Hopeful

Поздравления за напредъка
Аз ще взема отношение като педагог. Винаги ми е било болно, когато родителите приемат живота на детето си като "домашни, уроци, контролни, оценки, обещания, задължения..." Но вие нямата вина, това е вашата беда... 
А какво знаете за детето си отделно от изброените по-горе неща? 
Влюбен ли е? Кои са неговите приятели? За какво разговаря с тях? Какви мечти таи в душата си? Какви страхове измъчват ума му? На какво се радва и кое го прави щастлив? Какво е за него страданието и смъртта? В кое е най-силен и умел, а кое му е трудно?
Бъдете сигурни, че на неговата възраст момчетата се вълнуват от всичко това.... А дали може да го сподели с вас? Защо не? Всъщност бихте ли го изслушали, ако започне да ви разказва "вредни глупости"? 

Здравейте, Орлин и hip!
С голям интерес и благодарност чета нещата, които публикувате .От много време си мисля, че това е единственото, което ми остана – да чета, да продължавам да опитвам сама! Макар, че май загубих вяра..До момента, когато прочетох „Как да изберем психотерапевт“! Въздейства ми много силно и ...Прииска ми се веднага да пиша! Видях себе си в момичето, което 3 години търсило начини да се справи с проблемите си, със страха, но „попада в един омагьосан кръг, от който няма измъкване“. С няколко „маалки“ разлики: при мен годините са цели 11..и да... аз вече загубих доста! Звуча май доста драматично, моля да ме извините! Ще нахвърля моята история в няколко изречения:

На 34 години съм, от 23-годишна на антидепресанти и успокоителни - ежедневно, в "прилични" дози. Прозвуча страшно! Повече от страшно е всъщност. Как го постигнах? - С помощта на доктори, психолози, психиатри, включително личната лекарка, към която ме препратиха, за да ми изписва зелените рецепти без да занимавам психиатър всеки път. Дори когато при опитите ми за спиране на лекарствата, ме поглежда с огромно удивление и казва: "Ама как?!? Вече не може! Ще си ги пиеш винаги, организма ти не може без тях. Ще правим периодични прегледи на черния дроб и ако всичко си е наред, продължаваш..". Чудесно!..Е, спрях да обвинявам и съдя тези "лекари"...


......Лекарствата започнах месец след като родих, диагноза така и не чух - лекувах "някакво депресивно състояние" със страшни според мен симптоми. Наистина логичен резултат от преумора (учене и работа години наред) и няколко продължителни "нещастни моменти", свързани с близките ми. Години по-късно установих (пак с четене), че симптомите силно наподобяват тези на ПА, а като екстра при мен изчезваше и зрението и способността да говоря за интервали от 15мин. до около час. Изчерпах се да разказвам подробно на всеки лекар, при когото отивах за помощ. Накрая реших, че няма и смисъл. Отговорът беше - лекарства, от нервите е! Години наред търся психотерапевт, който наистина да ми помогне - първо: да се справя със себе си, и после да оправя огромната каша, в която превърнах живота си. Няма смисъл да казвам ,че похарчих много средства, за емоции и надежди да не говоря! Но не се получи. Наистина положих усилия да обуздая гнева си -това не може да се случва на мен! Аз съм СИЛНА!Разбира се с времето преодолях паниката, приех нещата.Минах през различни етапи - на страх, отчаяние, после примирение – ок, ще пия хаповете само и само да съм на крака и да продължа да живея. И през всичките тези години продължих – да уча, да работя, да гледам сина си! Хората не знаят как се чувствам, спрях да тревожа даже и най-близките си.Не е имало ден, в който да се чувствам наистина добре.Но винаги съм знаела, че трябва да има решение!НЯМА НАЧИН ТОВА ДА Е ЖИВОТА МИ! НЕ СЪМ СЪГЛАСНА! Четох, учих, търсих...Силна СЪМ, но с това не можах да се справя сама!
Преди 3 месеца останах без работа (за пръв път за толкова дълго време). И взех безумно решение – спрях всички лекарства. Просто ей така.Няма да изпадам в подробности за ада, през който минах.(пак моля за извинение - и аз мразя сълзливите и драматични истории) Сега ..мечтая за деня, в който ще изляза навън без да ми се вие свят,без да треперя...Денят, в който ще се чувствам толкова щастлива, колкото изглеждам! Защото усмивката НИКОГА не е слязла от устните ми! ВЪПРЕКИ ВСИЧКО! Мисля, че ми трябва просто малко помощ! Надявам се да доживея този ден! Имам толкова мечти , толкова неща за довършване..Така просто не си струва да се живее!

Трябва да ти кажа, че и моите проблеми бяха горе-долу същите. И макар и да не съм разрешила всеки от тях до край... факта, че посмях да направя крачка към реализирането на мечтата уи ми оказа огромна помощ. И аз изгубих няколко години, но никога не е късно. В момента, в който започнах да се подготвям, да действам... всичко стана някакси по-поносимо.

От тогава насам съм си изработила следната практическа философия - винаги първо започвам от това, което ми създава най-малко дискомфорт и постепенно се придвижвам към дейностите или плановете, които са ми по-тежки. Стъпка по стъпка, самия дискомфорт става все по-безплътен.

Я колко много сродни зайчета заизскачаха иззад храстите едно след друго.
И аз се чувствах така. Изначално още от училище отцепен и затворен спрямо останалите, интровертен, почти без приятели, въртящ се в омагьосан кръг. Вечно склонен да разсъждава и да философства, но не и да действа. Става дума за до преди 10 г, когато бях точно на 26. Явно това е възраст, която вече те притиска да правиш нещо, за да осмислиш живота си, празнотата в спомените започва да те плаши, че нищо не ти се случва, няма какво да си спомниш. Та преди 10 години ходих при психолози...два пъти. Но те не бяха лоста, нямат панацея за това. Сам трябва да намериш извора на вдъхновението в себе си. И аз си го намерих. Йога, и други духовни учения, групи, практикуване, нови интереси и цели. Много нови приятели, интересни преживявания, и като че ли, но само като че ли всичко изглеждаше наред. За дълги години. Защото това отново беше търсене на удобство. Писане по духовни форуми, пристрастяване към компютъра, отхвърляне на онова, което сам не можеш да постигнеш, или нямаш сили да постигнеш, събиране в духовна групичка, на уютничко, пеене, медитиране, дишане, отново капсулиране. И пак реалните ти способности освен на медитираш и да развиваш "дълбокомислени" теории, остават нулеви. Много години без работа, обвинявайки държавата, а всъщност главният виновник е собственият ти мързел и страх пред вземането на решения и действията...Стигна се дотам дори духовният интерес да умре, всичко това, тези знания, които преди са ти носили радост, ентусиазъм, всичката вяра, са се изпарили. И пак си останал при мама и тати на топлично, за да нямаш грижи...Дори и с написана и защитена дисертация през това време...и какво от това. Пак си бил сам, не си взаимодействал с колеги, и в екип. дървен теоретик, чиито знания не са подплатени с практически умения... Минал си по най-лекото съпротивление, нищо че не всеки може да напише нещо такова. И тогава на 34 г. чувството за празнота, въпреки 8-те прекарани в духовни учения, стремежи и практики, години, се явява още по-силно!...Другите вече имат кариера, деца, пари, коли, къщи, приятели, а ти нямаш нищо...Страшно е. При това през тези години в духовни учения, останалите са те сочели за пример, за определено по-напреднал от тях самите...каква заблуда. И тогава реших-тотална промяна сега и веднага. Заминаване в чужбина, научаване на чужд език, работа, нормални хобита и пътувания...Към това свирене на пиано, пеене, личен живот, сериозен фитнес. Наваксване на всичко, от което си бягал и не си имал смелост да направиш! Няма друг път освен да минеш през всичко, което е естествено и ти се полага като на едно човешко същество. За да бъдеш завършен, духовно, психически и физически здрав. Не можеш да прескочиш този по-материалният, но по-реален и действен етап. В който плодовете идват само след тежък и последователен труд, а не даром или посредством молитва, медитация или благодатта на Учител...Никога не съм се чувствал по-нормален, отколкото сега...
Така че колкото и грубо или изтъркано да звучи, спрете да мислите, спрете безкрайните вътрешни монолози, а започнете да действате. Както каза психологът по-горе, курсът или книгата ще помогнат за 2 седмици, но после всичко се връща в старото русло на апатия и мързел. Трябва по-сериозна дългосрочна цел, която да ти оказва натиск и да те бута напред постоянно. Която разбира се трябва да не е наложена насила отвън, а да е израз на твое желание.