Стелиян Славов

Много е възможно тези състояния да са част от естествения процес на формиране на Идентичността ти.
Само поразсъждавай - ежедневното ти будно съзнание (както и на повечето хора) е едва няколкото процента (да кажем 10%) от тоталността на цялата ти психика. Останалите 90% са напълно несъзнателни за теб. Там има информация, която само чака да бъде открита, преживяна и интегрирана в съзнанието.
Естественият ход на индивидуалното развитие е в разширяването на потенциала, жизнения смисъл, самопознанието и превръщането в "най-добрата версия на себе си." Това е свързано с опознаване на непознатото. Ако човек сам не се захваща да се опознава - животът рано или късно го поставя в такива ситуации-конфликти. Принципът е прост - колкото повече време човек не обръща внимание на себе си, толкова по-трудно и мъчително стават за неговите истини да излязат на яве в съзнанието. Ти си млад - от теб зависи дали сега ще потърсиш отговорите на важните житейски въпроси или като станеш на 50.

Отделно силните психотропни в-ва могат бързо да свалят защитите на психиката и организма и да допуснат огромно количество несъзнаван материал. Получава се нещо подобно на наводнение (с малки или големи вълни според зависи), с което ежедневният ум ако не е трениран, запознат и пр. започва да се бори - т.е. да страда и да изпитва тревожност и "дереализация" - както го наричаш.
Че кой не е луд? "Покажете ми един нормален и аз ще го излекувам".

Знаеш ли какво има в теб? Познаваш ли страховете, слабостите и раните си? Най-съкровените си копнежи? Какъв е твоят смисъл? На къде вървиш? До къде си стигнал? Познаваш ли своята собствена вътрешна конституция и убежденията на които служиш? През какви очила гледаш на света и себе си? С кои очи ( със своите собствени, на родителите ти, на гаджетата, на очакванията на обществото)?
Тези въпроси са за "лудите" на 21век, а не за покорното стадо, живеещо в матрицата - ти от кои искаш да бъдеш? Герой в своята собствена житейска игра или измислен образ в "социалния компютър"? Сигурен съм, че е първото.


В тази посока Орая Планинският Мечтател ни изпраща една "Покана":
"Не ме интересува как изкарваш прехраната си. Искам да знам за какво те боли и дръзваш ли да мечтаеш да претвориш копнежа на сърцето си.

Не ме интересува възрастта ти. Искам да знам ще рискуваш ли да те помислят за глупак заради любов, заради мечти и заради приключението да си жив.

Не ме интересува кои планети се срещат с твоята луна. Искам да знам дали си стигнал до сърцевината на собствената си печал, дали си се отворил от ударите на съдбата или си се затворил в себе си поради страх от болка! 

Искам да знам дали умееш да понасяш болка – моя или твоя собствена, без опити да я прикриеш, успокоиш или прогониш. 
Искам да знам дали понасяш радостта, била тя моя или твоя; ще можеш ли с лудешки танц в екстаза да се понесеш и да не ни предупреждаваш да бъдем по-внимателни, да бъдем реалисти или да помним ограниченията на човешката природа.

Не ме интересува истинска ли е историята, която ми разказваш. Искам да знам дали би разочаровал другите, за да останеш верен на себе си; дали ще понесеш да бъдеш обвинен в предателство, за да не предадеш собствената си душа.

Искам да знам умееш ли да виждаш красотата, дори и тя да не е красива всеки ден, и вдъхновява ли те Божието присъствие.
Искам да знам дали умееш да живееш с провала, мой и твой, да спреш на езерния бряг и да извикаш към сребърната месечина: „Да!“

Не ме интересува къде живееш или колко пари имаш. Искам да знам умееш ли след тъжна нощ да станеш – изнемощал, една голяма болка, и за децата да се погрижиш.

Не ме интересува кой си и как си стигнал тук. Искам да знам дали ще се изправиш с мен в бушуващия огън без да побегнеш.

Не ме интересува къде, какво и с кого си учил. Искам да знам каква е вътрешната ти опора, когато всичко друго се разпада."

Много е възможно тези състояния да са част от естествения процес на формиране на Идентичността ти.
Само поразсъждавай - ежедневното ти будно съзнание (както и на повечето хора) е едва няколкото процента (да кажем 10%) от тоталността на цялата ти психика. Останалите 90% са напълно несъзнателни за теб. Там има информация, която само чака да бъде открита, преживяна и интегрирана в съзнанието.
Естественият ход на индивидуалното развитие е в разширяването на потенциала, жизнения смисъл, самопознанието и превръщането в "най-добрата версия на себе си." Това е свързано с опознаване на непознатото. Ако човек сам не се захваща да се опознава - животът рано или късно го поставя в такива ситуации-конфликти. Принципът е прост - колкото повече време човек не обръща внимание на себе си, толкова по-трудно и мъчително стават за неговите истини да излязат на яве в съзнанието. Ти си млад - от теб зависи дали сега ще потърсиш отговорите на важните житейски въпроси или като станеш на 50.

Отделно силните психотропни в-ва могат бързо да свалят защитите на психиката и организма и да допуснат огромно количество несъзнаван материал. Получава се нещо подобно на наводнение (с малки или големи вълни според зависи), с което ежедневният ум ако не е трениран, запознат и пр. започва да се бори - т.е. да страда и да изпитва тревожност и "дереализация" - както го наричаш.
Че кой не е луд? "Покажете ми един нормален и аз ще го излекувам".

Знаеш ли какво има в теб? Познаваш ли страховете, слабостите и раните си? Най-съкровените си копнежи? Какъв е твоят смисъл? На къде вървиш? До къде си стигнал? Познаваш ли своята собствена вътрешна конституция и убежденията на които служиш? През какви очила гледаш на света и себе си? С кои очи ( със своите собствени, на родителите ти, на гаджетата, на очакванията на обществото)?
Тези въпроси са за "лудите" на 21век, а не за покорното стадо, живеещо в матрицата - ти от кои искаш да бъдеш? Герой в своята собствена житейска игра или измислен образ в "социалния компютър"? Сигурен съм, че е първото.


В тази посока Орая Планинският Мечтател ни изпраща една "Покана":
"Не ме интересува как изкарваш прехраната си. Искам да знам за какво те боли и дръзваш ли да мечтаеш да претвориш копнежа на сърцето си.

Не ме интересува възрастта ти. Искам да знам ще рискуваш ли да те помислят за глупак заради любов, заради мечти и заради приключението да си жив.

Не ме интересува кои планети се срещат с твоята луна. Искам да знам дали си стигнал до сърцевината на собствената си печал, дали си се отворил от ударите на съдбата или си се затворил в себе си поради страх от болка! 

Искам да знам дали умееш да понасяш болка – моя или твоя собствена, без опити да я прикриеш, успокоиш или прогониш. 
Искам да знам дали понасяш радостта, била тя моя или твоя; ще можеш ли с лудешки танц в екстаза да се понесеш и да не ни предупреждаваш да бъдем по-внимателни, да бъдем реалисти или да помним ограниченията на човешката природа.

Не ме интересува истинска ли е историята, която ми разказваш. Искам да знам дали би разочаровал другите, за да останеш верен на себе си; дали ще понесеш да бъдеш обвинен в предателство, за да не предадеш собствената си душа.

Искам да знам умееш ли да виждаш красотата, дори и тя да не е красива всеки ден, и вдъхновява ли те Божието присъствие.
Искам да знам дали умееш да живееш с провала, мой и твой, да спреш на езерния бряг и да извикаш към сребърната месечина: „Да!“

Не ме интересува къде живееш или колко пари имаш. Искам да знам умееш ли след тъжна нощ да станеш – изнемощал, една голяма болка, и за децата да се погрижиш.

Не ме интересува кой си и как си стигнал тук. Искам да знам дали ще се изправиш с мен в бушуващия огън без да побегнеш.

Не ме интересува къде, какво и с кого си учил. Искам да знам каква е вътрешната ти опора, когато всичко друго се разпада."

Миличка, послушай съвета на Determined - потърси ПСИХОТЕРАПЕВТ.
Тук, дистанционно най-доброто, което можем да направим, е да те насочим към такъв. Той ще ти помогне да се справиш със страховете си, да ги приемеш, заобичаш, разбереш, че не са ти врагове, че няма нужда нищо да бориш така недоверчиво и боязливо!
Жестока си към себе си, силно автоагресивна и гастритът го показва, също - не умееш да се заявяваш смело и спокойно, с доверие да си искаш. А гълташ и потискаш навътре в себе си всичко, без шанс да се прояви.
По това имаш СЕРИОЗНА работа С ПСИХОТЕРАПЕВТ.
Успех! 

Следя форума от известно време, досега не се бях регистрирал но след твоя пост реших да го сторя, тъй като случаят ти ми е до болка познат.
И аз бях така преди няколко години, силно гадене и в крайни случаи повръщане когато съм на публични места. Тогава още млад, незрял не осъзнавах какво става с мен. Ходих ли ходих по лекари, различни специалисти, бях се превърнал в типичният хипохондрик, втората година накрая ми откриха гастрит, изписаха ми скъпо струващи лекарства  минах пак през куп прегледи и накрая леко подобрение и след месец симптомите се върнаха с пълна сила.
След толкова посещения при различни специалисти НИКОЙ не ми каза че съм за психолог/психиатър. Вероятно породено от жаждата им да източат здравната каса или незнание, кой знае.
Та, гореспоменатите симптоми се бяха превърнали в ежедневие, единствено можех да се храня вкъщи, бавно и трудно. След анализ осъзнах че проблема е от несподелена любов, наранени чувства които вероятно са активирали тази свръх тревожност, която на свой ред влияеше на стомаха.
След това прозрение нещата лека полека започнаха да се оправят, вече не бях така фокусиран върху цялата симптоматика, и след лратък период изчезнаха. Сега се храня нормално без проблеми че чак съм на хранителен режим за отслабване.
Това което мога да ти дам като съвет е да намериш добър психотерапевт и да започнеш психотерапия. Ако на мен някой ми го беше казал когато имах същият проблем със сигурност нещата щяха да се оправят много бързо. 

Много е възможно тези състояния да са част от естествения процес на формиране на Идентичността ти.
Само поразсъждавай - ежедневното ти будно съзнание (както и на повечето хора) е едва няколкото процента (да кажем 10%) от тоталността на цялата ти психика. Останалите 90% са напълно несъзнателни за теб. Там има информация, която само чака да бъде открита, преживяна и интегрирана в съзнанието.
Естественият ход на индивидуалното развитие е в разширяването на потенциала, жизнения смисъл, самопознанието и превръщането в "най-добрата версия на себе си." Това е свързано с опознаване на непознатото. Ако човек сам не се захваща да се опознава - животът рано или късно го поставя в такива ситуации-конфликти. Принципът е прост - колкото повече време човек не обръща внимание на себе си, толкова по-трудно и мъчително стават за неговите истини да излязат на яве в съзнанието. Ти си млад - от теб зависи дали сега ще потърсиш отговорите на важните житейски въпроси или като станеш на 50.

Отделно силните психотропни в-ва могат бързо да свалят защитите на психиката и организма и да допуснат огромно количество несъзнаван материал. Получава се нещо подобно на наводнение (с малки или големи вълни според зависи), с което ежедневният ум ако не е трениран, запознат и пр. започва да се бори - т.е. да страда и да изпитва тревожност и "дереализация" - както го наричаш.
Че кой не е луд? "Покажете ми един нормален и аз ще го излекувам".

Знаеш ли какво има в теб? Познаваш ли страховете, слабостите и раните си? Най-съкровените си копнежи? Какъв е твоят смисъл? На къде вървиш? До къде си стигнал? Познаваш ли своята собствена вътрешна конституция и убежденията на които служиш? През какви очила гледаш на света и себе си? С кои очи ( със своите собствени, на родителите ти, на гаджетата, на очакванията на обществото)?
Тези въпроси са за "лудите" на 21век, а не за покорното стадо, живеещо в матрицата - ти от кои искаш да бъдеш? Герой в своята собствена житейска игра или измислен образ в "социалния компютър"? Сигурен съм, че е първото.


В тази посока Орая Планинският Мечтател ни изпраща една "Покана":
"Не ме интересува как изкарваш прехраната си. Искам да знам за какво те боли и дръзваш ли да мечтаеш да претвориш копнежа на сърцето си.

Не ме интересува възрастта ти. Искам да знам ще рискуваш ли да те помислят за глупак заради любов, заради мечти и заради приключението да си жив.

Не ме интересува кои планети се срещат с твоята луна. Искам да знам дали си стигнал до сърцевината на собствената си печал, дали си се отворил от ударите на съдбата или си се затворил в себе си поради страх от болка! 

Искам да знам дали умееш да понасяш болка – моя или твоя собствена, без опити да я прикриеш, успокоиш или прогониш. 
Искам да знам дали понасяш радостта, била тя моя или твоя; ще можеш ли с лудешки танц в екстаза да се понесеш и да не ни предупреждаваш да бъдем по-внимателни, да бъдем реалисти или да помним ограниченията на човешката природа.

Не ме интересува истинска ли е историята, която ми разказваш. Искам да знам дали би разочаровал другите, за да останеш верен на себе си; дали ще понесеш да бъдеш обвинен в предателство, за да не предадеш собствената си душа.

Искам да знам умееш ли да виждаш красотата, дори и тя да не е красива всеки ден, и вдъхновява ли те Божието присъствие.
Искам да знам дали умееш да живееш с провала, мой и твой, да спреш на езерния бряг и да извикаш към сребърната месечина: „Да!“

Не ме интересува къде живееш или колко пари имаш. Искам да знам умееш ли след тъжна нощ да станеш – изнемощал, една голяма болка, и за децата да се погрижиш.

Не ме интересува кой си и как си стигнал тук. Искам да знам дали ще се изправиш с мен в бушуващия огън без да побегнеш.

Не ме интересува къде, какво и с кого си учил. Искам да знам каква е вътрешната ти опора, когато всичко друго се разпада."

Много е възможно тези състояния да са част от естествения процес на формиране на Идентичността ти.
Само поразсъждавай - ежедневното ти будно съзнание (както и на повечето хора) е едва няколкото процента (да кажем 10%) от тоталността на цялата ти психика. Останалите 90% са напълно несъзнателни за теб. Там има информация, която само чака да бъде открита, преживяна и интегрирана в съзнанието.
Естественият ход на индивидуалното развитие е в разширяването на потенциала, жизнения смисъл, самопознанието и превръщането в "най-добрата версия на себе си." Това е свързано с опознаване на непознатото. Ако човек сам не се захваща да се опознава - животът рано или късно го поставя в такива ситуации-конфликти. Принципът е прост - колкото повече време човек не обръща внимание на себе си, толкова по-трудно и мъчително стават за неговите истини да излязат на яве в съзнанието. Ти си млад - от теб зависи дали сега ще потърсиш отговорите на важните житейски въпроси или като станеш на 50.

Отделно силните психотропни в-ва могат бързо да свалят защитите на психиката и организма и да допуснат огромно количество несъзнаван материал. Получава се нещо подобно на наводнение (с малки или големи вълни според зависи), с което ежедневният ум ако не е трениран, запознат и пр. започва да се бори - т.е. да страда и да изпитва тревожност и "дереализация" - както го наричаш.
Че кой не е луд? "Покажете ми един нормален и аз ще го излекувам".

Знаеш ли какво има в теб? Познаваш ли страховете, слабостите и раните си? Най-съкровените си копнежи? Какъв е твоят смисъл? На къде вървиш? До къде си стигнал? Познаваш ли своята собствена вътрешна конституция и убежденията на които служиш? През какви очила гледаш на света и себе си? С кои очи ( със своите собствени, на родителите ти, на гаджетата, на очакванията на обществото)?
Тези въпроси са за "лудите" на 21век, а не за покорното стадо, живеещо в матрицата - ти от кои искаш да бъдеш? Герой в своята собствена житейска игра или измислен образ в "социалния компютър"? Сигурен съм, че е първото.


В тази посока Орая Планинският Мечтател ни изпраща една "Покана":
"Не ме интересува как изкарваш прехраната си. Искам да знам за какво те боли и дръзваш ли да мечтаеш да претвориш копнежа на сърцето си.

Не ме интересува възрастта ти. Искам да знам ще рискуваш ли да те помислят за глупак заради любов, заради мечти и заради приключението да си жив.

Не ме интересува кои планети се срещат с твоята луна. Искам да знам дали си стигнал до сърцевината на собствената си печал, дали си се отворил от ударите на съдбата или си се затворил в себе си поради страх от болка! 

Искам да знам дали умееш да понасяш болка – моя или твоя собствена, без опити да я прикриеш, успокоиш или прогониш. 
Искам да знам дали понасяш радостта, била тя моя или твоя; ще можеш ли с лудешки танц в екстаза да се понесеш и да не ни предупреждаваш да бъдем по-внимателни, да бъдем реалисти или да помним ограниченията на човешката природа.

Не ме интересува истинска ли е историята, която ми разказваш. Искам да знам дали би разочаровал другите, за да останеш верен на себе си; дали ще понесеш да бъдеш обвинен в предателство, за да не предадеш собствената си душа.

Искам да знам умееш ли да виждаш красотата, дори и тя да не е красива всеки ден, и вдъхновява ли те Божието присъствие.
Искам да знам дали умееш да живееш с провала, мой и твой, да спреш на езерния бряг и да извикаш към сребърната месечина: „Да!“

Не ме интересува къде живееш или колко пари имаш. Искам да знам умееш ли след тъжна нощ да станеш – изнемощал, една голяма болка, и за децата да се погрижиш.

Не ме интересува кой си и как си стигнал тук. Искам да знам дали ще се изправиш с мен в бушуващия огън без да побегнеш.

Не ме интересува къде, какво и с кого си учил. Искам да знам каква е вътрешната ти опора, когато всичко друго се разпада."

Много е възможно тези състояния да са част от естествения процес на формиране на Идентичността ти.
Само поразсъждавай - ежедневното ти будно съзнание (както и на повечето хора) е едва няколкото процента (да кажем 10%) от тоталността на цялата ти психика. Останалите 90% са напълно несъзнателни за теб. Там има информация, която само чака да бъде открита, преживяна и интегрирана в съзнанието.
Естественият ход на индивидуалното развитие е в разширяването на потенциала, жизнения смисъл, самопознанието и превръщането в "най-добрата версия на себе си." Това е свързано с опознаване на непознатото. Ако човек сам не се захваща да се опознава - животът рано или късно го поставя в такива ситуации-конфликти. Принципът е прост - колкото повече време човек не обръща внимание на себе си, толкова по-трудно и мъчително стават за неговите истини да излязат на яве в съзнанието. Ти си млад - от теб зависи дали сега ще потърсиш отговорите на важните житейски въпроси или като станеш на 50.

Отделно силните психотропни в-ва могат бързо да свалят защитите на психиката и организма и да допуснат огромно количество несъзнаван материал. Получава се нещо подобно на наводнение (с малки или големи вълни според зависи), с което ежедневният ум ако не е трениран, запознат и пр. започва да се бори - т.е. да страда и да изпитва тревожност и "дереализация" - както го наричаш.
Че кой не е луд? "Покажете ми един нормален и аз ще го излекувам".

Знаеш ли какво има в теб? Познаваш ли страховете, слабостите и раните си? Най-съкровените си копнежи? Какъв е твоят смисъл? На къде вървиш? До къде си стигнал? Познаваш ли своята собствена вътрешна конституция и убежденията на които служиш? През какви очила гледаш на света и себе си? С кои очи ( със своите собствени, на родителите ти, на гаджетата, на очакванията на обществото)?
Тези въпроси са за "лудите" на 21век, а не за покорното стадо, живеещо в матрицата - ти от кои искаш да бъдеш? Герой в своята собствена житейска игра или измислен образ в "социалния компютър"? Сигурен съм, че е първото.


В тази посока Орая Планинският Мечтател ни изпраща една "Покана":
"Не ме интересува как изкарваш прехраната си. Искам да знам за какво те боли и дръзваш ли да мечтаеш да претвориш копнежа на сърцето си.

Не ме интересува възрастта ти. Искам да знам ще рискуваш ли да те помислят за глупак заради любов, заради мечти и заради приключението да си жив.

Не ме интересува кои планети се срещат с твоята луна. Искам да знам дали си стигнал до сърцевината на собствената си печал, дали си се отворил от ударите на съдбата или си се затворил в себе си поради страх от болка! 

Искам да знам дали умееш да понасяш болка – моя или твоя собствена, без опити да я прикриеш, успокоиш или прогониш. 
Искам да знам дали понасяш радостта, била тя моя или твоя; ще можеш ли с лудешки танц в екстаза да се понесеш и да не ни предупреждаваш да бъдем по-внимателни, да бъдем реалисти или да помним ограниченията на човешката природа.

Не ме интересува истинска ли е историята, която ми разказваш. Искам да знам дали би разочаровал другите, за да останеш верен на себе си; дали ще понесеш да бъдеш обвинен в предателство, за да не предадеш собствената си душа.

Искам да знам умееш ли да виждаш красотата, дори и тя да не е красива всеки ден, и вдъхновява ли те Божието присъствие.
Искам да знам дали умееш да живееш с провала, мой и твой, да спреш на езерния бряг и да извикаш към сребърната месечина: „Да!“

Не ме интересува къде живееш или колко пари имаш. Искам да знам умееш ли след тъжна нощ да станеш – изнемощал, една голяма болка, и за децата да се погрижиш.

Не ме интересува кой си и как си стигнал тук. Искам да знам дали ще се изправиш с мен в бушуващия огън без да побегнеш.

Не ме интересува къде, какво и с кого си учил. Искам да знам каква е вътрешната ти опора, когато всичко друго се разпада."

- Когнитивна наука: включва експерименталната и социална психология, невронауки, програмиране, семиотика, философия и др. Сама по себе си, когнитивно - поведенческата наука е твърде редукционистична, плоска. Когато обаче е част от една холистична перспектива, е много солиден и добър фундамент.
- Психоанализа - най-общо, включая и аналитичната психология на Юнг, Его, обектни отношения, Селф и неофройдизъм направления, плюс доста други странични авторски клонове. Ценна, много ценна е психоанализата! 
- Хуманистична психология - един уникален пробив, вярващ в себеактуализиращата тенденция, адрено доброто в човека, в нагона към смисъл...
- Интегрална психология - включва предходните, но в гещалта си образува ново, по-голямо от съставляващите го цяло.
- Трансперсонална (висинна, духовна) психология - интегрира качественото познание на духовните учения в разбиранията си. 
- Холистична психология - включва всички предходни, подобно на интегралната, но от една много висока и чисто преживелищно качествена позиция, е резултат от инспиративно творчество, идващо от дълбоко себепознание. 
..................
Горната градация пиша на един дъх. Вертикална е. Има много други хоризонтални: различни подвидове психология. психосинтезът на Асаджоли - според мен е холистична школа, съдържаща имплицитно и останалите в себе си. 

Те са искрени обаче, готиняци са, почувствах го. Сега, че гуруто им е предприемач със силно властови характерови черти, прикрити зад духовност, в случая върши работа - разпространява се добра практика. 
Казваш, че процесът може да се върши само индивидуално. Съгласен напълно. Обаче с уточнението, че и в груповата практика, процесът отново е личен, а другите наоколо просто дават общо генерирана мотивация за интензитет, количество на практиката и дисциплина. Качеството си е лично, да. 
К. Юнг (из Septem Sermones ad Mortous) :
С текста на Карлитос засягаш много важен въпрос. Освен общата насока за баланса между уединена Самоувереност и общностно смирение, практически темата стига до следните прагматично-социални и икономическо-властови движения. А именно, доколко дадена духовна общност се явява среда за споменатия баланс и доколко за налагане на национализъм, език, национална култура, традиции, обичаи, ритуалност, облекло, понякога и на финансови интереси, прикрити под маската на духовността (за пари не ми се говори обаче).
Ето, отиваш в някоя йога или будистка школа. Казват ти, че йога е като шперц, приложим към коя да е религиозна или научна нагласа (будизмът в същността си е една прекрасна и изчистена йога система). Казват ти, че не е нужно да променяш религията и кредото си. Дотук добре. Принципно е така.
Постепенно обаче започват да се промъкват санскритски, тибетски, бирмански, тайландкси, цейлонски или каквито там са мантри, молитви, обичаи... Дори и висшите медитативни практики като Дзогчен/ Махамудра в естеството си са мега простички и изпълними, когато човек има натрупана опитност и прежвелищни заслуги от този и не само животи.
Обаче, оказва се, че се налага между другото да се понаучи санскрит или тибетски, да се поживее десетина годинки в манастир или ашрам на школата, да се получат титли, твърде градирано-светско кариеро подобни и йерархично постигани къде със смирение, къде с примиренчески мазохизъм и допускане на затриване на собствена култура. Практиките умишлено се дават мега тегаво, първо се минават подготвителни, после тантрични, докато се стигне до същинските медитативни, които се оказва, че от началото си познавал отвътре си, но си бил спъван не от реална духовност, нито от желание за постепенен прогрес, а всъщност от индоктринирането на дадената деноминация.
След години се оказва, че в твоята местна/ родна система, която някога си пренебрегнал, тези висши практики вероятно са присъствали същностно, както и че си по-скоро избягал от мястото, където съдбата те е поставила, за да гониш Михаля, вместо да се уважиш достатъчно и практикуваш качествено през школите, където Животът те е засадил от раждането ти.
Оказва се, че дадени лами или гурувци нито са по-духовни, нито са по-напреднали, нито по-просветлени, а просто от деца са присъствали в дадените традиции, език, писания, култура, което им е дало силен старт. Старт и продвижение, неизменно силно преплетени с езика, културата, писанията, историята, традициите на дадената деноминация, нямащи нищо общо с евентуално провежданата през нея същностна духовност и транскултурална методология. 
Според мен, въобще не е нужно да обличаме будистки или хинду роби, да пеем техните мантри, да се идентифицираме с културата им. Добре е да вземем есенцията, същностната методология и духовна червена нишка, но да ги прилагаме през собствената си култура и духовни традиции. 

Статията е чудна, бравос! На моменти доста се посмях!
 
И преди няколко години, когато ходих на тоз "ритрийт" беше така. Тогава дори и ни забраняваха (чрез залепени надписи по вратите) да стоим на тревата (имаше много приятна малка градинка във вътрешния двор), под предтекст, че не било пръскано за кърлежи. WTF?! Не ги послушах, разбира се. А на 9тия ден някаква девойка била превъртяла. Чудя се дали е имало някой да и помогне...
Няма да забравя как един от организаторите по едно време ми обяснява "Чуваш ли как пукат стените на залата (голямата за груповите метидации). Това е защото в продължение на няколко дни сме ѝ направили силна защита".
Много хитра ми се видя и фразата "не прави нищо, а само наблюдавай усещанията в тялото си, без значение хубави или лоши" - ок, добре е се разотъждествяването и влизането в позиция на наблюдаващ Аз, но е и много хубаво за свалянето на естествените психозащити.
В заключение - преживяването на себе-то става във вътрешната "светая светих", това е интимен процес, лишен от груповите практики.

К. Юнг (из Septem Sermones ad Mortous) :

 

Много ценно!
В тази връзка, скоро писах това за идеализацията, лотосовите нозе на гуру, лама и на мастера кафявите ивици по гащите, напоени с христовата благодат:
"...Идеализмът и идеализацията, така типични за масата духовни системи, сами по себе си представляват регрес на психиката до инфантилно състояние, въздигащо големия друг или принципите му на пиедестал, за да бъдат интроецирани, интернализирани като собствени. Идеализмът е първи братовчед на перфекционизма, при който идеи са въздигани като свръхценностни. Не винаги идеализацията е деградираща (ползва се дори в Гуру йога и т.н.), но винаги е инфантилно регресивна. С лекота преминава във фанатизъм, когато "духовността" е байпасна...
  (N.B): Здравата духовност е като добрия мениджмънт – хоризонтални са. Няма по-висши и по-низши, а всеки изпълнява функцията си скромно и отдадено. Нито мравката е по-низша, нито ангелът по-висш – всичко е относително. Мъдрите казват, че всички сме ангели (и да не сме, ще бъдем и всичко е относително), слезли в тази земна бинарност, за да извлечем заряди от играта на противоположностите. Казват и че, за да се получи човешко въплъщение, отличаващо се със свободната си воля, на опашка се чака… Разбирайки това метафорично или не, здравата духовност ппознава относителността на горе и долу, знание и незнание, нирвана и самсара и вместо да поставя някого или нещо над, а себе си под, смирено усвоява нужното от равностойна позиция. Така и абсолютисткото позоваване на авторитет (вид когнитивно изкривяване) на фанатизма става невъзможно..." (из тази статия)

Разбира се, никой не твърди, че от един тест с няколко въпроса може да се обхване даден феномен. Но и е видимо, че въпросите в този тест напипват добре проблематиката. И да, наистина "байпас" звучи малко остро и етикиращо-патологично. За момента обаче поне аз не съм срещнал друго понятие в тази посока.
Ала нека не забравяме, че психологичната наука изследва и назовава - целта не е поставяне на етикет, а разбиране и различаване; проучване и обединяване на идеи, принципи, методи с цел подобряване качеството на Живот и познаването на себе си.

Струва ми се, че това е по-скоро свързано с характера (типологията) и индивидуалните разбирания за божественото. Ако аз "изваждам" божественото от себе си и го поставям някъде далеч, нависоко, обективизирайки го, тогава се обръщам навън в общуването с него. И когато търся помощ, подкрепа съвет от божеството, аз я търся и в света около мен. И съответно започвам да я търся в думите, присъствието и делата на духовни учители, системи, книги и пр.
Подобно поведение (на последна инстация по божествените теми) може да се наблюдава на много места - патриархалните религии, гурувщината и т.н.

И обратно - аз мога да поставя Бог вътре в себе си и да общувам с него, търсейки го там. ("Човекът е Бог в развитие" - Ваклуш Толев) Тогава Себе-то е = на божественото, а ежедневното его е само дете на Висшия Аз(Себе-то). Разбира се и тук има опасни препятствия - създаване на изкуствена идентификация на малкия аз с големия; засилване на горделивостта и самочувствието ("Че в мен живее нещо божествено");

Ето нещо ценно в посока на цялата тази тема: "Нервните заболявания при духовното израстване" - Р.Асаджоли - линк  (преводът не е особено добър, но все пак дава добра представа)

Поздрави!

Разбира се, никой не твърди, че от един тест с няколко въпроса може да се обхване даден феномен. Но и е видимо, че въпросите в този тест напипват добре проблематиката. И да, наистина "байпас" звучи малко остро и етикиращо-патологично. За момента обаче поне аз не съм срещнал друго понятие в тази посока.
Ала нека не забравяме, че психологичната наука изследва и назовава - целта не е поставяне на етикет, а разбиране и различаване; проучване и обединяване на идеи, принципи, методи с цел подобряване качеството на Живот и познаването на себе си.

Струва ми се, че това е по-скоро свързано с характера (типологията) и индивидуалните разбирания за божественото. Ако аз "изваждам" божественото от себе си и го поставям някъде далеч, нависоко, обективизирайки го, тогава се обръщам навън в общуването с него. И когато търся помощ, подкрепа съвет от божеството, аз я търся и в света около мен. И съответно започвам да я търся в думите, присъствието и делата на духовни учители, системи, книги и пр.
Подобно поведение (на последна инстация по божествените теми) може да се наблюдава на много места - патриархалните религии, гурувщината и т.н.

И обратно - аз мога да поставя Бог вътре в себе си и да общувам с него, търсейки го там. ("Човекът е Бог в развитие" - Ваклуш Толев) Тогава Себе-то е = на божественото, а ежедневното его е само дете на Висшия Аз(Себе-то). Разбира се и тук има опасни препятствия - създаване на изкуствена идентификация на малкия аз с големия; засилване на горделивостта и самочувствието ("Че в мен живее нещо божествено");

Ето нещо ценно в посока на цялата тази тема: "Нервните заболявания при духовното израстване" - Р.Асаджоли - линк  (преводът не е особено добър, но все пак дава добра представа)

Поздрави!

Орли, не ми се иска да напомням НЛП истини за ролята на формулировката. Отреагирах на онези точки за разпознаване, защото разпознах опасни формулировки. 
1. Според моето филологическо усещане, липсва адекватност в това понятие, размито е, намирисва на етикет, а етикетът води до заклеймяване, не до осъзнаване. 
2. Не съм фен на деленето, защото ние си го правим по човешката си логика и разбиране. Кои сме ние да кажем кое за кого е лошо и добро, правилно и неправилно. Виж, ако се появи страдание, абстиненция, значи имаме наркомания. И най-важното условие - този човек, въпреки духовния си байпас, търси помощ, иска да се измъкне от локвата. Струва си да се обмисля, изследва, помага. 
Но иначе, постнах там линк към беседата Фарисей и митар - ами отиваме към фарисейщината.... 

Оформих статия по темата:
Псевдодуховност. Духовен байпас. Здрава духовност.

Да, невежата молитва е с външна локализация на контрола. Неведоми сили са те запокитили в незнайно защо лоши неща, докато ти от его позиция искаш от външна сила хубавичък, сладичък и розовичък захарен памук (метафора, разбира се). А молитвата на езотеричната, актуална духовност изхожда от там, откъдето и медитацията и готви за медитацията. От вътрешната цялост, от вътрешния Христос, Аз/ Буда/ Селф. Как? Като психодуховен метод за реструктуриране на вътрешния диалог в посока акордиране с целостта, прошка, себезаявяване, благодарност, смирено доверие и адекватно планиране от позицията както на божествената, така и на приземено социалната реалност. В такава молитва локализацията на себевладението е вътрешна, при съзнанието за авторска позиция в живота си. Въпреки това, от позицията на его малкостта, социалната личност продължава да настоява за преработване на натрупванията така, че да не я боли твърде много - нормална его реакция. малкото социално его не може да разбере целостта - може да се смири и я провежда, да ѝ бъде слуга, но да я разбере не може. 
Молитвата води до умствената молитва, до фокусирането, което на свой ред я превръща в сърдечната тиха молитва, в медитация/ съзерцание. На фона на цялостно себеразбиране обаче, като ключовият елемент на това себепознание, обсъждано в тази тема, е осъзнаването на естествените еготични пси механизми на потискането, изтласкването, отричането, фрмирането на реакция, отреагирането, изместването и т.н., тоест на изолацията на съзнание от несъзнавано. Изолация, от която псевдодуховността може и става част, когато имаме тенденция да бъде ползвана през наивен позитивизъм, перфекционистичен абсолютизъм, през нежелание за виждане и прегръщащо трансформиране на вече наличните или постепенно натрупващи се през такова изолиращо и подхранващо ги отношение подсъзнателни маладаптивни заряди и съдържания.
Та, медитацията също може да бъде разцепваща, pill like и оцялостяваща, според начина на ползването ѝ. Това се отнася до всяка духовна практика, правена в контекста на духовен байпас или през психо(авто)терапевтично оцялостяване/ интегриране/ психосинтез.
Човек може цял живот да практикува медитация, която сама по себе си да е най-чудесната, като зен, дзогчен, махамудра, джнана и раджа йога, бхакти, исихазъм и т.н. Ако обаче психичната му настройка е подобна на тази при изтласкващия психични съдържания, плитко-плосък наивен позитивизъм, такава ще бъде и медитацията му: плитко-плоска, дисоциираща и разделяща, умножаваща и подхранваща така нежеланите и избутвани навътре противоречия и конфликти. Може да се окаже, че е част от такъв изтласкващ псевдодуховен байпас, въпреки брилянтността на дадената следвана школа – не поради школата, а въпреки нея, в следствие от психичната нагласа, избутваща неприятни за егото съдържания.
Същинската медитация психосинтезира, диалектично обхваща и болката и удоволствието, като ги надхвърля преживелищно в синтезиращата ги позиция на любовта, мъдростта и творческата свобода.

Не знам за кои точки говори Донка, но бих се радвала, ако сподели, благодатно ще е за четящите и пишещите в темата.
Много от нас, аз включително, сме била в тази точка (и не само в нея). Но по този начин затапваме болката, изтласкваме я. Опитваме да се успокоим и приемем, но резултатът е непреработени, болезнени, разкъсващи емоции, които рано или късно си пробиват път по един или друг начин. 
Да, ако боли, ако си болен, ако си на смъртния си одър, същинското Доверие в Бога със сигурност е трансформиращо и подпомагащо. Но идващо на фона на същинско разбиране и приемане на болката, на болестта, а не като "хапче" за бързо избавление, всъщност замазващо "очите". 
Същото важи и тук. И аз ползвам молитвата и медитацията. Преди да започна да опознавам съдържанията на собствената си психика, обаче, ползвах медитацията механично, неосъзнато, а молитвата - в редки случаи, като просия. Сега се уча, но определено ги виждам в друга светлина, усещам ги с тялото си по съвсем друг начин. Като израз на Доверието, което първо тръгва от мен към мен. There is no quick and easy way out of the pain. 
Въпросът по-скоро е да не ползваме Духовно хапче, с цел бягство от собствената си природа, същност, отричайки се, неприемайки се, ужасени от сенките си. Да не сме в отричането - само и единствено, като непреминаваща фаза.
Отричането предполага отделяне, отрязване - стягане, за да няма Отпускане, от което идва приемането.
It's not good in the long run. 

Открих и въпросите към скалата за измерване на духовния байпас. Много свежи! 

1. My spiritual life helps me feel my emotions more fully.
2. When I feel emotional pain, the first thing I want to do is pray or meditate about it.
3. When I am in pain, I believe God will deliver me from it.
4. When something tragic happens (to me or to others) I say that God will intervene.
5. It is more important to me to seek spiritual guidance than to seek aid from a psychological helper.
6. When experiencing difficulties, I believe it is most important do deal with the spiritual source of my problems.
7. I believe it is preferable to cure emotional problems by being spiritually advanced.
8. It is more important for me to be spiritually awakened than to feel emotionally intact.
9. I beleive that healing one's spirit takes precedence over healing their emotions.
10. When someone I know is in trouble, I believe it is because they have done something wrong spiritually.
11. When someone I know is experiencing hardship, I believe that it is due to spiritual attack/oppression.
12. When someone confronts me, I tend to over-analyze his or her spiritual motivations for confronting me.
13. When I face a life challenge, I always consult with a spiritual or religious teacher.

Вижте въпрос 10 и може да трансформираме онзи виц:
"Двама психолози вървят по морския бряг и виждат давещ се човек,който крещи: "Помоооощ,помоооощ!". Единият казва: "Този човек има проблем", а другият: "И важното е, че говори за него!"
В същата ситуация на отговор, само че от двама "духовни люде", коментирайки виковете за помощ: "Това е кармично, в минал живот е удавил някого и затова сега той се дави".
 

Открих и въпросите към скалата за измерване на духовния байпас. Много свежи! 

1. My spiritual life helps me feel my emotions more fully.
2. When I feel emotional pain, the first thing I want to do is pray or meditate about it.
3. When I am in pain, I believe God will deliver me from it.
4. When something tragic happens (to me or to others) I say that God will intervene.
5. It is more important to me to seek spiritual guidance than to seek aid from a psychological helper.
6. When experiencing difficulties, I believe it is most important do deal with the spiritual source of my problems.
7. I believe it is preferable to cure emotional problems by being spiritually advanced.
8. It is more important for me to be spiritually awakened than to feel emotionally intact.
9. I beleive that healing one's spirit takes precedence over healing their emotions.
10. When someone I know is in trouble, I believe it is because they have done something wrong spiritually.
11. When someone I know is experiencing hardship, I believe that it is due to spiritual attack/oppression.
12. When someone confronts me, I tend to over-analyze his or her spiritual motivations for confronting me.
13. When I face a life challenge, I always consult with a spiritual or religious teacher.

Вижте въпрос 10 и може да трансформираме онзи виц:
"Двама психолози вървят по морския бряг и виждат давещ се човек,който крещи: "Помоооощ,помоооощ!". Единият казва: "Този човек има проблем", а другият: "И важното е, че говори за него!"
В същата ситуация на отговор, само че от двама "духовни люде", коментирайки виковете за помощ: "Това е кармично, в минал живот е удавил някого и затова сега той се дави".
 

Открих в една статия, публикувана на 20.03.2018:

The term spiritual bypassing first surfaced in the literature in 1984 with the publication of an article in Transpersonal Psychology called, “Principles of Inner Work: Psychological and Spiritual” by John Welwood. In this article, Welwood retold the story of his formation within Eastern religion and his subsequent contact with Western psychology. After a period of paying close attention to how members of spiritual groups interact with each other and navigate developmental tasks, he noticed a problematic phenomenon: I started to pay more attention to a disturbing tendency among certain members of spiritual communities. Although many of these spiritual practitioners were doing very good work on themselves—which I bow to and respect as extremely important—still some of them seemed to be using meditation or their spiritual involvements to bypass certain kinds of personal emotional “unfinished business.” There is a certain temptation, which I can observe in myself as well, to try to use spiritual practice to rise above the difficulties of unresolved personal problems and emotions… I have come to call this tendency to try to avoid or prematurely transcend basic human needs, feelings, and developmental tasks “spiritual bypassing.”

Имало даже и измерване "The Spiritual Bypass Scale - SBS-13".

Много хубава тема.
Широко наблюдавано явление.

При всеки е заложен изначалния стремеж към Духа и свръхсъзнанието, но не всеки има интелектуалните умения да различава здравата духовност от илюзорно създадената такава.
Забелязвам, че при личности с по-слаби мисловни умения (логическо и критично мислене, базова подготовка в някоя наука), но и едновременно с фина, ранима душа, байпасът бързо започва да тиктака, особено когато в живота им липсва изградена представа за "идеалния Аз". Четат книги, прилагат дадени духовни практики (но само чисто външно и поведенчески), срещат се със себеподобни, умело поддържайки бягството от Себе си.
Така често се създава един изкуствен образ (субличност по Асаджоли) на Висшия, идеален аз, който е примамлив за слабия Аз, даващ комфорт и сигурност (но само привидно).
Това не е желано от нито един духовен учител от древността до днес.
 
"Учителя каза, това, Учителя каза онова" - аланкоолу, що не се хванеш да си откриеш своя собствен вътрешен учител?
"Ошо медитациите ме върнаха към живота" - а бре, моме, що не практикуваш техниките на Хитлер, че и той като бай ти ошу си е бил чист престъпник?


Интересно е, че "хората на науката" ( в смисъла на позитивно-редукционистичната, материалистична "наука"), при които религиозните чувства и емоционалност не са развити на едно толкова фино ниво, колкото при предходния споменат тип, не влизат в тази ни представа за "духовен байпас". Ще кажете, защото отричат божествеността или не вървят по пътя на психо-духовната реализация?
Но как при тях би могло да се изрази това?

 

Открих в една статия, публикувана на 20.03.2018:

The term spiritual bypassing first surfaced in the literature in 1984 with the publication of an article in Transpersonal Psychology called, “Principles of Inner Work: Psychological and Spiritual” by John Welwood. In this article, Welwood retold the story of his formation within Eastern religion and his subsequent contact with Western psychology. After a period of paying close attention to how members of spiritual groups interact with each other and navigate developmental tasks, he noticed a problematic phenomenon: I started to pay more attention to a disturbing tendency among certain members of spiritual communities. Although many of these spiritual practitioners were doing very good work on themselves—which I bow to and respect as extremely important—still some of them seemed to be using meditation or their spiritual involvements to bypass certain kinds of personal emotional “unfinished business.” There is a certain temptation, which I can observe in myself as well, to try to use spiritual practice to rise above the difficulties of unresolved personal problems and emotions… I have come to call this tendency to try to avoid or prematurely transcend basic human needs, feelings, and developmental tasks “spiritual bypassing.”

Имало даже и измерване "The Spiritual Bypass Scale - SBS-13".

Много хубава тема.
Широко наблюдавано явление.

При всеки е заложен изначалния стремеж към Духа и свръхсъзнанието, но не всеки има интелектуалните умения да различава здравата духовност от илюзорно създадената такава.
Забелязвам, че при личности с по-слаби мисловни умения (логическо и критично мислене, базова подготовка в някоя наука), но и едновременно с фина, ранима душа, байпасът бързо започва да тиктака, особено когато в живота им липсва изградена представа за "идеалния Аз". Четат книги, прилагат дадени духовни практики (но само чисто външно и поведенчески), срещат се със себеподобни, умело поддържайки бягството от Себе си.
Така често се създава един изкуствен образ (субличност по Асаджоли) на Висшия, идеален аз, който е примамлив за слабия Аз, даващ комфорт и сигурност (но само привидно).
Това не е желано от нито един духовен учител от древността до днес.
 
"Учителя каза, това, Учителя каза онова" - аланкоолу, що не се хванеш да си откриеш своя собствен вътрешен учител?
"Ошо медитациите ме върнаха към живота" - а бре, моме, що не практикуваш техниките на Хитлер, че и той като бай ти ошу си е бил чист престъпник?


Интересно е, че "хората на науката" ( в смисъла на позитивно-редукционистичната, материалистична "наука"), при които религиозните чувства и емоционалност не са развити на едно толкова фино ниво, колкото при предходния споменат тип, не влизат в тази ни представа за "духовен байпас". Ще кажете, защото отричат божествеността или не вървят по пътя на психо-духовната реализация?
Но как при тях би могло да се изрази това?

 

Доховен чиляк: Ама аз съм свръхпозитивен, щото ме е страх да не бъда негативен, нали какво ще кажат хората. Обаждам се по 300 пъти на ден и пиша по 300 месиджа на гаджето, защото съм духовен и много я обичам. Обаче съм много добър, грижовен, винаги помагам, макар и да се самонатиквам в 13 глуха, ползват ме, ама съм духовен алтруист, никакъв мазохист, не. Обаче затова пък знам кое е правилно и как трябва да се живее и само да посмее някой да не е в кутийките ми - бива веднага насечен на парченца. Избягвам да общувам и си седим пред компа - еми то аз съм си самодостатъчен, това ми е хималайската съвременна пещера - не, не бягам и не съм сцепен от емоциите си, от които бягам, просто съм ултрадуховен. Мдам. 
Ма направо съм мегадоховен - знам, че съм специален, много специален, не съм като другите, често влизам в едни такива като на сън състояния, чета много ченелинг, знам че конспирацията ... майката на всичко. Бок е льобоф или бой и льобоф... 

Отварям темата, тъй като Стелиян Славов спомена за духовния байпас в един свой коментар съвсем наскоро, което ме подсети за този позабравен от мен термин - а е тема, запознаването с която е много полезно, освен любопитно. 
С Орлин също сме говорили неведнъж за фалшивата духовност, служеща за бягство от реалността. 
В този блогпост съм събрала полезни източници по темата, а тук директно ще си позволя да цитирам психолога Джон Уелууд:
„Духовен  байпас” е термин, измислен от мен, за да опиша един процес, който видях да се случва както в една будистка  комуна, в която бях за известно време, така също и в мен самия. Въпреки че повечето от нас са искрени в опитите си  да работят върху себе си, забелязах една широко разпространена тенденция да се използват духовните идеи и практики за заобикаляне или избягване на нерешени емоционални проблеми, психологически рани и недовършени задачи на развитието.
 
Когато сме в „духовен байпас”, т.е. заобикаляне чрез духовното, често използваме целта за пробуждане или освобождение като рационално обяснение на това, което аз наричам преждевременна трансцендентност: опит да се издигнем над суровата и хаотична същност на нашата човешка природа, преди да сме се изправили лице в лице и да сме сключили мир с нея. В такива ситуации сме склонни да  използваме абсолютната истина, за да говорим с пренебрежение или да отхвърляме изцяло основни човешки потребности, чувства, психологически проблеми, проблеми с общуването и дефицити в развитието. 
 
Опитът да се премине отвъд нашите психологически и емоционални проблеми посредством избягването или заобикалянето им е опасен. Това създава травмиращо разделение между нашата буда-природа  и човешката ни същност и води до концептуален, едностранчив вид духовност, когато единият полюс на живота се засилва/издига/преекспонира за сметка на неговата противоположност: Абсолютната истина е предпочетена пред относителната, безличното пред личното, пустотата пред формата, трансцендентността пред въплъщението и безпристрастието пред чувството. Човек би могъл например да се опитва  да практикува непривързаност като отхвърли нечия нужда от любов, но това само премества тази нужда по-дълбоко, така че тя често става несъзнавана и действа прикрито по един вреден  начин."
 
Какво мислите вие по темата? 
Какъв е вашият опит с "духовния байпас"?