biliana_nik

Определено е такъв човек. Мисля, че ще разбере. Ще опитам да подходя по-тактично. Благодаря ви още веднъж, че ми отделихте толкова време, което вярвам за вас и не само, е много ценно! Хубава вечер!

Благодаря ви много! Поставихте много ясни щрихи на онова, което ми се въртеше в главата, но някак по-хаотично до този момент. Ще се вслушам в съвета ви. Как смятате обаче-добре ли е да споделя и с нея за негативното ни влияние на тази емоционална връзка или просто сама да се опитам да се откъсна от тази зависимост, а нейното внимание просто да пренасоча към определените четива, чрез които тя евентуално сама да достигне до своите си изводи?

Здравейте отново и извинете пак за безпокойството. Всичко се нарежда при мен прекрасно, но преди малко бях на гости при майка ми, която ми сподели, че от месец също има паник атаки. Каза, че не знае какво й е, но след като ми сподели симптомите, съм убедена, че са пристъпи на паника. Сега отново малко ме разтревожи. Дадох й съвети до колкото мога, но тя аи е доста натоварена и все загрижена за всички около себе си, но не и за нея самата и ми беше ясно,че рано или късно ще се стигне до тук. Притеснявам се само да не съм аз причината, покрай това, което съм й споделяла да не съм й повлияла подсъзнателно. Чувствам се малко като в омагьосан кръг- сякаш трябва да изживея всичко наново с нея. Осъзнавам,че съм отделна личност, но го съпреживявам.

Много Ви благодаря за изчерпателния отговор! Вдъхнахте ми голям кураж! Замислям се да си закупя книгите на Досън "Пренареждане на матрицата". Имате ли мнение за тях? Благодаря още веднъж! Поздрави!

Здравейте! Написала съм историята на моята тревожност и изводите, до които съм достигнала. Мисля, че до голяма степен съм я преодоляла. Пиша ви, защото в момента нямам възможност да посещавам психотерапевт. В майчинство съм до септември и няма как да направя и някакви радикални промени на този етап. Бих искала да ви помоля за някакви техники за релаксация/медитации, които бих могла сама да прилагам. Или дихателни, защото имам схващане на мускулите, а знам че се получава именно вследствие на гръдно дишане. Не спортувам нищо конкретно в момента(на 26г. съм), но не спирам да се движа и разхождам с дъщеря ми, независимо от времето навън. Ето накратко и историята ми: Когато бях студентка последен курс получих първата си паническа атака. Причината беше прекомерно натоварване на психиката. В стремежа си да се представя на отлично ниво започнах да страдам от безсъние. Колкото повече напредваха часовете на нощта, аз толкова повече се паникьосвах, че трябва да бъда в добра кондиция на следващият ден, когато ми предстоеше практика по преподаване в различни училища. И тук изпъква един от факторите за причината на ПА- прекомерното желание всичко да бъде под нашия контрол. Разбира се, това няма как да се случи. Когато завърших, все пак с отличие, прибирайки се в родния ми град при приятеля, с когото в момента сме съпрузи, всякаква тревожност се изпари. Живеейки няколко месеца без работа, тревожността отново се появи. Просто така от самосебе си. Появяваше се предимно вечер със симптом стягане на мускулите по гърба и изпотяване. Посещавах психолог, който ми повтаряше, че трябва да прегръщам тревожността, без да й се съпротивлявам. Опитвах, но докато не започнах работа симптомите не отшумяха. Страхът ми беше страх от безсъние. Веднъж изживяла този ужас, се страхувах да не се върне отново и естествено се връщаше. Когато започнах работа, бях прекалено ангажирана и този страх отшумя от самосебе си отново. Появи се в последните 3 месеца от бременността ми, когато напуснах работа. Живеехме с моя свекър, а аз някак не си представях как ще живеем три поколения на едно място. Не бях съгласна с това и непрекъснато хленчех, но нямаше какво да се направи. Нямахме избор. Тогава отново започна безсънието. Тук е мястото да отбележа втория фактор,, който отклюва тревожните разстройства- а именно недоволството ни от нещо в живота ни. Когато дъщеря ни се роди, аз отново забравих за всякакви тревоги покрай грижите си около нея. Когато стана на година и 2 месеца и започна да спи по-спокойно, аз отново имах свободното време да остана насаме със себе си. Тогава тревожността се върна с пълна сила. Всичко започна една вечер, когато отново не можех да заспя. До тогава легнех ли, мигновено заспивах, а ако не успеех, гушках дъщеричката ни и си представях прелестния й смях, когато играем заедно. Понякога си лягах с мисълта,че може отново да се върне онова безсъние, от което някога страдах. Но не се задълбочавах в нея, оставях я да премине покрай мен и да се изпари без да й отделям вниманието си. През тази въпросна вечер обаче се поддадох на страха си. Казах си, че няма да мисля, но така и не успях да овладея онова отвратително сърцебиене и мъчителното стягане в мускулите. Исках да стана и да побегна... Накъде? От кого? От себе си... Започнах да следя часа и да си повтарям че дъщеричката ми ще ме събуди рано и аз трябва да съм се наспала, за да бъда адекватна на следващия ден. Изобщо не си давах сметка че колкото повече следя часа и се съпротивлявам на безсънието, то ще бъде факт. Три месеца по-късно аз вече нямам този проблем, защото съм осъзнала някои неща: 1. Не се съпротивлявай – колкото повече го правиш, толкова по-голям е шансът да не заспиш. 2. Аз все се стремях да съм заспала по-рано до тогава, за да бъда наспана за следващия ден. Но... тук беше грешката ми. Тогава си казах, че ще лягам тогава, когато ми се спи, а ако толкова не съм могла да се наспя, то на следващият ден така или иначе това ще стане, защото организмът си го изисква. 3. Осъзнах, че така само се самонаказвам, а аз не го заслужавам. Зададох си въпроса искам ли да се измъчвам или предпочитам да бъда спокойна и какви са ползите от едното и другото. Ами полза от това да се измъчвам реално няма как да има. Трябваше да анализирам и да достигна до тези изводи, за да успокоя ума си, който не би спрял да търси решение на въпроса. Та ... връщането към този спомен за някогашното безсъние и тревожност беше провокирано от определен факт. А именно: От много време наблюдавах колко неспокойна е майка ми. С баща ми те общуват на битово ниво, но са загубили всякаква емоционална връзка помежду си. Израснала съм в семейство на родители, в чието ежедневие караници за дребни битовизми е нещо напълно нормално. Съжалявах майка ми, защото тя непрекъснато се старае във всичко, за да получи одобрението и поощрението на баща ми, но така и не се случваше. Те даже спаха в отделни стаи. Майка ми е изключително интелигентен човек, който все казва, че няма с кого да пообщува за нещо, извън битовизма. Когато искаше да пообщува с мен, аз все отклонявах темата. От друга страна, тя все иска да ми дава съвети било то за правилно хранене или нещо друго. Аз обаче не желаех да слушам, защото именно след подобен разговор получих първата си ПА. Тогава тя ми изпрати видео на едно предаване, в което се коментираше как трябвало да се заспива преди 22:00 часа. Тогава започнах все да следя часовника и не можех да заспа, което ме напрягаше, а знаех, че трябва да съм в кондиция на следващия ден. Та от тогава все й се карах, когато ми даваше разни съвети, защото се страхувах да не се вглъбя отново в нещо и да го превърна във фикс идея. Та дълго време усещах неспокойството й. Постоянно пушеше и пиеше, все не се чувстваше на място, където и да отиде. Когато идвахме на гости, взимаше кучето и излизаше с него, беше много раздразнителна и сякаш все витаеща някъде другаде, но не и в настоящето. Все повтаряше, че живее заради мен и дъщеря ми. Винаги съм получавала прекомерно внимание от нейна страна и това винаги ме е дразнело. И виждайки колко е нещастна, аз не предприемах нищо, за да й помогна. Честно казано никога не съм знаела как. Правих тояно обратното - странях, казвах й да си живее нейния живот, защото не исках да живее заради мен. Може би защото това ми носеше чувство за вина-че е нещастна, а аз с нищо не мога да й помогна. Ходихме с дъщеря ми от време на време на гости, а тя все запопчваше да се кара с баща ми тогава и казваше, че когато ни няма всичко е по-спокойно. Реално аз без да се намесвам излизах по някакъв начин виновна, защото тя се е прибрала уморена от работа, а ние още повече сме я натоварили и започва да си го избива на баща ми. Казва "всичко е наред, той баща ти е такъв и такъв... той е виновен." Това водеше до караници и между тях и аз все й казвах, че тя е изнервената, а с това се скарвахме и ние помежду си. И така цяла година след като се роди дъщеря ми. Общо взето аз ходих при тях вече с нагласата, че ще си тръгна от там скарана с нея. Веднъж бяхме отново на гости, когато тя започна да дава съвети за здравословен начин на живот, по-конкретно за това как хората, които имат забързан пулс умират по-рано, а аз й казах,че не искасм да слушам, защото колкото по-малко знам, толкова по-спокойна се чувствам, защото не се вглъбявам в изпълнението на каквото и да било. Тогава тя ме попита „ти да не би да имаш някакъв проблем, страх ли те е да идваш вкъщи, добре ли спиш, да не би да имаш психически проблем?“ Тогава аз цялата изтръпнах. Почувствах се много зле. Изпитах много силен яд, гняв, защото тя беше тази, която се държи странно, неадекватно, а изкара мен такава. Прибрах се и цяла вечер не можах да си намеря място. После няколко дни го мислих-боже, да не би наистина в мен да е проблема, аз ли не съм добре. Даже попитах съпруга ми дали ме намира за психически нестабилна, на което той се изсмя и каза – „нали познаваш майка си, какво й се впрягаш на глупостите“. На следващия ден бяхме на театър "Полет над кукувиче гнездо". Тогава отново ме побиха тръпки и нямах търпение да си тръгна. Вечерта, когато се прибрахе беше онази вечер, в която не успях да заспя. На другия ден изпитвах вече постоянна необяснима тревожност. Сякаш някак повярвах на думите на майка ми – „ти отново си тревожна“. Сега си го обяснявам с това, че подсъзнателно съм го възприела може би като някакъв вид наказание, самобичуване за това, че не мога да й помогна да намери своя духовен покой. Защото преди това да се случи, вождайки майка ми в това съсътояние ми се искаше да се преместя със съпруга и детето ми в друг град, мисълта, че ще бъдем по-далеч от тях ми носеше някакво спокойствие. Тогава започнах да се съпротивлявам срещу тази тревожност, да си повтарям как не бих искала да я има, защо точно сега, когато имам прекрасно семейство и всичко беше толкова спокойно в нашия дом... На следващата вечер бяхме сами с дъщеря ми в дома ни, тогава ме връхлетяха мисли като това, че е зима, че трябва да стоим с дъщеря ми вкъщи, когато съпругът ми е до късно на работа, а най-много ме притесняваше мисълта, че трябва да хдим при родителите ми именно в тези дни, когато него го няма, защото така процедирахме обикновено.В този момент някак се почувствах съвсем сама и ме обзе ме паника. Уплаших се много. Чух се с майка ми, а тя веднага хвана такси и дойде до нас. Мислеше, че ще се чувствам по-добре, но всъщност нейната поява ме притесни още повече. От този момент се започна с дереализацията – ходих из дома ми сякаш се наблюдавах отстрани, не спирах да се движа под въздействието на силния адреналин. Колкото повече се тревожих от тревожността, толкова повече се ттревожех. Започнах да се страхувм, че ще бъда като мйка ми и започнах да се идентифицирам с нея. Колкото повече се страхувах от това да бъда като нея, толкова повече го правих и се почувствах като в затворен кръг, като обречена едва ли не. Сякаш се е случило нещо, което аз вече никога няма да успея да променя. Започнах да живея само в мислите и страховете си: Какво би правила дъщеричката ми без мен, ако се разболея, ако полудея; как бих живяла с тази тревожност, ами ако не издържа и един ден реша да прключа живота си, ако не успея да се измъкна от този ад... мисли, страхове, мисли... Стигнах до там, че ме беше страх да остана сама, макар да бях с дъщеричката ми. Това беше страх да остана сама с мислите си, защото се страхувах до къде могат да стигнат те. Помолих съпруга ми да се прибере две вечери по-рано от работа, но нямаше ефект- с него, без него, паниката си настъпваше, защото знаех, че не може да бъде все до мен. Ходих и при родителите ми с надеждата, че ще бъда по-спокойна там, но без резултат- отново паника. Започнах да ровя в миналото си, за да си обясня откъде произлиза проблема. Не можех да спя, да се храня, беше кошмарно. Умът ми препускаше ли, препускаше с 1000 страхове. По това време продължавах да правя най- голямата си грешка- четох ли четох в интернет. Колкото повече четох, толкова повече се натъквах на негативни истории. В стремежа си да намеря нещо положително, за което да се захвана, намирах историите на хора, които от години страдат от тревожни разстройства и панически атаки и не могат да намерят лек. Това ме депресираше още повече. Живота ми сякаш беше рухнал, а имах най-прекрасното семейство. Имах чувството, че съм в омагъосан кръг, от който няма измъкване. Изобщо не ми мина през мисълта, че пишещите в интернет са все хора, които смятат, че това е едва ли не заболяване, за което търсят ли търсят лек и се борят със зъби и нокти. Тогава една сутрин си зададох въпроса – с какво се боря?- Със себе си. Аз просто се страхувах от тревожността и от там си създавах куп страхове, от които да се страхувам. Изтезавах се все повече и повече, денонощно... просто нямаше накъде по-зле. Тогава започнах да чета разни техники за самопомощ, които много ми помогнаха да преборя паниките, които реално бяха единици. Успях да преборя всичките си страхове, беше останала само тревожността от това, че самата тревожност може да ме съпътства завинаги, щом из интернет е пълно с такива хора, които не са се преборили със страховете си. Тогава си казах – отивам на психиатър, за да проверя какво ще ме посъветва. Естествено ми преписаха антидепресант. Но аз отказах да го закупя. Защо? – За да се превърна в онези хорица из форумите, които през година- две, а и понякога по-често са на антидепресанти. Не, благодаря. Тогава се запитах защо не са успели ... толкова много хора. Започнах да търся статии на такива, които са успели. И намерих! Предполагам, че всички онези, които са се избавили от тревожността просто нямат причина да се връщат към тези форуми, за това техните истории не са достъпни за онези, които търсят някаква утеха. Тогава се запитах- защо пък трябва да се ровим в историите на другите. Всеки има своя съдба, индивидуална и да търсим информация за лек към нещо, което сами създаваме в мислите си е толкова глупаво. Тези хора отчаяно се молят за помощ и разчитат само на лекарствата, а никой от тях не се замисля, че колкото повече се съпротивлява с тревожността, толкова повече тя нараства. След два месеца непрестанна борба със себе си, най-после се предадох и осъзнах , че единственото, което трябва да направя е да приема, че съм по-тревожна като темперамент, без да се обвинявам за това. Всеки човек се тревожи, а някои истерично превръщат леката тревожност в мъчителна, именно защото се борят със себе си. Моята най-голяма грешка беше, че мисълта да се оттърва от тревожността ми се превърна във фикс идея и колкото повече търсих изход, толкова повече раздувах тази фикс идея и я превръщах във факт. Тогава осъзнах, че трябва да потърся отговорите в себе си. Няма как да се излекуваш от нещо, от което не си болен. Осъзнах, че всички онези, които от 20 години са с тревожно разстройство и приемат цял живот таблетки, са възприели, че са болни и се борят с болестта си, като непрекъснато я лекуват. Казват няма 100 процента излекувани. Как да има, когато няма болест, а само страх. Разбира се, че ако поддържаш страха цял живот, цял живот ще се чувстваш болен. Няма как да се „излекуваш“. Осъзнах, че от тук нататък трябва да започна да живея с други нагласи. Не насадените ми още от детинство нагласи, че примерно да се ходи на работа е отвратително, скучно и т.н. Нагласи да си все недоволен от всичко, което ти се случва. Това те довежда именно до това състояние, до което си стигнал. Трябва да се чувстваш удовлетворен от себе си. И така да бъде цял живот. Колкото повече недоволстваш пред себе си и пред останалите, толкова повече ще се чувстваш нещастен и „болен“. За да си „здрав“, трябва да се обичаш. Ти се обичаш, когато на лице са твоите постижения, каращи те непрекъснато да растеш и да се гордееш с това. Бях прочела и Екхарт Толе – „Силата на настоящето“ – книга, която наистина много ми помогна да си отговоря на много въпроси. Просто се събудих един ден и си казах – днес аз ще се чувствам и държа така, сякаш съм изпила антидепресант. И успях – цял ден се чувствах добре, без да чета в интернет, излизах навън, залисвах се с всичко, което можех, рисувах малко-това е моето хоби, с което много отдавна не се бях занимавала. Нямаше как да не се сещам за тревожността, физическите симптоми също бяха налице. Тялото е свикнало с тях и изисква време, за да забрави. Но аз просто реших да не им отдавам значение. Следващият ден направих същото, както и по-следващия и по-следващия. Така измина почти седмица. До преди тази седмица си казвах, че живота е ад, че никога няма да бъде същия. Казвах си колко много искам да си върна настроението и живота, радостите от него. Когато успях да изживея седмица, в която мислено си пих антидепресантите, седмица като всички онези прекрасни дни, които бяха преди да създам от мухата слон, вярата ми отново се върна с пълна сила. Започнах да се радвам на всичко около мен, започнах да ценя всеки ден от живота си... Тревожността напомнаше за себе си от време на време, но ние трябва да се научим да живеем с нея смирено, защото тя ни е заложена и няма как да я изкореним. Просто с времето ще й обръщаме все по-малко внимание и постепенно тя ще отслабне. Превърнала се е в навик, от който трябва да се отучим. Но за това все пак трябват усилия – трябва да влагаме енергията си в онова, което ни прави щастливи. Просто трябва да намерим сили да започнем да го правим и да се сбогуваме със самосъжалението и оплакването пред другите. Всъщност не се изискват и усилия, а просто да си го зададем за цел и да си обещаем да го спазваме. Защото в тревоженето няма нищо страшно, страшно е за тези, които го възприемат за такова и цял живот бягат от него. Те виждат в него опустошение и го превръщат в такова за себе си. Само че то няма да ги опустоши, а те цял живот ще си мислят, че това ще се случи. Аз избрах да не бягам от тревогата, а да бягам с нея. Тя ни е необходима, за да ни предпазва, защо да я превръщаме в свой враг? Защо да превръщаме себе си в свой враг? И тук е от голямо значение момента да си простим. Това означава да не се ровим в негативните спомени, свързани с тревожните ни състояния. Когато споменът приижда, просто трябва да се осъзнаем като страничен безпристрастен наблюдател, без да се впускаме в самото чувство, което сме изпитвали тогава, без да се обвиняваме за загубеното време. Защото това не е загубено време! Приемам го като предизвикателство, което ни прави по-силни, което ни носи прозрението, че не всичко е материя, че ние имате нужда понякога да погледнете навътре в себе си, да си зададем въпроса дали това, което вършим ни удовлетворява и ако отговорът е не, да помислим какво бихме могли да предприемем, за да се чувстваме удовлетворени от себе си. Тревогата трябва да се възприеме именно като сигнал, който ни напомня да обърем внимание на духовнто ни състояние. Целта не е да започнем да недоволстваме от всичко и да се задълбочаваме в негативните си мисли, а спокойно да анализираме случващото се около нас, да го преосмислим и да продължим смело преобразувайки или приемайки живота си . Когато достигнах до тези изводи и успях да успокоя всякакви тревоги, страхове, паники, успях да си отговоря и каква е била причината за достигането до това състояние. Тогава осъзнах, че причината е в отношението ми с родителите. Тогава се случи и още нещо, не до там приятно. Роддителите ми имаха Голдън ретривър, прекрасен приятел, който за съжаление си отиде от инфаркт на 12 години. Това се случи около месец след като започна моята тревожност. От този момент родителите ми счкаш се сплотиха повече, започнаха и да спат заедно, общуваха повече помежду си. Мъката от загубата някак ги сплоти и сега те са много по-спокойни. Това до голяма степен успокои и мен самата. С това неприятно събитие, Вселената ми посочи и какъв е бил моят проблем.Тогава осъзнах, че трябва да променя отношението си към ставащото между мен и тях, а именно недоволството си. Осъзнах, че и всичките ми предишни трвожности, които съм имала са в резултат на недоволството ми от живота. Винаги съм имала много големи очаквания за всичко, което предстои и това е пораждало моето недоволство. Това, което тревожността ми даде, е смирение. То е от огромно значение за постигането на успехите ми. То не е плахост, а търпение... За това хората с тревожности трябва да започнат да правят онова, което могат най-добре. За да почувстват удовлетворението от това, което са постигнали. Казват, че изисква време докато се възстановиш. Всъщност изисква го заради постиженията, които ще натрупаш, докато един ден не започнеш да се чувстваш напълно удовлетворен от себе си. И тогава променяш мисленето си и виждаш как започваш да се радваш на всичко около теб. Казват пътят е дълъг, иска се много усилия. Не бих казала. Не трябва да се възприема, че промяната ще дойде след като си изминал този път. Промяната идва в момента, в който поемеш по този път. Той ще продължи през целия живот. С това научих няколко урока: 1. Да не влагам големи очаквания, а да се науча да приемам нещата такива, каквито са. 2. Да простя на себе си и на родителите си. Всеки от нас е постъпил във всяка една ситуация така, както е сметнал за необходимо точно в онзи момент. 3. Ако не можем нещо да променим, то нека осъзнаем, че всичко е преходно и да не влагаме енргията си в него, а да се фокусираме върху самото живеене в момента. 4 Да не се оплаквам от нищо, защото колкото повече недоволстваме и се оплакваме от живота си, толкова по-нещастни ще бъдем. Колкото и да е трудно, трябва да намерим сили да изпием мислено розовото хапче и да се пуснем по течението на живота и да го живеем във всеки един момент, без значение какъв е той. 5. Да заобичам себе си, за да живея в хармония, както със себе си, така и със света около мен. 6. Да не бъда егоист, който всичко иска за себе си и търси собствения комфорт от всяка ситуация. 7. Да не спирам да се развивам. Ще бъда много благодарна, ако ме посъветвате за някакви техники за релаксиране и медитация. Смятам, че щом успях да достигна до тези изводи и да успокоя ума си, ще преодолея и тревогата напълно. Знам, че с терапевт би станало по-бързо и лесно, но в момента нямам тази възможност и съм решила да се справя сама. Благодаря предварително