Здравейте,
намирам се в пълна душевна безизходица, обзета от апатия, и в неспособност да се радвам на нищо. За да опиша проблема и произхода му, ще трябва да дам доста факти и мои осъзнавания и за да не става безкраен и обяснителен пост, ще ги формулирам като отделни точки. Започвам по хронологичен ред:
- възпитавана съм предимно в критика, с безкрайни сравнения между мен и останалите хора, касаещи външен вид, поведение, възпитание; родителите ми смятат саможертвата за един от най-големите човешки добродетели и път към щастието; И до момента имам чест контакт с тях, но отношенията с майка ми не са добри, винаги са били изпълнени са с взаимна критика и разговори, завършващи със сълзи и драма. Да приемем, че след многобройни разговори със психотерапевти, четене на книги и дълги размишления , аз съм наясно че в детството и семейството са корените на всичко, което преживявам.
- в момента съм на 35 години. Срещнах съпруга си , когато бях на 18
- от самото начало не го харесах визуално, но той мен много и започнахме връзка, защото аз прецених, че той е подходящ и стойностен човек. Дори го оцених като хубаво момче, но някак по общовалидната скала, а не моята лична.
- по него време бях влюбена силно в друг мъж, с когото имах контакти още 4 години , но не и връзка. Той по-скоро ме отхвърляше като избор, но пък не спирахме с писмата, разговорите, имали сме и няколко срещи, но без секс
- от самото начало със моя съпруг не съм имала пълноценен секс и интимност, но въпреки че го знаех, не му отдавах никакво значение, тъй като в моя мироглед беше важно да имаш за съпруг отговорен, възпитан, умен и добър човек, а той е повече от това
- цели 10 години от връзката ни минаха в постигане на доста социални и материални цели, имаме дете, винаги сме били добри приятели, голям тандем и живеем без особени дразги и скандали
- през цялото време на връзката ни аз съм носила в себе си особена празнина, която успявах да туширам с разумни доводи от сорта на" ти си лигла, не знаеш какво искаш и ти е скучно, огледай се какво имаш и спри да хленчиш и тн"
- бях се концентрирала върху позитивните неща, които имаме като семейство и са много, и въпреки че знаех за липсата на отдаденост в сексуалено-интимен план, продължавах да омаловажавам този факт , мислих, че обичам мъжа ми , казвах му го и се имах за по-скоро щастлив човек
- когато станах на 30 в мен се отвори голяма и постоянна нужда аз да обичам мъж, да го желая истински, да имаме страст и онази особена интимност между мъж и жена. Не можех по никакъв начин да я проектирам върху моя мъж, опитвала съм безброй пъти.
- понеже съм доста хубава жена, започнах да я запълвам с флиртове и нови запознанства, които обаче не ми помогнаха, тъй като разбрах, че нуждата ми не е просто от секс с друг мъж.
- малко по малко започнах да живея в мой собствен свят, в който се влюбвам истински и развивам какви ли не сценарии , като същевременно започнах да участвам все по- малко в семейния живот и да намирам все по-малко удоволствия в обикновените неща. Прекарвам много , много време със съпруга ми, но то е някак празно и по инерцията.
- през последните 2 години аз съм обсебена от мислите за любов и как аз съм я нямала в желания й вид. Появи се идеята за раздяла,започнах да чета езотерична литература,поддадох се на нюейдж мисленето, исках да си обясня защо стигнах до тук и защо не успях да се отворя към моя съпруг, въпреки 16 години, през които сме минали през какво ли не и той винаги се е отнасял към мен като към жената на живота си.
- наскоро седнах и му казах всичко това, което и на вас и оттогава сме в непрестанен кръговрат между развод, оставане заедно, отворен брак, пробна раздяла и какво ли не , но нямаме крайно решение, нито пък цел или посока, в която да тръгнем
Огромната ми болка е, че след всичко това, аз нямам нито хъс, нито муза за каквото и да било, едвам избутвам ежедневието. От една стана разбирам, че ако искам любов, аз трябва да се освободя, да поема отговорност и да я търся. Същевременно обаче дълбоката ми настройка е , че няма любов, че всичко се превръща в битовизми и приятелство и ако е така, аз по-добре да си стоя в моето семейство. Но и в това да останем заедно, не намирам смисъл, тъй като нямаме свързаност и обща цел, сякаш всичко е постигнато вече и оттук насетне ни остава да ходим на работа, да чистим , да гледаме детето и така докато живота мине. А сме само на 35 и двамата и мисълта за това ме отвращава.
Освен това разбирам, че голяма част на проблема се дължина факта, че сме заедно от малки , нямали сме други връзки и нямам изградена система от ценности във една връзка, нито база за сравнение, един вид незрели сме в това отношение. Друга моя особеност е, че не се приемам и обичам напълно, което рефлектира и върху любовта ми към другите. Усещам, че за да обичам даден мъж, той трябва да е перфектен в моите очи, а зная че това е невъзможно и ненужно. В този ред на мисли откривам причината за нелюбовта ми съпруга в мен и раздялата безсмислена.
Както виждате съм осъзнала много неща, но съм и безкрайно объркана и в безпътица. Чета отдавна този форум и зная, че хората тук са мъдри и ще ви помоля да се включите с мнение, съвет или просто каквото ви дойде наум. Аз трябва да направя някаква същинска крачка напред, и трябва да е сега, докато все още съм адекватна, защото още няколко месеца в тези размисли и гледане в една точка ще ми костват психическото ми здраве и цялост.
Много ви благодаря!