Здравейте,
На 31 години съм и за последните няколко от тях животът ми - или поне моето възприятие за него - върви само надолу. Смятам се за сравнително интелигентен човек, обичам да чета, имам добра работа, изкарвам доста прилични пари, но не мога да се похваля с много приятели или въобще с хора, които се интересуват от мен извън семейството ми. Миналата година се разделих с приятелката си - единствената сериозна връзка, която някога съм имал - и от тогава не съм имал връзка с жена, което все повече ми тежи. Преди около половин година, след изострящи се здравословни проблеми, ми направиха изследвания и откриха мозъчен тумор, който трябваше да се оперира в рамките на месеци, в противен случай сега нямаше да пиша дори това. Не можаха да го изрежат изцяло и според съответните специалисти са необходими още операции - поне две - като всяка следваща операция носи увеличен риск да нанесе трайни увреждания. Скоро ми предстоят нови изследвания и евентуално ново влизане в болницата, а дори всичко да мине перфектно ще се възстановявам с месеци. В момента целият ми бъдещ живот изглежда като серия от операции и "възстановявания", но все повече ми се губи смисълът от тях - нямам желание да се опитвам да се лекувам, ако ще продължавам да живея в самота. Напоследък ми е все по-трудно да спя, дразня се от дреболии, не мога да понасям дребните ежедневни разговори, карам се със семейството си (баща ми и майка ми), покрай празниците настроението ми се срина съвсем вместо малко да се пооправи и не искам да слушам шаблонни пожелания и въпроси как съм празнувал, защото просто нямам нищо за празнуване. Имам чувството, че накъдето и да се обърна, се удрям в стена и изход няма. В същото време напълно осъзнавам, че възприятията ми са силно изкривени и това ми пречи да разсъждавам правилно и да намеря някакво решение, но това с нищо не ми помага, продължавам да си мисля единствено как съм провалил живота си и ще го приключа сам. Въпросът сигурно е много наивен, но - какво се прави такива ситуации? Аз не знам...