Здравей! Като жена, която е била недоволна от тялото си почти през целия си съзнателен живот, мога да добавя само - работи задължително в този ред - най-важна е самооценката. Едва когато започнеш да обичаш себе си и да се приемаш такава, каквато си, ще разбереш, че заслужаваш да изглеждаш по начина, по който винаги си искала. Съответно ще си и много по-мотивирана да направиш дългосрочни положителни промени в начина си на хранене и двигателния си режим. Препоръчвам ти книгата "Подари си желаното тяло" на Моника Василева. Дори и да не следваш програмата описана в нея стриктно, определено ще ти даде храна за размисъл. И още нещо - ние, "дебеланките", много често имаме сбъркана логика: "Когато стана Х килограма ще съм слаба - тогава мъжете ще ме харесват", мислим си ние. Това просто не е вярно. Огледай се около себе си - аз например имам приятелка с манекенски мерки, изключително добре поддържана жена, която наистина привлича мъжкото внимание където и да отидем, но в любовния и живот разочарованията и се нижат едно след друго. Обратния случай - имам приятелка, която е доста пълна, но с харизмата си е пленила не едно и две мъжки сърца. Така че добрата външност не е необходимо и достатъчно условие за хармоничен личен живот и не бива да я превръщаш в панацея. Характерът и настройката ти са определящи. Успех!
Искам да ви разкажа една много стара история за човека, който не вярваше в любовта. Това беше един обикновен човек като вас и мен, но това което го правеше специален беше неговото мислене. Той смяташе, че любовта не съществува. Разбира се, той притежаваше голям опит в търсенето на любовта, и беше наблюдавал хората около него. Голяма част от живота беше прекарал в търсене на любовта, само за да открие, че тя не съществува.
Където и да отидеше този човек, беше свикнал да казва на хората, че любовта не е нищо друго, освен изобретение на поетите, изобретение на религиите, за да манипулират слабото човешко съзнание, за да имат контрол над хората, за да ги накарат да вярват. Той казваше, че любовта не е реална, и ето защо няма човек, който би могъл да открие любовта, дори когато я търси.
Този човек беше високо интелигентен и много убедителен. Беше прочел много книги, беше завършил най-добрите университети и беше станал уважаван учен. Можеше да застане на всяко обществено място, пред всякакви хора и логиката му беше много здрава. Той казваше, че любовта е просто като дрогата. Може да те издигне много високо, но създава и силна необходимост. Може да силно да се пристрастиш към любовта, но какво става ако не получиш своята дневна доза любов. Просто както и при дрогата, ти се нуждаеш от твоята всекидневна доза.
Той обичаше да казва, че повечето любовни взаимоотношения са като взаимоотношенията между наркомана и доставчика на дрога. Този, който има по-голяма нужда, е като наркомана, а този, който има по-малка нужда, е като доставчика. Този, който има по-малка нужда, той контролира взаимоотношенията. Можете да видите тази движеща сила съвсем ясно, защото обикновено във всяка връзка единият обича повече, а другият обича по-малко и се възползва от този, който дава сърцето си. Можете да видите начина, по който те взаимно се манипулират, техните действия и реакции, и ще откриете, че те са точно като доставчика и наркомана.
Зависимият, този, който има по-голяма нужда, живее в постоянен страх, че може би няма да получи следващата доза любов или дрога. Зависимият казва: “Какво ще правя, ако тя ме напусне?” Този страх предизвиква у него силно чувство за собственост: “Това е мое!” Зависимият става ревнив и изискващ заради страха да не би да не получи следващата доза. Доставчикът може да контролира и манипулира този, който се нуждае от дрогата, давайки му по-големи дози, по-малки дози или като изобщо не му дава никакви дози. Този, който има по-голяма нужда, напълно се предава и ще направи всичко каквото може, за да не бъде изоставен.
Човекът продължаваше да обяснява на всеки защо любовта не съществува. “Това, което хората наричат любов, не е нищо друго освен взаимоотношения на страх, базирани върху контрола. Къде е уважението? Къде е любовта, която претендират, че имат? Няма любов. Младоженците при представянето им пред Бог, пред техните семейства и приятели дават много обещания един на друг - да живеят заедно завинаги, да се обичат и почитат едни друг и обещават, и обещават. Забавното е, че те наистина вярват в тези обещания. Но след брака, една седмица по-късно, един месец по-късно, няколко месеца по-късно – можете да видите, че никое от тези обещания не е удържано.
Това, което виждате, е война за контрол - да се определи кой кого ще манипулира. Кой ще бъде доставчикът и кой ще бъде пристрастеният. Ще видите, че няколко месеца по-късно, уважението, за което са се заклели, че ще изпитват един към друг е изчезнало. Можете да видите негодуванието, емоционалната отрова, как се нараняват един друг. Малко по малко негодуванието расте и те не разбират кога любовта свършва. Остават заедно, защото се страхуват да бъдат сами, страхуват се от мнението и обвиненията на другите. Страхуват се също от собствените си обвинения и мнения. Но къде е любовта?”
Този човек претендираше, че е виждал много стари двойки, които са живели заедно 30, 40, 50 години заедно и са горди, че са живели толкова дълги години заедно. Но когато говорят за взаимоотношенията помежду си, казват: “Ние съхранихме брака”. Това означава, че единият се е предал на другия. В даден момент тя се е предала и е решила да устои на страданието. Този с по-силна воля и по-малка необходимост е спечелил войната, но къде е този пламък, наречен любов? Те се отнасят един към друг като към притежания. “Той е мой. Тя е моя.”
Човекът продължаваше да говори за всички причини, поради които смята, че любовта не съществува и казваше на другите: “Минал съм вече през това. Никога повече няма да позволя на никой да манипулира съзнанието ми и да контролира живота ми в името на любовта.” Неговите аргументи бяха доста логични, и той убеди много хора с думите си. Любовта не съществува.
После един ден човекът си вървеше в парка и тук на една пейка седеше красива жена, която плачеше. Когато я видя да плаче, го загложди любопитството. Седна до нея и я попита дали може да й помогне. Попита я защо плаче. Можете да си представите каква беше неговата изненада, когато разбра, че тя плаче, защото любовта не съществува. Той каза: “Това е изумително – жена, която вярва, че любовта не съществува!” Разбира се, той искаше да разбере повече за нея.
“Защо казвате, че любовта не съществува?”, попита той.
“Ами, дълга история”, отговори тя. “Омъжих се, когато бях много млада, с цялата си любов, с всички илюзии, изпълнена с надежда, че ще споделя живота си с този мъж. Заклехме се един на друг в лоялност, уважение и почит и създадохме семейство. Но скоро всичко се промени. Аз бях преданата съпруга, която се грижеше за децата и за дома. Съпругът ми продължи да развива своята кариера. Неговият успех и имидж извън дома бяха по-важни за него отколкото семейството. Той загуби уважението си към мен и аз към него. Наранявахме се един друг и в един момент аз открих, че нито той ме обича, нито аз него. Но децата се нуждаеха от баща и това беше моето извинение да остана с него и да го поддържам. Сега децата пораснаха и ни напуснаха. Нямам повече извинения да стоя с него. Няма уважение, няма доброта. Знам, че и да открия някой друг, ще бъде същото, защото любовта не съществува. Няма смисъл да се оглеждам за нещо, което не съществува. Ето защо плача.”
Разбирайки я много добре, той я прегърна и каза: “Права сте, любовта не съществува. Ние търсим любов, отваряме сърцата си и ставаме уязвими, само за да открием егоизъм. Това ни наранява, дори да не смятаме, че ще бъдем наранени. Няма значение колко взаимоотношения сме имали, винаги се случва едно и също. Защо тогава да търсим любовта?”
Те толкова си приличаха и станаха най-добрите приятели. Беше чудесна връзка. Уважаваха се взаимно и не се упрекваха. С всяка стъпка, която правеха заедно, бяха щастливи. Нямаше завист и ревност, нямаше контрол, нямаше притежание. Взаимоотношенията продължаваха да се развиват. Обичаха да са заедно, защото много се забавляваха. Когато не бяха заедно си липсваха.
Един ден мъжът беше извън града, когато му хрумна странна идея. Той си помисли: “Хм, може би това, което усещам към нея е любов. Но то е толкова различно от това, което съм изпитвал досега. Не е това, което поетите казват, не е това, което религията казва, защото аз не съм отговорен за нея. Аз не искам нищо от нея. Не се нуждая от това, тя да се грижи за мен. Нямам нужда да я обвинявам за моите трудности и да й предавам своите драми. Най-добре се чувстваме, когато сме заедно, забавно ни е. Уважавам начина, по който тя мисли и чувства. Тя не ме безпокои, не ми досажда изобщо. Аз не изпитвам ревност, когато тя е с други хора. Не изпитвам завист към успехите й. Може би любовта съществува, но тя не е това, което хората смятат за нея.”
Едва чакаше да се прибере вкъщи и да говори с нея, да й каже за странната си идея. Веднага след като започна да говори, тя каза: “Знам точно за какво ми говориш. Имах същото усещане от много време, но не исках да го споделям с теб, защото знаех, че не вярваш в любовта. Може би любовта съществува, но тя не е това, което мислим.” Те решиха да станат любовници и да живеят заедно и удивителното беше, че нещата не се промениха. Те все още се уважаваха, подкрепяха се един друг, а любовта растеше все повече и повече. Дори най-простите неща караха сърцата им да пеят с любов, защото те бяха толкова щастливи.
Сърцето на мъжа беше толкова изпълнено любов, че една нощ се случи велико чудо. Той гледаше звездите и откри най-красивата, а любовта му беше толкова голяма, че звездата започна да пада от небето и скоро падна в ръцете му. След това се случи второ чудо и душата му се сля със звездата. Той беше крайно щастлив и едва чакаше да отиде при жената и да сложи звездата в ръцете й, за да докаже своята любов. След като той постави звездата в ръцете й, за миг тя изпита съмнение. Любовта беше поразителна, но в този момент звездата падна от ръцете й и се счупи на милиони малки части.
Сега има един възрастен мъж, който обикаля света, който се кълне, че любовта не съществува. Има също красива възрастна жена, която седи вкъщи, чака мъжа и рони сълзи за рая, който някога имаше в ръцете си, но за един миг на съмнение, тя го изпусна. Това е историята на мъжа, който не вярваше в любовта.
Кой сгреши? Искате ли да познаете какво не беше наред. Грешката беше от страна на мъжа, защото мислеше, че може да даде на жената своето щастие. Звездата беше неговото щастие, и грешката му беше, че постави своето щастие в нейните ръце. Щастието никога не идва отвън. Той беше щастлив заради любовта, бликаща от него, тя беше щастлива заради любовта, извираща от нея. Но в момента, в който той я направи отговорна за своето щастие, тя разби звездата, защото не можеше да бъде отговорна за неговото щастие.
Няма значение колко го е обичала жената, тя никога не би могла да го направи щастлив, защото тя никога няма да разбере какво той има в съзнанието си. Тя никога не би разбрала какви са неговите очаквания, защото не познава мечтите му. Ако вземете своето щастие и го сложите в ръцете на някой друг, рано или късно той ще го разбие. Ако оставиш щастието си в ръцете на друг, той винаги може да го отнесе. Следователно щастието ви може да дойде само отвътре в резултат на любов и вие сте отговорни за своето щастие. Никога не можем да прехвърляме на друг отговорността за нашето собствено щастие, но когато отидем в църквата, първото нещо, което правим е да си разменим пръстените. Поставяме звездата си в ръцете на другия, очаквайки че той ще ни прави щастлив и ние него. Няма значение колко обичате някого, вие никога няма да бъдете това, което другият очаква от вас.
Това е грешката, която повечето от нас правят още в началото. Основаваме щастието си на другия и нещата не вървят по този начин. Правим всички тези обещания, които не можем да удържим и предварително се проваляме.
И нали съм си заплес - няма начин да не забравя най-важното, а именно - чувствам се все по-благодарна на съдбата за тревожността, страха и всичко останало. Все повече осъзнавам какъв извор на себепознание, мъдрост и сила на духа е подобно изпитание. Дано заедно с тях дойде и смирението!
Малко съм уморена, но съм много щастлива - с нашият вече пораснал - почти на цяла една година - най-обичан и най-силен мъж в семейството. Щастлива съм, когато ми сочи с пръстче как проблясват лампичките на коледната украса, с любов подредена от дядо му (другият обичан мъж в семейството), когато наблюдавам как разговарят с баща си за "сериозни неща" и времето спира и се сливат сега с времето, когато същият този баща ми сочеше с малкото си пръстче коледната украса на една друга елха..... Всекиму желая един такъв незначителен и прозаичен щастлив миг!
За пореден път чета и се възхищавам на д-р Първанов. Чел съм много мнения и съвети на психотерапевти, но никой досега не е успявал да ме впечатли с такъв професионализъм, с такъв индивидуален подход към всеки и с такава човечност. Не искам постът ми да звучи като реклама, а като признание и възхищение към една наистина голяма личност. Благодаря Ви, че Ви има, докторе!
Първо, може би трябва да уточниш за себе си от какво точно те е страх!? Страхът от тъгата? От депресията? От какво? Защото страхът на всеки човек е свързан с него самия. Не може да те е страх, заради някой друг.
Депресията....тъгата... това са състояния които човек най- добре преодолява, когато ги изживее. Не да живее в тях, а да ги изживее, да потъне, да преоткрие себе си и да излезе по- силен от преди.
Загубата на близък човек, често е съпроводена от чувството- тъга. Няма по- добро средство от това да я изживееш напълно. Ако ти е тъжно, говори за това, казвой го на глас, слушай се дори и да не те слушат, плачи, викай, каквото е вътрешното ти състояние, но в никакъв случай не се затваряй, не се опитвай да я игнорираш или да си мислиш, че ще я победиш.Тук не е нужна борба(всъщност тя никъде не е нужна). Различните състояния ни обземат, за да оформят в нас нещо ново, ние трябва да ги слушаме, да мислим да потъваме в тях, но да не спираме да крачим, след излизането от дадено състояние, обръщайки се назад, човек винаги казва- "аз бях друг човек".
В такива случай най- добре е да бъдеш с хора преживели вече тъгата, те са най- добрите учители. Всичките учения на света не могат да докоснат сърцето и мислите ти така както няколко думи от човек излезнал от там.
Тъгата е емоционален имунитет, преминавайки през нея имаш големи шансове да се научиш да приемаш нещата, такива каквито са. Тогава животът става доста по- лесен. Има неща, които можем да променим, има и такива, които не можем, вторите ни хвърлят обикновенно в различни нежелани от нас състояния и точно те ни учат на приемането.
Хората умират, това е факт. Какво става с тях след това никой не може да каже със сигурност, а и каквото и да ни казват, това не може да ни помогне да прескочим тъгата. Не за друго, а защото трябва да приемем този факт. В него няма нищо лошо, нищо хубаво, нищо необичайно, нищо специално, това е просто естествения край на всяко човешко същество. Приемането на този факт не означава, че трябва да спрем да дишаме или да вървим, означава да преминем през него, да стигнем съзнателно до момента в който ще проумеем, че можем да спрем да чувстваме, ще си починем и след това с нови сили, с нови чувства и с нови емоции ще продължим напред.
Здравейте! Интересни неща споделяте, от това, което чета ми се струва, че сте в дълбоки духовни процеси...Дали ще е окр или депресия, това са само имена, с които се обуславят определени симптоми и признаци. Това, от което имате нужда е да намерите човек, с който съвсем спокойно да споделяте за вътрешните си преживявания. Това определено ще намали интензитета им и ще ви изкара от графата "луда". Това е първата стъпка, всичко, което носите във вас като ресурс за решаване на проблема и разширяване на съзнанието ви, може умело да бъде в един психотерапевтичен и характерното променяш курс. Използвам думата курс, защото във входа на тези сесии, вие ще разберете как функционирате, а това ще ви даде алтернатива за действие! Поздрави,Стефан!
