Onefl91

Много благодаря :)))))

Здравейте и честита нова година на всички :)))! Започнах да ходя на психотерапевт уж по друга причина и всъщност се появи истинския ми проблем, който направо ме побърква, който не исках да си призная и тъй като днес ми стана много зле, ще се радвам на съвет. Постоянно търся одобрението на майка ми (на 26г. съм), търся вниманието й, държа се с нея мило (а с мъжа ми например зле), само и само да получа внимание от него. Нещо само ме тегли. Тя ако си смени тона към мен - на мен ми става зле. Тя ми говори мило - аз съм готова всички да забравя и да направя така, че пак да се държи ласкателно. Понякога не се сдържам и й казвам нещо накриво и усещам как я мразя, много, много (много зле ми подейства като ми е казвала, че съм лоша/проклета). Като малка съм се научила да използвам жертвения модел, за да получа внимание от нея. А то не се получаваше и все още и тя само ме обвинява, че съм жертва и много се дразни. Тя ми е давала внимание, като малка, но нещо някъде се пропуква (може би като се роди сестра ми, имаме 6-7г разлика, и аз трябваше да съм голяма и да помагам, че не ме е защитавала от баща ми). Понякога ме е страх, че си измислям, но говорих и с мъжа ми и той също е съгласен с тези неща. Все намирах жени, които да ми напомнят на мама - имах много близка връзка с учителката ми, друг родител на приятелка. Чувствам се зле, като не правя това което настоятелно ми казва да правя, например с детето ми, постоянно търся мнението й. Психотерапевтката ми каза, че това е много трудно - да осъзнаеш, че родителят ти може би не те обича така както на човек му се иска. Искам да се отърся от този порочен кръг да се чувствам така.. Имам едно по-конкретно питане, тъй като не се чувствам добре с тези мисли в главата. Ако си легна и пробвам да медитирам, да говоря с малкото дете в мен, какво да му кажа? Звучи глупаво, но така го чувствам...може би че си имам себе си и съм си достатъчна, че не й се сърдя, че тя си е такава каквато е? Благодаря предварително за съветите :)))

Много благодаря за прекрасното мнение! Ще си го препрочитам и надявам се пълноценно да работя над тези мисли :))) Може ли препоръки за психотерапевт за Варна? Мислите ли, че хипноза би ми помогнала? Досега съм ходила няколко пъти при терапевт, работещ сТЕС и Пренареждане на матрицата ( но при други причини, не за жертва), като в нас също мога да ги правя.

Здравейте на всички, Живея нещастно без причина - буквално. Често съм в лошо настроение, криво ми е и мога да се разкрещя и да обидя. Никой не харесва такива хора. Искам да съм усмихната и да се смея повече, да не се ядосвам на хората. Основният ми проблем е ролята на жертва, която съм избрала от най-ранно детство. Не съм от хората, които се оплакват от живота, колко е несправедлив, как са виновни политици и т.н. Проблемът е - например мъжът ми ми се развика за нещо. Става ми много зле, ако мога, се отделям в друга стая, мисля си - защо ми говори така, много ми е мъчно, или почвам да го нападам, той отвръща, скарваме се и аз съм жертвата. Какво си мисля аз вътрешно - "ох, той пак така направи, писна ми вече, защо така ми говори, много съм му ядосана, тъжно ми е, страдам и т.н.". А всъщност аз съм допуснала така да ми говори. Или всички роднини са ми криви - кой какво направил, ядосана съм му и т.н. Жертва бях и на поведението на баща ми ("о,горката аз, толкова ми е трудно") и се сърдя на майка ми, че не ме защитаваше. Искам да си променя изначално начина на мислене. А не да се самосъжалявам, защо така са постъпили хората с мен и сякаш са ми длъжни. Как? Какво да правя? Да си напомням всеки възможен момент? Преди съм се усещала как сама се стремя към драматизация, за да изпъкна аз. Сама я създавам. И подсъзнателно съм искала мъжа ми да ме удари - за да кажа, ето колко ми е зле. Това точно беше преди, мисля, че го промених. Провалям живота си, страда цялото ми семейство. Ще се радвам за съвети, благодаря ви П.П. Редактирам поста си, защото се сещам нови и нови неща. Мисля си, откъде идва всичко това. Имам комплекс за малоценност. Много ме болеше като дете редовното сравняване с другите, продължава и сега, и аз отново реагирам по-същия начин - става ми зле. Постоянно се обяснявам, защо правя това, защо така съм решила и страдам, ако хората не са съгласни. И ги мисля, и искам да им се харесам, и искам одобрение. Най-близките ми хора ми казват, че съм с поведение на жертва, че съм зле, сравняват с другите. Получавам критики, а много бих искала някой да общува с мен с емпатия (казвам това във връзка с четенето на книгата "Общуване чрез емпатия"). Т.е. да видя, че съм разбрана, да ми кажат, че не съм права, но да съм разбрана.