dimitrovv

Здравейте, имам изключително близък роднина на 20 години, който развива наркотична зависимост. По това, което аз знам пуши поне по 5 цигари марихуана на ден, пие алкохол, взима кокаин и вероятно други субстанции. Сънят му е нарушен, има случаи, в които не спи с дни. Не съм сигурен, че той иска да промени живота си, но това трябва да стане. Моля за помощ всеки, който е запознат... Какъв е начинът? Ясно ми е, че неговото желание е най-важното, но има ли нужда от психотерапия, медицински надзор и изобщо има ли някой, който може да ми помогне?

Мерси за отговорите. Всъщност може би проблемът идва от това, че работя прекалено много, а се забавлявам прекалено малко. Последната година ми е почти само работа, работа, всеки ден почти едно и също, а усещам това, което казвате - че смисълът е в другите изживявания и хората наоколо... дано отмине този период.

Ако гледаш порнографски материали, задължително ги спри. Ако мастурбираш - също. Всякакви външни стимули трябва да бъдат ограничени, щом ти няма нищо физически. Отделно, че колкото повече го мислиш, сам се саботираш. Без да съм експерт, но очакването, че "ще стане като предния път" го кара да се случва. Трябва просто да се отпуснеш и да не се притесняваш толкова, че ще се "изложиш". Но спирането на мастурбацията и порнографията ще окажат влияние.

Здравейте, На 27 съм, мъж. Преди съм пускал тука теми относно тревожност, с която към този момент имам голям напредък. Може би най-големия плюс, който направих в тази насока, е чисто диетичен - спрях кофеина, алкохола и съм намалил сладкото. В следствие на тези промени, мога да кажа, че ежедневната ми тревожност почти отсъства (възможно ли е да съм бил в непрестанен махмурлук)? Та, откакто съм с новия начин на живот, в началото се чувствах доста добре, но в последно време ме мъчи мисълта, че годините минават, а нищо не се променя. Буквално сякаш вчера бях на 20. Нямам жена, нямам семейство, чувствам че животът, който живея е абсолютно напразен. На моменти ми идва да се отдам на старите пороци и да "си поживея", обаче имам чувството, че ако го направя, ще се почувствам засрамен от себе си и саботажа в прогреса ми. Имам хубава работа, доколкото това е възможно в България и свързвам двата края. Проблемът е, че това усещане за безсмислие не ми дава покой. Вечерно време преди да заспя, и сутрин след като се събудя в първите мигове си казвам - нов ден, а всичко е същото. Работата ми не е нещо, което задължително харесвам, а просто нещо, което правя добре. Ходя в офиса и се прибирам вкъщи, ден след ден, едно и също. В някаква "криза" на възрастта ли съм, или съм депресиран? Знам, че за по-големите от вас възрастта около 30 е нищо, но аз се чувствам сякаш целият ми живот е минал и нищо не съм постигнал. Някакви насоки? Нормално ли е това, или да започвам да сменям работата и заниманията?

Благодаря ви за отговорите. От много време водя доста нормален начин на живот, имаше период в който ми беше трудно да излизам, или да съм в социална ситуация без много силно напрежение. Честно казано нямам идея как се справих... въпреки страха се опитвах да правя това, което трябва да правя и в един момент симптомите просто изчезнаха. Но явно, как да се изразя... "травмата" от миналите страхове е променила мисленето ми и нон стоп очаквам да се случи най-лошото. Изчел съм много статии, дори книги, знам какво е паниката, знам какво е притеснителността и ефективните механизми за справяне. Проблемът мисля, че ми е в мисленето, защото към този момент почти нямам "симптоми" и наистина не мога да си обясня от какво ме е страх, дали е от болести и прилошавания, или от критика от страна на хората, че съм слаб в случай, че ми прилошее. Просто разсъждавам и най-вероятно не мога да съм много обективен.

Може и да е така. Наистина не съм специалист и не знам какво точно не ми е наред, но знам, че има нещо. Преди време не е било по този начин. Страх ме е от това да се изложа пред хората, когато съм на работа са ми най-силни притесненията. Сред познати хора, или навън, дори непознати да са на публично място не ми пука. Когато обаче се наложи да говоря пред хора в работа, или да участвам в някаква дейност (което се случва често) винаги имам притеснение, замаяност... имам чувството, че това се забелязва от околните и ми пречи.

Здравейте, Напоследък осъзнавам, че хроничната притеснителност ми пречи да живея живота си пълноценно. Преди години изобщо не се замислях, когато трябваше да отида някъде, когато трябваше да съм сред много хора, или да опитвам нови дейности. Сега в момента всяка нова дейност, всяко ново нещо, което опитвам е съпроводено с притеснителност и напрежение. Опитвам се да вкарам живота си в рутина и рамки, които са еднакви всеки ден, и чрез които изпитвам по-малко напрежение. По този начин обаче сякаш живея един и същи ден всеки ден. Не знам дали ме разбирате добре, но тревожността ми (тя е обща, не е от нещо конкретно) ми пречи да опитвам нови неща. Днеска се замислих по този въпрос, и си спомних как преди години изобщо не ме интересуваше кога и с кой къде ще бъда, къде ще спя, ще има ли хора наоколо и т.н. В ден днешен сякаш подсъзнателно дори планирам всичко. Например, когато трябва да отида някъде за повече от 1-2 дни, в непозната компания е цяло приготовление и започвам да се чудя какво ще се случи ако ми прилошее, ако получа паник атака, ако не мога да пия, и още куп други неща, които ми пречат да "изживея" момента. Чувствам сякаш всеки ден се повтаря с предишния и хроничната ми тревожност ми пречи да опитвам нови неща, страхът от болести и паник атаки ме кара да избягам определени ситуации. Отново казвам - това дори става несъзнателно, просто помня, че преди се наслаждавах на непознатото и на новото. Сега бягам като дявол от тамян от него, или ако не бягам трябва всичко да бъде много добре планирано, по възможност без излишни отклонения от плана кое как трябва да протече. Има ли изход от тази ситуация? Проблемът не са ми паник атаките, получавал съм няколко пъти паник атаки, не е нещо периодично, но обикновено просто усещам едно непрестанно напрежение, не мога да си обясня откъде идва и защо каквото и да правя не отминава. Лекува ли се това?

До колко важно според вас е човек да живее в настоящето и практикувате ли го? Интересно ми е как това е свързано с тревожността, тъй като обикновено когато изпитваме тревожност дори не забелязваме момента в който се намираме, мислите все са в някакви бъдещи ситуации, които се съпоставят с минали, започват се едни анализи и човек сякаш изпуска живота който в момента му се случва.

Офтопик - как се става автор и творец от жертва? Възможно ли е? По въпроса на автора - от това, което си написал личи че имаш проблеми не с това момиче, а с жените като цяло. Единтвеното, което мога да ти кажа е, че докато поставяш някой над себе си, шанса да го спечелиш е нулев, камо ли жена. Това не значи да го унижаваш, или да показваш колко си ти по-важен, а просто да не "инвестираш" толкова от себе си в друг в човек. Нямаш теми за разговор (според мен), защото се чудиш как ще бъдеш приет. Дори прочетох нещо, че си ставал само за да ѝ носиш чантите и други такива глупости. Носенето на чанти =/= (не е равно) на секс! Това най-добре го запомни, ще ти е от полза. Трябва да ти кажа, че голяма част от момичетата ще те режат, и не го приемай лично - някои просто не са в такъв период, други са във връзки, а за трети просто не си техен тип. Махни коравата външност и се опитай да разбереш , че това че дадена жена не те харесва, не винаги е лично спрямо теб. Просто опитвай, и имай нагласата, че е по-вероятно да не стане. Махни си егото от уравнението, отиди, говори си с нея, предложи ѝ да излезете или каквото там искаш да правите, но знай че шанса нещта да не станат е по-голям отколкото да станат, просто статистически е така. Ако те отрежат - случва се, проявяваш разбиране и не го приемаш лично. Колкото си по-фокусиран върху даден човек, толкова повече го задушаваш, жените бягат като дявол от тамян от това. Отделно много мразят лепки, или хора които използват "тактики" за да се доберат до секс. Усещат го и няма как да ги заблудиш. Просто не го прави, бъди си себе си (клиширано), и уважавай избора им, който може и да не си ти, но не го приемай лично. Това си е нейният избор, а ти страдаш защото знаеш, че изборът може да не си ти и го приемаш лично, защото си "инвестирал" много чувства в човек който не познаваш. Тук ти е грешката.

Здравейте, Преди имах една тема с мои проблеми за тревожността, но искам да разбера нещо повече. Преди време съм си имал сблъсък с някоя и друга паник атака, в последствие перманентна тревожнот (която изчезна като спрях алкохола!) и към момента съм доста добре, с едно изключение - работната среда. Всеки път като отида на работа си мисля, че ще ми призлее, ще ми прилошее, ще получа паник атака, ще трябва да си тръгна и да давам обяснения на шефовете и хората ще се чудят какво не ми е наред. В повечето случаи нищо не се случва, просто си седя притеснен и си мисля някакви ситуации, които не се случват, но аз го изживявам почти все едно са се случили. Това социална тревожност ли е? Лесно ли може да се оправи с терапия? Сред близки и приятели не ми е така. Излизам си спокойно навсякъде, правя си всичко като нормалните хора, пътувам... до мига в който не вляза в офиса и не започна да се питам ако сега ми прилошее кой ще свърши работата, какво ще правя като ме уволнят и т.н?

Благодаря ви много за отговорите, наистина са полезни и ще проложа това, което ме посъветвахте. Имам още един-два въпроса: Как да се отуча да искам да бъда харесван от околните? Познавам много хора на които не им пука особено как биват приети от другите, докато аз вътрешно искам да бъда харесван (от там сигурно и проблемът с критика, лоша оценка и т.н). Гледах разни филмчета в нета и четох статии в които се казва, че начинът човек да се оттърве от това е просто да бъде честен със себе си и околните и уязвим (vulnerable). Идеята е, че когато стоиш зад вярванията си и ти се харесваш и приемаш напълно, тогава няма значение дали другите са на твоето мнение и дали те харесват, защото ти живееш според принципите и истинските си вярвания. Какво мислите по този въпрос, така ли е? И второто - вярно ли е, че притеснителността в ежедневието и стресът са по-скоро навик, отколкото... "състояние"?

Усещам, че точно критиката е проблемът. По принцип, когато бъда критикуван приемам нещата понякога твърде сериозно, вместо да не ми пука или да ги приема леко. Понякога отговорът ми е обратна критика, дори агресия до известна степен, а понякога просто се чувствам зле и се чудя къде съм сбъркал. Другото, което е характерно е че в такива ситуации гледам да не привличам много внимание върху себе си или си замълчавам, защото усещам че ако изразя мнение, което би довело до спор с отстрещната страна ще се ядосам че ми се противопоставят и ще се скараме. Усещането е сякаш всичко е насочено директно срещу мен и личността ми, а не това което изразявам. Но това пречи на нормалните социални отношения. На логическо ниво знам, че критиката и оценката на хората нямат никакво значение като цяло, но когато ги получавам пред други хора се ядосвам. Понякога със самите си действия и поведение им показвам, че не искам да ме критикуват и да ми дават оценки, но това прави хората предпазливи с мен и трудно създавам нови приятелства, защото мисля че в някаква степен дори се плашат от мен. Ако критиката обаче бъде интелигентно и спокойно поднесена никога не съм имал проблем. Усещам проблем в мига в който някой се опита да се постави "над мен", затова просто гледам да избягвам ситуации, които биха довели до там, но то не е възможно, защото това си е абсолютно нормална част от социалните взаимоотношения. Опитвам се да съм максимално обективен в отговорите си и според мен критиката е основен проблем. Приемам я като нападка към личността ми. Като малък съм бил много критикуван, от там ли идва проблемът

Здравейте, имам проблем за който ще се опитам да бъда максимално обективен доколкото мога. Не е сериозен, както повечето тук, но от години страдам от някаква форма на социално напрежение. Не съм сигурен каква точно е причината, но когато трябва да съм на събитие, особено силно социално - бизнес среща, интервю, важна среща и т.н. съм значително притеснен понякога, което оказва негативно влияние на представянето ми на събитието. Тъй като никога не ми е била ясна точната причина защо това се получава започнах да се опитвам в такива ситуации на стрес да наблюдавам вътрешния си диалог и в началото не забелязвах нищо. В последствие обаче за кратки моменти започнах да улавям мисли като "какво ще си помисли този човек за мен", "ще бъда ли приет", "ще ме харесат ли". Малко беше трудно да "чуя" вътрешния диалог, тъй като според мен той тече на едно подсъзнателно ниво и просто хващам моменти от протичането на мисълта за съвсем кратко и това са най-добрите заключения които успях да си направя, не са точни фрази които вървят в главата ми, а по-скоро усещания и интерпретации на ситуациите. По принцип тази притеснителност не ми пречи до ниво да не съм социален и т.н. но определено ми е някаква спирачка, която ми се ще да отпусна. Понякога се е случвало да си измислям оправдания да не отида на събитие на което съм канен, защото усещам че няма да се чувствам комфортно и ще съм притеснен. Искам да разреша този проблем, защото макар че функционирам що-годе нормално усещам, че е пречка. Понякога пия алкохол не защото ми се пие, а за да притъпя някакви негативни уещания, когато съм в по-голяма социална група и да съм по-уверен. Сред близки приятели и хора нямам такива усещания, но ми пречи да имам нови контакти с повече хора както ми се иска. Постът ми стана малко дълъг, но аз наистина мисля че нуждата за одобрение и харесване от околните ме кара да се чувствам така. Знам, че е тъпо, знам че не е правилно и всеки казва "да не ти пука", но откакто започнах да си следя диалога, усещам че това са мислите, които текат на по-дълбоко ниво. Ако имате някакви съвети към мен, ще съм ви благодарен.