paparak

Благодаря за думите и подкрепата, знам че ще го намеря правилният път за мен

Много благодаря, ще послушам съвета Ви и колкото е възможно по-скоро ще се консултирам с психолог.

Търся този път от доста време, но нещата става още по-объркани, все едно се губя. Не знам как да стигна до него, защото се чувствам като чковек който показвайки че се справя с живота си и че може отговорностите и очакванията на хората около мен стават все по-големи и това налага този контрол и съответно след като към мен има очаквания започвам и аз да очаквам и да искам. Ако променя нещо в поведението си бивам обвинявана сега какво се опитвам да докажа, да направя, и подобни и се връщам към старото си аз от което не се чувствам добре и е един кръговрат. Знам че няма как всички да са доволни, но семейството е важно за мен и ми се иска да е сполотен и да можем да разчитаме един на друг, но все едно само аз искам това.

Здравейте Честно казано и аз не съм сигурна, така като чета написаното звучи супер елементарно, но когато виждаш че не си влияеш добре, че и околните не се чувстват добре, че нищо не можеш да направиш, колкото и да се опитава е отвратително. Може би съвет, как се справяте с намесата на хора в отношеният с близките ви, от които не зависи живота ви, но се налага да се съобразявате с тях. Как овладвате негативните си мисли и емоции, и продължавте да се усмихвате въпреки грубостта на хората. Улавяла съм се че не се усмихвам на хората, защото съм имала моменти в които на база благоразположението ми са ме използвали и след това забравяли. Може би дали имам смисъл да занимавам някой психолог с пробллемите си или е безсмислено. Как успявате да се спасите от дребнаво поведение, когато се налага да се съобразявате с незавършили актьорско майсторство хора, набърквайки се в семейният ви живот. Как се усмихвате на човека до вас след поредно скарване, без да лишавате себе си от достойнство и в същото време да ви приемат че сте искрени. Определено насоки....не търся съчувствие или истории, със сигурност има много и то по-сериозни от моята. Благодаря!

Здравейте Основният проблем е че поведението ми е като кардиограма, нямам ден с ден, настроението ми се мени постоянно. Събуждам са в невероятно настроение, отивам на работа случва се нещо не според очакванията и нагласата ми и се скапвам. Същото се случва и в личният ми живот, не разбирам очакванията ми ли са прекалено големи към хората или имам мания за контрол. Не разбирам защо допускам действията на други хора около мен, които не са ми близки да ми влияят, колега идва и ми казва нещо неприятно, подигравателно, без да съм го предизвикала и започвам да се чудя къде е проблема, с какво съм предизвикала такова отношение и това започва да ме тормози, да го мисля и преживявам, а дразнителя сигурно е забравил или пък нарочно ме е предизвикал, защото знае че ще се впечатля. Определя себе си като затворен човек, или по скоро предпочитам да общувам с хора които познавам и според собствената ми преценка съм опознала много добре. Мога да общувам на много теми с различни хора, но дали от притеснение или друго не смятам за необходимо да го правя. Знам че не е редно, но търся контакт само когато на мен ми се иска, сигурно е доста егоистично, но не съм от хората, които бълват по 100 думи в секунда, ангажирайки вниманивто на хората около себе си с непоследователна и ненужна информация. Омъжена съм, имам дете и не искам това дете да понася странностите на майка си. Изпитвам вина за поведението си и не намирам разбиране от страна на съпруга си. Опитам ли се да говоря с него, наясно съм че когато нещо не се получава както е говорено или обещано не зависи изцяло от нас, но аз харесвам плануваните неща, и тук идва още един проблем, с него не мога да планувам нищо, което направо ме побърква. Решаваме нещо и той после прави точно обратното без дори да сме го обсъдили, липса на всякаква комуникация, той така е преценил и край. А аз искам само постоянство в приказките и действията, и изведнъж започвам да се чувствам досадна, дребнава, злобна, неориентирана и заядлива и в момента съм оставила нещата да вървят на самотек, което само ме отдалечава още повече от него. Не веднъж съм водила разговори, дигала съм и скандали опитвайки се да разбера защо е така, да го приема, винаги има обяснение, или аз не съм била приветлива когато се прибере, или съм търсила все за нещо да се заяда, променя отношението си за няколко дни после отново същото. Ядосва ми се когато искам да обсъдим вечерята или нещо което според него е дребно, толкова ли не съм можела да реша. Странното е че ако си направя план да отидем някъде с детето той се чувства изолиран, сърди се. И в същото време непрекъснато ме кара да си намеря хоби. Реално това няма как да ми се случи защото основно аз се грижа за детето, и вместо контакта ми с него да ми доставя удоволствие аз го приемам като ангажимент, от което се чувства още по зле. Мъжът ми все много работи и все е изморен и вече се чувствал стар, а реално и финансово не сме много добре, което също не проумявам, защото хем работи хем нищо налице, и изпадаме в дребни битовизми и съмнения и лошо отношение, непризнателност и недооценяване.Не изпитвам удоволствие, радост и свобода към живота си и непрекъснато се обременявам с лоши мисли и чувства и съмнения към хората, че не са честни, добронамерени и открити, не мога да спя. Не искам детето ми да бъде затворено и обременено, защото не мога да му покажа красотата и доброто в хората и света. Стана много объркано за което се извинявам, но поне като пиша какво чувствам малко се успокоявам. Ще съм благодарна на всеки който ми пише.....