Desy_V

Виждам, че е минала кажи речи повече от година от последното ми мнение по тази тема. Мисля, че ще е добре да споделя как се развиха нещата при мен през това време.
Та това подобрение продължи някъде докъм началото на октомври 2018 г. През това време действително се чувствах 100% здрав и стабилен психически, въпреки тежките проекти, които имах на работата и дори се наслаждавах, че отново мога да ги посрещам и да минавам през цях с пълна вътрешна стабилност.
Но за съжаление през октомври преди точно 1 година нещата отново започнаха да се променят. Получих продължителни болки в кръста, един месец стисках зъби и чаках да минат, след като това не се случи вече си натоварих и психиката с притеснения. Отидох на лекар, оказа се някаква мускулна травма, която  е станала хронична и затова се усеща тъпо и дълбоко като от вътрешен орган. За една седмица я излекувах.
Към края на ноември и през декември 2018 г. почти незабележимо започнах да губя тонус, започнах да се чувствам постоянно уморен, нищо не ми се правеше, последните седмици преди Коледа едва издържах до отпуската, на няколко пъти на работата започнаха да ми се случват познаните от преди неприятни неща - вътрешен страх, лабилност, борба да не изпадна в паника. Прибрах се в отпуска за Коледа и Нова година в България както обичайно всяка зима. Но дори там усетих, че нямам желание да се виждам и да общувам с приятели, нито да се разхождам сред природата и продължавах да съм необичайно изтощен. В дните между Коледа и Нова година започнах да получавам за първи път и гадене. Което отначало преминаваше бързо и не му обръщах особено внимание.
На 6 януари пътувах обратно за Германия. Отседнах в Мюнхен на гости, на следващата сутрин получих кървави изпражнения. Както може би повечето хора при такава ситуация, и аз си помислих за същите неприятни перспективи. Прибирайки се след два дни в Хамбург, още по време на път гаденето се появи отново и вече не изчезваше. На следващата сутрин то продължаваше, и не бях в състояние да отида на работа. Същевременно психиката ми се беше сринала на точката на замръзване. Панически усещания, кошмари, страх. На по-следващия ден гаденето продължаваше, не можех да се храня и нямах апетит. Отново не можах да отида на работа. На третия ден отидох на работа и някак си го изкарах. Дойде уикенда, гаденето не минаваше. В понеделника отидох на лекар, защото и вдигнах температура, даде ми болнични за седмица заради настинката, но не му казах за стомашните проблеми. Настинката мина за седмица, но гаденето не... Отново отидох на лекар и този път му казах и за кръвта в изпражненията,  и за гаденето и за липсата на апетит. Кожата ми беше жълта и това видя и лекарят, погледна ми зениците, но те бяха бели за щастие. Вече беше краят на януари 2019. Тестът за окултна кръв беше отрицателен, което беше добра новина. Кръвните изследвания също се оказаха в нормата. Бях изпратен и на ехограф на коремни органи. И там не се намери нищо, всички органи бяха без находка.
Назначена ми беше дата за гастроскопия. Тя обаче щеше да дойде едва в последните дни на март и дотогава трябваше да продължа да живея с тези стомашни оплаквания, които не затихваха, и в неизвестност.
От януари до края на март 2019 загубих 7 кг от теглото си поради невъзможност да се храня. Независимо какво хапна, се насилвах, защото нямах апетит, и дори от варени картофи следваше силна негативна реакция от страна на стомаха и червата. Абсолютно нищо не приемаше. Гаденето траеше по цели дни, понякога временно изчезваше, и се появяваше отново или като гадене, или като друг тип стомашен дискомфорт, но болка нямаше нито веднъж.
Нощем се будех от куркане и отново от гадене.
Общо две седмици бях в болнични през януари, през останалото време ходех на работа, но това беше ад-още в 10 сутринта нямах никаква енергия, едва се влачех. И продължавах да съм видимо жълт. Въпреки билирубина на горна граница, но не и над нея.
И така дойде датата Х 29 март 2019, едва се довлачих до клиниката за да ми направят гастроскопията.
Справиха се бързо, бях с наркоза, нищо не усетих. Събудиха ме и ми казаха, че няма нищо сериозно и че има само гастрит и са взели биопсия. След седмица излезе и резултатът от биопсията. Хроничен гастрит без наличие на Хеликобактер пилори и без находка на атипични клетки. Изписаха ми омепразол, който трябваше да е моето "спасение" от оплакванията и който трябваще да пия до живот може би.
Подобрих се още от първите дни след гастроскопията. През април живнах, отново започнах планове, които бях замразил, започнах отново да проявявам интерес към живота, пътувах всеки уикенд включително до Швеция и до Полша. През май бях в Италия за седмица. Чувствах се отново добре, позитивно и стабилно. Но все още бях на омепразол, опитвайки да го спра в края на май - симптомите от страна на стомаха се връщаха. Продължих го.
През юли го спрях окончателно без възвръщане на симптомите на гадене. Тогава започнах ежедневно да спортувам. Вече се чувствах отново на 100% здрав и стабилен както беше и лятото на 2018. Дойде и лятната отпуска, записах се и изкарах едноседмична програма на здравния център Витарама в Емона. Минах на строгата диета, която те препоръчват. Самото участие в тази програма ми даде много и ме мотивира много, така че продължих и след това стриктно да я следвам. Осъзнах колко силно влияние има храненето върху нашето тяло, а оттам и върху нашето психо-емоционално състояние. През последните 3 месеца съм изключил изцяло сладко, мазнини, пържено. Вече мога да твърдя, че съм на 100% веган, за закуска приемам само прясно изцедени сокове от зеленчуци и смутита от плодове с множество добавки. Ленено семе, таурин, омега 3, витамин В12, мака, мултивитамини, куркума, водорасли хлорела, ензими, лецитин. Спрях да купувам полуфабрикати от магазините, купувам само био плодове, зеленчуци и варива и си готвя вкъщи здравословна храна, която нося и на работата за обяд. Паралелно продължавам да спортувам ежедневно, като на всеки три дни имам един ден почивка от спорт.
Резултатът е потресаващ. Чувствам невероятна вътрешна лекота, добро самочувствие и настроение, стомахът ми приема всяка от храните които приемам без никакви реакции, дори червено цвекло. Стабилизирах теглото си от 86 на 77 кг, коремчето изчезна, изглеждам подмладен, психически съм бетон! Карам колело през уикендите по 40 км на ден и не свършвам енергията. Преди и 5 км каране на колело ми се виждаха прекалено уморителни.
Тази година ми донесе поредните проблеми под формата на здравословни оплаквания, които е много възможно да са били предизвикани от стрес. Но тя ми донесе и решенията и новите идеи, които да следвам, реализирам, за да си помогна, и това сработи. Започвайки от есента на 2016 г., когато за пръв път се появиха проблеми, те се връщаха всяка есен. 2017 и 2018. Сега това е първата есен, в която се чувствам на 100% здрав след 2015 г. А и да добавя, че вече не посещавам психолог. През пролетта приключих в тези посещения, вече нямах необходимост, явно бях решил проблемите. Последно посещавах психолога, на когото се плаща и който смятах за подходящ за мен. Може би около половин година ходих при него на всеки 2-3 седмици. Добре беше, но и той прецени че няма нужда повече да ходя. Това е най-голямата награда: да си си написал домашното и да си вече в позиция на победител.
След състоянието на ад, в което бях от януари до март, падна голяма борба и работа, за да мога отново да се усмихвам. Много хора не биха издържали на това напрежение и оплаквания и биха потърсили утеха в таблетките или алкохола. Явно силата ми е за се мобилизирам и измъквам само когато съм в най-тежко състояние. А и насоките на Витарама се оказаха много ценни за мен. Снимката е от Емона по време на програмата на Витарама през август 2019.

 
 

Здравейте отново!
След поредния спор на тема работа заявих на приятеля ми, че повече не мога да толерирам това положение, тъй като той не дава всичко от себе си да започне някаква работа, било то само на първо време. Поводът беше поредният отказ - този път не би работил ...за чужденци.
Точно както г-н Баев описва по-горе - цикълът от обиди и манипулативност отново се завъртя. Този път като страничен  наблюдател отбелязвах как познатата схема се повтаря. Започнах да чета и книгата, която ми препоръчахте - откривам доста чертите на "Жените, които обичат твърде много" в себе си.
При всеки спор и опит за раздяла, или пък без спор, но при евентуален реален шанс да започне работа, той се разболява или нещо му случва - грип, стрептококова инфекция, какво ли не... Е, този път е схванат кръст, след вдигане на газова бутилка, според думите му. 
50% не мисля, че го прави умишлено, но според мен подсъзнателно сам се саботира - излиза с тезата, че няма да се справи с работата след дългия период на безработица. 
Защо го споделям? За да Ви благодаря отново за навременните отговори и за това, че всички вие се ангажирахте с моя случай. Вече съм убедена, че правилното решение е да го оставя сам да поеме отговорност за живота си, а аз да спра да се измъчвам от криворазбрано чувство на вина.
 
 
 
 

За да премине теорията в практика, е нужно да свържете точки, да осъзнаете не само ментално, но и като усещане и разширяване на съзнанието за какво се закача манипулацията му във вас и да го преработите. Едно е да знаеш, второ е да искаш, трето е да можеш, четвърто е да почнеш да го преобразуваш, пето е да го направиш. 
Във вас е. Вие питате, вие търсите решения. 
Следвате автоагресивни програми, които сама не виждате в себе си, не можете да си поставите граници, бъркате невротичната зависимост  садо-мазо отношенията с любов. Прочетете 'Параноя на страстта". Още се казва "Жените, които обичат твърде много.". Походете няколко сесии при добър колега, за да преобразувате маладаптивните си програми!

Здравейте, извинявам се за новата тема, която отварям, знам че има подобни и ако представлява проблем, ще я изтрия. Писах тук преди две години, когато за първи път се сблъсках със стреса, паниката и тревожността. През първата година, за кратко се виждах с терапевт, но за съжаление - нередовно, поради редица фактори. Не бях и особено постоянна при поставените ми задачки, заради всички ангажименти, които тогава считах за приоритет, пред това да съм здрава. За това време обаче, научих много...
Научих, че в моментите, в които съм напълно сигурна, че нямам контрол над мислите си, съм единствената, която може да ги контролира. Научих, че адреналиновата реакция продължава известно време, но след края й, винаги оцелявам. Разбрах че силното сърцебиене, треперене, изтръпването на крайниците, задушаването и абсолютната невъзможност да дишам, свитият стомах, студената пот, световъртежът и причерняването, могат да бъдат провокирани само от мисъл. Мисъл на страх. Ирационален страх. Несъщестуваща заплаха, която стои дълбоко в мозъка ми, държа я здраво и допускам да ме превъзхожда. Научих, че докато се съмнявам дали полудявам, със сигурност, не полудявам.  Научих, че имам проблем. Научих, че от мен зависи решението му, а не от спасителните хапчета, които така и не опитах. Научих, че имам нужда от промяна... Научих, че смисълът се създава. Разбрах го, след като два пъти усетих "безсмислието"... "То" ме удари доста сериозно. Най-мрачното, студено и нежелано място, на което душата ми кацна... Там нямаше нищо и никой, освен натрапчивите въпроси, за които отговори липсваха...какво става с мен, защо живея, какво правя, коя съм... За щастие, след тези две отвратителни кацания, не се приземих повече там. Остана само паниката, с невероятното си чувство за хумор. След 7-8 месеца, я превърнах в приятелка. Спечелих доверието й, чрез манията си за контрол, но не съм сигурна, доколко ми помогна това.
Това, което не успях да разбера обаче, е причината да съм специална. Непрестанната и дълговременна дереализация, се появяла в редки случаи при тревожните разтройства. Но, поради факта, че съм толкова специална, откакто дойде при мен, Тя не си е тръгвала. Не ме е оставяла дори за ден. Имаше толкова много места, които видях през тези две години. Красиви залези на различни континенти, красиви погледи на красиви хора, красиви сцени, на които имах възможност да се кача, но и да гледам с различни очи, обаче. Докато изброените се случваха пред тези очи, аз не можех да ги видя. Толкова много пъти, стисках здраво очите си и се молех -  след като ги отворя, само за минута, Тя да ме остави, за да им се насладя, проглеждайки нормално. Само за минута, да не се чувствам толкова неадекватна и мъглива. Не се случи. Научих се да я степенувам. Когато бях най-спокойна и около мен имаше много светлина, стигаше 2 от 10, но никога не е изчезвала. Терапевтът ме посъветва да я приема, да си представя, че ще живеем заедно до края на живота си. Не успях, не се справих, не мога да я приема. Мразя я, обърква ме, страхувам се от нея и не я харесвам.
Промених живота си напълно. Намерих си нов дом. Напуснах регулярната работа, като преподавател, за да се фокусирам върху това, да бъда просто артист. Но след като спестяванията намаляваха главоломно и участията ми намаляха.. артиста в мен, трябваше да се храни и да плаща наем и се наложи да намеря друга регулярна работа. Вселената ме изпрати на ново и интересно място, отново музикално разбира се, но този път, в студио. Там срещнах изумителен човек. Докато връзката ми преминаваше през седмата си критична година, дълбоко в съзнанието си, усещах как трябва да я прекратя. Усещах го, много месеци, преди въпросната седма година. Толкова много пъти се поглеждах в огледалото и се питах... - аз наистина ли съм този ужасен, агресивен и лош човек, който той визира... Другият човек обаче, ми помогна да взема решението, да напусна токсичните си отношения. Влюбих се. За два месеца посетихме толкова места, колкото за 7 години с предишния ми приятел, дори не съм си представяла. Приключенствахме постоянно. Бяхме като магнити. Усещах странното привличане от разстояние, а когато разстоянието липсваше, секса беше тантричен. Бях забравила, колко вълнуващо може да е. Бях забравила, какво е да те обгрижват. Той ме подсети и ми припомни коя съм и коя мога да бъда, повтаряйки ми ежедневно, че съм красива, умна и талантлива, според него. Започнах да харесвам човека в огледалото. Чувствах се отново забавна и мила. Не ми пукаше и за дереализацията. Не исках да съсипвам тези моменти, като мисля за нея. Не усещах страх и не й обръщах внимание, но тя разбира се, ме подсещаше за себе си и не ме остави, дори за миг.
Случи се неизбежното обаче. Нещото, което знаехме и двамата. Той заминаваше. Беше предвидил всичко, месеци преди да се запознаем. И преди да напусне работа, трябваше да си намери заместник, аз бях този заместник. Знаехме, че ще е тежко към края, но въпреки това избрахме да живеем за моментите, без да мислим за заминаването. Еее, заминаването се случи. Поддържаме комуникация, но и за двама ни е ясно, че е обречена от разстояние. Междувременно започнах и да случвам идеята си за бизнес... мечта, която две години визуализирам. След смелото решение да прецакам личния си живот, вселената ми изпрати обаждане за съвместно партньорство и с големи крачки, се напъхах там, където отдавна исках, но не знаех как.
Сега... ситуацията е следната... Дереализацията е 10 от 10.  Стресът ескалира. Работя много. На няколко места. На това, в което станах заместник дългосрочно. На онова, което ми е ново и за което мечтаех.. всеки ден му отделям време, чрез имейли, проучване и срещи. Деля все още едно пространство с бившия си приятел, за щастие в отделни стаи. Постоянно мисля за онзи изумителен човек, който ме спаси от мен самата. Притеснявам се  жестоко да шофирам, защото главата ми се върти, като самостоятелна единица. А това да бъда действащ артист, знаейки че е мисията на появата ми на този свят, е останало на заден план. Пия гинкобилоба с омега 3 от около седмица, но не усещам да помага за световъртежа. Пак от около седмица започнах с кардио всеки ден. Започнах да усещам адско стягане и болка в задната част на главата. Минават ми мисли дали да не започна с ходенето по лекари, невролози, ендокринолози и всички други *лози, които биха били от помощ. Но понеже този път е досаден, дълъг и неясен, реших да разкажа историята си първо тук...

Ако няма времева възможност за спорт в зала - пускай си home bodyweight workout в youtube - нека са от по-дългите, поне 45 минутни практики - следвай водещия стриктно, задъхвай се, поти се, нека треперят краката, нека ти се струва, че не можеш повече, но въпреки това продължаваш заедно с водещия от екрана. Всеки ден, а понякога и два пъти на ден - е, понякога. Но, веднъж, задължително. Защо минимум 45 минути, а още по-добре час? Защото депата на адреналина се изразходват за толкова. Знаеш, че не е само механика обаче - спортът активира преживявания, които твърде силно наподобяват, а често дори са идентични с тези при тревожността - вие ти се свят, трепериш, задъхваш се, сърцето бие здраво, струва ти се, че не можеш повече и си на ръба и ако продължиш още мъничко и умираш - при това чисто телесно и истинско усещане, чувстваш безсилие, слабост, минаваш граници, излизаш от зоната на комфорт и влизаш в зоната на възможностите. При спорта самият ти мозък свиква с тези преживявания, приема ги за нещо нормално, сприятелява се с тях. Когато правиш и медитациите редовно, тази настройка по смирено любящо приемане се усвоява и практикува все по-дълбоко, релаксацията става все по-истинска, а отиването към и при страха при трансовото потъване все по-осезаемо и усетимо - с прегръдка и доверие, с обич и погалване, сърце и разтваряне - защото си ти. Едно уплашено момиче там вътре в тялото ти, проявяващо се като страхови програми и усещанията им. 
https://www.youtube.com/results?search_query=home+bodyweight+workout&sp=EgIYAg%3D%3D
 

Отговарям си.. Имала съм моменти и на просветление, където съм гледала и позитивно на ситуацията.. Когато се събудих от изкуствената кома си казах "егати..." Цял живот" се притеснявах за такива тъпотии, че бях забравила да живея" помислих си как за да бъда в системата и приета от хора, които дори не харесвам чак толкова, бях загърбила собствените си интереси и мечти,които всъщност ми дават заряда в живота и карат очите ми да блестят. Сега някак си живея по-спокойно, въпреки, че не съм станала коренно различен човек, случилото се не ме е променило толкова много. Факта, че не мога да имам повече собствени деца ме кара да се наслаждавам абсолютно всеки ден на Александър, найстина прекарвам всеки момент с него по най-добрият начин и се смея повече. Пиша... Изписвам това, което чувствам, обаче знам, че причината да ми се случи не е само това, което до момента съм научила. И все пак по-често се сещам за "защо се случи" отколкото" Благодаря, че се случи". И тъй като по цял ден съм сама с Алекс, а на близките им е болезнено да говорят за това, реших да пиша. Имам нужда от промяна във фокуса, на посоката, но когато си сам не винаги успяваш да стигнеш далеч само със собствения си мироглед. 
Затова ви Благодаря, че споделяте мнение, професионално отношение и ми давате нова посока или неща върху, които да се замислям. 
Аз разбира се взимам и разбирам това за, което съм готова.

Здравей, 
Написаното определено ме докосна и промени фокуса, сякаш задавайки си въпроса под друга форма, чак за момент се почувствах специална и Благословена.. 
Записвам си го, ще си го задавам всеки ден за да си припомням, че има много по висш смисъл живота отколкото да "трябва" всеки ден да перфекционирам почти всичко с, което се занимая.
Благодаря ви! 

Здравей!
Въпреки, че съм психиатър, аз съм работил няколко години в ин витро клиника и от колегите гинеколкози знам, колко е опасно състоянието, през което си минала. Имало е голям риск, днес да не си жива.  
Мисля си, че в случая въпроса, който би трябвало да си зададеш е
  ,,Защо Господ ми помогна и остави жива?,,
Отговаряйки си на този въпрос, може би ще се успокоиш и смириш, или поне, ще разбереш,че от всичките ,,трябва,, няма никаква нужда, още по-малко полза.

Здравей, @pmm!
 
Слагам тук този клип, който направихме съвместно с няколко човека, преодолели своите тревожни състояния!
Клипът е направен с цел да покаже, че е постижимо за всеки човек да се справи с тревожните състояния, през които преминава - чрез самопознание, себелюбов, готовност за работа и качествени промени в начина на мислене, нагласите, оттам и в живота!
Успех! 

Здравейте,
наистина човек, който е минал през ПР и ПА, заживял е с този ресурс и го е превърнал в гориво за живота си, не се връща и забравя за преживяванията си.
Обяснявам си го като раждането, нито родения, нито майката помнят момента и болката.
Та да минеш и продължиш през ПР е като да се родиш отново. Болезнен и гигантско енергиен процес, но след това... След като се родиш вече си осъзнат с търпение, любов и живот.
Та, гарантирам има, минали през ПР и продължили след него в по-плътен фон на живота.
Аз съм по този път!
Вярвам че всеки може! Трябва вяра и търпение, несъпротивление, защото живота и вселената знаят кое, кога и как е най-добро за всеки от нас. Винаги сме там, където трябва, с когото трябва и с преживелищата, които са ни необходими да станем човеци.
Поздрави,
 

Здравей!
Ако наистина го искаш, годините ти са ок. Аз самият съм пример в тази посока - започнах да уча психология от нулата, на 34 год. Сега съм на 47, продължавам да уча и смятам да уча доживот. Не само формалните обучения, разбира се. 
Какво те кара да искаш да практикуваш медицина? Знаеш, че е нелека специалност. По-горе ти казаха. Ученето - то се минава, кой знае какво не е. Въпросът е практиката, постоянната работа с хората. С хора се работи нелеко и е нужно истински да обичаш работата си. Има много, наистина много реализации през завършена медицина - от хирургия, през психиатрия и психотерапия, до предприемачество в тази област. И десетки и десетки специализации, знаеш... 
За годините - не си закъсняла. ВЪпросът е каква е мотивацията ти. Ще издържи ли на реалните трудности. Как ще минаваш през тях? Някой те е сугестирал, че е еди каква си добра специалност медицината или ти го искаш истински? От его ли го искаш, или от сърце и душичка? Какво би те отказало? Или няма такова нещо! Какво те привлича в медицината - имиджът, парите, някаква твоя си престава, или помагането, провеждането на изцелението и грижата за човека? Парите могат да са добри или не, това зависи от теб, специалността, частна или не практика, предприемачески умения... 
Емпатията и късметът, които дисйутирате по-горе... Аз самият съм силно емпатиен и често работата ми е по-скоро обичане, отколкото работа. Истински обичам хората, на които помагам и ако не мога да обичам човека пред мен, просто не го приемам - забелазал съм, че без любов не се получава а има ли я се създава нещо като среда, контекст, в който всичко работи.Въпреки казаното, напоследък забелязвам в себе си процес, подобен на този при лекарите. Самата ми енергия и емоцията ми претръпват, в известна степен и леко цинично, като при лекарите. Но, продължавам да обичам, безжалостно. Тоест, не жаля човека, не го съжалявам - това е пренос на собствен страх в него. Обичам го искрено и сърцато. Познавам лекари, които въпреки дългите си години практика, са успели да се "защитават" от чуждата болка не с грубост и дебелокож цинизъм, а с много любов - това са ЛЕКАРИТЕ. Познавам такива и никога не мога да ги забравя - оставят траен отпечатък в пациента не смао с механиката на занаята си, а с душевното си присъствие. Тогава и механиката работи с пъти по-силно. 
Късметът. СИлно вярвам в него, но знам, че той си е наш - ние си го градим, ние си го осъществяваме - част от плановете е, както се казва в една реклама... Какво казвам? Това, че каквото сега сърбаме, сами сме си дробили, сели сме причини, жънем следствия - не нещо си ни стоварва нещо си, а ние си творим съдбата и от отношението ни сега зависи всичко. ДОри и пълната липса на "добър" късмет (съдба, карма), може да бъде превърната в огромен късмет, когато ползваме преживяванията със смирена благодарност и се учим. 
.............
Защо искаш да учиш медицина? Какъв доктор би била? Кардиолог, очен, фитотерапевт, ортопед, джи пи, психиатър, бизнес дама, която ползва мед. дипломата си за търговия с медикаменти? Защо искаш медицина? Какво те бута към нея? ДОстатъчно устойчива ли е мотивацията ти? Не питам случайно - знам по себе си и по наблюденията си върху хората.Когато истински искаш нещо, всички трудности са ок и се превръщат в желан баир, по който вървиш с песен, за да гледаш все по-отвисоко панорамата на творчеството си. ЗНам по сбе си - когато искам нещо и душичката ми резониа с него, мога да следвам една цел десетилетия, че и животи и продължавам с невероятна упоритост, постъпателност, търпение и настъпателност, идващи обаче не от инат (поне не само), а от любовта ми към правеното. Иксаш ли медицина? Обичаш ли я? Ако я обичаш, годините ти са нищо, струва си. 
 

Как сте се оттървали от страха от смъртта?
Въпросният Бил Гейтс е последният човек, на който бих се възхитила. Не ме интересува дали е един от първите, защото аз вярвам в думите на Исус Христос - "Така последните ще бъдат първи, а първите - последни".
И какво следва, че ако сме нямали шанса да се родим в заможно милионерско семейство - хора без късмет ли сме, обречени да не можем да постигнем нищо в живота си ли? Честно богатство няма, зад всяко стои по едно престъпление. За мен истинските успехи не се измерват с материални придобивки. Най-важните неща за мен са силна воля, ум, сърце, истина, правда и доброта. Всякакви други късметчета са илюзии на съвременното пластмасово общество. 
Явно голяма част от докторите са големи късметлии щом имат милиони, многобройни имоти и скъпи коли. Това е търговия със здравето на хората и подигравка с тях.
Опитвам се да видя древния Хипократ в съвременната медицина, но не го виждам. Имам си свои принципи и не бих се вписала в тази порочна система, но не пречи да бъда различна, както винаги съм била.

Опитвам се да приема, разбера и обикна ситуацията, но мъките ми бяха големи, още ми се пълнят очите като пиша или говоря за това. Винаги съм била на мнение, че 3 дена се "страда" за нещо,после си обуваш "новите обувки" и продължаваш,но този път ме "сгащи" :). Сломи ме и ме накара да имам търпение към себе си, тялото си и нещата, които не мога да контролирам, обаче пак ми е трудно. Не е всеки ден, така е, но докато пишех текста не спрях да плача - не го преработвам, задушава ме.. Та така
Знам за какво говориш, разбирам те, но.. Не разбирам все още това "защо" моето тяло, изхвърля матката.. Време, търпение.... Все уроци.. Някои болезнени
Благодаря ти за отговора. Взимам си от всеки по нещо. Благодаря за помощта. 
 
Поздрави 

Ще добавя и тук освен на лично :
Ако ме питаш защо, не мога да ти отговоря. Мога обаче да ти кажа, че от личният ми опит, както и този на клиентите ми, че съм видяла следното - за всичко си има причина, просто ни трябва време, за да изчистим съзнанието си, за да я видим. Може би следствието ще е да направиш организация, която да е опора и подкрепа на жени, преживели същото, може би ще осиновиш дете или деца, на които ще дадеш топлина и светлина или може би просто ще будиш възхищение у хора като мен, които чуват или прочитат това, което споделяш.
Никога не ти се дава да се справиш с повече от колкото можеш да понесеш - например моите преживявания винаги са ми потвърждавали това твърдение и вярвам в него. Щом аз мога да се справя с определени събития, значи всеки може. Всичко е въпрос на възприятие, на поглед над нещата, на вътрешно приемане.
Терапия, книги, упражнение и техники. Ето и една статия, която смятам, ще разбереш, защо публикувам. https://www.capital.bg/light/lightest_2015/2015/04/03/2504333_mantra_za_jivot/
Препоръчвам и Петър Дънов - За трудностите в живота.
Василена

Момиче, възхищавам ти се и се гордея с теб като човек, жена! Другото ще го напиша в друг пост, но това беше първото, което ми дойде след като завърших прочита и държа да го споделя

Тъй като докато преглеждах сайта ми излезна синхронично нещо от статия, касаещо гъсеницата и пеперудата, ти споделям цитат от нея
"Кризи на стадия на духовното преобразяване.Същността на споменатото изкачване всъщност се състои в пълна трансформация и прераждане на личността. Това е дълъг и сложен процес, състоящ се от различни фази: фаза на активна чувствителност с цел да се отстранят препятствията пред потока на духовните сили; фаза на развитие на вътрешните способности, досега скрити или слабо изразени; фази, в течение на които личността трябва безмълвно и кротко да дава възможност на духа да работи със себе си, като понася неизбежните страдания мъжествено и търпеливо.
Това е време наситено с промени, когато светлината и тъмнината, радостта и болката се сменят постоянно. Често силите на човека на този етап дотолкова са ангажирани с тежки, и понякога мъчителни вътрешни събития, че той не успява да се справя както трябва с разнообразните изисквания на външния личностен живот. Страничният наблюдател, даващ оценка на този човек от гледната точка на неговата нормалност и практическа ефективност вероятно ще стигне до извода, че той, някакси, е станал “по-лош” от преди, “по-нестойностен”. По този начин вътрешните проблеми на духовно развиващия се човек се задълбочават от неразбирането и несправедливите оценки на семейството, приятелите и даже лекарите. До него неведнъж стигат неодобрителни забележки за пагубното въздействие на духовното стремление и идеали, намаляващи пригодността на човек за практическия живот. Подобни съждения често предизвикват дълбока подтиснатост, душевен смут и униние.
Това изпитание, както и всички други, трябва да бъде преодоляно. То учи човек да се справя с личната си чувствителност и му помага да постигне твърдост и независимост на съжденията. Затова човек не трябва да се съпротивлява на такова изпитание, а да го приеме с търпение. Ако близките му разберат състоянието му в тази ситуация, те могат да му окажат важна помощ, да го избавят от излишни страдания. Става дума само за определен преходен период, когато човек е излязъл от предишното си състояние, но още не е постигнал ново състояние. Така и гъсеницата, която се превръща в пеперуда, трябва да премине през стадия на пашкул, стадий на безпомощност и безсъзнателност."

Първата си паническа атака получих на 30 януари 2009г. 2 години и половина ежедневна тревожност със остри кризи. И антидепресант пих година и половина и пак се върнаха. Започнах психотерапия началото на октомври 2011г. Не помня точната дата на последната паническа атака, но остана в 2011 година. После няколко месеца остана тревожност без кризи и към средата на 2012 някъде вече не мислех за тревожността. 7 години минаха от тогава. Чувствам се прекрасно и много по-щастлива от преди.

,,Страх ме е,страх да не направя всички тези глупости ,които са ми в главата.,,
Точно от това никой не го е страх, тези мисли не се реализират.Любов може да усетиш едва след като пребориш страховете си иначе няма как да стане.
Моли се, да имаш смелост и ги пребориш, после всичко е лесно.

Себезаявяването е преди всичко вътрешен, в самата себе си процес. Когато има готовност и външен, но без очакването за разбиране от другата страна, при пълна увереност в своето право!

Не е сложно Когато попиташ някой какво работи, егото отговаря - "АЗ СЪМ лекар, учител, инженер........
А призванието /изборът на душата/ отговаря - "Обичам да лекувам хората, обичам децата, интересна ми е науката....

Това, което се случва с родителите ти е най- често срещаната ситуация в семейните двойки. Не мисля, че има двойка, която не е преминала през подобна ситуация. Занимавайки се с фамилна терапия, виждам, че това не е фатално за двойката, ако тя има емоционалния ресурс да премине през кризата, да изговори историята си, за да осъзнае какво и защо е довело ситуацията до там. 
Намесата на трети лица в такава семейна ситуация, обикновено е вредна за справянето на двойката. /освен специалист по фамилна терапия/ Често двойките имат нужда от време всеки сам да достигне по собствения си начин да преживее появилата се емоция. 
Да търси подкрепа и съучастник от теб е незряло поведение на баща ти. На твоите 24 години нямаш нито житейската опитност, нито емоционалния ресурс да му бъдеш съветник или ментор в тази ситуация. Моята препоръка към теб е да поставиш граница в тези отношения, да се отдръпнеш и да повярваш в силата и ресурса на баща ти да се справи сам с партньорската си криза. 

Има три вида любов 
- сексуална, зависеща от половите хормони
-романтична, зависеща от допамина 
-привързаност, зависеща от окситоцина.
Възможно е, един човек, да е влюбен в  трима  различни човека, изпитвайки към всеки от тях различен вид любов / селсуална, романтична и привързаност/. Най-вероятно това се е случило с майка ти, предполагам с баща ти е налице привързаността , а с другия допаминовото влюбване. 

Интелигентната позиция на баща ти би била да си постави здрави граници, на фона на много самоуважение, емоционална стабилност и спокойна обич към майка ти. Казваш, че прави опити в тази насока - дано има зрелостта да изостави гнилоча на собственическото поведение и бъде стабилен. Така шансът да си запази семейството, е голям.
Ревностното поведение на принципа на самоизпълняващата прогноза, активно "налива масло в огъня", тоест уж в стремеж да я задържи, той така се държи, че всъщност я гони. Разбира се, какво ще се случи зависи от много фактори. Напълно възможно е нито тя, нито другият човек, поначало да са имали сериозни намерения, както майка ти и твърди пред баща ти. С ревността си обаче татко ти наклонява везните към раздяла. В случая от майка ти зависи какво наистина иска.
И много правилно. В семейната система има субсистеми, които не е добре да се бъркат помежду си. Родителска, на децата (сиблингите) и т.н. Баща ти е сформирал емоционално "военна" коалиция, сдружил се е с теб против майка ти, сформирал е невротична триангулация, с което грубо нарушава субсистемите. Търсейки подкрепа и утеха от теб, утежнява положението, намесва те там, където въобще не ти е работа. 
Което му успокоение обаче е напрегнало теб и те е настроил против мама. Това е защитно поведение, в което кой знае каква зрелост от негова страна липсва. Има търсене на съмишленик в самодоказване колко е прав, при актуална емоционална агресия към майка ти. Тя усеща тази агресия, колкото и външно да се опитва той да промени поведението си. Тоест, на вътрешно ниво баща ти вече я гони, докато говори как иска да я задържи. 
Как ще реагират, си е тяхна работа. Това, което всъщност би задържало майка ти, не е какво ще каже някой си, а е един емоционално стабилен, лъчезарен, сърдечно горещ мъж. 
Не е въпрос до загуба или печалба. Дано минат кризата си. Като цяло, такива кризи са нормални и когато са преминавани успешно, дори заздравяват семейството. То е като днк нишките - във взаимоотношенията има нормално сбближаване, отдалечаване, после пак сближаване. 
Всъщност, въпросът е какво подсъзнателно майка ти дири в другия и може ли баща ти да излезе от рутината и посъбуди живеца, топлината, любовта, с които преминаването през тази криза ще е успешно! 
 

В една стара индуска легенда се разказва, че е било време, когато всички хора били Богове. Но те пренебрегвали своята Божественост. И Брахма, Върховния Бог, решил да им отнеме Божествената сила и да я скрие на такова място, на което да не бъде открита. Само че намирането на такова място било проблем. Тогава Брахма събрал всички Божества, за да разрешат проблема.

Те предложили: ”Да скрием Божествеността под земята!”

Но Брахма отговорил: ”Не, не става! Човек ще започне да копае и отново ще я открие.”

Божествата предложили друг вариант: ”Тогава да я хвърлим в най-дълбокото място на Океана!”

Но Брахма отново отговорил: ”Не! Рано или късно човек ще изследва дълбините на Океана и намирайки я, ще я изнесе на повърхността.”

Божествата се видели в безизходица, защото не знаели къде могат да скрият Божествеността. Оказало се, че няма такова място на Земята или в морето, което да е недостъпно за човека.

Накрая Брахма решил: ” Ето какво ще направим с Божествеността: Ще я скрием дълбоко вътре в самия човек, защото това е единственото място, където той никога не би търсил.”

Оттогава човек обикаля земята, за да я изследва; оттогава търси, лута се неудовлетворен, търсейки навсякъде нещата, които може да намери единствено вътре в себе си!

Не може да им помогнеш.Трябва да го приемеш и заживееш твоя си живот, защото сега живееш техния. Това е, приеми ми съвета и всичко ще си дойде на мястото.Може да промениш само един човек, самата себе си.
Направи го, откъсни се от тях!