Силвия СД

Olq3 Темата е за жестокостта и чувствата, които тя събужда у нас; причините, които пораждат жестокостта и оскотяват човека, карайки го да прилича повече на освирепял звяр, отколкото на човек. А това, кой какво у кого не приема е съвсем отделна тема.Нека не се отклоняваме от съществените и наболели въпроси, които повдигна Атлантида. Прочетох в един твой пост ти да заявяваш, че търсиш дълбоките причини за нещата. Ние не отклоняваме темата - напротив - точно за причини си говорим. А жестокостта е само тяхно следствие, тяхно проявление, изява. mvm И не си стискам очите, а ги отварям широко, толкова широко, че понякога ме е яд на себе си, защото забелязвам неща, които не бих искала. Нали точно това ти обяснавах до сега - че не искаш да видиш някои неща изобщо, но затова пък ги виждаш в други, припознавайки нещо свое в тях и обкичвайки с него някой друг, когото изобщо не познаваш. А това е широко затворени очи. Портрета, който си ми направила е перфектен според учебниците, теоретично, но не е верен. Приеми, че съм чепат и костелив орех, случай още неописан в дебелите книги. Знам, че пак няма да се съгласиш, но това не променя нещата. Всъщност, ти си един класически пример. Доста преобладаващ напоследък. Силвийка - това обръщение ми доказва нещо, в което не бях много убедена. Но сега вече съм.

Добре.

mvm Ще ти кажа. Подкрепям Оля в първите й две изречения, и аз така мисля, това, че някой не те харесва, не значи непременно и само, че не харесва и себе си. Дори бих казала, че е обратното. Той харесва себе си, и ти понеже не се вписваш в неговите разбирания, затова не те харесва. А сега аз ще ти кажа. Ти подкрепяш Olq3 в нейните първи изречения. А те са: Не бих казала, че ако някой не възприема или не харесва някого, това означава, че не харесва себе си.Напротив, неговите световъзприятия явно са в конфликт с тези, на човека, когото не възприема.А фактът, че го отхвърля, говори за липса дори на желание да разбере отсрещния. Когато някой не възприема или не харесва някого, то той още не е приел определени черти от своя характер, за които има само смътно съзнание, но виждайки ги ясно в друг човек (защото за човека това е много характерна особеност - да не вижда някои недобри свои особености, но да ги вижда хиперболизирани в някой друг), това довежда до външен конфликт, което сочи такъв на дълбоко вътрешно ниво. Винаги е така - щом има някакво отрицание, някакво неразбиране или отхвърляне на външно ниво, то сочи такова на дълбоко вътрешно в самия човек. И колкото по-дълбоко втъкнат е този проблем в самия човек, толкова по-голямо е възставането и отхвърлянето му като особеност на някой друг. Защото е трудно човек да отхвърли себе си, по-лесно е да направи това с някой друг, който навира в очите му неговия вътрешен смут. Повече ми направи впечателние думите "може да значи само едно". Това ми звучи малко като: който не е с мен е против мен. Или пък "аз съм перфектния Бог, и който не ме разбира,,значи не може да мисли" А понякога (често) хората в стремежа си да се предпазят от силно смущаващите ги техни мисли и измъчващи емоции, ги приписват на други хора, точно защото не искат да признаят пред себе си, че са техни, тоест допуснали са ги те, а не на човека отсреща. Както казах, защото това е по-лесния начин - този на отхвърлянето. Да признаеш нещо пред себе си, нещо което не харесваш, което те измъчва, за теб самия, е много труден и болезнен процес. По-лесно и по-безоболезенено е да ги припишеш на някой друг, стискайки си очите силно за истинската причина, поради която е настъпил смута в душата ти. Орлин го обясни добре - нарича се проекция. Примерът са горните твои думи. Попита ли се защо това, което казвам, ти прозвуча по този начин? Защото аз изобщо нямах предвид това... В заключение да кажа, че едва ли мислиш по начина, по който си го написала Следващият ти отговор към Оля го доказва. А тези твои думи всъщност показват, че това което си приписала на мен, едва ли вярваш, че ми пренадлежи. Защото вече започваш да съзнаваш, че всички мисли, коите си ми приписала, всъщност не са мои. С думите - Но аз не се стремя към съвършенство. Не искам да ставам съвършена. - всъщност подсказвам, че съм осъзнала до какво може да доведе един такъв нереалистичен стремеж. Нали разбираш - доста са упътилите се към съвършенство и без мен. На мен ми е достатъчно да успея да се запазя като човек в това море от съвършени.

Но аз не се стремя към съвършенство. Не искам да ставам съвършена. Опазил ме Бог от това!

mvm Аз разсъждавах съвсем за друго, за това, че Дънов твърди, че трябва да се женим, само и единствено, когато срещнем истинската си любов. Първо, ние не можем да сме сигурни коя е истинската, можем да го осъзнаем и след време, когато сме имали и други любови. Второ, много често се случва, поради ред външни причини да не можем да се оженим точно за този човек. С мен например така се случи. И с други, които познавам. Е, тогава, след като сме се разминали с истинската си любов, според Дънов, би трябвало вече да не се женим за никой друг. Ако знаеш само колко е прав Дънов. На мнение съм, че хората много объркват любовта с някакви нейни смешни подобия. И там е цялата им беда. Всичкото нещастие на човека идва от себенеразбиране, от там и неразбиране на основни житейски ситуации. Женитбата е нещо свещено. И към този акт човек трябва да подходи с най-голяма сериозност. Защото е за цял живот. И ако се жени човек необмислено, после животът му се превръща в страдание. Как така да се разминеш с истинската си любов? Това не го разбирам. Ако е истинска, няма разминаване. А когато не е, тогава са на ход всякакви оправдания, които целят едно - да заглушат гласа на съвестта. Любовта не признава никакви външни обстоятелства - тя ломи наред всички псевдоморални човешки шаблони. Ако е любов.

Багира Обаче и без друго живеем в илюзорен свят. От тази гледна точка виртуалните ерзаци се явяват вече втора производна на илюзорността. Именно. Когато човек живее с илюзиите си в реалния живот, ги пренася и в интернет пространството. Много е просто - една илюзия ражда не друго, а отново илюзия. Където и да отиде такъв човек, той си носи илюзиите със себе си навсякъде. Та, проблема не е в интернет. А в човека и това, което го е тласнало в един или друг илюзорен свят...

Ти кажи.

latina Силвия, интересно ми е в такъв случай виждаш ли нужда и смисъл да се променяме? В частност, би ли се отказала от жестокостта в себе си и защо? Не. Не бих се отказала. Отказът от нещо сочи само невъзможност то да се приеме. Не бих се отказала от жестокостта в себе си. Аз само мога да я осветя добре и да я прегърна. Тогава тя сама се стопява. В прегръдката ми. А това да искаш да радваш нещо или някого е отново суета. Суетата да ставаш/бъдеш по-добър в собствените си очи. Амбицията. Която щом човек я прилага спрямо себе си, ще я прилага и към другите несъзнателно. Ще се стреми несъзнато да ги променя. И ще нарича това любов. Не искам да ставам по-добра. Обичам си се такава, каквато съм. Добре ми е със себе си. А ако някой не ме харесва, то значи само едно - той не харесва себе си. А това не е мой проблем. Негов е.

Хе. Не, всъщност, аз ти предложих друг вариант - да не се пренебрегваш. А ти, ако желаеш, бягай си, няма лошо.

Да. Понеже ти писа "странно защо" се опитах да те наведа към отговора. Става въпрос за кръвта. Мисля си, че сетивото за любовта е скрито там.

mvm Силвия, ти смесваш двете случки. Да, твоя колега е избухнал, защото е имало защо. Надявам се поне ти да разбираш Не, нищо не смесвам. Само дадох пример как осъдих набързо един човек, без да се сложа на негово място. А когато се поставих там, видях, че той е много по-добър от мен, защото се е задоволил само с един удар. Да, разбирам. Но не разбирам нуждата от идеализацията на живи хора. Нали разбираш ти сега? п.п. Между другото, винаги е за предпочитане едно избухване пред подтискането му. А Орлин не е "избухването" си - той е едно много добро и съвестно момче. Всеки има подобни моменти и ако не сме съгласни с това, лъжем себе си.

А как мислиш, топлината от мускула ли идва?

latina Точно по тази причина не ме е срам вече да видя грешките си и да си ги призная. По-голям срам и грешка ще е, ако ги крия. А според мен, самата идея, че грешиш и трябва да си поправяш грешките, признавайки си ги, щото иначе било по-голям срам, е вид себеосъждане. Което сочи неспособност за себеприемане. mecholari ... започваш да правиш някои неща заради другите, поставяш тях пред себе си... Да спасяваш другите от себе си за мен е израз на дълбоко вкоренената в сърцето Божествена любов. А за мен не е. За мен това е бягство от себе си и разиграване ролята на жертва. Защо ще поставяш другите пред себе си? Нима така се изживяваш като добър? Казано е - "Да обичаш ближния като себе си." Нито повече, нито по-малко. А като себе си. Ако помислиш върху това, ще разбереш защо.

Ако любовта е усещане, това предполага наличие на сетиво у нас за нея. Кое е то? С какво човек усеща любовта? С ума си ли? Със сърцето ли? Или с душата си? Някой знае ли?

Атлантида Защо има толкова много хора, които не знаят милост? Въпросът ти съдържа отговора. Латина! Браво за поста ти! Духовни... В стремежа си да бъдем добри, обръщаме гръб на злото в нас. То обаче си живее, докато в някой момент ни изненада с реалното си присъствие. Да, грозничко е. По-лошо е да му обърнем гръб отново, отколкото да направим усилие да го разберем и "нахраним". Зная два начина за това. Първият е да му се поддадем и сами ние да влезем в тъмнината. Това е страшно, понеже губим Божието благоволение към нас. Вторият начин е да осветим този проблем, да разберем защо съществува, да простим на себе си и на другите и да запазим чистотата си. Колкото и голямо да е усилието, си заслужава. Съгласна съм донякъде. Само, това с прошката малко ме смути. Кое да си прощавам - това, че съм човек ли? Когато се приемем истински, заедно с несъвършенствата си, тогава нуждата от прошка и към нас самите, и към околния свят отпада от самосебе си. Защото приемайки себе си такива, каквито в действителност сме, приемаме и света такъв, какъвто е безболезнено. Болката е само докато стигнем до това.

Любовта винаги е истинска. Тя е най-истинското, до което човек може да се докосне. Но хората я объркват с какво ли не.

Любовта не си отива сама. Хората я прокуждат. Любовта си отива в момента, когато човек си помисли, че я притежава. Изгубва се нещо, което си мислиш, че имаш.

Вие двамата, Еси и Мечо, как ме развеселихте. Мечо, на теб тори ли те си сега пък. Няма лошо, отивай в тема Цветята, тогава, знаеш ли к`ви готини китки има там, ахаха. ... аз бих казала така - всяка осъзната слабост се преодолява, всяка неосъзната слабост ме дразни. не се харесваме защото егото ни определя какви да сме. Ето тези думи на Еси са си точно на място. Само не егото ни, а свръхАз-ът определя какви трябва да сме. Той е създателят на моделите и нормите за това кое как трябва. И подхлъзванията са там, където Аз-ът трудно удовлетворява неговите претенции. mvm, на всеки се случва да избухне. И това не е никак лошо. Напротив - начало е на едно болезнено осъзнаване. А психолозите и те са хора, не мислиш ли, като всеки един човек. Скоро имах следната ситуация - един колега ми се фукаше как изпраскал един токат на един от онези - мутрягите, който не стига че бил предизвикал катастрофа поради употреба на алкохол, ами и нападал и удрял невинно дете, ранено от него. В началото изкритикувах колегата, защото смятах, че не е сдържал емоциите си и е постъпил непрофесионално. Но, знаеш ли, когато се поставих на неговото място, съвсем честно си признах пред себе си, че ако аз бях там, вместо колегата, този пиян мутряга нямаше да се размине само с един токат.

Орлине, защо се палиш толкова?! Споко бе, човеко! Мислиш ли, че ако не съм открила нещо стойностно в теб, щях изобщо да ти обърна внимание на меко казано недостойния ти пост. Ами нямаше, щях да си те подмина повдигайки рамене, че за нищо не ставаш. Но ти си умно, будно и съвестно момче и човек с високи идеали. Поне това виждах до този момент аз в теб. Не веднъж в твоите постове съм откривала честност и много искреност. Затова ти обърнах внимание, че поведението и отношението ти спрямо selsal и всеки друг, който засегне егото ти, е, най-малкото, неадекватно за човек като теб, отправил взора си към такиви висини. Защо ли? Ами ето - сам казваш, че не го познаваш. С кого го объркваш тогава? И кой излива тор сега, а?... Психология учиш - сам си отговори. Но след всичко, което си изписал днес, започвам да се съмнявам в истинността на идеалите, които изповядваш. Какви са тези груби нападки и тази ярост, която излиза от теб, насочена към човек, с нищо невиновен ти? Прекрасно знаеш как се нарича това в психологията. Да, поправката ти е правилна и на място - проекция правиш, но и ситуационен пренос, а това вижда и моето непрофесионално в тази област око. Нали знаеш преноса и проекцията какво, всъщност, показват за тези, които ги осъществяват. И защо така болезнено реагираш? По-спокойно, никой с нищо не застрашава съществуването ти. Как смяташ - по-добро ли е ласкателството... Сигурна съм, че не мислиш така. Ти нали харесваш градивната критика - вслушай се в това, което ти казва selsal, аз го правя, защото има много какво да науча от него. Невероятно много. За което му благодаря! И друго искам да ти кажа - да! - частица истина има във всеки пост, във всяко мнение тук написано. Аз тях търся. А ти?

Да, огънят е символ на светлината, но не на тази - дневната, чийто символ е слънцето, на който фон нещата се виждат ясно, а на тази през нощта. Там, където е мракът, там е и студът. Огънят символизира и топлината също. Освен това Прометей даравя принципа на ума, но онзи ум, не обмислящия след това, а провиждащия. Докато брат му Менетей е символ на силната човешка страст, разпалваща само моментно ума, другият му брат Епиметей символизира мислещия после ум, размишляващия след, то съдържанието на Прометей е онзи ум, който работи преди това, действа поне с няколко хода напред. И дарът на този ум това е начинът, по който идеите изпреварвайки събитията, се превръщат в реалност. Това се нарича гениалност. Още прозрение. Това е умът на твореца на събитията, а не на техния следовник. Или на този, който прави реалността, а не на този, който й се подчинавя. Прометей ни носи умението да провидим в мрака така, че осветявайки го, да изнамерим и топлината в него, която да ни служи. И ако Епиметей се явава следзнанието, отчитането на фактите след тяхната реализация, сдъвкването им след тяхното поглъщане, то Прометей е предзнанието, предзнамението. И неговият огън носи на хората умението на ума да предвижда много напред в мрака, подчинявайки го, а не подчинявайки му се.

Човешката природа е двуяка. В човешката психика несъзнаваното е все още повече, отколкото съзнаваното. У всеки от нас дреме по един Тантал. Дълбоко скрит. И още много други митични персонажи. Да не искаш да си го признаеш, е равносилно на това да не искаш да се признаеш за човек. Да се смяташ за непогрешим. За Бог. И точно набързото осъждане е затварянето на вратата към дълбините на душата ни. Към това, което ние не искаме да видим. Там, където се крият демоните ни. А когато ние ги покриваме от погледа си, те оживяват вътре в нас. И точно тогава вместо ние да владеем тях, те завладяват нас. Осъденият Тантал се превръща в наш господар, в мига, в който затворим вратата към неговото разбиране и го отречем.

Deep

Едно от любимите ми цветя е божура. Във вазата ми на бюрото, от което пиша сега, има пресни цветове от моята градина. Ухае по-силно и от розата. Моят е бял, напръскан леко с кървавочервени жилки. И ми създава усещане за живот.

Мъжът не лъже. Никога! Дори и себе си. Умее да прощава женската дребнавост и несъвършенство. Умее да забравя женските капризи. Умее да е нежен и да сдържа силата си. Умее да усмихва. И да милва. Умее да надскочи себе си. Мъжът умее да разбира. И да обича силно. Поздрав за вас, Мъже!