Илив

Благодаря за отговора! Интересното е че от известно време - 10-15 дена чувството на дереализация отмина...мисля, че се случи в момент, в който осъзнах, че реално по този начин се справям със стреса и не мисля за нищо...това, което се появи на мястото и е доста силно изразено ОКР - постоянно се обръщам назад, гледам хората, поглеждам себе си в огледала, искам да го правя защото така се успокоявам, че не съм сама и хората не са нереални и че аз съществувам като се гледам в огледалата. Правя и много други действия, проверки и така нататък и всичко е насочено към ъглите на стаите и крайните места, сякаш, за да се скрия. Измъчвам се много, отнема доста време, хем се успокоявам с действията, хем ме изкарват извън контрол...четох доста теми във форума за ОКР и мисля да пробвам със спорт, пия добавки с магнезий, Б6 и триптофан, надявам се също така и да успея да смъкна напрежението когато напусна след месец и натрапливостите просто да престанат. Появиха се след като напълно бяха изчезнали, при възникнал силен личен скандал, който ми докара сутрешно треперене и гадене.Надявам се да съм се насочила в правилната посока, ще се радвам и за мнение от ваша страна, благодаря!!!

Здравейте отново. Наясно съм, че отговорите изискват време, но имам нужда да споделя и ще отправя отново въпрос в продължение на първото ми изказване. Много бих искала да чуя и мнението на д-р Баев, специално четох вашата статия за хистерията и откривам нещо общо със себе си, д-р Диляна Колева и Георги Балджиев. Последните няколко дена наблюдавам странни състояния в себе си и ще ги опиша накратко - както вече казах съм с едно горе долу постоянно чувство на дереализация и нереалност на чувства, хора, околност. Когато съм в това състояние в мен няма болка, няма мечти, няма желания, няма болезнено минало, чувствам, че живея като в изолиран от света балон, имам ОКР и правя странни действия, за да се уверя че не съм сама, искам да съм сред хора, но съм скована от страх и мисли за съществуването им, това ме приковава вкъщи, като обездушевена съм, нямам никакъв достъп до себе си. Когато се случи нещо, което да предизвика емоция в мен, сякаш се завръщам към себе си - има емоция, има спомени, има болезнено минало, има много болка - толкова, че не знам как да я понеса. Няма ОКР, нито мисли за реалност, хората съществуват в съзнанието ми, но аз не искам да съм около тях. Онзи ден се скарах с приятели ми и това дотолкова ме разстресе,спомних си всичко което съм преживявла във връзките си преди, неприемането на родителите ми към мен, срама от хората, че седейки на пейката си помисилх как искам да избягам от всичко и всички, как искам да остана насаме и в този момент идеята за самотата беше тооолкова привлекателна и спокойна, беше спасителен бряг за мен, чувствах се себе си, макар и да усещах всички негативни емоции. Не след дълго се върна и първото усещане за страх и нереалност, сякаш забравих всичко отново. И в двете си състояния мислите са ми са противоположни, но целта ми е една и съща - в единия случай съм прикована вкъщи от срах, а в другия искам да избягам вкъщи насаме. Каже те, ми моля ви, какво мислите? В каква насока трябва да поработя, за да се справя с този свой проблем и да изляза от този порочен кръг. Посещавам психотерапевт, но вашите изказвания много ми допадат и смятам, че ще са ми полезни. Благодаря ви предварително!!!

Това мисля,че го разбирам. Това е като да си мисля, че приятелят ми не ме обича, защото в своето съзнание аз съм повярвала, че не заслуважам никой да ме обича. Като да вярвам, че всеки мисли лошо за мен и ме обвинява, защото аз в съзнанието си се чувствам виновна и недостатъчно добра. В действителност обаче приятелят ми ме обича и хората не ме имат за нищожество. За създаването на такъв тип реалност ли говорите Д-р Първанов? Защото в този случай аз наистина съма я създавам според стереотипите, в които вярвам, но всъщност моите вярвания не съвпадат с обективната истина. Въпросът ми беше дали, ако си помисля, че хората може да не съществуват физически, те наистина спират да съществуват или това е една илюзия в моето съзнание и всичко и всички си съществуват независимо от самотата в моята глава. Няма как да съществувам само аз, мога да го повярвам, но как това е истина при положение, че съм родена от майка си? Защо така се измъчвам с тези мисли дори да виждам, чувам и докосвам хората. Ако повярвам, че съм самотна, наистина ще съм самотна. Но ако повярвам, че хората и целият свят, този сайт дори, коментарите и всичко е плод на въображението ми, това далече не значи, че те не съществуват. Ако повярвам, че физически Вселената и хората не съществуват и война в Ирак няма, това не значи че война в Ирак няма. За такъв тип пречупване на реалността говоря. В такъв случай няма да има науки като физика, биология, медицина, как да ги има, ако аз ги измислям, има ги, защото са измислени от хората и за хората.

Сама съм и не съм сама. В какъв смисъл? Физически или душевен. В крайна сметка има една реалност и тя не се определя от мен- тази физическата. За вътрешната ли говорим?

Здравейте! Прочетох една много интересна тема от Страхлива, в която обсъждате нейния страх от смъртта и как това е защитният механизъм на страха от живота. Аз имам сходен проблем и се боря с него откакто се помня. Почти на 25 години съм, израснала съм в семейство с огромно количество любов, под стъклен похлупак. Майка ми и баба ми са много тревожни натури, във всяко нещо виждат първо лошото, притесняват се за всичко, пренесоха този страх и на мен. Винаги трябваше да бъда перфектна и постоянно живеех под стрес дали ще се харесам, дали ще ме одобрят, дали ще имам 6.00 на всички изпити и по всички предмети, дали няма да се изложа пред приятелите на нашите, дали няма да ми се скарат защото не съм си сложила шапка...майка ми и баща ми много ме обичат, но тя специално има ужасния навик да се прави на жертва и да насажда в мен едно чувство на вина всеки път когато изявя мнение. Така пораснах срамежлива, виновна, с идеята че не съм достатъчно добра, а повярвайте ми бях перфеткан във всичко, скромна, свита, интровертна, мислех се и още се мисля за грозна, неважна, глупава. Имам чувството, че целият си живот прекарах в хронична депресия, винаги имаше липса в мен, не знаех защо, нямах хобита, само учех ли учех, сега виждам, че никога не съм следвала себе си, аз не познавах себе си, аз следвах гласовете и очакванията на близките ми. Мислите за страха, смъртта, старостта, депресии, паник атаки, чувство, че полудявам...какво съм откъде съм, какво е имало преди нас, преди света, преди Големия взрив...нищо? А какво е нищо? Страх нещо лошо да не се случи на близките ми, мисли за болести, хипохондрия...прекарала съм месеци затворена и оплакваща живота си, в който видимо всичко беше идеално. Когато станах тинейджърка много ми липсваше среда, учих в Търговска гимназия и винаги усещах себе си тъга и желание да правя нещо друго, да пиша, да рисувам...но нали знаете - "Художник къща не храни"...Преместих се да уча в София, нашите заминаха за чужбина, бях много самотна, не се бях отделяла от тях, продължих с висше Счетоводство, но така ми се искаше да е Психология, обмилслях да прекъсвам, накрая завърших с последни сили. През това време имах втора сериозна връзка, но тя се разпадна, тогава нямах закрила нито от семейство, бяха в чужбина, нито от гадже...намерих си ново...после още едно...хванах се като удавник за сламка, исках просто да е постоянно с мен и да не ме оставя сама, да няма личен живот, той не го прие, бяха 4 месеца постоянен плач и борба да запазя връзка, която не исках, исках просто да не бъда сама. Той скъса с мен по фейсбук...това беше сякаш края, не мислех, че ще продължа, болката беше толкова силна, че аз я потиснах, за да не умра отвътре. Бях отхвърлена, комплекса ми се засили,бях жалка,беше ме срам да ходя по улиците, отново се преместих при нашите...спрях да излизам спрях да си говоря с хора, бях сама през цялото време, защото работех вечер в магазин и полудявах от самата работа и от напрежението...почнах да чета позитивни книги и започнах да си повтарям, че съм най-щастливата...а отвътре просто изгнивах, усещах самотата и я подхвърлях в мен, не искам да излизам, за да не се срещам с хора, които да ме наранят. Исках да бъда успешна и самостоятелна, за да не е способен никой никога да ми причини отново болката, която понесох. Но наистина вярвах, че съм щастлива, макар постоянно да усещах една тежест , която нося в себе си, животът беше песен, болката я нямаше, минаха 2 месеца, а аз за мъже спрях да страдам, поне напръв поглед. И края на май миналия месец вече не издържах...прибрах се в нас и се затворих сама за пет дена, не излизах с никого, бях сам сама..и това и исках - за да може никой да не ме нарани с дребните си забележки...и тогава дойде ужасът. Изчетох едно солидно количество теории за света и тъй като малка си бях втълпила, че хората са роботи, то сега реших, че те може и да не са реални и да съм сама самичка на света - солипсизъм. Никой не може да ме убеди в противното. Почнах да изпитвам дереализация - чувствах се малка в тялото си, ушите ми заглъхваха, виеше ми се много свят, а мислите ме погубваха, нервни сривове, пищене, рев, удряне на главата в стената. Мина време и успокявайки се започнах да виждам болките в себе си, да се усещам буквално като парче плът, разпокъсано и кървящо, болящо отвсякъде. Обикновено рядко имах достъп до тази болка, по цял ден се чудех има ли ги хората, няма ли ги, от това не ме болеше, но полудявах. Когато се случеше да изпитам емоция, защото такива нямаше, болката сякаш извираше от мен и аз избухвах в плач, чудех се кога ще спре, как ще я понеса, виждах се, виждах живота си, виждах колко грешно съм го живяла, как се срамувам от себе си, как се мразя. И изведнъж всичко спираше, болката изчезваше и се появяваше мисълта за реалността на света и хората. Подлудява ме, още ме подлудява...дори след една година. Единственото, което разбрах, е че съм живяла непознавайки себе си, непознавайки комплексите и желанията си. Сега знам какво искам да правя - да пиша, да рисувам, да пътувам, имам много нови интереси и хобита, чувствам се разранена, но пълноценна. Видях света с други очи, видях контрола на системата, видях егото си, погледнах се отвътре...и това беше така болезнено.повярвах, че съм вечна, защото така го почувствах. Разбрах, че причината да се родя в семейство, в което не мога да се науча сама да се обичам и да живея самостоятелно е причина, която аз съм избрала някога преди да дойда на Земята. Все още живея в София, която не харесвам , работя в корпорация, която изпива цялата ми енергия и живителна сила, обездушевява ме, бърн аута е нещо ежеседмично.Няма едно единствено нещо, което ме прави щастлива - освен новият ми приятел, който виждам два пъти седмично, защото е от друг град. Кажете ми,моля Ви, как да намеря сили да продължа като всеки път когато се прибера вкъщи и ме погълва тази дълбока бездна на злокобна тъмнина и безнадеждност когато нищо друго няма смисъл, защото прибера ли се сама се забива мисълта - Реални ли са другите или съм сама на света? Това ли е истинската причина поради която не мога и нямам желание да продължа, или има нещо друго, което трябва да направя, за да променя живота си. Вярвам, че ще ми дадете адекватен съвет, понеже виждам как го правите с други като мен и се чувствам обнадеждена! Поздрави и благодаря!

Благодаря и на двама ви! Потвърдихте нещо, което аз самата смятах че е нужно да направя - да започна да живея - не със мисъл, а със смисъл. Просто доста често мотивацията в мен липсва, а депресията ме сковава вкъщи.

Здравейте! Харесвам начина, по който изказвате мнението си и съветвате хората. Екзистенциалният въпрос е нещо, което ме е вълнувало от ранното ми детство. Помня, че бях на 4 години първият път когато се замислих какво е имало преди да бъде създадена Вселената - нищо? Ами ако е нищо, какво въобще е нищо, пак е нещо. Мозъкът ми до ден днешен не успява да си отговори на тези въпроси, затова и се примирих с тях. Но екзистенциалните въпроси, квантовата физика, езотериката, науката и всички области, които по някакъв начин обясняват какво сме ние и защо сме тук, са неща които живо ме интересуват. В най-тъмните ми часове съзнанието ми винаги ме отвежда в Космоса и колкото и да ме отблъсква и плаши неяснотата на битието, толкова и ме влече. Вярвам в прераждането и в това, че сме тук, част от едно Цяло, за да се поучим и да станем по-съвършени. Често обаче чета всякакви теории за произхода - за виртуалната матрица и компютърната симулация, за контрола от извънземни, солипсизъм и подобни. Понеже нямам силно изразено критично мислене, се вглъбявам в тези въпроси и теории и изпадам в кризи, търся себе си и същността си. Какво мислите, дали тези теории са създадени от системата за втълпяване на обществото, че свободна воля няма и пораждане на чувство за страх? Ще успея ли в даден етап от живота си да имам ясна и точна представа за това какво сме ние без това да предизвиква в мен тих ужас, последван от депресия? Защо тези въпроси са толкова трудоемки и така плашещи? Ще се радвам да чуя мнението ви! Поздрави и благодаря!