DilianaD

Това е основна грешка, но от  странични обяснения едва ли ще стане ясно защо е грешка. До извода всеки трябва сам да си стигне по собствен начин, като именно добрата терапия води до тези изводи без да налага собствено мнение. Да покажеш слабостта си пред всички, ето това е куража и силата която малцина владеят, но основни убеждения трябва да бъдат заменени с нови, за да се осъзнае това...

Това е основна грешка, но от  странични обяснения едва ли ще стане ясно защо е грешка. До извода всеки трябва сам да си стигне по собствен начин, като именно добрата терапия води до тези изводи без да налага собствено мнение. Да покажеш слабостта си пред всички, ето това е куража и силата която малцина владеят, но основни убеждения трябва да бъдат заменени с нови, за да се осъзнае това...

Това е основна грешка, но от  странични обяснения едва ли ще стане ясно защо е грешка. До извода всеки трябва сам да си стигне по собствен начин, като именно добрата терапия води до тези изводи без да налага собствено мнение. Да покажеш слабостта си пред всички, ето това е куража и силата която малцина владеят, но основни убеждения трябва да бъдат заменени с нови, за да се осъзнае това...

"росто страха ти се превъплъщава с различни лица, за да може да те уплаши. Че какъв страх би бил иначе, ако не може да ти изкара акъла. Почвай да се плашиш качествено и не търси успокоение, защото успокоиш ли се, страхът ти ще измисли друго.  "
Това е много ценно! какъв страх е, ако не ти изкара акъла от страх?! Така де! Страхът си има цел, добра цел. Вселената е мъдра, а страхът е част от тази мъдрост, Огромна загуба на ресурс би било страхът да се случва ей така, защото да се гърчим безпредметно. Ами не - предметно гърчене е, с цел е. И въобще, гърчене е, докато се превърне в осъзнат, в кооперация с посланията по характерова хармонизация труд. Осъзнат труд, който постепенно се превръща в по-високо ниво работа по синхронизиране на социалните ни личности, характер и житейска съдба с призванието и мисията, с които сме дошли тук като души. Та, вместо да търсим успокоение, бягайки от уроците си, нека се плашим качествено. Тоест, да научаваме уроците си по смирение, доверие в съдбата и себе си, в живота, Бога и разумността на вселената, уроци по смело себезаявяване, адекватна връзка с холистичната реалност,следване на силни цели, идващи от вечността на призванието ни. Нека като се плашим, да е качествено, като е гарга, да е рошава! 

Влизаш в хистерична въртележка, която цели засмукване на внимание - както виждаш, нямаме намерение да ти я задоволяваме! Писахме ти, че в мсилите ти стои желание за живот, че това което ти се струва като импулс/ желание за самоубийство, е начинът на подсъзнанието да крещи: "Живее ми се!". С психолога ти виждате какво има да се "бутне" в мисленето, целите, посоките, живота, характера, работите и директно по мислите поведенчески, хипнотично, нлп, медитативно.
Това долното не се отнася до теб. Казах го на една моя клиентка със същия казус като твоя: 
"Всъщност обаче, ти както казваш, надали ще изкараш до тогава... Горката, оххх, ахххх, милата тя, нещастна жертва, ааааххх, защо, защооо, отиде си младото момиче, още ненаживяло се, още невидяло свят, несрещнало истинската любов... Еххх, отиде си! Отиди и си приготви дрехите за погребението - да не искаш хората да те гледат с някакви дежурни, от майка ти навлечени дрехи сега. Разпечатай и некролозите си, с добър стих, снимка на фотошоп барната. Запази и гробно място - иначе се гавриш с родителите си - недей, отиди, направи каквото трябва, запази си гроб, огледай го. Поръчай си и гробна плоча и я плати, моля те! Разлепи некролозите си сама! Или организирай кампания по разлепяне! Напиши речта, която баща ти да прочете на гроба ти! Организирай кетъринга на манджата за почерпката за Аллах да прости! същност, няма защо да се притесняваш - смъртта е полезна за здравето. Лягаш си - пълно спокойствие, няма свобпдни радикали повече, няма кислород, който да те изгаря отвътре, супер си е! Пък и какво да го живееш този живот, той е труден. Да намериш смисъл, цели, любов, партньорство, ее, това е трудна работа. От друга страна да си умреш е толкова лесно - гътваш се и няма усилия, няма цели, няма творчество, няма любов... Няма нужда да разбираш как тези мисли са толкова добри и готини и всъщност ти се живее, две не виждаш! Нали знаеш за зайо байо и мечката. Върви си зайо байо с букетче маргаритки брои. Едно, три, четири, пет, едно , три, четири, пет. Баба меца го слуша, слуша, па го запитала> Абе, зайо, защо броиш така, че прескачаш две? Зайо казал. Ами, бабо мецо, е../живее ми се, две не виждам!... "
Та, горното не е за теб, не го чети, да не вземеш да се отпуснеш и довериш вродената мъдрост на подсъзнанието си, сакън недей. Нали знаеш, че ако сега се отпуснеш и довериш, се срещаш челно с това усещане, с този импулс,който сякаш ти казва да ритнеш когата, камбаната, да гушнеш маргаритките... Е, ако го посрещнеш, би ти се наложило да се отпуснеш и да му се довериш, за да видиш само, че всеки страх си отива и остава само една смелост, радост и спокойно вдъхновение. Е, да ама то не е ли опасно? Тогава как ще теглиш внимание хистерично? Ще е нужно здраво да си го заработваш чрез стабилност, смисъл, щастие, приятелсска настройка на пълноценност и дълбока самоувереност... не знам струва ли си, не е ли по-добре да се страхуваш, толкова много носи, сякаш спасява, пък и имаш извинения за какво ли не да не направиш, пък и си специална сякаш така, сякаш всеки миг ще полетиш от прозореца и са ти длъжни да са ти наоколо... Еееххх, какви сладки ползи са това, потрило ръчички подсзъаннието... 
Или пък можеш да прочетеш всичко от тук и тук.  Ама помисли си, преди да прочетеш тези около триста страници за няколко почивни дни. Ако ги прочетеш, връщане няма - тръгваш в посока самоувереност, смелост, смисъл, дълбока зрелост, което обаче налага изоставяне на горните илюзии.
Не, няма да се самоубиеш и мислите и това, което ти се струва като желание за това, нищо общо няма с реално самоубийство или дори с реално желание за това. Точно обратното е, жажда за живеене, за секс, за купон, за смисъл, за любов, за дивеене, за куфеене, за силен живот е! 

Това животинския инстинкт за самосъхранение и временно обърканите ти мисловни възприятия са две различни работи. Довери се на първото и вярвай, че няма да те подведе.
А за терапията Орлин е много прав, ако попаднеш на терапевт който да ти съчувства и трие сълзичките през цялото време - няма далеч да стигнеш. Достатчъно образно ти е показал какво да не четеш, защото така се случват нещата, а това дори е много малка част от пътя и тръгнеш ли по този път няма връщане назад, дори в един момент да осъзнаеш, че не си била готова, че не е било това момента...

,,в моментът в който настъпят мислите желанието да ги изпълня е толкова силно и реално, че аз се сковавам , стъписвам не смея да мръдна и да направя каквото и да било от страх да не станат те реалност. ,,
Ще те коригирам, в момента,  в който ти мине натраплива мисъл, се блокираш от страх, а не от желание да не ги изпълниш.
Ако, наистина в теб има такова желание не би се парализирала.Ти имаш желание да пиеш вода, да ядеш, да чете6 и още милион други, те са твои желания и не те парализират.
Тук, преди години, едно момче писа, как има напрапливи мисли, че ще се самоубие.Най-накрая взема един нож, опира го в гърлото си и си казва, ,,е, щом искам да се самоубия нека най-после да го  направя,, ....и идва спокойствието.Имаше такъв пример и с друго момче, само, че със скачане от тераса.В момента в който застава на ръба и си казва същото, осъзнава истината, че никога няма да скочи и се самоубие.
,, понеже за момента  нямам финансовата възможност да си позволя психотерапия с цените ,които са в София,  ,,
 
Виж, ти искаш да работиш в кол център.Ако предположим,че терапията ти ще е година, то тя за този период ще ти струва максимум две месечни заплати.Както се разбира, тези пари няма да ги дадеш наведнъж ,а разпределено по месеци.За мен цената е много приемлива.Има и друг проблем, без започване на психотерапия, няма как да се справиш в работа си.С лекарства ще е два пъти по евтино, но ...нищо не решаваш.В края, на краищата, пак ще се стигне до психотерапия и така излиза ,че парите похарчени за тях са дадени напразно.
Съвета ми е, не да пестиш пари за психотерапия, а да ги поискаш, дори като заем, от родители или роднини. Започни терапия и след 6 месеца ще си готова за работа и то добре платена. За тези 6 месеца, ще си дала максимум една заплата , която след започване на работа, бързо ще може да върнеш-ако е взета на заем.

Споделеното е чудесен пример, че няма по - ценно и работещо знание от онова до което сами достигаме. Това, което ти се случва показва, че имаш ресурс да се справиш със състоянието. 
Страховете ни са много и най - различни, това е факт, но още по - неоспорим факт е, че много малка част от тях са лично придобити. Огромната част от нашите страхове, са породени от вярванията ни, а те са ни внушени в ранно детство, когато не сме можели да се съпротивляваме. Обърни лентата, всъщност, нито един твой страх, не е твой, ако успееш да го видиш по този начин, той ще изчезне. Страховете ти са плод на страховете на хората, които са те отглеждали, затова и често в терапията търсим детето в нас, за да видим на колко години и кога се е сдобило с тези страхове. Да ги разгледа от друг ъгъл, като големия човек и да спре да се страхува. Най- вече, да осъзнае, че те не са негови. 
Нито едно дете не се ражда страхливо, то се ражда любопитно и жадно за познания. Малко след това, обаче, любопитството му бавно и неосъзнато бива изтиквано на заден план и се замества със страховете, които имат родителите му. 
ПРИТЧА ЗА МАЛКИТЕ ЖАБЧЕТА
Имало едно време една групичка от малки жабчета … Един ден малките жабчета си организирали надбягване. Целта била да се изкачат на върха на една много висока кула. Долу, около кулата, се събрала голяма тълпа да наблюдава състезанието и да аплодира участниците. Състезанието започнало . Никой от тълпата не вярвал от сърце, че малките слабички жабчета ще достигнат върха на кулата. Чували се изказвания… -О, пътят е толкoва труден! -Те НИКОГА няма да достигнат върха. -Няма начин да достигнат върха. Кулата е толкова висока! Малките слабички жабчета започнали да се скапват. Едно по едно. Освен онези, които с бодра крачка се изкачвали нагоре и нагоре. Тълпата продължавала да крещи.. -Толкова е трудно!!! Никой няма да успее! Все повече жабчета се уморявали и се отказвали … … Но ЕДНО продължавало нагоре, и нагоре, и нагоре …Не се предавало! На самия край всички други вече се били отказали да изкачат кула. С изключение на онова мъничко жабче, което, след неимоверно усилие, единствено успяло да стигне до върха! ТОГАВА всички други жабчета естествено поискали да разберат, как точно това жабче е успяло да го направи?
Един от участниците попитал малкото жабче, как то, което е успяло, е намерило силата, за да достигне целта?  
 Оказало се, че Победителят бил ГЛУХ. Поуката от тази история е… Никога не слушайте негативните или песимистични изказвания на другите и ги подминавайте, защото те Ви отдалечават от Вашите най-красиви мечти. Онези които носите в сърцето си! Винаги мислете за силата, която носят думите. Защото всичко, което чувате или четете, повлиява на действията ви! Следователно….Бъдете ВИНАГИ…ПОЗИТИВНИ! И преди всичко… Бъдете ГЛУХИ, когато хората ВИ казват, че ВИЕ не ще можете да осъществите мечтите СИ! Винаги мислете… Аз мога да го направя.  
Сега просто си запуши ушите за вредните влияния и върви напред.

Имах пациентка, която  двадесет години бе с ПР.Трябва да кажа,че и аз, въпреки опита си, имам страхопочитание пред такива хора.Знам, че те са ходили при много колеги и имат премного негативен опит. Той ги прави скептични и подозрителни, към всеки следващ психотерапевт. Знаех,че ако не и помогна, да постигне значителен успех в борбата с ПР още след  първата среща, тя няма повече да се върне при мен и аз ще съм поредното и разочарование.
Е, направих го. Още, след първата среща, тя овладя почти напълно страхът си. Направих го, по предложеният ти  от Георги начин. Пренесох я в бъдещето, когато проблема е вече разрешен и детайлно описахме новото поведение, което тя вече има. Разбира се, за по ,,истинско,, в началото и предложих, да си представи,че през мощта след нашата среща при нея е до6ла добрата фея и докосвайки я с вълшебната си пръчица е решила проблема и.
В сайта на Европея, тя предлага и на други да направят същото и ре6ат проблемите със страха си ,,  . И така, като начало, всеки от вас да си представи, ако днес една фея го докосне с вълшебната си пръчица, и повече няма панически атаки, нито паническо разстройство (това което всеки от вас иска), утре като се събудите  и знаете че вече сте други хора, освободени от ПР, каква ще бъде първата ви мисъл, как ще протече денят ви. Опишете го по часове. Успех.,,
Предполагам, никой не я е поослушал, хората в последно време не вярват във феи. Много жалко!
 
 

"Животът е случващото се, смъртта е онова което не  се случва. Миг след като нещо се е случило, то вече е мъртво. Всичко което ни се е случило като деца, в училище, с приятелите, в любовните връзки - каквото и да е било вярно преди тридесет години - вече не е вярно. Цялата ни лична история е мъртва, но ние сме толкова привързани, че извикваме призрака в ума си. Ние носим спомена за целия си живот, знаейки, че е мъртъв, че вече не е истина и въпреки това той въздейства върху всекидневието ни. Вярно е, че онова, което помним, се е случило, но вярно е също, че вече не се случва. Няма го, не е реално. Дори да е било реално, вече не е.
В съня си поддържаме смъртта жива, защото се привързваме към мъртвото, но всъщност смъртта не съществува. Само Животът, само сътворението съществува. Миналото е само илюзия. Ангелът на смъртта ни учи да живеем в настоящия момент и всъщност само с него разполагаме истински. Когато се съпротиивляваме на промяната и искаме да живеем в миналото, ние пак живеем в настоящето, но сме съсредоточени върху минал сън. Като се фокусираме върху минал сън, вниманието ни не е в настоящото и ние не живеем пълноценно.
... Ангелът на смъртта малко по малко ни отнема всичко. Но за всяко нещо, което ангелът на смъртта ни отнема, Животът ни дава ново нещо. Ако сме толкова привързани към онова, което ангелът на смъртта ни отнема, не можем да получим дара на Живота.
Онова, което толтеките наричат "капитулиране пред ангела на смътртта", може да се нарече "дистанциране". Дистанцирането не означава, че преставаме да обичаме някого или нещо. Означава само да приемем, че не можем да направим нищо, за да спрем преобразяването на Живота. Дистанцирането е толкова могъщо, защото когато се научим да се дистанцираме, ние уважаваме силите на природата, т.е. уважаваме и промените в собствения си живот."
от "Още за четирите споразумения

Въпрос на избор или въпрос на гледна точка...? Преминах през подобен около десет годишен период. Едно време харесах мъжа ми именно заради директността, острия език и начина по който успяваше винаги да изкаже мнението си без да си прави сметка как ще го приемат околните. Странно за мен, но околните го приемаха изключително добре, имаше много приятели, търсиха го и го уважаваха, това продължава и ден днешен. Недоумявах как е възможно да се заяжда, да се кара с хората (тогава така го премах), да се шегува по най-нетактичния (груб) начин с всички и за всичко и те пак да го търсят и то защото имат нужда от него, защото го харесват.
С мен се държеше по начина който и ти описваш. По време на бремеността ми ме отсвирваше за всичко, очкавания за помощ имах, но такава не получавах. Вместо съчувствие и подкрепа имах чувство, че умишлено ме подтиска и мачка. Поставях си цели с всичко да се справя блестящо, пазаруване, чистене, готвене, само и само да получа неговото удобрение, но той винаги намираше за какво да ме отреже. Същото отношение получавах следващите години. Обвинявах него, а не мен - та аз бях ангелчето което правеше всичко за него. Грешката беше в него, той имаше нужда от психолоог, но въпреки това мира не ми даваше факта за безкрайното уважение към него на всичките му прятели. На моменти се замислях дали проблема не е в мен, но тази мисъл бързо биваше избутана  на някъде - аз се държах съвършенно, не може проблема да е в мен. На кратко ще спомена поведението което виждах аз - имах чувството, че му преча с моето присъствие, затваряше се в стаята си и работеше с часове, предпочиташе сам да си гледа телевизия, изглеждаше весел само в компания с приятелите си, критикуваше ме за всичко, непрекъснато около него имаше напрежение и аз треперех кога ли точно ще избухне. Следях всяко негово движение с огромните очи на покорна булонка. Моментите в които се опитвах да се противопоставя бяха катастрофални, опитите да му внуша вина за моето страдание се превръщаха в автогол... Живеех си в непрекъснато страдание и от черни по-черни мисли за бъдещето, моето и на детето...
Наскоро по други причини започнах работа с психотерапевт, казвам други причини защото не съзнавах, че имам нужда да работим и по този въпрос. В процеса на терпията по една или друга причина изкристализира и този проблем. За мое учудване това се оказа първото препядствие което трябваше да преодолея. Изключително много, за да изясня ситуацията за себе си ми помогнаха методите на Орлин и по-точно работа с вътрешен диалог, но това беше само началото.  Много плавно и полека започнах да допускам, че е възможно да има и друга гледна точка, различна от моята. Започнах да виждам умората, притесненията и нуждите на мъжа ми, видях, че зад цялото това напрежение се крие загриженост за нас с малкия. Започнах обаче да разбирам и моите чувства, но по един различен начин, започнах да си позволявам да не се държа съвършено, да си позволявам да допускам грешки... Промяната започна от мен, отначало плахо и с много страхове, но мисълта че хората са далеч по-толерантни отколкото си мислим ми даваше смелост да продължа. Сега с насмешка си спомням как една вечер събрах целият си кураж и си позволих да му кажа, че ходя при психотерапевт. Очакваното избухване и подигравки не се случи. Всъщност случи се, подмятания как ще се впиша в обстановката с други кукувци, как най-после ще намеря сродни души, но странно за мен очакваната ми реакция за потъване в  дън земя не се случи, не приех това за подигравка, за обида, за незнам какво си...  превърна се във весела ситуация, след ккоето тази тема вече не беше табу за мен.
Подобни примери как проектирам всичките си страхове в него мога да дам с хиляди, но това го разбрах след наистина сериозна работа с терапевт. Започнах да променям себе си. Мъжа ми си е все същия, този който харесах преди години и този от който се страхувах много години. Моето променено приемане и разбиране обърна връзката ни на 180 градуса. Да на моменти усещам същата несигурност в мен,  очаквам да избухне, но тъй като вече не откривам вина в себе си напрежението в мен изчезва за секунди ( вина затова, че съседите са пуснали силна музика, вина затова че в работата му е имал проблеми, вина за това че колата му се е развалила). Вече нямам нужда винаги да е мил и усмихнат, нямам нужда да успява да чете мислите ми, да разбира чувствата ми. Нямам очаквания - каквото искам си го казвам, едва сега разбрах, че той не може да чете моите мисли, че всеки има право да бъде нервен, уморен, весел, да показва а не да крие в себе си емоциите си (дори е задължително), всеки има право да греши, дори и аз...
И след тази промяна в мен, която не мога да обясня като формулирано от психолог, но стана чудо сега той ме търси, помага ми, интересува се от какво имам нужда. Дори последните дни за някакви мои домашни задължение той каза - що пък аз да не го направя, върши си нещо друго (това дори и в най-смелите ми мечти не подозирах, че може да се случи)...
Два месеца и половина вложени в себе си, разбира се с безценната помощ на Орлин, помощ без която нямаше да се справя... С ръка на сърцето мога да кажа, че след промяна на моята гледна точка разбрах, че мъжа ми е всичко което съм търсила и от което съм имала нужда, но съм била сляпа до сега... Дори разбрах и още нещо, аз съм това от което той има нужда, но вече го разбирам по един съвършено различен начин - начин изпълнен с дооверие, много уважение  и любов. Аз съм само в начлото на този вълшебен път...
Въпрос на гледна точка, променяйки нея променяш и себе си, променяйки себе си, променяш и околните, а написаното от мен е само една хилядите възможности...

,,  Всъщност знам коя съм -личност ,която все се лута , нерешителна, без грам самочувствие и увереност ,без упора .. Хората са казали  ,,
От отговора ти съдя,че не си ме разбрала.Това, което описваш, най-вероятно е истина и ти си такава. Но, във всеки един момент, ти може да промениш тази истина, като просто седнеш и избереш съзнателно, каква искаш да бъдеш в този си живот.
Чисто практически, вземи един лист, седни и напиши това, каква искаш да бъдеш.След това, отдолу, напиши какво искаш да постигнеш в този си живот.После, научи наизуст написаното, а листа остави така,че да бъде винаги пред теб.Следващата стъпка е много важна, започваш, да си повтаряш  твоята представа и то в сегашно време.
Например ,, Аз съм един добър човек, състрадателна, щедра, смела,, ....и всичко друго, което си написала за себе си. Подчертавам, сегашното време,е много важно.Веднага, след това, казваш и целите и така запълваш свободно си време.
Например, когато си в градския транспорт, метеш, чистиш или изпълняваш някаква рутинна дейност, не изискваща мислене.
Ако ме послушаш и започнеш, да правиш това системно, ще започнеш бавно, но сигурно да се променяш в желаната от теб посока.
На пръв поглед, съвета ми, може да ти изглежда много прост и елементарен.Но, той почива на основният принцип, по който мозъка се обучава - ПОВТОРЕНИЕТО, Когато, повтаряме достатъчно продължително,  дадено твърдение, мозъка ни започва да го приема за безрезервна истина и автоматично променя поведението и емоциите в посока на осъществяване на тази ,, истина,,.
ДЕЙСТВАЙ!

Д-р Първанов ти е дал прекрасни насоки, фокусирани в справяне! 
Да, осиновена си, което е фактор, да през детството си явно не си расла в най-хармоничното семейство на най-балансираните осиновители (или одъщерители в женски род, извън лингвистичния сексизъм). В теб явно живеят програми/ вярвания като "не съм обичана, не съм разбирана, пренебрегвана съм, изоставена и настрани от любящото приемане съм, аутсайдер съм, хората и светът са трудно и заплашително място" и т.н. Въпросът е какво сега да правиш с тези вярвания. Те до голяма степен са несъзнавани и това, че се досещаш за някои от тях или мислиш върху тях, примерно с прочитането на това писмо, е единствено интелектуално разбиране. А промяната им изисква по-дълбоко, преживелищно осъзнаване и упорита работа по тях, с помощта на психотерапевт, поне година. Реален съм с времето, което споменавам. Ако засега приемеш, че такава работа не ти е важна и се извиниш с финансови, времеви и др. фактори, тези програми ще продължат да ръководят не само симптомите, които описваш (които сами по себе си кой знае какво не са), но и живота ти. На принципа на самоизпълняващата прогноза ще те карат така да виждаш света и хората, така да се държиш, че да се реализират. А дори да не са реализирани социално, би имала склонността през несъзнавания им филтър да виждаш, че са факт. По отношение на партньорите, имайки такива програми, дори събирайки се с агент 007 или с мъж, представляващ комбинация от Айнщайн, Хегел, Шварценегер, Рокфелер, Пикасо и Джейсън Борн, призмата през която би виждала поведението му, би те карала да преувеличаваш и да се фокусираш върху минусите му, докато всъщност проектираш собствените си страхове в него. Правейки го, без да искаш, автоматично би започнала да се държиш като наранена, злоупотребена, неразбрана, необичана и изоставена жертва, което държание би провокирало малко по малко човека да се отнася с теб именно така. Каквото е в теб, това виждаш в света и хората, това и се случва около теб, табираш ли?! 
При справянето, когато работиш с колежка, се вижда залагането на тези програми, работи се с вярванията когнитивно, преживелищно, поведенчески, хипнотично, докато се преобразуват. Сама си творец на собствения си настоящ и уникален живот. Виненето на биологичните, изоставили те родители или на осиновителите ти, не помага. Сама си глина в собствените си ръце. Д-р Първанов по-горе ти каза нещо много интересно: раждаме се много пъти, за да учим различни уроци. А преди раждането си, сами избираме най-подходящото семейство, през което да се въплътим, най-подходящите травми, които да преживеем и през които да учим конкретните за този си живот уроци. Виж несъзнаваните убеждения по-горе и ще придобиеш представа за суровия материал на уроците, които те чакат. А именно; доверие в дълбоката мъдрост на света и в Себе си, в дълбоко доброто в хората, в любовта, самостойност на обичта от теб самата към теб самата, здраво себезаявяване, цели и постигането им мъдро и вдъхновено. Имаш добри уроци да учиш - в ранните двадесет си и не си закъсняла. Препоръката ми е да осъзнаеш важността на тези уроци и да не се бавиш със започването на усвояването им. 
В Търново мога да ти препоръчам Валентина Христова - добра колежка е, на която можеш да се довериш спокойно! Разбира се, от теб зависи дали ще оцениш насоките, които ти даваме!
Успехи!

Винаги намираме извинение, когато всъщност не ни е достатъчно важно. Разбира се, можем да защитаваме обективността на извинението си с хиляди привидно обективни причини и вода от 99 кладенеца...
Действай сама тогава. Предизвиквай се ежедневно и целенасочено. Проявявай се пред хора по всякакъв начин - чрез умишлено търсени публични изяви и още и още и пак и пак, чрез заговаряне и поддържане на разговора, чрез участие в групи за реторика, публично говорене, социални и харизматични умения, нлп... Умишлено пак и отново се поставяй под прожекторите, като старт под собствената камера и пускай клиповете си в нета, за да бъдат гледани и коментирани. Когато се предизвикваш, ще се вадят на бял свят страховете ти - това е целта. Ще се задейства с пълна сила тревожността ти и депресивните дори реакции след това, в следствие на изкриеното мислене и емоционални автоагресивни реакции. Също търсени резултати, които са част от пътя, когато продължаваш и преработваш мисленето си с връзка с реалността. Смей се повече, шегувай се със себе си, пародирай смело страховете си визуално, дишай дълбоко и продължавай пак с обич и все по-разкрит потенциал да осъзнаваш, че страховете ти не си ти, а потенциала си! Сама изисква зверска упоритост и мотивация, но е възможно, знам го от опит. Макар и да е много по-трудно, с далеч повече проби и грешки, падания и болка, е и по-ценно, когато мощната ти мотивация те води, а потенциалът ти все повече ползва страховете като гориво за силата си!

Въпрос на избор или въпрос на гледна точка...? Преминах през подобен около десет годишен период. Едно време харесах мъжа ми именно заради директността, острия език и начина по който успяваше винаги да изкаже мнението си без да си прави сметка как ще го приемат околните. Странно за мен, но околните го приемаха изключително добре, имаше много приятели, търсиха го и го уважаваха, това продължава и ден днешен. Недоумявах как е възможно да се заяжда, да се кара с хората (тогава така го премах), да се шегува по най-нетактичния (груб) начин с всички и за всичко и те пак да го търсят и то защото имат нужда от него, защото го харесват.
С мен се държеше по начина който и ти описваш. По време на бремеността ми ме отсвирваше за всичко, очкавания за помощ имах, но такава не получавах. Вместо съчувствие и подкрепа имах чувство, че умишлено ме подтиска и мачка. Поставях си цели с всичко да се справя блестящо, пазаруване, чистене, готвене, само и само да получа неговото удобрение, но той винаги намираше за какво да ме отреже. Същото отношение получавах следващите години. Обвинявах него, а не мен - та аз бях ангелчето което правеше всичко за него. Грешката беше в него, той имаше нужда от психолоог, но въпреки това мира не ми даваше факта за безкрайното уважение към него на всичките му прятели. На моменти се замислях дали проблема не е в мен, но тази мисъл бързо биваше избутана  на някъде - аз се държах съвършенно, не може проблема да е в мен. На кратко ще спомена поведението което виждах аз - имах чувството, че му преча с моето присъствие, затваряше се в стаята си и работеше с часове, предпочиташе сам да си гледа телевизия, изглеждаше весел само в компания с приятелите си, критикуваше ме за всичко, непрекъснато около него имаше напрежение и аз треперех кога ли точно ще избухне. Следях всяко негово движение с огромните очи на покорна булонка. Моментите в които се опитвах да се противопоставя бяха катастрофални, опитите да му внуша вина за моето страдание се превръщаха в автогол... Живеех си в непрекъснато страдание и от черни по-черни мисли за бъдещето, моето и на детето...
Наскоро по други причини започнах работа с психотерапевт, казвам други причини защото не съзнавах, че имам нужда да работим и по този въпрос. В процеса на терпията по една или друга причина изкристализира и този проблем. За мое учудване това се оказа първото препядствие което трябваше да преодолея. Изключително много, за да изясня ситуацията за себе си ми помогнаха методите на Орлин и по-точно работа с вътрешен диалог, но това беше само началото.  Много плавно и полека започнах да допускам, че е възможно да има и друга гледна точка, различна от моята. Започнах да виждам умората, притесненията и нуждите на мъжа ми, видях, че зад цялото това напрежение се крие загриженост за нас с малкия. Започнах обаче да разбирам и моите чувства, но по един различен начин, започнах да си позволявам да не се държа съвършено, да си позволявам да допускам грешки... Промяната започна от мен, отначало плахо и с много страхове, но мисълта че хората са далеч по-толерантни отколкото си мислим ми даваше смелост да продължа. Сега с насмешка си спомням как една вечер събрах целият си кураж и си позволих да му кажа, че ходя при психотерапевт. Очакваното избухване и подигравки не се случи. Всъщност случи се, подмятания как ще се впиша в обстановката с други кукувци, как най-после ще намеря сродни души, но странно за мен очакваната ми реакция за потъване в  дън земя не се случи, не приех това за подигравка, за обида, за незнам какво си...  превърна се във весела ситуация, след ккоето тази тема вече не беше табу за мен.
Подобни примери как проектирам всичките си страхове в него мога да дам с хиляди, но това го разбрах след наистина сериозна работа с терапевт. Започнах да променям себе си. Мъжа ми си е все същия, този който харесах преди години и този от който се страхувах много години. Моето променено приемане и разбиране обърна връзката ни на 180 градуса. Да на моменти усещам същата несигурност в мен,  очаквам да избухне, но тъй като вече не откривам вина в себе си напрежението в мен изчезва за секунди ( вина затова, че съседите са пуснали силна музика, вина затова че в работата му е имал проблеми, вина за това че колата му се е развалила). Вече нямам нужда винаги да е мил и усмихнат, нямам нужда да успява да чете мислите ми, да разбира чувствата ми. Нямам очаквания - каквото искам си го казвам, едва сега разбрах, че той не може да чете моите мисли, че всеки има право да бъде нервен, уморен, весел, да показва а не да крие в себе си емоциите си (дори е задължително), всеки има право да греши, дори и аз...
И след тази промяна в мен, която не мога да обясня като формулирано от психолог, но стана чудо сега той ме търси, помага ми, интересува се от какво имам нужда. Дори последните дни за някакви мои домашни задължение той каза - що пък аз да не го направя, върши си нещо друго (това дори и в най-смелите ми мечти не подозирах, че може да се случи)...
Два месеца и половина вложени в себе си, разбира се с безценната помощ на Орлин, помощ без която нямаше да се справя... С ръка на сърцето мога да кажа, че след промяна на моята гледна точка разбрах, че мъжа ми е всичко което съм търсила и от което съм имала нужда, но съм била сляпа до сега... Дори разбрах и още нещо, аз съм това от което той има нужда, но вече го разбирам по един съвършено различен начин - начин изпълнен с дооверие, много уважение  и любов. Аз съм само в начлото на този вълшебен път...
Въпрос на гледна точка, променяйки нея променяш и себе си, променяйки себе си, променяш и околните, а написаното от мен е само една хилядите възможности...

"Животът е случващото се, смъртта е онова което не  се случва. Миг след като нещо се е случило, то вече е мъртво. Всичко което ни се е случило като деца, в училище, с приятелите, в любовните връзки - каквото и да е било вярно преди тридесет години - вече не е вярно. Цялата ни лична история е мъртва, но ние сме толкова привързани, че извикваме призрака в ума си. Ние носим спомена за целия си живот, знаейки, че е мъртъв, че вече не е истина и въпреки това той въздейства върху всекидневието ни. Вярно е, че онова, което помним, се е случило, но вярно е също, че вече не се случва. Няма го, не е реално. Дори да е било реално, вече не е.
В съня си поддържаме смъртта жива, защото се привързваме към мъртвото, но всъщност смъртта не съществува. Само Животът, само сътворението съществува. Миналото е само илюзия. Ангелът на смъртта ни учи да живеем в настоящия момент и всъщност само с него разполагаме истински. Когато се съпротиивляваме на промяната и искаме да живеем в миналото, ние пак живеем в настоящето, но сме съсредоточени върху минал сън. Като се фокусираме върху минал сън, вниманието ни не е в настоящото и ние не живеем пълноценно.
... Ангелът на смъртта малко по малко ни отнема всичко. Но за всяко нещо, което ангелът на смъртта ни отнема, Животът ни дава ново нещо. Ако сме толкова привързани към онова, което ангелът на смъртта ни отнема, не можем да получим дара на Живота.
Онова, което толтеките наричат "капитулиране пред ангела на смътртта", може да се нарече "дистанциране". Дистанцирането не означава, че преставаме да обичаме някого или нещо. Означава само да приемем, че не можем да направим нищо, за да спрем преобразяването на Живота. Дистанцирането е толкова могъщо, защото когато се научим да се дистанцираме, ние уважаваме силите на природата, т.е. уважаваме и промените в собствения си живот."
от "Още за четирите споразумения

"Животът е случващото се, смъртта е онова което не  се случва. Миг след като нещо се е случило, то вече е мъртво. Всичко което ни се е случило като деца, в училище, с приятелите, в любовните връзки - каквото и да е било вярно преди тридесет години - вече не е вярно. Цялата ни лична история е мъртва, но ние сме толкова привързани, че извикваме призрака в ума си. Ние носим спомена за целия си живот, знаейки, че е мъртъв, че вече не е истина и въпреки това той въздейства върху всекидневието ни. Вярно е, че онова, което помним, се е случило, но вярно е също, че вече не се случва. Няма го, не е реално. Дори да е било реално, вече не е.
В съня си поддържаме смъртта жива, защото се привързваме към мъртвото, но всъщност смъртта не съществува. Само Животът, само сътворението съществува. Миналото е само илюзия. Ангелът на смъртта ни учи да живеем в настоящия момент и всъщност само с него разполагаме истински. Когато се съпротиивляваме на промяната и искаме да живеем в миналото, ние пак живеем в настоящето, но сме съсредоточени върху минал сън. Като се фокусираме върху минал сън, вниманието ни не е в настоящото и ние не живеем пълноценно.
... Ангелът на смъртта малко по малко ни отнема всичко. Но за всяко нещо, което ангелът на смъртта ни отнема, Животът ни дава ново нещо. Ако сме толкова привързани към онова, което ангелът на смъртта ни отнема, не можем да получим дара на Живота.
Онова, което толтеките наричат "капитулиране пред ангела на смътртта", може да се нарече "дистанциране". Дистанцирането не означава, че преставаме да обичаме някого или нещо. Означава само да приемем, че не можем да направим нищо, за да спрем преобразяването на Живота. Дистанцирането е толкова могъщо, защото когато се научим да се дистанцираме, ние уважаваме силите на природата, т.е. уважаваме и промените в собствения си живот."
от "Още за четирите споразумения

Здравей 
Не знам дали е крачка напред, но определено усетих написаното в текста близко до мен. Нали и аз преминавам през същото.:-)
Имаше един период в който постоянно в главата ми се въртеше мисълта , че искам да знам как ще бъде занапред, колко време ще продължава това състояние, какво ще се случи с живота ми оттук нататък. Все това ми беше в главата. Не знам на кой задавах въпроса. Може би на Бог. Но просто много държах да получа отговор. Като че ли само тогава ( с отговора) щях да получа поне малко вътрешен мир и да се успокоя. Един ден докато си разглеждах разни неща във фб видях заглавието на текста и го подминах. Помислих си че е поредната безсмислена глупост с някоя пресилена мъдрост накрая. Но нещо ме накара да се върна пак там и да прочета текста. Нещото беше думата от заглавието "страха". Нали сега присъства често в живота ми и сякаш самата дума ме привлече. Започнах да чета и много се учудих, че се разказа е за ПР. Не очаквах. Стана ми много интересно. Пък и нещата за които пишеше са ми толкова познати че все едно аз бях главната героиня.А когато стигнах до мястото където пише "И всеки път, когато ти стане страшно, че не знаеш, какво следва, аз ще съм до теб и ще ти нашепвам," Ще го бъде тъй,  както аз не знам!"
Направо се насълзих като го прочетох. И макар че не получих точно отговора който исках, почувствах че с този ми се отговаря на въпросите.  "А всичко останало - ще го бъде тъй, както ти не знаеш" 
И се успокоих. 
Разбира се и сега има моменти в които се притеснявам за бъдещето. Не мога да задържа това спокойствие през цялото време. Иска ми се, ако мога всичко да контролирам , да предвидя, да избегна и т. н. :-) Но това като че ли ми помогна да не се страхувам толкова много от неизвестното. 
Това "защо" също много ме измъчва. Защо нещо се случва , защо не се случва, защо при някои така, а при други иначе.Особено, ако видя нещо лошо, тъжно или несправедливо много се разстройствам. Тогава губя вярата си в доброто, в хората. Не знам ти как се справяш с такива неща. 
Други мисли които предизвика в мен текста е че съм се "вкопчила"  в миналото и все се надявам и чакам старият ми живот да се върне. Ей така, като някакво чудо, да се събудя и всичко да си е същото. Но може би няма да стане и трябва да приема този живот който имам в момента. Да се науча някак си отново да го живея. Макар, че все още си искам стария, защото си го харесвах. Определено имам проблем с приемането :-) 
Има дни в които се чувствам много добре. Чак се учудвам откъде ми идва тази сила и смелост. Има и такива в които пак се връщам назад. Имаше период от две седмици в които нямах никакви симптоми. Чувствах се много спокойна и бях запонала да следя кога получавам симптоми, при какви обстоятелства. Но не със страх, а с любопитство. И когато замених страха с любопитство (не знам как го постигнах)  симптомите изчезнаха. 
 
 
 
 
 
 

Една изповед за страха от нищото и започването от нулата. Изповедта на един съвременен човек. 
Трак-трак-трак! Токчетата ми тракаха по плочките и звукът им вървеше два метра пред мен,съобщавайки на оня,който може да си помисли,че нещо не знам и не мога: ”Мога и магарето си в калта няма да оставя!”.
И както се казва „И най-големите гъбари понякога се тровят с гъби”,та и на мен през последните години ми се наслучиха разни работи. Или май съм си ги наслучила, както по-късно щях да разбера. Та тези случки ме научиха, че не е зле да си оставя някой път магарето в калта. Особено, ако е част от нея, и може да ме завлече надолу в блатото. И да започна на чисто. Да си родя от стария хаос нов ред.
Но...сега е няколко години преди да оставя това магаре в калта. Токчетата продължаваха да тракат. Трак-трак-трак! О-ох, уморена съм. Нооо, после ще почивам. Толкова неща имам на главата си - сметки, фирма, срещи, раздели. Емоционален батак отвсякъде.
И това паническо, от къде се взе? Според терапевката ми, било ме страх от смъртта, разделите, страх ме било от паузата, почивката. Дрън-дрън! И тя е едно хахо. Седи на стола срещу мен и изнася речи. Ох, после ще мисля за това. Толкова неща имам да правя. И магарето ми чака от калта.
А май всичко започна след смъртта на дядо.”Няма да се даваш!”, нахъсваше ме той. И това беше мантрата, която всеки път, когато ми замиришеше на провал, си повтарях. Няма да забравя как последната буца пръст тупна върху ковчега в онзи юлски ден преди две години. Тогава въздух не ми стигаше. От жегата ще да беше. Сякаш земята щеше да се разтвори и да ме погълне.
Боже, дядо, колко ми липсваш! Трябва ми някой, който пак да ме нахъсва. Отиде си без да оставяш магарето си в калта. Реши да умре. И умря. За седмица. Не можех да повярвам, че отиде в Нищото. Това беше първата раздяла. Необратима. Неумолима. Но, преглътнах ужаса си, че е бил години болен от рак. И на никой не е казал. Стискал. До последно. Вярвал, че ще се справи.
И аз вярвах, че ще се справя. А сега това паническо. Не вярвам,че нещо ще се получи от тази терапия, но и това да пробвам.А терапевтката все повтаря: ”Цаката не е в правенето, а в трансформирането. И сега можем да се втурнем да правим разни неща по посока справяне, но правенето не винаги е добър лек за хора, преживели смърт и раздели. Правенето лекува симптомите, но не и причините. Справянето поддържа живота такъв, какъвто го знаем, и често е насочено към действия по намиране на нов партньор, нова дейност, нов проект, които просто да заемат овакантеното място. За някои това може да е решение, но то прилича на превързване на рана, без да сме си направили труда да я дезинфекцираме и почистим.Трансформирането е активен вътрешен процес по преминаване ОТВЪД настоящата опитност и изкачване на ново ниво. Нужно е най-напред изораване на емоционалната ни нива, защото нова реколта едва ли ще покълне на необработена и непочистена нива. А ако случайно покълне, ще бъде хилава и нездрава.”
Дълго и поучително. Как съм го запомнила? Ако е тука, терапевтката ехидно ще вметне: ”Запомнила си го, защото сигурно ти е важно.” Важно ми е. И още как. Нали аз съм с паническо, а не тя. А и сега резултатът беше: бивша отличничка в училище, бизнес, който вече не ми носи удоволствие, нов бизнес, който съм подхванала, зер в празното не мога да стоя, раздяла след раздяла - с хора, с очаквания, с проекти. Нееее. Ще се справя! В едно списание четох, че хората, които преживявали смърт и раздяла с близък били два типа: ентусиасти и мислители.
Та, за ентусиастите.
Те кипели в действието. Скачали в новото, нетърпеливи да случат нещата, водени от изначален оптимизъм към света и към себе си. Може би са от тези, на които в ранното детство е казвано: ”На изтекла вода бент не се слага!”. Може би са, ориентирани повече към бъдещето, отколкото към миналото. Ентусиастите изпробвали промени в дома, в тялото, в социалния си живот, ала без да осъзнават, че подобни чисто външни метаморфози може би временно запълват несигурности, запушват устата на страха от самота и изоставяне. Те опитвали едно, второ, трето... Те цъфтели в действието, но ако се случи да останат с празна програма, се усещали тъжни и депресирани. Тяхното предизвикателство било да смесят силните си страни: енергията и смелостта да рискуват - с истинското пътуване навътре в себе си. И да си позволят истинска интроспекция и самоопознаване. Е, да ентусиастка съм сега, но нали и през мислителството минах. Що книги за духовно развитие и самопознание изчетох.
Мислителите били на другия полюс.
За тях било важно да разберат обстоятелствата около миналото, настоящето и бъдещето. Може би в ранното детство постоянно им е внушавано: „Мисли преди да действаш!”. Обикновено те обмисляли дълго поведението си, проверявали надлежно своята и чуждата реалност, но понякога прекалявали с предъвкването на едни и същи неща, водени от неувереност и боязън да не сбъркат пак. Тяхната силна страна била да искат да се саморазберат - къде са били, къде са сега и накъде са се запътили. В крайна сметка си зададох въпроса:”Умуването придвижва ли ме напред или ме задържа в една сигурна несигурност?” И пак ентусиазирано скочих в новото правене. И сега ми звучат думите от един сеанс: „А можеш ли да останеш в нулата? В нищото. Да бъдеш тъгата, която си. Да не правиш нищо. Да не мислиш нищо. Да оставиш пространство след края и преди началото.” Е, как се прави това? Вярно е,че за да превключиш от една предавка на друга, шофирайки, винаги се минава през нулата. Лесно е да се каже за кола, ама за човешки ум, който скача от едно „Ако....то, Обаче, Дали.. или..., Да...но” на друго. Не е работа.
Трак-трак-трак! Въздух не ми достига! Имам един час. Да платя сметките. Да се върна в офиса - новата фирма прохожда. Да....да.... толкова много неща .Точно сега не мога да спра.
Сърцето ми ще се пръсне. Боли. От чувства.Тъга. Гняв. Изоставеност. Любов. Омраза.
Ужас! Ще полудея! Не! Ще умра! Пак се почна! Паниката! Не, няма да умра. О, само да издържа! Вие ми се свят! Откакто тръгнах на терапия си дадох сметка, че все бързам. Бързам. Ами ако денят беше 28 часа, сигурно щях да успея.
И пак според терапевтката ми бързала съм, защото ме било страх от смъртта. Пълни глупости! Карам със 150 км .в час. Скачам с бънджи. Ако ме беше страх, щях ли да се заигравам така със смъртта.
Трак-трак-трак! Стегни се! Само още малко! Трак! От къде се взе тази шахта? Ще си счупя тока! Сега ли трябваше да се случи? Безчувственици! Минават и не виждат,че имам нужда от помощ. Ще се оправя сама! По-скоро ще отместя шахтата. Лошо ми е. Не не ми е! Ще потъна вдън земя,но няма да им се моля! И пак паниката! Ще припадна! Ужас, май този път наистина наистина пропадаааам..... Бааам....................!!!
 Къде съм? Всичко ме боли? Каква е тази скала? Плача ли? Лицето ми е мокро! Нее! Някакво куче стоеше над мен и ми лижеше лицето. Погледнах надолу - пропаст! И какъв е този хахо пред мен. С клоунски вид! Държеше розичка в ръка и ми се хилеше насреща. Май наистина полудявах.
Исках да стана, но отново се сринах на земята. Чувствах се безпомощна като бебе, изоставено от майка си. Но нещо в мен ме караше да се правя ,че няма такова нещо. Аз съм силна. Поех дъх и изстрелях само:
- Къде съм?
- Вдън земя, нали това си пожела.Хахаааа.
- Кой си ти? Не виждаш ли,че съм паднала? Дай ми ръка, да стана!
- Не съм ти длъжен! Май не ти се отдава да се молиш, а? А и ти отдавна си паднала! Сама преди малко си помисли, че ни с мислене, ни с действие си се оправила. Повика ме и аз съм тук. Аз съм Глупакът и Мъдрецът. Аз съм Началото и Края. Аз съм нулата. Нищото. Яйцето, от което не знаеш какво ще се роди. Онова, от което те е страх. И не можеш да контролираш.
- Ама ти наистина си много странен? Май ме будалкаш! Къде ми е часовника? Трябва да ставам. Имам сто неща за правене.
-Тук няма да ти трябва. Ще пътуваш.Пеш, с ей тази торба. В нея има само толкова колкото ти трябва! Какво е - ще разбереш по-късно. Помни, че имаш интуиция. Слушаш ли я, ще имаш закрила Свише. И това ще ти дава смелост и кураж да скачаш в неизвестното.
- Прав си. Все искам да контролирам. И неизвестното даже.
- Ще се научиш да преживяваш края само като се научиш да скачаш в неизвестното. Да приемаш, че не несигурното създава тревожност, а мислите как да го предвидиш и контролираш. Но пък само то е сигурно. Ще се научиш да преживяваш нищото. По време на това пътуване ще се срещнеш и разделяш с много хора. Ще научиш доброзорно, това което толкова години не си научила доброволно. Ще трябва да спазиш една забрана. Ще мълчиш. Ще гледаш. Ще изпълняваш. Ще чуваш въпроси. Отговорите ще даваш на себе си. Това са твоите отговори. Помни – няма правилни и неправилни отговори. Те са за теб.За това не е нужно да ги произнасяш на глас. Бъди възприемчива.
- Защо е всичко това ?
- „Защо” само усложнява нещата. Преживей какво е и как е да заживееш без страх от неизвестното. Защото само онзи, който се страхува от него, се вкопчва в миналото. Не приема края. Но и така не приема новото начало. Страхува се от голямата смърт. Затова животът го среща с много раздели, за да се научи да пуска старото. Онзи , който се страхува от смъртта, умира като теб от страх всеки ден.Тръгни сега! Ще се срещнем с теб накрая на пътя. И всеки път, когато ти стане страшно, че не знаеш какво следва, аз ще съм до теб и ще ти нашепвам, „Ще го бъде тъй, както аз не знам! Ще го бъде тъй, както аз не знам! И в това е красотата на Пътя. Извървиш ли го, ще се върнеш отново в живота, който знаеш, но ще го живееш с умението да започваш всеки ден от нулата. Като да се раждаш отново. Като да не знаеш нищо. Ще разбереш,че няма край, а трансформация на едно нещо в друго.Че ако се разделяш с някого,то връзката не се е разпаднала, а е минала на нов етап. Че ако вървиш с интуицията си, незнаеща нищо. Ще се радваш като дете на всичко. 
И помни! Имаш всичко, което ти е необходимо. И то е в твоята душа. И в твоето тяло.
 А всичко останало - ще го бъде тъй, както ти не знаеш.
 
Кремена Станилова

"Проблемът ти" се нарича "социална тревожност", която е свързана с ниска самооценка. Логично - преодоляването му се осъществява чрез безусловно обичане и приемане на себе си.
Интересното е, че тук външните фактори /визия, материално положение, харесване от другите/ не играят никаква роля. Може да си президент на САЩ и пак да нямаш никаква вътрешна самооценка.
Лекарствата/алкохолът няма да ти помогнат, защото те само потискат адреналиновите рецептори, чрез които усещаш проявата на симптомите на ниска самооценка - т.е действаш върху следствието, а не върху първопричината. Сами по себе си тези усещания не са опасни, а са израз на повишено производство на хормоните адреналин и кортизол. Завишеното производство се дължи на стреса, който изпитваш вследствие на ниската самооценка. А стресът се дължи на начина ти на мислене, който трябва да се промени.
 

Здравей, първо искам да те поздравя за това, че не се отказваш, а продължаваш да търсиш пътя. Това е начина, грешките ни учат, стига да не се откажеш, точно тези грешки (разбирай ги както го почувстваш, дали панически атаки, дали световъртежи, дали затваряне в себе си) ако имаш смелостта да ги погледнеш в очите ще те научат на много... Какво означава да приемеш страха...? Това състояние е провокирано от твойте подсъзнателни мисли, те на свой ред възприемат сигнали от заобикалящата ни среда и изпращат автоматичен, заучен отговор. Лошото в случая, че ние направилно сме ги програмирали. Но щом веднъж сме го направили, макар и да не можем за момента да си обясним как, значи ще можем отново да променим програмите. Може би трябва първо не просто да го прочетеш, а сама за себе си да го изясниш, с прости мисли, разбираеми за теб - реакцията (паническа атака, световъртеж, или каквото се сетиш още) е дело само и еднинствено на мислите ти.
Продължи с работата си, започни от лесни задачки, великолепен пример е даден от Георги Балджиев в горния пост. Съзнателно избягвай да мислиш НЕ МОГА„ НЯМА ДА СТАНЕ и т.н. (всичко това замествай с положителните отговори). Излизай, разхождай се, срещай се с приятели, но винаги си повтаряй - мен не ме е страх, защото знам, че това са само мисли. Поне при мен това работи. Отначало насила си го повтарях дни, седмица..., но малко по малко усещам, че може би тази програма (нейната недоразработена все още версия) работи, разбира се, че има още бъгове да отстранявам и да я развивам, но за всичко си има време. И точно тук може би е удобен момент да дам някои скорошни примери...
Крив, напрегнат гаден ден. Вие ми се свят, супер зле ми е, мисля, че ще повърна и ще припадна. Искам да си легна...  Колкото и да ме е страх, решавам да се доверя не това което съм чела, че това са само усещания. С триста зора се усмелявам да изляза. Вървя в градинката и целият свят се клати, ръцете ми треперят, имам брутално сърцебиене. Продължавам да се напрягам и да търся някъде из мозъчните ми дебри какво съм чела, с какво да заменя тези мисли/чувства. Предствах си как припадам, виждах хората събрали се около мен супер притеснени, една баба плаче, друга лелка с къдрава червена коса дори припадна до мен. Тук вече ми стана смешно от всичките тези образни въображения и усетих как май ми просветлява пред погледа.  Обаче аз реших да продължа с въображаемата история. Представих си, че вече са викнали линейка и аз съм в болница. Обаждат се на мъжът ми и той идва да ме види. Толкова притеснен и загрижен, че дори ми носи плюшено мече (което всъщност никога не би направил ) Чувствам се център на вниманието, това ми харесва... В този момент усещам, че вече не ми се вие свят, все едно някакво реле е превключило и усещането с което излязох беше заменено с истинско спокойствие в рамките на 5-10 мин. Тук пак ще отбележа, имам проблеми с доверието, не знам как реших да поема този риск.
Случай от вчера. Много ми се спи, в неадекватно състояние съм, отново ръцете ми треперят неконтролируемо, имам адско сърцебиене, но няма начин - налага се да излизам.  Вървя и си повтарям, това е заучена реакция, сещам се че почти винаги когато ми се спи се появяват тези усещания, установявам че наистна е заучена. Минава ми някаква мисъл, незнайно откъде се появи предвид мозъчната ми неадекватност в този момент, но се сетих за друго което бах чела - колкото повече се напрягам да контролирам треперенето, толкова по-зле ми става, установявам, че това е факт. Трудно ми беше да се отпусна в това състояние и да мисля за него като за нещо неутрално, мислите - напрегни се и стопирай всичко това бяха водещи. Съсредоточих се именно върху това, че всичко е заучена реакция, че няма друга причина, повтарях си го непрекъснато, тогава отпускането само се появи. Всичко това се случва в рамките на около час. Отивах на терапия, исках да споделя това с всичките му окраски като вляза в кабинета, но то се беше стопило, сега като се замсиля дори бях забравила за него, остана само усещането, че ми се спи...

Здравей, първо искам да те поздравя за това, че не се отказваш, а продължаваш да търсиш пътя. Това е начина, грешките ни учат, стига да не се откажеш, точно тези грешки (разбирай ги както го почувстваш, дали панически атаки, дали световъртежи, дали затваряне в себе си) ако имаш смелостта да ги погледнеш в очите ще те научат на много... Какво означава да приемеш страха...? Това състояние е провокирано от твойте подсъзнателни мисли, те на свой ред възприемат сигнали от заобикалящата ни среда и изпращат автоматичен, заучен отговор. Лошото в случая, че ние направилно сме ги програмирали. Но щом веднъж сме го направили, макар и да не можем за момента да си обясним как, значи ще можем отново да променим програмите. Може би трябва първо не просто да го прочетеш, а сама за себе си да го изясниш, с прости мисли, разбираеми за теб - реакцията (паническа атака, световъртеж, или каквото се сетиш още) е дело само и еднинствено на мислите ти.
Продължи с работата си, започни от лесни задачки, великолепен пример е даден от Георги Балджиев в горния пост. Съзнателно избягвай да мислиш НЕ МОГА„ НЯМА ДА СТАНЕ и т.н. (всичко това замествай с положителните отговори). Излизай, разхождай се, срещай се с приятели, но винаги си повтаряй - мен не ме е страх, защото знам, че това са само мисли. Поне при мен това работи. Отначало насила си го повтарях дни, седмица..., но малко по малко усещам, че може би тази програма (нейната недоразработена все още версия) работи, разбира се, че има още бъгове да отстранявам и да я развивам, но за всичко си има време. И точно тук може би е удобен момент да дам някои скорошни примери...
Крив, напрегнат гаден ден. Вие ми се свят, супер зле ми е, мисля, че ще повърна и ще припадна. Искам да си легна...  Колкото и да ме е страх, решавам да се доверя не това което съм чела, че това са само усещания. С триста зора се усмелявам да изляза. Вървя в градинката и целият свят се клати, ръцете ми треперят, имам брутално сърцебиене. Продължавам да се напрягам и да търся някъде из мозъчните ми дебри какво съм чела, с какво да заменя тези мисли/чувства. Предствах си как припадам, виждах хората събрали се около мен супер притеснени, една баба плаче, друга лелка с къдрава червена коса дори припадна до мен. Тук вече ми стана смешно от всичките тези образни въображения и усетих как май ми просветлява пред погледа.  Обаче аз реших да продължа с въображаемата история. Представих си, че вече са викнали линейка и аз съм в болница. Обаждат се на мъжът ми и той идва да ме види. Толкова притеснен и загрижен, че дори ми носи плюшено мече (което всъщност никога не би направил ) Чувствам се център на вниманието, това ми харесва... В този момент усещам, че вече не ми се вие свят, все едно някакво реле е превключило и усещането с което излязох беше заменено с истинско спокойствие в рамките на 5-10 мин. Тук пак ще отбележа, имам проблеми с доверието, не знам как реших да поема този риск.
Случай от вчера. Много ми се спи, в неадекватно състояние съм, отново ръцете ми треперят неконтролируемо, имам адско сърцебиене, но няма начин - налага се да излизам.  Вървя и си повтарям, това е заучена реакция, сещам се че почти винаги когато ми се спи се появяват тези усещания, установявам че наистна е заучена. Минава ми някаква мисъл, незнайно откъде се появи предвид мозъчната ми неадекватност в този момент, но се сетих за друго което бах чела - колкото повече се напрягам да контролирам треперенето, толкова по-зле ми става, установявам, че това е факт. Трудно ми беше да се отпусна в това състояние и да мисля за него като за нещо неутрално, мислите - напрегни се и стопирай всичко това бяха водещи. Съсредоточих се именно върху това, че всичко е заучена реакция, че няма друга причина, повтарях си го непрекъснато, тогава отпускането само се появи. Всичко това се случва в рамките на около час. Отивах на терапия, исках да споделя това с всичките му окраски като вляза в кабинета, но то се беше стопило, сега като се замсиля дори бях забравила за него, остана само усещането, че ми се спи...

Здравей, първо искам да те поздравя за това, че не се отказваш, а продължаваш да търсиш пътя. Това е начина, грешките ни учат, стига да не се откажеш, точно тези грешки (разбирай ги както го почувстваш, дали панически атаки, дали световъртежи, дали затваряне в себе си) ако имаш смелостта да ги погледнеш в очите ще те научат на много... Какво означава да приемеш страха...? Това състояние е провокирано от твойте подсъзнателни мисли, те на свой ред възприемат сигнали от заобикалящата ни среда и изпращат автоматичен, заучен отговор. Лошото в случая, че ние направилно сме ги програмирали. Но щом веднъж сме го направили, макар и да не можем за момента да си обясним как, значи ще можем отново да променим програмите. Може би трябва първо не просто да го прочетеш, а сама за себе си да го изясниш, с прости мисли, разбираеми за теб - реакцията (паническа атака, световъртеж, или каквото се сетиш още) е дело само и еднинствено на мислите ти.
Продължи с работата си, започни от лесни задачки, великолепен пример е даден от Георги Балджиев в горния пост. Съзнателно избягвай да мислиш НЕ МОГА„ НЯМА ДА СТАНЕ и т.н. (всичко това замествай с положителните отговори). Излизай, разхождай се, срещай се с приятели, но винаги си повтаряй - мен не ме е страх, защото знам, че това са само мисли. Поне при мен това работи. Отначало насила си го повтарях дни, седмица..., но малко по малко усещам, че може би тази програма (нейната недоразработена все още версия) работи, разбира се, че има още бъгове да отстранявам и да я развивам, но за всичко си има време. И точно тук може би е удобен момент да дам някои скорошни примери...
Крив, напрегнат гаден ден. Вие ми се свят, супер зле ми е, мисля, че ще повърна и ще припадна. Искам да си легна...  Колкото и да ме е страх, решавам да се доверя не това което съм чела, че това са само усещания. С триста зора се усмелявам да изляза. Вървя в градинката и целият свят се клати, ръцете ми треперят, имам брутално сърцебиене. Продължавам да се напрягам и да търся някъде из мозъчните ми дебри какво съм чела, с какво да заменя тези мисли/чувства. Предствах си как припадам, виждах хората събрали се около мен супер притеснени, една баба плаче, друга лелка с къдрава червена коса дори припадна до мен. Тук вече ми стана смешно от всичките тези образни въображения и усетих как май ми просветлява пред погледа.  Обаче аз реших да продължа с въображаемата история. Представих си, че вече са викнали линейка и аз съм в болница. Обаждат се на мъжът ми и той идва да ме види. Толкова притеснен и загрижен, че дори ми носи плюшено мече (което всъщност никога не би направил ) Чувствам се център на вниманието, това ми харесва... В този момент усещам, че вече не ми се вие свят, все едно някакво реле е превключило и усещането с което излязох беше заменено с истинско спокойствие в рамките на 5-10 мин. Тук пак ще отбележа, имам проблеми с доверието, не знам как реших да поема този риск.
Случай от вчера. Много ми се спи, в неадекватно състояние съм, отново ръцете ми треперят неконтролируемо, имам адско сърцебиене, но няма начин - налага се да излизам.  Вървя и си повтарям, това е заучена реакция, сещам се че почти винаги когато ми се спи се появяват тези усещания, установявам че наистна е заучена. Минава ми някаква мисъл, незнайно откъде се появи предвид мозъчната ми неадекватност в този момент, но се сетих за друго което бах чела - колкото повече се напрягам да контролирам треперенето, толкова по-зле ми става, установявам, че това е факт. Трудно ми беше да се отпусна в това състояние и да мисля за него като за нещо неутрално, мислите - напрегни се и стопирай всичко това бяха водещи. Съсредоточих се именно върху това, че всичко е заучена реакция, че няма друга причина, повтарях си го непрекъснато, тогава отпускането само се появи. Всичко това се случва в рамките на около час. Отивах на терапия, исках да споделя това с всичките му окраски като вляза в кабинета, но то се беше стопило, сега като се замсиля дори бях забравила за него, остана само усещането, че ми се спи...

Явно знаеш въпросите над които трябва да се замислиш и търсиш отговори. Защо ги избягваш?
Наскоро беше писала за проблемите си свързани с болниците, та по този повод ще ти разкажа една друга част от моята история. В момента буквално като теб получавам "инфаркт" всеки път когато трябва да отида на зъболекар. Ще кажеш, че това е нормално, нали? Да, ама същото се случва когато трябва да отида и зъбни снмки, това вече не е нормално... Симптомите са едни и същи, някакъв неконтролируем ужас. Не е зле нали, преди всяка зъбна снимка 3-4 валерианчета  
Не търсех връзка, не търсех отговори защото не намирах смисъл, не смятах, че имат каквото и да било значение... Миналата седмица ми се случи нещо странно. Редовно чета на Орлин блога. Сигурно за десети път прочитах една статия - Пренареждане на матрицата. Няма да я преразказвам, ти ще прочетеш за девойката с хипохондрията. Изведнъж нещо ме жегна - това все едно за мен е писано... Бях го чела много пъти, никога не съм правила каквато и да било аналогия с нещо от миналото ми. За скекунда ми излезе спомен (явно дълбоко подтискат някъде), че като съм била малка, може би на 3-4 години съм лежала в болница. По някава причина сестрата е трябвало да ми подстриже косата и ми е порязала ухото. Започнала е да крещи - ми така ще стане щом не стоиш мирно (без да мърдаш).
Много се изненадах от това просветление, още по-изненадващото беше, че ме споходи в маршрутката, а не в някоя дълбока хипноза...
Тук вече започнах да навръзвам нещата. Защо преди години винаги треперех докато ме подстригват, защо се разтрепервам докато ми правят зъбна снимка, защо треперя докато съм на зъболекар? Това бяха първите въпроси които ми изникнаха и общото във всички беше - заставаш мирно (без да мърдаш). Последва осъзнаването, че в независимо каква ситуация аз чуя ли, застани така и не мърдай, включително снимка в студио следва неконтролируемо треперене...
Изводи - незнам, все още не мога да си направя, но факт - преди няколко дни бях на зъболекар и нямаше грам  напрежение. Аз също като теб не вярвах, че има нещо толкова травмиращо в миналото ми което да е провокирало сегашното ми състояние. Имам и друг интересен случай, по повод - няма какво да ме е трвмирало в миналото, но за него друг път.
Поздрави
Между другото, няма общо с темата, но от кой град си?

Явно не ти е писнало достъчно и затова панически се опитваш да стигнеш до брега и не виждаш плуващата до теб сламка за която да се хванеш... Не съм се справила, може ли сценарии които съм писала цели 30 години ей така, за нула време да ги залича. Вчера мислих, че съм намерила пътя, днес отново съм в дупка, но този спад е нормална долина по пътя към високия връх
Пет поредни нощи не можех да спя. Пълчища от всякакви мисли, обезумели от ужас, че ще бъдат разобличени се блъскаха в главата ми. Успея ли да задрема се будех от ужасен задух, усещане, че не мога да дишам. Тук имах два варианта:
Вариант 1 - сядам и започвам да чета по форумите какво ли чудо е това  и какви ще бъдат последствията. Убеждавам се, че е ужасен симптом , нелечим, утре влизам в болница, а в другиден ми копаят гроба. Следват още безсънни нощи с още по-свиреп задух, всичко  това обсебва не само нощите ми, а и дните ми, седмиците, месеците... Това ме повлича в един порочен кръг.
Вариант 2 - всеки сам за себе си го създава. Аз оставих всичко това да излезе на воля, приех че ще продължи една нощ, една седмица... знаех източника им и затова не ме притесниха. Това бях аз, мойте мечти и страхове подтискани от десетилетия. Снощи чаках отново ордите орки, чакали, скорпиони, но ги нямаше...
Във този форум може да се намери толкова много страдание. Колкото повече чета за страховете и мъката на хората, толкова повече всичко това се прехвърляше върху мен. В моменти когато съм под влиянието на някакъв стрес подсъзнателно се фокусирам във всичко негативно. Като суха гъба попивах от постовете всичко лошо което може да се случи и отричах всичко положително.
Отново се връщаме на дъвканата дълго време тема - промяна начина на мислене, за да променим чувствата, да се отървем от симптомите. Как става тази промяна? Ех да знаех само...
Не го мисли толкова, разсейвай се с по-леки четива, насочени отново в тази посока, но зареждащи се положителна енергия. Не мога да ти препоръчам книжка, но ако някой сподели ще се възползвам и аз