерпретирам внезапната тревога/стрес, както и всякакви телесни усещания, като страшни и животозастрашаващи. Така изчезнаха паническите атаки и остана само "базова" тревожност и превъзбуденост. 2. Спрях да третирам тази базова тревожност като нещо, което на всяка цена трябва да премахна. Разбрах, че тя не ми пречи да продължа с живота си. Мъчейки се да я премахна, аз само я усилвах. Някъде тук започнаха да изчезват и телесните усещания. 3. След това идва нещото, което преобърна начинът ми на живот на 180 градуса... а именно - осъзнах, че винаги съм бил човек на чувствата и мислите, но не и на действията. Обичах да прекарвам дълго време в "размисли и страсти", разигравайки си всевъзможни героични/трагични/смешни/страшни сюжети в главата, в които всичко се върти около мен. Филми, книги, компютърни игри, исторически събития... всякаква такава информация обогатяваше въображението ми. Отделно ежедневните ми действия/бездействия винаги се водеха от това как се чувствам. Точно за тази моя характеристика се беше захапала здравната тревожност и мислите, чувствата започнаха обсесивно да се фокусират върху нея, откъсвайки ме още повече от външния свят. 4. Почнах да се променям. Тук, всъщност, започнах да прилагам стъпките, които описах по- горе. Станах много по- активен, инициативен и запълвах ежедневието си със смислени занимания. По този път към промяната вече по естествен начин тревожността изчезна. Фокусът ми се измести от мисли и чувства към изпълнение на цели, задачи, постижения, личностно развитие. Хипохондрията в крайна сметка ми помогна да заживея по- щастлив живот и да помъдрея. За моите скромни 21 години за пръв път започнах да се усещам по- зрял и на прав път в живота.

Здравей, Красива. Ще ти споделя как аз се справих с хипохондрията, но ще започна с въпрос: Колко време след събуждане сутринта инстинктивно се питаш/проверяваш "Сега добре ли съм? Как се чувствам?Тука ли е хипохондричното състояние?" ? А колко пъти на ден ти идва тази мисъл да се фокусираш върху себе си и да провериш дали всичко е наред? Точно в това на пръв поглед невинно действие се крие причината, поради която ти сама се поддържаш в тревожност, въпреки всички усилия да се оттървеш. Въпросчето "Как се чувствам?" се е превърнало в навик и при всяко колебание да отговориш с искрено "Добре се чувствам" на този въпрос ти фокусираш цялата си енергия в търсене на причината. Следват всякакви разновидности на въпросите "Защо се чувствам така? Как да се чувствам нормално пак? Защо си усещам така сърцето? Полудявам ли?". Тревогата, която се създава от това дълбаене, поражда сериозен (физически и психически) дискомфорт, а точно това състояние започва да диктува мислите и действията. Ето така цикличността на състоянието се утвърждава и ни се струва, че няма изход. Изход обаче има. И този изход се оказа доста по- прост, отколкото дори и аз си представях... просто трябва да спреш да се асоциираш с това състояние и да спреш да си припомняш, че си в такова състояние.. трябва да премахнеш навика да се проверяваш постоянно как си и да изследваш тялото си. Цялата тази свръхфокусираност и репетитивност ни откъсва от външния свят и ни затваря в нашесъздадения кошмар. Тук възниква въпроса "Как да го направя?". Отговорът е също толкова прост. Никога няма да се почувстваш добре, ако се мъчиш да премахнеш състоянието, за да можеш да живееш нормално. Ще се почувстваш добре, ако просто продължиш да живееш нормално и спреш да хабиш енергия, питайки се и фокусирайки се върху това как се чувстваш. Психотерапия, медикаменти, техники за дишане, форуми, търсене на симптоми... всичко това помага, но отново те фокусира върху състоянието ти и постоянно ти напомня, че имаш здравна тревожност. Ето защо проблемът не изчезва. Ще систематизирам как да подходиш в 4 стъпки: 1. Поставяй си цели всеки ден, върши задълженията си, планирай приятни занимания... въобще прекарвай ежедневието си така, все едно нямаш хипохондрия. Живей нормално. И най- важното... никога не използвай за извинение как се чувстваш, за да не свършиш нещо. Трябва да бъдеш дисциплинирана и постоянна. От това можеш само да спечелиш. 2. Когато се усетиш, че започваш да се сещаш за здравната тревожност и въпросът "как се чувствам сега" отново се натрапва, напомни си, че тези мисли с нищо не ти помагат. Ако почва да те обвзема стрес/тревожност/страх, просто остави чувствата да си бушуват, без да ги мислиш. Наблюдавай ги неутрално..това са просто нормални човешки емоции.. и когато решиш - фокусирай енергията си върху нещо друго. За разсейване физическа активност като бягане много помага.. или нещо, което изисква концентрация. 3. Никога не се обвинявай и не се ядосвай, че продължаваш да си напомняш за здравната тревожност от време на време. Този навик ще продължи дъъълго време. С времето, обаче, все по- рядко и с по- слаба сила ще го усещаш. 4. Преустанови всякакви дейности, които ти напомнят, че ти имаш здравната тревожност... без фокусиране върху симптоми, четене по форуми и всичко подобно.. дори, ако сметнеш за себе си, че би било правилно, без психотерапия. При мен лично психотерапията много ми помогна да се овладявам в състояние на паника, стрес и цялостен дискомфорт. Обаче все още, всеки ден, непосредствено след като се събудех, като неочаквана, голяма морска вълна, ме блъскаше мисълта "аз имам здравна тревожност... дали е изчезнала вече?Как се чувствам?". Тези мисли после се пренасяха и влияеха на ежедневието ми, позволявах им да ми пречат. И така... просто забравяйки да се сещам за здравната си тревожност аз се почувствах отново истински нормално и състоянието започна да изчезва. Надявам се информацията да ти бъде полезна! Поздрави!

Здравейте! Желая да ви споделя за една моя особеност. Още от малък доста съм се повлиявал от външни фактори, които са ме плашили (неща като страшни филми, които не са ми давали покой дълго време след гледането им или разни трагедии по света). Разбира се, това се пренася вече и в по- зрелите ми години (на 21 съм). Повод най- сетне да направя запитване специално затова е една трагедия от вчера, която бая ме разтресе. Млад футболист, който по време на мач съвсем неочаквано припада и загубва живота си просто така... от нищото.. физически подготвен човек на 26 години.. Аз съм човек, който често е разтревожен за щяло и нещяло и от известно време страдам от здравна тревожност. Ходя от около месец при психотерапевт и резултатите до момента са много добри. Спортувам активно от над 2 месеца вече и се чувствам доста по- добре от преди. Вчера, специално, беше доста спортен ден със силови тренировки из природата и катерене на планински местности. Чувствах се невероятно! Прибрах се у нас и когато прочетох тази новина за трагедията, се препарирах на място все едно бях сигурен, че на мен ми предстои подобна съдба. Вече имам донякъде отработени техники за справяне със стреса и успях да се успокоя впоследствие и да спя нормално тази нощ, но всичко все още е твърде прясно в главата ми и не бих казал, че се чувствам комфортно вмомента. Въпросът ми е: Как успявате да запазите спокойствие в свят, в който като че ли всеки ден се случва нещо ужасно? Разбира се, човек може просто да не чете какво се случва по света...... но как тогава ще се чувства част от този свят и ще има желанието да остави своята следа в него? Осъзнавам, че всичко се дължи на моя страх...това е моето предизвикателство в живота - развиване на смелост и по- "алфа" характер. Тези въпроси ще отнеса и към психотерапевта си на следващата среща. Заради естеството на тези въпроси и "излишната" моментна емоция, която все още ме "тресе", бих се радвал да чуя и вашето мнение. Благодаря предварително!

Благодаря Ви!

Здравейте, д-р Първанов! Разбирам "мащабността", която обхваща това състояние. Затова промяната, която съм предприел и за момента е оказала положително влияние, е в посока по- активен живот във всички сфери и личностно развитие (без отлагане..). Използвам спорта като опорна точка, понеже това винаги е било нещо, в което съм бил слаб и неуверен, което ме е демотивирало. Играх баскетбол в училище. Въпреки че откъм издръжливост се справях добре, откъм физическа сила и увереност на полето се справях доста зле. Разбира се, тази неувереност и притеснението царяха и в другите аспекти на живота ми до момента, но като че ли в спортно отношение тяхното влияние наистина ме проваляше. Затова си мисля, че ако най- накрая вложа нужната дисциплина, постоянство и злоба в спорта и това започне да се отплаща, ще почувствам, че "моето тяло е моята крепост", което от своя страна ще направи чудеса с увереността ми и във всички други сфери на живота. "Забавното" е, че ако бях стигнал до това ниво на мотивация за промяна преди година, две години, 5 години... нямаше да е такова плашещо преживяване. Въобще нямаше да ми минават мисли, че едва ли не сърцето ми няма да издържи, че ще се сгромолясам или нещо подобно. Неувереността е намерила начин до толкова да си пробие път в мисленето ми, че дори да не вярвам на организма си.... но аз не възнамерявам за пореден път да и се дам и ще и докажа колко греши и е грешала преди. Разбирам, че най- разумното нещо за момента е да се обърна към психотерапевт... и въпреки това усещам, че това е нещо, с което бих могъл да се справя сам. Може би вмомента говори онази част от мен, която обича да отлага, особено понеже става въпрос за нещо изцяло ново за мен... но искам първо да знам, че съм направил всичко възможно за да се справя сам. Искам по този начин сам най- накрая да си докажа, че съм достатъчно силен да преодолявам препядствията пред себе си. Така представени нещата.. отново ли бихте ме посъветвали на момента да се обърна към психотерапевт? Отделно.. самият факт, че негативните мисли са провокирани най- често от спортуване.. според вас разумно ли е да засиля интензивността на спорта, което още повече да провокира тези мисли и усещания.. но и да ме предразположи към това по- добре да работя с тях, да ги разпознавам, да ги превъплъщавам в нещо, което ме тласка още повече към развитие?

Здравейте! Радвам се, че успях да попадна на този форум преди известно време. Чрез темите тук успях да разбера много относно тревожните разстройства и паническите атаки, което ми помогна да се справя до голяма степен и да облекчи и моето тревожно разстройство. Към момента, бих казал, се намирам на финалната права на преодоляването на тревожността и затварянето на тази страница от живота ми. Аз съм на 21 години, студент, програмист, който до скоро си мислише, че друго освен компютърни програми няма да се наложи да "дебъгва" в близко бъдеще... но ето, че от няколко месеца "дебъгва" себе си. За първи път преди около 10-11 месеца усетих пристъп на ирационална тревожност, но тогава не и обърнах много внимание и всичко преминаваше относително леко и успявах лесно да се разсея.... решавах, че за пореден път съм се притеснил и че ще отмине.. а държа да отбележа, че съм доста притеснителен и чувствителен човек, за когото всяко събитие около мен е преживяване. Това всичко започна да се случва в период, в който имах относително ограничени социални контакти, бях си изградил навик да отлагам (прокрастинация - нещо, с което все още не съм се справил на 100%), бях се стресирал от факта, че често отлагам и това забавя развитието ми, но и този стрес не винаги ме подтикваше към действие... а самото действие основно се изразяваше отново да прекарвам сам време пред компютъра, разучавайки как да го накарам да работи за мен. Цялото това ежедневие в продължителен период от време + факта, че съм си донякъде параноична натура и обичам да съм подготвен за всичко, което може да ме застраши/ми навреди по някакъв начин (например - проверявам дали наистина съм заключил външната врата вкъщи по 1-2-3 пъти, докато карам кола се опитвам да предугадя и разиграя лош потенциален сценарии на пътя, преди да публикувам нещо или пратя мейл го прочитам 50 пъти и подобни) отключиха впоследствие тревожно разстройство. По време на лятото на 2015-та започна по- сериозно да ме обвзема ирационална тревожност и тогава за пръв път започнах да се притеснявам защо става така... и ето така започна порочният кръг. Първоначално си живях просто с тревожността и си продължавах вече донякъде по- различното ежедневие все едно я нямаше и опитвайки се да я контрирам с отричане и игнориране. И така дойде декември месец, когато получих първата си паническа атака с цялата прекрасна картинка на бързане до спешното и опасенията, че получавам инфаркт или нещо подобно. Последваха няколко медицински изследвания и ходене до кардиолог (понеже понякога имах завишено кръвно налягане вероятно от стреса), които не установиха нищо нередно, което донякъде ме успокои.... Известно време бях доста по- спокоен, но след няколко седмици тревожността отново почна да се прокрадва... и тогава започнаха мислите "а ми ако някакво скрито заболяване причинява всичко това?". Това започна да се случва към края на януари и тогава, чрез проучване, успях да разбера какво точно се случва и в какво състояние съм изпаднал (тогава някъде попаднах и на този форум). Първоначално тази информация не ми помагаше много да се успокоя и през февруари месец получих още няколко панически атаки, в които обаче успях да се овладея и да приема случващото се и това ми вдъхна надежда, че съм на прав път. Започнах да спортувам активно и да се храня здравословно, да правя опити да излизам от зоната си на комфорт и да приемам неконтролируемото без притеснение и това всичко наистина подобри състоянието ми(макар че над последните 2 наистина имам още много да поработя..над спорта също.. ). За около месец вече генерализираната тревожност се минимализира, но останаха понякога натрапливите мисли "а ми ако наистина ти има нещо?". Едно клипче ми помогна да намаля ефекта от негативните мисли ( https://www.youtube.com/watch?v=kzh0WmhJ1VU ), но въпреки това те отново се прокрадват най- вече когато спортувам и сърцето ми работи на много високи обороти. Това ме възпира понякога да тренирам пълноценно и провокира тревожност, тялото ми започва да очаква нещо лошо да се случи (най- вече със сърцето) и да се чувства зле. Получава се парадоксът, че се чувствам енергичен и ми се спортува, но все едно не си вярам, че мога да спортувам без някакви фатални последствия... Въпросът ми е какво бихте ме посъветвали да направя в тази ситуация? Как точно да се доверя на 100% на тялото си? Как да събудя онази спортна злоба и увереност, която да ме тласне към едно по- силно, по- добро, по- смело Аз? Много благодаря предварително за отделеното време!