Здравейте!
За първи път пиша в подобен форум.
Реших се,защото не намирам изход от ситуацията, в която съм. Дори не знам откъде да започна своята история.Преди да кажа каквото и да е било,ще кажа, че съм ходила вече при двама психолози, но при последният спрях терапията, защото не усещах ефекта й, чувствах, че не мога да се разкрия напълно, бях объркана, не знаех какво да кажа при психолога, дали има смисъл.
На първо място да кажа и малко за себе си.
На 27 години съм, омъжена от близо година. Живея и работя в София за мое огромно съжаление.
Като личност съм депресивна, страхлива и доста притеснителна. Преди година и половина лекувах депресивна тревожност и хипохондрия с антидепресанти.Спрях ги, защото искам да имам дете скоро. Диагнозата ми е поставена от психотерапефт в най-реномиранта клиника в София.
Докато приеамх хапчетата се чувствах доста по-добре и съответно постепенно ги отказах по схема.
Относно страха от болести-нещата се подобриха до известна степен. Имам обаче хиляди други проблеми, които според много хора НЕ СА ПРОБЛЕМИ!Животът ми не е такъв, какъвто искам.Не го харесвам, чУвствам се неудовлетворена.
Живея в София и животът тук ме смазва-този стрес, трафик, бутаница-ами не е за мен. Наскоро започнах И нова работа,саМо защото така ТРЯБВА! Не ходя с особено желание. Все пак успях да издържа и този месец ще ме назначават. Обаче, работата не е това, което искам,не живея живот, който искам, но и не знам какво точно искам да правя.Всъщност като се замисля никога не съм знаела каква искам да бъда чисто професионално. И мисля, че точно там есе корени проблемът. Объркана съм и всеки ден все повече се разстройвам.
Живеем на квартира и това ми тежи много. Постоянно мисля какво ни предстои, какво да правим, да напускаме ли София, да теглим ли заем, къде да живеем. Нямаме собствено жилище и това ме побърква психически. Денонощно мисля само за това. Страх ме е да рискуваме с кредити, в София не мисля, че мога да живея, а само тук има работа-това от друга страна.
Чувствам се сякаш живея нечий друг живот, сякаш съм притисната и НЯМАМ изобор. А то буквално е така.
Работата е скучна и изтощителна, вечер се прибирам без желание за нищо. Губя близо 2 часа в път, нямам време за нищо. А нямам и желание. Изгубих желание дори за любимите си неща. От всичко това страда и мъжът ми, а той е страхотен човек и полага големи усилия за всичко.
Всеки ден се прибирам със свито сърце. Не искам да съм на това място, в този град, в това жилище, на тази работа. Не искам да живея в този подтискащ, задушаващ и отвратителен град. Вече не знам какво да правя. Не знам какво е обяснението на това мое състояние.Знам само, че проблемите започват когато тръгна на работа.Винаги е било така. Досега не съм се задържала на една работа повече от 6 месеца. Изключително тревожна съм, крещя, нервна съм, не се държа добре с хората, мисля само отрицателни неща.
Дори и в почивните дни не мога да си почивам.
Чувствам се щастлива единствено когато се качим на колата/автобуса/влака и се прибера в родното ми китно селце на 1 час 20 минути от София. Все си повтарям да издържа на тази работа само докато изляза в майчинство, но не знам дали ще мога. Не знам дали ще бъда добра майка някой ден?Как ще се справям с отговорностите си?Като не мога дори да поема отговорност за себе си.
Нямам време за хобитата си, имам чувството, че целият ми живот е само битовизми-на работа и после прибита на леглото в къщи.
Често преяждам, имам проблеми със стомаха, със съня, получавам паник атаки. Онзи ден реших, че ми има нещо и започнах да плача.
Доста често се случва да се прибера в къщи плачейки и не знам в кой момента съпруга ми ще чу писне от проблемите ми.А той не заслужава това.
Понякога мисля, че не обичам никой друг, а единствено себе си. Майка ми е постоянно на тръни заради мен.Започна да вдига кръвно, навлиза в критическа възраст и започват болежките й. Обвинявам се, но не мога да се справя с положението, а не искам да изживея живота си така.Не искам и родтилете ми и близките ми да страдат заради мен и моята неспособност "да се справям с живота". Искам просто да съм щастлива, но не зная как.
Не знам дали това насилие да стоя в София, да стоя на тази работа си заслужава. Но ако се откажа мисля, че ще стане още по-зле.
Не знам ккаво да правя.Да търся ли друга помощ, отново психолози.Не мисля, че беше правилно да прекъсна терапиите, но дори няма кога да ходя, защото работя до късно и съм толкова изтощена, че когато отивах при нея, не можех да се отпусна. Майка ми обича да ми повтарявтаря, че само аз ще си помогна, но не зная как.
Поздрави!
Благодаря ви предварително за времето, което ще отделите за да ми отговорите.Надявам се вашите мнения да ми помогнат.
