anonymous

Може ли да получа още мнения по темата? Прочетохте ли поста ми докрай? Днес се замислих за състоянието ми и НЕ СЪМ СИГУРНА, че е точно социална фобия както казахте, а може би е фобия от повече хора и пренаселени места(като заведения,университет и т.н). Пропуснала съм да споделя,че нямам никакви проблеми да заговарям хора. Определено съм общителна и се стъписвам, ако никой не говори с мен...и все аз трябва да поддържам разговора. Обаче, все така се случва,че не попадам на хора,които да ме харесват. Често се случва да ме гледат на криво,дори без да ме познават и да съм обменила и дума с този човек. Това ме кара да се затварям в черупката си. От една страна съм много общителна и отзивчива, от друга съм много притеснителна и скована, от трета - когато съм с много хора блокирам и една от причините е,че ПРЕЗ ЦЕЛИЯ СИ ЖИВОТ съм била отхвърляна от повечето, и винаги съм си имала малък кръг от 2-3 приятелки до мен, и те са били аутсайдери. След като ни смесиха с още един клас в основното училище, те се скараха с мен, премахнаха ме от групичката и оттогава до сега съм сама, без 1 приятел. Момичетата в класа се държаха ужасно с мен, не ме приемаха като равна, а като някаква глупачка, с която си правиха майтапи и чувах различни подмятания относно теглото ми и това,че бях по-наивна. Явно това е отключило страхът ми от ''нормални и социални'' хора . Излишно е да казвам,че имам проблеми с доверието - доверие никому нямам,освен на себе си. На никой не разчитам,защото няма за какво. Дори в гимназията не намерих един съмишленик, всеки те използва като види,че си добър, а като си кофти човек иска да ти е приятел. Освен,че не допускам хора до себе си, защото нямам доверие на никой, не допускам и заради ВЪТРЕШНИ ПРОБЛЕМИ. Има едно неприемане.... много съм критична към себе си, защото винаги съм си представяла,че ще бъда едно и ще изпълнявам тази роля в обществото и в живота си, а стана съвсем друго...Не само че не отговарям на типът човек,който искам да съм визуално и вътрешно, ами и хората не ме възприемат по начина по който бих искала. Освен това, не си вярвам. Нямам високо мнение за себе си, за самооценката да не говорим, която липсва. Когато се захвана с едно нещо - не мога да го доведа до край,защото нищо не ми се получава,а на другите виждам,че всичко им се получава. Чувствам се жалка и тъпа. Фобията ми от пренаселени места и заведения може би се е появила защото ВИНАГИ когато отида някъде се набивам на очи и винаги съм черната овца,където и да било. Погледите и шушуканията на хората(не на всички, а на определени хора) ме карат да се чувствам зле. И като казвам всичко това , нямам предвид,че си въобразявам, това са реални ситуации,които са ми се случвали. Може би те са причината да се отключат тази фобия. Когато влизам в кафе или място с хора, ставам нервна, стоя на тръни и мразя да сядам на места, където има много хора, предпочитам по-затънтени места. Скоро ми се случи на път към университета две момичета да вървят пред мен и едната се обърна и ме изгледа с подигравателен поглед и каза нещо на другата и тя също се обърна и продължиха да вървят, смеейки се. Обикновено когато съм с хора, те никога не се набиват на очи, а аз винаги. На пръв поглед съм нормално момиче, явно има нещо дразнещо в мен, не знам. Това са реални ситуации, които смятам,че са отключили тази фобия. И не съм сигурна дали е точно социална фобия, а не фобия от много хора и фобия от отхвърляне и подигравки...

Благодаря ви, много ме окуражихте! Прав сте. Хората са го казали - има си хора за всичко. Дори и за психотерапията. Със сигурност имам нужда от подкрепа и от това да се науча да си вярвам.

И какво се прави по време на психотерапия? Как протичат сеансите и колко често в месеца? Обяснете повече за това. Приемат ли се някакви медикаменти? Честно казано, малко съм скептик по отношение на това,че подлагайки се на нещо подобно - то ще ме промени. По-скоро вярвам в това,че сама трябва да си помогна, и виждайки,че не става,защото не си вярвам и съм психически слаба - мисля,че ще си умра така... Когато бях дете и не знаех,че съществуват толкова много видове фобии - тогава бях и по-добре, защото не ги изпитвах. Колкото повече пораства човек,по-зле става...поне в моя случай с фобиите.

От около 9 години насам, не мога да се отпускам ,когато съм навън. Походката и стойката ми се вдървяват ВЕДНАГА щом изляза, и не са естествени и свободни. Изпускам пари, непохватна съм. Когато съм в кафене, странно подхождам към чашата, естествено отново е вдървено и изкуствено, дори отпиването на една глътка кафе или взимането на чаша в ръка го правя изкуствено, или треперейки.. Едно е как го правя вкъщи, друго е как го правя навън. Навън мисля за всяко мое движение, и знам,че всеки го забелязва. А вкъщи не се замислям за това, не се замислям как стоя и т.н . Навън просто не мога да стоя отпуснато. Не мога да стоя свободно, както вкъщи. Винаги съм в отбранителна позиция и кръстосани ръце и крака. Не знам как да избягам от този тормоз ,преследващ ме вече 8 години. Дори в магазина ме преследва тази притеснителност. Не мога спокойно да оглеждам щандовете и да се оглеждам свободно. Главата ми гледа в една посока, взимам каквото търся и веднага се изнизвам... Когато трябва да плащам,блокирам, когато трябва да мисля колко трябва да ми върнат, а когато прибирам пари или документи от някакво някакво учреждение, не мога да си прибера спокойно парите и документите в чантата, ставам отновно непохватна и ако трябва да ги прибера вътре, трябва да ги смачкам напълно, защото не мога да се успокоя и да ги сгъна и прибера като хората... Когато се намирам пред много хора, ПОСТОЯННО НЕРВНИЧА и гледам нервно, защото се притеснявам и имам нуждата постоянно да говоря с някой,защото това е единственото,което УСПОКОЯВА нервността ми в такъв момент; или пък просто да се махна от мястото(ако е КАФЕНЕ). Наистина имам ОСОБЕН проблем с НЕРВНОСТТА. То е свързан с притеснителността. Когато трябва да чакам реда си или да чакам някого ставам много нервна и неспокойна. Нямам предвид нервна като агресивна или нещо подобно, а точно обратното - много неспокойна и притеснителна. Очите ми стават неспокойни и шават навсякъде. Самото ми лице винаги е много неспокойно и не е в свободна позиция. Много хора го забелязват това в мен, не мога да го скрия за огромно съжаление. НЕ мога да прикривам уязвимостта си. Когато съм в университета и е пълно с хора в стаята, не само стоя с кръстосани крака, ами и лицето ми и очите ми стават нервни и стоя така,че все едно се крия от някой. Така изглеждам отстрани. Не мога да гледам СВОБОДНО НАЛЯВО И ДЯСНО, защото има хора и просто това блокира свободното ми движение на лицето,очите и тялото. Когато съм в магазин , не мога спокойно да оглеждам щандовете, защото главата ми се вдървява и единственото , което правя е набързо да напазурам, това което ми трябва, без много да оглеждам други неща, защото го правя изключително изкуствено и нервно. Ако трябва да работя по специалността си или нещо друго свързано с хора, ще е пълен провал,защото не само мисленето ми се панира и блокира,когато трябва ДА МИСЛЯ за нещо в дадения момент или за пари, ами и многото хора са стрес за мен и ме изморява присъствието им. Нуждая се от наистина компетентно мнение от страничен наблюдател/човек,който е минал през това или психолог. КАКЪВ Е ПРОБЛЕМЪТ МИ?! Искам да знам първо на какво се дължи,и друго - има ли метод чрез,който да се справя с него или това ще стане от самосебе си, тоест трябва да си помогна сама :(? Има ли хапчета или антидепресанти,които да ми помогнат да съм спокойна и нормална поне за няколко часа, докато съм навън?