Impulsa

Искам да бъда щастлива Бъди! Тогава и в теб ще възцари мир и любов! Но мисля,че трябва първо да намерим мирът в себе си.Как иначе ще сме сигурни,че това отвън е истински мир,а не примирие. Според мен светът винаги е такъв какъвто трябва да бъде,подлежи на промяна собственото ни възприятие и отношение към него,тогава и той самият би се променил.

Това,което искам е винаги да усещам Божията любов - в трудностите и в радостите.Искам само едно - будно съзнание.Всичко останало го имам.

http://www.vbox7.com/play:0058d91d Любовта е отговорът! http://www.vbox7.com/play:f79ce034 + субтитри

Видях в съня си как пред очите ми една калинка се преобразува в божикравичка и аз осъзнах,че винаги са били едно и също насекомо. Какво ли би могло да значи това?

Животът не е страшен,смъртта също.Страшното е единствено самия страх.Обектът не е от значение,той може да е всичко,а може и дори да няма такъв.Така всеки е свободен или подвластен да се страхува от всичко което си позволи.Страшно нещо е самият страх и нищо друго извън него на може да се окачестви като страшно само по себе си. Има ли нещо по-красиво от живота?! Ами може би след смъртта е още по-красиво?По красива е дори любовта....Всъщност има ли нещо,което еднозначно може да се определи като по.Всичко е субективност и ниво на светоусещане.

има

Аз също не съм тип човек,който ще седне да плаче с някой или да бърши сълзите.Опитвам се ако човекът търси помощ да му дам доколкото и докъдето ми се простират силите и възможностите.Проблемите са за това,за да се разрешават и да се учим.Също съм била упреквана,че съм темерут и т.н. именно заради едно много по-адекватно поведение в ситуация. Когато разказах за въпросния човек,пропуснах да уточня,че в него имаше голяма доза осъждане на много хора(смея да го твърдя понеже го познавах отблизо).Мисля,че точно там е разковничето.Привързаността към духовността се изявява именно там - в осъждането на тези,които "не се борят","не знаят","не разбират","не живеят според нашите представи за "съзнателен живот.Мисля,че с maggee говорим за приличащи си само до някъде личности.Съгласна съм ,че състраданието не е значи "да си поплачем заедно",то предполага някак активност,помощ.Тънката разлика е точно там в осъждането. Никога не съм се пазила от това някой да излее мъката си пред мен,но не съм допускала тази мъка да навлезе навътре и да ми навреди.Затова в повечето случаи съм била адекватна в ситуацията.Разбрала съм,че такова нещо като "съвет" не съществува.Всичко се гради на индивидуалната воля и готовност на човека.Аз просто се опитвам да я стимулирам,да давам кураж и да съм до тях при всяка крачка напред,но и при всяка крачка назад.Дано съм права.Все пак това могат да кажат самите те.

Има правота в думите ти.Но къде е състраданието в този тип хора.И можеш ли наистина да помогаш,ако не състрадаш?

Има ли оправдана изневяра? Всяка изневяра е оправдана.Дори изневярата към себе си се оправдава със слабост.Трябва ли да обвиняваме слабия човек,че е слаб или трябва да подходим с любов и разбиране.Да го линчуваме и обезсърчим ли или да му подадем ръка.Неведоми са наистина питищата божии.Нека не съдим.Да живеем широко скроени и да не гледаме нещата външно,а в тяхната същина и дълбочина. от филма "Самсара" "Всичко до което се докоснеш е място,където можеш да практикуваш Пътя" "Има неща от които трябва да се освободим....за да ги научим.И има неща,които трябва да опознаем...за да се откажем след това от тях."

Познавам един човек,подал ми ръка в тежък период за мен.Въпреки това за мен той е олицетворение на привързаност към духовността.Това ми даде обаче един от най-ценните уроци в живота и съм благодарна,че дори(а може би именно) при моя тогавашен скептицизъм и невежество към много неща успях да видя това.Човекът е страдал,чел,развил усет,молил се и постил,разкайвал се,докосвал се до друга реалност.И все пак е човек без чувство за хумор и усмивка,човек който вместо топла прегръдка и състрадание ще ти подари упрек в това как постъпваш и как мислиш...и всичко това някак студено,като посочване с пръст.За това и не беше обичан от хората и всички страняха от него.Загубил бе някак любовта към тях.Все едно всички,които грешат и нараняват себе си или другите не са "достойни". Винаги съм държала този образ в главата си и по моя преценка не съм се доближавала твърде до него.Старая се всичко,което споделям да подплатя с изживените от мен неща.От нищо не се срамувам,макар някой да могат може би с право да определят нещо в живота ми като срамно.Всичко е имало своя смисъл.....За да мога сега да кажа "и аз съм падала долу,знам какво е","и аз съм била слаба","и аз съм била объркана","и аз съм осъждала и съм се възгордявала".Да мога да дам надежда,че безиходна ситуация няма,че всичко зависи от вътрешната вяра,от любовта към себе си и живота и въпреки това да не осъждам слабия духом,защото знам колко трудно може да бъде наистина "освобождаването",какво прминаване през пепел и жупел е то.Знам,наистина е болезнено да свалиш собствената си досегашна кожа. Бъдете добри!И преди всичко обичайте!Знание,морал,ценности,духовност и т.н. това са второстепенни(не значи маловажни) неща.Важното е първо да се научим да обичаме-правилно,свободно и истински.

Мисля си,че страданието е учителя по предмета състрадание.Хората,които изпитват голямо състрадание към всички и всичко,дали обръщат внимание въобще на собственото си страдание и определят ли в живота си нещо като такова. Всъщност страданията са необходими само до определен етап в духовното осъзнаване на човек.Целта е достигането на този етап,след който страданието всъщност изчезва или поне не се приема по същия "страдащ начин".Докато страдам аз приемам света като висша ралност,на която поставям акцент.Ако съм на етап в който съм успял да се дистанцирам от тази реалност и я осъзнавам като една от многото,като до някъде определена от мен,като вид илюзия дори ,такова нещо като страдание(болка) не би могло да съществува. То е като горчиво хапче,което на някой помага при лечението,но при други води до пристрастяване и липса на вяра,че могат да оздравеят напълно и да живеят без него.

"Какво е по-страшно от Смъртта?" - Страхът от смъртта.

http://www.vbox7.com/play:4e1f678e днес почувствах небесата в себе си

Честен поглед върху себе си възможно ли е напълно? Защото мисля си донякъде това пак си е един "Частен поглед върху себе си" .

Аз също не можех да плача когато дядо ми и леля ми(които ми бяха наистина много близки)починаха.Бях едва на 16 години и съвсем не бях подготвена,нито бях чела за смъртта,за отвъдното.Усещането тогава беше една силна увереност,че тях ги има и то съвсем истински,вярно без физическото тяло,но с никаква друга промяна.Повтарях това на всички близки,които поради липсата на сълзите ми шушукаха,че съм коравосърдечна и ми казваха,че не съм права.Първа аз сънувах леля си след погребението и.Единственото,което тя ми каза,беше "Благодаря ти!Само ти вярваш,че съм жива."След като го разказах на майка ми тя се разплака. Мисълта на Учителя ме потресе с това,че дори любовта,която казваме че изпитваме към близки и приятели до една голяма степен е плод на собствената ни потребност,плод на желанието и удоволствието да получаваме.Това ме шокира.Дори болката ни в такива тежки моменти не е причинена от Бог,а от Егото ни.Все едно си мислим,че някой ни е отнел нещо,че е откъснал част от нас,което реално е невъзможно.....ако имаме силна вяра и истински чиста любов..... Относно бялата стая ...Усещането ми е релаксация,спокойствие и радост.Представям си я окъпана в есенна светлина,с един голям прозорец.Бих си направила такава стая за релаксация един ден.

Вчера неслучайно попаднах на : "Ние често плачем за някой,че е умрял,но ако се изпитаме по-основно,ще видим,че ние сме плакали не защото той си е отишъл,но защото неговото съществуване ни е доставяло удоволствие.Удоволствието е,за което плачем " - от "Методът на цветните лъчи на светлината" Какво ще кажете за тази мисъл на Учителя? Мен направо ме разтърси.Пробуди въпроси,даде ми отговори.....обърка ме и ме подреди

А човек може ли да загуби душата си завинаги ?

По-страшно от смъртта е да вярваш в загубата.Вярваш ли,че нещо когато умира се губи завинаги,изчезва тотално и дори не преминава в нещо друго,просто си обречен на страдание.Вярваш ли в пропилените моменти,в раздялата с някой веднъж завинаги....от това по-страшно нещо няма.И тогава страхът съпътства много аспекти от живота ти,тогава и смъртта става най-страшното нещо,става отрицание на живота,убийство на светове.

Любовта - винаги ! И аз съм правила трудни избори,но сърцето в крайна сметка винаги ми е посочвало най-правилния вариант.Най-важното е обаче да си твърдо сигурен в решението си.Иначе което и да избереш можеш да страдаш.Мисля,че ако човекът е правилният такъв избор(кариера или любов) дори не бива да съществува,защото и въпросът не би съществувал.От друга страна самото допускане на идеята за промяна-раздяла само по себе си е знак за преразглеждане на взаимоотношенията.И наистина по пътя на любовта,независимо дали е към човек,дали е към професия могат да се отворят много повече възможности и това е разбираемо.Може би точно покрай работата ще срещнеш някой друг или може би точно с човека,с когото си ще постигнете много. И друго - кое бъдеще е "тотално ясно"? Сиренце не се ли вижда през отворената вратичка на капана ?

тоест

С оглед на казаното от Донка възникват следните въпроси:за ясновидеца докосването на ръката на човек,носи много повече отколкото на нас останалите.Това какво означава,че нашите сетива са закърнели или че те придобиват допълнителни функции или по-скоро помощни функции само ако сме развили една такава свръхсетивност.За това сетивата и тяхната функция от една страна не бива да се отрича,но от друга не бива да се преувеличава и възприема света като независеща свръх реалност. Дори илюзиорен,не-реален този свят е плод дори ако щете на нашата фантазия.И като такъв не ни остава нищо друго освен да го обичаме без да забравяме,че все пак той е вид илюзия,помагаща ни да се определим,намерим и съберем в себе си.Непреувеличавайки неговата значимост не се привързваме към него по онзи болезнен начин.Само тогава остава чистата Любов.

maggee ,при мен нещата се случиха по подобен на твоя начин,който описваш в началото на темата.Това,което аз усетих обаче е че съм до тук с мислите,мненията,оценките към хора,събития,минало,бъдеще и т.н. или поне ако го правя,то никога не мога да абсолютизирам.Това ,което не мога да определя,защото не е нито чувство,нито мисъл,нито емоция е само по себе си достатъчно и не се нуждае от обяснения,доказателства и потвърждения.Поне така е при мен.И ако допускам мисленето,то вече е някак съвсем различно от преди,като че ли в друго ниво.Сетивата естествено ги имам,но и те действат в друго измерение все още поддържани от мен като необходимост,или резултат просто на това,че имам и тяло (имам е силно казано).Но те ми носят наслада,понякога се забавлявам с техните заблуди и наблюдавам паралелно предишното си мислене за нещата,обременено от предрасъдаци,възпитание и др. илюзии. Не разбрах защо се случи,не питам и не насилвам.Просто за това не може да се говори.Думите биха го опорочили,тъй като те са плод на съзнанието. Сега тепърва се уча да живея по новия начин.Тепърва трябва да се науча как да съчетавам нещата,как да действам,при условие че знам,че това е бездействие в същността си.Да разбера,че макар и реките,планините,небето и всичко останало да са плод на сетивата,които не винаги съм имала и ще имам те съществуват по някакъв друг начин.Не е трудно,не е лесно,просто процес на който блаженно съм се оставила. "Никога не обичай живота си повече от Истината.Това,което животът ти е дал,той ще ти го отнеме.И накрая ще останеш с една бедна радост в ръцете си.Това е най-многото,което животът може да ти даде.Само Истината може да ти даде Великата Реалност.Тази Реалност е Неизговорима.Това,което не можеш да изговориш,никога не можеш да го опетниш" Авалира "Да мислиш какво е отвъд мислите,мислене е пак.От мисленето отстраних се и тъй установен съм" "Чудно!Макар без нищо мое,всичко е във мен,помисленото и изреченото,всичко." "Дете,искаш ли да си свободен,избегни отровата на сетивата.Търси нектара на истина,любов и прошка,на простота и радост" Ащавакра Гита И последно за maggee една голяма , топла прегръдка

Често се забавлявам от заблудите на съзнанието.За мен хората сме като въздух в различни вази.И обикновено заблудите са че "аз-въздух съм различен от ти-въздух" или "аз-въздух искам да достигна въздухът отвъд мен,който е Бог" Смешно ми е,защото само заради една ваза(т.е. тялото с присъщите му сетива и съзнание) изпадаме в най-дълбоки заблуди и противоречия,а всичко е толкова толкова лесно.Отговорът е в самите нас.

А какво означава смислен