От това тъй ярко християнско разбиране струи съзнанието, че човек не е сам. И то не е сам по начало, а не толкова във всеки отделен емпиричен случай. Смирението е съзнание, че получаваме, а не ни се взема. И това не е някаква субективност, а духовно постижение.
----
Източният принцип, добре въплътен в "Дао Дъ Дзин", за водата, която отстъпва и по тоя начин открива, и създава живота, е толкова чист и тъй безспорен, както и противоположния западен принцип, изразен от Ницше - че "в мен има нещо силно, нещо несъкрушимо, нещо, което пръска скалите, то е моята воля".
Стихиите, водата или огъня, се превръщат в смисъл и живот, когато добият съответното им място в човешкото съзнание и поведение. Смирението е способността да си близък с тези стихии и те да изгубят своята стихийност спрямо теб.
Има места, в които камъните е добре да се заобикалят, но има и такива, където камъните трябва да се пръскат.
, мисля, че имаш неоткрит литературен талант или открит, може би - чета постовете ти от доста време - перфектно издържани са във всяко едно отношение - заинтригуваща интродукция, яснота на изложението, краткост и изобилност едновременно на съдържанието - това е силата им - с малко казваш много, освен това звученето им е винаги завършено прецизно и силно, да не говорим за интелекта, който струи от тях. Но великолепната завършеност винаги е и отворена - оставяш свободата на читателя да открие и довърши според собствения си поглед и съдържание. Това може да постигне само човек чел достатъчно много и достатъчно качествени книжки.
За мен е удоволствие!
И не мога да се сдържа да добавя нещо, което и ти си прозрял - да, не само местата, а и съставът на камъните е важен - има камъни диаманти, които нито има защо, нито как да се пръснат, каквито и огньове и води да ги споходят.