loveuu_m

Разбирам. Благодаря Ви на всички !

Много Ви благодаря ! Надявам се в най-скоро време да се справя с тревожността.

Всъщност не ми пука, но не е нормално да се прибирам от университета плачейки на глас, без да знам за какво плача, хората ме гледат със съжаление. Мисля си и, че заради тази тревожност няма да се справя с учебния материал. Преди ходих в университета с удоволствие, сега ме е страх, че там ще ми стане нещо (отново ще избухна в плач) и хората ще се уплашат от моето състояние.. Определено не съм наред ..

Чувствам се отчаяно, мисля си, че хората ме мислят за луда. Плача без причина. Не знам за какво се тревожа. И тревожността не ми е цял ден, а в определен интервал. Благодаря Ви, за отговорите !

Здравейте, драги .. Преди няколко месеца бях писала отново в това форумче, доста полезно ми беше, получих насоки за помощ от психолог и успяхме да решим проблема. Но животът няма само един проблем, а доста. Сега пък ме налегнала една тревожност, когато съм си в квартирата, сама съм и ми е добре, но не знам защо имам чувството, че ще умра, чувствам се като бомба със закъснител, искам да плача, да викам, да крещя, искам да избягам от тук, искам да съм си на село при моите любими хора,не знам защо не искам да съм тук, но трябва да се учи и да съм в града. Следобедите са ми свободни и това ме тревожи, че трябва да се прибера в тъпата квартира и да се чудя как да убивам време. Опитвам се да мисля трезво, и когато съм в това състояние се питам " Какво не ми е наред, има ли причина да се чувствам така?". Търся проблема за да го реша, но ясен проблем няма.Мисля пак да отскоча до същия психолог, но в момента нямам финансова възможност. Ако някой се отзове с мнение по проблема ще съм благодарна. Поздрави С.Я

Здравейте, драги .. Преди няколко месеца бях писала отново в това форумче, доста полезно ми беше, получих насоки за помощ от психолог и успяхме да решим проблема. Но животът няма само един проблем, а доста. Сега пък ме налегнала една тревожност, когато съм си в квартирата, сама съм и ми е добре, но не знам защо имам чувството, че ще умра, чувствам се като бомба със закъснител, искам да плача, да викам, да крещя, искам да избягам от тук, искам да съм си на село при моите любими хора,не знам защо не искам да съм тук, но трябва да се учи и да съм в града. Следобедите са ми свободни и това ме тревожи, че трябва да се прибера в тъпата квартира и да се чудя как да убивам време. Опитвам се да мисля трезво, и когато съм в това състояние се питам " Какво не ми е наред, има ли причина да се чувствам така?". Търся проблема за да го реша, но ясен проблем няма.Мисля пак да отскоча до същия психолог, но в момента нямам финансова възможност. Ако някой се отзове с мнение по проблема ще съм благодарна. Поздрави С.Я

Разбирам. Имате ли препоръки за добър психолог ? Аз мисля за Мария Владимирова.

Нямам насрочен друг час за консилтация с психолог, той ми каза, че аз ако преценя да си запиша. Можело и само един сеянс да ми е достатъчен. Домашното, което ми е поставено е да си водя записки за дневната ангажираност и да си отбелязвам дали изпитвам удоволствие или полза от това, което правя.

Благидаря ти, Ити ! Искам и да споделя, че на 14.08 бях на психолог, от тогва до вчера бях многи добре, весела, жизнена самоуверена, но от вчера отново съм потисната. Снощи от страх отново получих криза (изпадала съм в това състояние и друг път - изпитвам страх, стомаха ми се свива, става ми студено и започвам да треперя, случва ми се и по време на сън). Премислих всичко което сме си говорили с психолога , но не го проумявам сега, не мога да се насладя на нещата ... Всичко ми е черно-бяла картина...

Много Ви благодаря ! Всичко добро !

Благодарско !! Не искам да ставам нахална, но искам за още нещо да се обърна към Вас. Напоследък се самонаблюдава доста, забелязвам, че понякога не намирам какво да си кажа с хора с които съм се разбирала чудесно. Също така често пъти някак си все едно се изтъквам. Например в един от разговорите си с колежка тя ми казва, че обича да чете книги и аз например вместо да попитам какво чете, веднага я прекъсвам и казвам, че не обичам да чета.. или някой ако каже "Много ми е жега" аз веднага изтъквам, че и на мен и се дразня от самата себе си, защото тук мога да кажа примерно "Да, жега е и цяла седмица го дават да е топло" или " Времето е супер за басейнче" и т.н Изобщо не съм "тежка" по харакрер. Как бихте го обяснили ?

Много Ви благодаря за отзива ! Аз също има огромно желание състоянието ми да се подобри и да случа на добър психотерапевт, който няма да ме дрогира напразно, но не познавам такъв. Бихте ли ми препоръчали такъв в гр. Пловдив ? Също така обмислям да се запиша на танци или да поча фитнес. Смятате ли, че би било от полза за подобряване на състоянието ми ?

Здравейте! Първо искам да ви поздравя, че сте създали този портал. Ще се опитам накратко да разкажа за проблема си, много ще се радвам, ако някой се отзове! Аз съм на 22 години от 6 месеца живея в пълен страх и тревожност, понякога съм много объркана, не знам какво да правя. Студентка съм 3 курс. Проблемът ми започна март месец, когато се сдърпахме със момичето с което живеех. Беше ми много добра приятелка, може би и много си я обичах, като сестричка, много беше изстрадала и тя, разбира се както всеки един човек и тя си имаше своите недостатъци, но аз вече бях разбрала, че не всичко и всички могат да ни се харесат. Приемах нещата такива каквито са. Много пъти ме е засягала, но аз не и се сърдех, нито веднъж колкото и да се дразня и да ми е обидно не съм и казвала лоша дума, защото ме беше жал за нея. Всеки път си премълчавах. Често се случваше да готвя аз, а тя все да излиза и когато се прибере винаги нещо не и харесваше на яденето, но аз нито веднъж не съм я нагрубявала. Господ ми е свидетел.Също така тя много страдаше, понеже семейството и не било сплотено, загубила много близък за нея човек, самата тя си беше и много чувствителна, почти всяка вечер плачеше и все ми викаше: "Аз съм родена за да бъда нещастна". До колкото мога съм и вдъхвала кураж, показвала съм и хубавите страни от живота... Февруари месец лежах в болница 1 седмица, тя не ми се обади нито веднъж, писахме си и обеща да дойде да ме види, същия ден я чаках цял ден, но уви тя не дойде вечерта ми писа, че не е дошла понеже е излизала на кафе. Аз много се обидих, плаках, но пак не и се разсърдих. След 2 седмици бях на контролен преглед, когато се прибрах, тя спеше и аз си полегнах. После по едно време тя стана отиде до кухнята и като се върна беше ядосана.Попитах я какво е станало и тя се била ядосала, защото аз не съм сготвила. Аз много се притесних, опитах се да намеря решение на проблема и сготвихме заедно, Но моето търпение вече се бе изчерпило, някак си вече не я чувствах близка, беше ме страх от нея, все още ме е страх.Изпаднах в депресия, сънувах кошмари, не исках да живея с нея, постоянно плачех, бях много много притеснена, не се хранех и така до края на март, когато потърсих помощ от психотерапевт. Назначи ми да пия грандаксин и золофт. Успокоиха ми плача за 2 дена, но аз продължавах да се прибирам със страх в квартирата, не можех да се концентрирам върху нищо, постоянна мислех за казаното от нея, че съм била егоистка, използвачка, не ми е пукало за нея, а това не е вярно. Аз избухнах в плач отново при което пак потърсих психотерапевта, изписа ми ксанакс по 1/2 х 2 пъти на ден + золофт по 1/2 х 2 пъти. Ходех и веднъж седмично на психотерапия.Нищо не ме успокояваше.Всеки ден се прибирах плачейки, понякога даже не издържах в квартирата, хващах си влака и се прибирах при нашите, даже само за по едно спане, там се чувствах на сигурно, но страха в мен не заспиваше и не ме оставяше на мира, на ден плачех по 24 часа, не се хранех, не можех да спя, исках да се разкъсам цялата, да викам и да крещя... Нищо не свърши до тук, не се мина много време, това момиче отново ме нападна, че и е било писнало от мен. писнало и е да и цивря на главата и да не правя нищо, започна да се възползва от всяка една минута, за да ме унижава, започна да не нагрубява и пред хората и да ми крещи, но аз глупачката все си премълчавах, опитвах се да говоря с нея като хората, дори паднах до толкова, че я молех да не се отнася с мен така и да прояви разбиране, но НЕ, тя не се отказа, да ме мачка. Аз не издържах, бяха останали 2 месеца до края на учебната година и се махнат от там и пак аз бях виновна, още същия ден тя дойде на вратата ми и ме нападна отново с думите : " Ето, ти ме остави, не си никакава приятелка, ти си пълна егоистка, използвачка, постъпи ужасно с мен и ме заряза, ти мислиш само за себе си.... и т.нат." Исках да умра, не издържах, увеличих дозата си на ксанакса, но се чувствах, като дрогирана, в самоя смисъл на думата се влачех по земята сама, плачех, крещях, но болката в мен не отшумяваше.Психо терапевта ми спря золофта, изписа ми анафранил от 10 мл за 1 седмица после от 25 мл по 2 пъти на ден.Но същата работа, вече си мислех, че никога няма да се оправя. Потърсих психиатър,вдигнаха ми дозата на анафранила по 4 пъти на ден и ми смениха ксанакса с клонарекс по 1/4 х 2 и при нужда 3 пъти на ден, като че ли бях по спокойна, започнах малко по малко да се храня, от време на време си поплаквах, не забравях за случилото се, все още не мога да забравя, все още живя в страх, макар че от 3 месеца съм си вкъщи отново си поплаквам всеки ден, сравнително по-спокойна съм, започнах да си спя нормално, храня се, но страха ми все още ме преследва, страх ме е сега след 2 месеца, като започне универистета с кой ще живея, нямам доверие на никой, мисля си, че ще ми се случи същото. Мисля си, че всеки ме мрази, че досаждам на всеки, че никой не ме понася, душата ме боли, защо не мога да бъда лоша и винаги се опитвам да бъда толерантна към всеки? Сега от месец не пия нищо, защото аз сама трябва да се справя с проблема. Опитвам се да чета книги, да гледам ТВ, да слушам музика, но нищо не ме грабва. Постоянно ми се вие свят, лошо ми е, стомаха ми е свит на топка, отпаднало ми е , няма сили за нищо, като пребита съм. Нашите ме съветват да отида отново на психиатър и да потърся и психолог, за да общувам с него, понеже не си споделям с никой, защото си мисля, че ще отекча хората с моите истории и проблеми. Моята болка не ме прави сляпа за болката на другите, всеки си има нещо на главата и не искам да занимавам никой. Кажете какво да правя ? Страх ме е какво ще се случи с мен и до кога ще живея с това чувство? Не знам дали има нещо общо, но преди когато бях около 10 - 12 годишна, отново съм се чувствала така, тогава ме беше страх, че татко ще се прибере пиян и ще се скарат с майка ми... Благодаря за търпението с което прочетохте писмото ми ! Поздрави! Сабина Язид