Здравейте, преди всичко искам да Ви благодаря за прекрасното място, което сте създали за всички хора, желаещи да получат помощ и да споделят за проблемите си. Казвам се Александър и съм на 16 години, в 11 клас. :) Имам диагностицирано паническо разстройство - паник атаки, с които вече се боря от две години и до някаква определена степен вече съм ги овладял с цената на много усилия и лични битки. Въпросът е там, че се чувствам зле и разстроен задето не получавам нужната подкрепа и разбиране от страна на моето семейство, което винаги ми е тежало. Откакто се помня никога те не са ме подкрепяли за каквото и да било, а даже напротив - постоянно ме сравняват с по-големия ми братовчед и с това как съм бил по-назад от него във всяко едно отношение. Майка ми е учителка и винаги ме е сравнявала с хорските деца - как постоянно ходели на извънкласни дейности, докато аз съм си търтействал вкъщи. Винаги ми е вменявано, че аз нищо не правя. Въпреки това аз се старая да вярвам в себе си, да съм уверен и да постигам целите си една по една. Ядовете вкъщи обаче не спират. Родителите ми са разведени и вкъщи съм принуден да върша голяма част от домакинската работа, включително чистене и готвене - работа, непонятна за повечето хора на моята възраст. Най-много ми е тежало за това, че не съм получил нужната подкрепа, когато имам нужда. За паническото разстройство, когато ми го диагностицираха, въобще да не говорим - обвиниха ме, че се лигавя и преструвам и че всъщност нищо ми нямало. Постоянно ми се вменява някакво чувство за вина, което непрекъснато ме разстройва. Дори и да искам да се отърся от паник атаките и да успея за момент, в следващия миг вкъщи майка ми, баба ми, леля ми и вуйчо ми ще направят така, че да се разстроя допълнително. Нямам домашния уют и спокойствие вкъщи, за което си мечтая. Да, родителите ми са хора, които никога не са ме лишавали от нищо в материален план, даже доста са ме обгрижвали, но никога не са ми давали духовна подкрепа, от което аз имам най-голяма нужда. В последните месеци въобще не ми се живее, знам, че е грях да мисля такива неща, но наистина не чувствам потребност. Наистина нямам към кого да се обърна и да излея чувствата си, затова реших да се регистрирам тук и да излея душата си някъде, за да се почувствам поне малко облекчен и да ми олекне малко. Всички мои приятели живеят прекрасен живот, като приятели са с техните родители, могат да им споделят всичко, а аз не мога. Това винаги ми е тежало и ми е стояло като буца, заседнала в гърлото. Наближават празници, а аз нямам настроение за каквото и да било. Друг мой проблем, който вероятно също ме депресира, е този, че харесвам както момичета, така и момчета - това не мога да споделя на родителите си, защото тогава вероятно ще се отрекат от мен и ще ме изхвърлят от вкъщи.
