Здравейте Стелиян,
Благодаря за насоките, в които да мисля.
Да обичам, за мен означава букет от "да приемам и уважавам безусловно" с още много нежни чувства покрай тях и загриженост. Убедена съм, че човек може да приема нещо и без да го разбира напълно и без да е съгласен с него. В тоя смисъл, не се обичам съвсем, защото не харесвам и не приемам някои свои качества. Осъзнавам, че душата ми е станала грубовата и припряна, а това не съм аз. Вярвам, имам доверие в себе си, че постъпвам добронамерено, това е голяма ценност за мен. Не харесвам това, че понякога от безсилие изневерявам на себе си. Любовта към себе си проявявам с грижата за децата, баща ми, дома ни. Храня егото си и като помагам на приятели. Всъщност го правя за себе си. Преди го правех и за съпруга си. Сега това ми липсва. Справям се с всичко, децата са щастливи - виждат го често, имат си тяхното време, имаме си нашето време, много по-спокойни сме. Преди, въпреки, че не сме имали скандали, усещаха напрежението между нас и ставаха нервни, а тогава всичко ескалираше. Трудно ми е да си простя. Осъзнавам, че той не си е давал сметка за нещата, не ме е чувал, аз бях силната, защото не отричах проблемите, а се опитвах да действам. Той не можеше да назове или да мисли за конкретен проблем, просто се чувстваше зле с мен. Аз не направих всичко необходимо. Вместо да започна да мисля и чувствам, че не ме обича, можех да продължа да му вярвам, докато намерим изход. А аз се предадох. Това не мога да си простя.
Мисля, че като цяло се познавам, но не съм намерила своя баланс. Отговорна съм, грижовна, човек на действието, имам силно чувство за справедливост, приемам се като духовен човек, харесвам в себе си способността да мисля и усещам. Чувствителна съм, със силна емпатия, но чувствителността ми понякога е прекалена. Не харесвам това, че не съм целеустремена, че нямам един конкретен интерес, няма нещо, в което да съм перфектна, нямам самочувствие и поради това не съм амбициозна, поради това се развивам бавно в кариерата. Не харесвам това, че трудно се отпускам, депресирам се след един ден почивка, започвам да се чувствам мързелива, а ми е насадено, че това да спиш до 10 часа и да не вършиш нищо е грях, това не харесвам, опитвам се да го променя. Лесно е да се обидя. Лесно е било да повярвам на съпруга си, че не ме харесва като жена, примерно. А той го е правел, за да ме провокира, не защото не ме харесва. Обиждам се и за неща, които няма как да променя, но знам, че е факт. Понякога не приемам критика. Обмислям я, но не я приемам.
Много хаотично отговорих, но мислите ми препускат.