Благодаря много, вярвам че ще успея, искам да има смисъл животът ми (като сега са само децата ми).

Даже много пъти съм задавала този въпрос за смисъла на живота, но винаги оставах без отговор. Не можех да си отговоря. За мен винаги целта е била да удовлетворя желанията, исканията на другите, независимо че не искам или не мога. Давах всичко от себе си, за да мога да изпълня съответното искане. Искам да изглеждам добра в техните очи. Ако сега ме попитате какво искам да направя за себе, отново не знам. Не знам вече какво искам.... Нямам никаква цел за в момента, докато някой не каже ако направиш това ще е много добре

Благодаря много, но в моят град не знам дали има, къде мога да видя? А тези тревожни мисли и постоянното безпокойство на какво се дължи?

Здравейте, Аз съм жена на 32г. омъжена с 2 деца. По професия съм доктор по инженерна химия, но работя като технически сътрудник в един офис. Мечтата ми беше да съм медицински работник-лекар. Майка ми е бивша учителка, а баща ми строителен инженер. След раждането на брат ми (бях на 6г.) и при нашето порастване имах чувството, че родителите ми не ме обичат а само брат ми го обичат, въпреки че нямах никакви материални лишения. Но не ми показваха любовта си. Никога не съм успяла да изкажа мислите, чувствата и желанията си. Беше ме страх да кажа какво искам, питах майка ми и тя ако ми позволяваше веднага казваше но ако не позволяваше ме караше да питам баща си (като знаеше, че няма да мога). Така ми минаваха дните и растях без право на глас. Единственият ми избор до сега е да избера мъжа си на 21г. След завършването на висшето си образование (магистър), започнах работа в настоящият офис като технически сътрудник, след година родих дъщеря си и след още една се записах докторантура (в БАН) с настояването от страна на моят преподавател в университета където завърших. Върнах се на работа същата година и така започна моят активен живот на три фронта (семейство, работа и семейство). През 2014г решихме да купим жилище, но майка ми настояваше то да бъде на мое име (при евентуален развод да имам дом, въпреки че нямахме проблеми със съпруга ми) и така щели с баща ми да помогнат финансово. Мъжът ми отказа от гордост и така останах между тях (нервните ми кризи започнаха тогава), всеки ден плачех че не мога да кажа дума на никой а се очакваше да се взима решение. Накрая успя моят мъж да уреди финансите и имахме наше жилище (преди това живеехме при моите родители, защото съпругът ми е от другия край на България а и той работеше заедно с баща ми (поради безработицата в техния край)). Много трудно ми беше да съм на трите фронта без никаква външна помощ, мъжът ми след работа се виждаше с приятели или ходеше за риба. А аз не можех да се оплаквам на никого. За мен най-важното нещо е какво ще си помислят хората за мен, не исках да допускам никакви грешки. Исках да съм най добрата във всичко и всички да се гордеят с мен. Имах чувството, че сме като съквантиранти като аз бях само домакинята. През последните 2 години и нещата в офиса станаха повече, имах повече ангажименти. За всичко мислех аз (станах заместник директор), в същото време започнах да пиша дисертацията си и се подготвях за защите. Времето ми не стигаше за нищо и това ме нервираше допълнително и така получих проблеми със съня (пиех успокоителни, но без ефект), което ме тормозеше допълнително. Стигнах до там, че изпитвах ужас, че ще стане тъмно и няма да мога да спя. Допълнително ме тормозеше и статиите които намерих за хората, които не спели от 34-50 години. След раждането на сина ми миналата година, бях се успокоила психически, не ме интересуваше никой и нищо, даже не ме беше срам като някой дойде в нас и види неизмитите чинии (което преди това беше недопустимо). Преди 4 месеца започнах да се подготвям за една конференция, която ще се проведе в Испания (имам граждански договор все още с Българска Академия на Науките) и шефът ми ме помоли да се върна на работа (преди 2месеца), въпреки че съм в майчинство. Аз както винаги не можах да отказвам и поех още един ангажимент. И всичко се възвърна в мен: проблемите със съня, нервните кризи и като бонус чувството, че не мога да се нарадвам на децата си. Че ще порастнат и няма да ги интересувам, че ще остана сама (въпреки, че мъжът ми повтаря че ме обича, но не го показва), станах още по чувствителна, с объркани чувства съм и в безисходица. имам чувството, че този живот не е мой, не знам какво ми е и защо съм объркана и толкова нещастна. Преди бях много спокойна и чувствителна, но сега съм нервна, мрънкаща за всяко нещо и много чувствителна (като плача за всяко нещо и все мисля какво ще правя като остана сама). Мозъкът ми не спира да мисли и за секунда. Това се случи като поех ангажимент на трите фронта (семейство, работа и учение). Въпреки, че сега съм в къщи отново, не мога да се отпусна и да си почина все мисля за нещо. Моля ви за помощ...