leo385

Здравейте отново, Споделих с терапевта си това, което ми казахте и започнахме работа по насоките Ви и вече виждам промяната - фактът, че имам толкова близки и любими хора ме кара да се чувствам супер добре и спокоен. Но все още изпадам в стрес при мисълта за всички тези изпити, които ме очакват... На лице е следният вътрешен конфликт - от една страна си казвам, че няма никакво значение какви оценки ще имам, тъй като по принцип (а и конкретно в българското образование) оценките не са качествен измерител на знание, а просто едни цифри на случайността - дали въпросния ученик е съумял да запамети количество информация и да го възпроизведи при конкретна ситуация - изпит. Но от друга страна слушам учителите си, които обясняват как оценките са нашето лице, колко лоши са посредствените резултати и пр. и това се натяква постоянно и едва ли не ако нямаш добри оценки си нищожество... Родителите ми постоянно ми повтарят да не се тревожа излишно, че е важно само да завърша, без особено значение с какъв успех, а с какви умения. Много съм объркан.

Ами неособено често, в интерес на истината - може би около 10 пъти през целия ми съзнателен живот.

Здравейте, на 18 години съм, тази година се дипломирам, или поне ще се опитам да се дипломирам... Дълги години имах проблем с тревожността, по-точно ОКР, последните 2г. ходя системно на терапия, животът ми се преобрази коренно. Но преди 3 месеца, с началото на последната учебна година, всичко се преобърна. Предстоят ми 2 матури, 2 държавни изпита (уча в професионална гимназия), поне 3 кандидат-студентски изпита (въпреки че, все още не съм избрал какво и къде да продължа образованието, се подготвям за кандидатстване...), както и всекидневно поне по един тест по всевъзможни дисциплини... Едва декември е, а се чувствам изцеден, около мен е пълно с учебници, записки, изпитни теми, въобще всевъзможни хвърчащи листчета, имам чувството, че ще повърна. Опитвам се да си разпределям времето, но все не успявам, чувствам се адски непродуктивен, постоянно отлагам разни неща за утре, за вдругиден. Нямам време дори да закуся, да се видя с близките си, да практикувам хобитата си. Отделно от всичко това, наскоро загубих близък човек, все още осмисля случилото се. Усещам как тревожността нараства постоянно и не мога да я редуцирам, постоянно мисля за нещо, чувствам мозъкът си прегрял. Може би не е особено точна заявка, но въпросът ми е - какво да правя? Обсъждам тези неща с терапевта си, но сякаш буксуваме на едно място...