Донка

Искрици от лагерното настроение и още от Сдружение "Слънчогледи"

Бургаската група ви кани на Приятелска среща „Айтос 2012” посветена на 100 г. „Завета на цветните лъчи” (Предварителна програма) 12 май Пристигане; 12:00 – Обяд; 13:00 – Откриване на срещата; І модул – История и наука. 13:10 – История на „Завета”; 13:30 – Хронология на материали за „Завета” в лекции и беседи на Учителя; 14:00 – Светлината през обектива на съвременната наука; 14:30 – Светлината като понятие в Учението на Учителя; 15:00 – Разлагане на светлината според Учителя; 15:30 – Кафе/чай пауза; ІІ модул – Духовни измерения на „Завета”. 16:00 – Духовни свойства на цветовете; 16:30 – Аурата на човека; 17:00 – Отделните цветове; 17:30 – Дискусия; 18:30 – Вечеря; 19:30 – Концерт; 13 май Посрещане на слънцето и Паневритмия на върха. 8:30 – Закуска ІІІ модул – Практическо приложение на „Завета”. 9:00 – Положителни и отрицателни влияния на цветовете; 9:30 – Принципът на съответствие; 10:00 – Лекуване чрез „Завета”; 10:30 – Упражнения свързани със „Завета”; 11:00 – Съвременен превод на „Завета”. 11:30 – Дискусия; 13:00 – Обяд; Нека Божият дух и Божието благословение присъстват! Заявки за участие:0888865418 (Георги Христов); 0899926304 (Ангел Запрянов)

Благодаря ти за прекрасната колекция! Когато човек търси доброто в света си, Доброто намира неговия свят.

По-скоро бих го нарекла възпитаване на себе си. За околните отстояването е важно дотолкова доколкото те имат нужда да са наясно докъде се простира техният личен свят и откъде започва светът на съседа. За справка много е полезно да се прочете нещо от Курт Левин. Но макар и да продължавам да смятам, че отстояването на себе си е свързано с човешките взаимоотношения, все повече съм склонна да мисля, че то има реален смисъл най-вече за собственото психично поле. И да - отстояването може да го втвърди, да го отрови с изисквания и измислени (или наложени) схеми. Но отстояването може и да хармонизира полето и особено неговата "мембрана". Старото правило - дозата, моментът и начинът на прилагане превръщат лекарството в отрова и отровата в лекарство.

Божидаре, аз си отстоявам правото да наричам познат на мен човек така, както съм го наричала винаги досега. Ако ти отстояваш своето право да бъдеш наричан с ника Божидарчо, моля, потвърди окончателно, че настояваш - на мен ми е все едно как те наричам. Същото е и с отстояването - има неща, които няма нужда да отстояваме по различни причини. Има и такива, които има нужда.

Според теб, Дианче, Учителя не ни съветва да отстояваме себе си (свободата си, идея, позиция, личност и т.н.), така ли?

Обаче прави ли ви впечатление как и двете страни си отстояват позициите, което е прекрасно, разбира се.

Същата тази интелигентна и разумна Природа е устроила живота на всеки един вид на тази планета (включително и на човешкия) така, че непрекъснато да има някакви препятствия за преодоляване. Препятствията изпитват готовността на вида за развитие и приспособяване и същевременно осигуряват еволюцията. Нашият вид може да се развива и приспособява съзнателно. Може да прозвучи, че приспособяването и развитието са обратното на отстояването на себе си. Всъщност ги виждам като двете страни на една монета...

Според скромните ми познания по българския правопис, думата се пише с И - воИн и е с ударение на О. Следователно приема членуване за м.р., запазва си ударението и гласните в корена си. Думата, изписана в заглавието на темата - война - е от женски род и ударението е на последната сричка. Двете имат сродство, но означават различни неща. Иронията е, че и с двете думи словосъчетанието има смисъл, естетствено, различен. Предполагам, че авторът е искал да напише "Пътят на воина" (доколкото съдя по съдържанието от линка, даден във втория пост - там също е направена правописна грешка и допускам, че авторът на нашата тема я е копирал оттам). Можем да редактираме заглавието, ако авторът изрично посочи какво точно е имал предвид. Лично моето мнение: пътища, включващи война изключват духовността изцяло. Идеята за човека - воин е разработена в много книги и имаше време, когато бе много на мода. Лично аз не се чувствам воин, не защото не мога да отстоявам нещо, а защото според мен воинът е воин, когато трябва да се бори, да воюва с нещо или с някого. Това нещо или някой очевидно трябва да е от "лошите". Според мен духовността се състои в осъзнаването на единството ни, а не на делене "добри - лоши". Стигнем ли до него, духовността си е отишла. Е, ако има някакъв начин да стане човек воин без да воюва и без да си търси враг - тогава да ... Само лично мнение, разбира се.

тук Интересна нова продукция с Кийфър Съдърланд в главната роля. Идеите на Новата епоха, този път под изпитания формат на 24. Отново герой с качествата на Джак Бауър, но този път не агент на тайните служби и супермен, а журналист. Отново в надпревара с времето, но този път не за да спасява президенти от атентати и градове от терористични акции, самият той обвиняван и преследван. Сега се опитва да следва "пътната карта", която неговият син - аутист чертае, за да лекува болките на вселената, да свързва разкъсаните нишки между хората. Невидим рицар на Мълчаливия си принц, който е длъжен да изчезне след всяко сторено добро и няма право на лична облага от него - иначе "не се брои"... Ще се справи ли един сериал с явни признаци на "екшън" с амбициозната задача да въплъти идеята за единството на Вселената? Поредната фантастика или опит да се надникне зад завесата на реалността? Ще направи ли зрителите си по-добри и по-чувствителни за връзките между всички нас, но не само пред екраните на телевизорите, а на улицата и на работните си места? Ще успеем ли и ние като червените мравки да се заловим един за друг, за да оцелеем по вълните на Живота?

Щом минахме към земеделските примери - имам въпрос: - при покълването на семенцето, кълнът не преодолява ли съпротивата на земния пласт над себе си? Ако семенцето не отстоява себе си и не влага всички свои сили да развие каквото е заложено в него, то ще изгние в земята, нали? И с естественото отстояване си го представям по същия начин - натрупали сме силите, мотивацията и волята, настъпва подходящия момент и .,.. или отстояваме поникването и израстването на новото или... изгниваме. Не разбирам защо от самото начало отстояването се свързва само с неестествени усилия? Няма ли естествено отстояване? не е ли на неговата основа поставена цялата еволюция на тази планета? Не е ли отстояването важна съставна част от Божествените закони?

Ами за последен път ще се опитам да обясня, че в моя случай аз не отстоявах вегетарианството си - то също си беше дошло съвсем естествено. Наложи ми се да отстоявам вътрешната си промяна от зависимост заради любовта към любов без зависимости и условности. Още когато започвах промяната, знаех, че ще ми се наложи един ден - не защото близките ми ще искат да остана в стария живот - не! Изпитанията са необходими, за да сме сигурни, че вече сме готови за промяната, че имаме достатъчно сили и правилна мотивация. Ти сама спомена,че и с теб се е случвало така. И с мен също - и аз съм се опитвала да променя живота си преди, но все не успявах да отстоя промяната. Сега разбирам, че съм щяла да го променя по начин, който щеше да ме отнесе в грешната посока и да задълбочи зависимостите ми, не да ги изчисти с любов. И отново искам да повторя - отстояването е вътрешен процес на съхранение на любовта без условия, не е борба с някого или с нещо. Воля, обаче е нужна, мисля. Само нека не разбираме волята като самонасилие. Обратно - тя е това, което ни спасява от него. ПП: Поликултурното земеделие означава ли да зарежем своята градинка без грижи или да го водим съзнателно, с необходимите съзнание и грижа? Аз знам, че за тревата, която пази почвата и влагата под сливата ни, е нужно животно, което периодично да я "коси", но при липсата на такова се опитвам с труда си да възстановя равновесието.И? какво лошо има в това? Има "отстояване", което реже клона, на който седим - то ни е внушено от социума ни и обикновено ни заставя да отстояваме образа, който отговаря на неговите стандарти. За него говори Божидар в началния пост. То е борба, противопоставяне, налагане. Има отстояване, което изключва борбата и противопоставянето.

Дианче, неведоми са начините, по които идва изкушението и нуждата от отстояване - т.е. съзнателно поддържане на градинката (Станимир!). Дали това ще е отпор от страна на близките, към каквото и да е по-различно от техните представи за доброто за нас; дали ще се изрази в някакво изкушение, на което ще се поддадем - вкус, забавление и такива подобни - няма значение. Ако нямаме достатъчно сили да отстояваме промяната, градинката обраства с тръни. Така че с две ръце съм за вътрешната промяна, за която говориш. Не знам в какъв ред са протекли събитията при вас, но ако дъщеричката ти първа е отстояла вегетарианския си режим (с твоя подкрепа, разбира се), то тя е проправила пътя за теб и лекото ти приемане. При нас се случи така - само че аз бях първа, а дъщеря ми втора. Съвсем не се оплаквам да са ме тормозили, но бяха загрижени. Наблюдавах ги с любов - това ми беше изпитанието дали съм се променила, дали съм се научила да не свързвам любовта си към тях с тяхното отношение и изисквания към мен. Това ми беше изпита дали съм узряла и променила старото си аз. Спомням си как в критичната вечер, майка ми се обърна нацупена към мен с думите "ако не ми опиташ кюфтетата, които с толкова любов и старание приготвих за твоя рожден ден, ще ме обидиш и нараниш много дълбоко". Сега и двете се смеем на това изречение. Тогава, обаче то ми прозвуча като камбана! Тя изрече точно това, което ми беше зависимост 45 години - зависимостта от човешката любов и добрите взаимоотношения. Като филм ми се превъртяха всички неща, които бях правила и допускала, за да ги "заслужа", всичките ни страдания заради тях. Дошъл беше решаващия момент да отстоя промяната си, новото си разбиране за любовта и свободата. И кюфтетата бяха само поводът - можеше да е друг, имаше и други подобни след него, и по тежки дори. Гледах с любов майка ми в очите на трапезата, която беше приготвяла с любов за мен, и бавно и казах "Мамо, моята любов към теб не се измерва с кюфтета или трапеза или каквото и да е друго, тя е далеч над тях и нищо не може да я наруши, дори твоето настояване да ги изям. Аз знам, че и ти ме обичаш така и грижата ти за мен съвсем не са тези кюфтета, а това, което носиш в сърцето си. Няма да ги опитам и ще продължавам да те обичам и знам, че и ти няма да размениш 3 кюфтета за това, което носиш в душата си." Тя ме гледа объркана няколко секунди, после се обърна, помълча и махна с ръка - добре, яж си каквото искаш. Благодарих и, прегърнах я... И в днешния ден ми се иска да благодаря на Христос за това, че е дал на нас, хората Учението за Любовта. От нас се иска само да го изпълним, да поливаме и прекопаваме с любов градинките си.

Божидаре, къде съм писала, че някой ни пречи да сме свободни? Отстояването е в неотклонното изпълнение, прилагане, тихо, но неотклонно, неотложимо.... След приемането следва прилагането, а то е дълго пътуване с малки крачки всеки ден, всякоя минута... Благoдаря, mecholari!

Благодаря mecholari! Отстояването е съставна част от прилагането?

Това, което винаги ми е давало усещането за свобода в Учението - мога да клякам и да се задъхвам и да изкачвам планината без да ме дърпат или тикат или да ме укоряват, че изоставам. Но пък и не ме връзват да чакам някого или някакъв "звънец", за да тръгна нагоре отново - следвам само своя вътрешен усет за готовност и оставям ближните си да следват своя - и въпреки това (а може би точно затова) сме заедно винаги...

Амиииии, ако отстояваш, то се опитваш да защитиш правото си на промяна, вместо наистина да се променяш Ако отстояваш личната си свобода, то се съмняваш, че имаш право на нея. Свободните няма какво да отстояват - те просто са свободни. Всъщност от личен опит мога да съм сигурна, че отстояването на правото на промяна е етап, следващ самата промяна - иначе няма да има какво да се отстоява. Отстояването изобщо на нещо, дали добро или лошо (има ли изобщо такова делене), според мен, е свързано с човешките взаимоотношения. Ние сме научени да запазваме някакво статукво в тях, но тепърва има да се учим да се променяме като запазваме любовта си един към друг въпреки промените в статуквото. Аз самата след като започнах промяната по свой вътрешен импулс, минах през периода, в който ми се наложи да отстоя това решение и самата промяна. Най-близките ми хора бяха от изненадани до шокирани и изплашени за мен и моето здравомислие и благосъстояние. Когато използваме думата отстоявам, това съвсем няма връзка с каквато и да е борба. По-скоро това е изпитанието да съхраним любовта си към най-близките си, дори и те да настояват да се върнем в старата си черупка, и в същото време да продължим своя личен път и развитие заедно с тях. Отстояването на свободата също следва осъзнаването и проявяването на тази свобода. Съпротивата на манипулативния кръг, в който сме пребивавали пред да направим решаващата стъпка, е най-естественото следствие от нея. Да отнесем хората, с които сме били заедно в него към "не-добрите" и да търсим нови, не е решение на ситуацията. Усамотяването също не е признак на свобода. Истинската свобода - за нея е казано в Светото писание - "да сме в света и да не сме от него". Отстоява се и правото да обичаме ближните си така, както обичаме себе си (а не както те си представят, че трябва да ги обичаме). Отстоява се и правото ни да обичам Бог с цялата си душа, с цялото си сърце, с целия си ум, вместо да участваме в търговия с жестове на обич между себеподобните ни, за да запазим тяхното одобрение и усмивка и да избегнем негативните ефекти и претенции. Пример? Ами един много ясен и широкоразпространен пример е отстояването на промяната към вегетариански режим на хранене ( с любов към тези от които се налага да го отстояваме).

И рече Бог: Поставям дъгата си в облака и тя ще бъде белег на завета между мене и земята.

Ако човек отстоява правото си на промяна, това пак ли е отстояване на егото? А отстояването на личната свобода - и тя ли е отстояване на егото?

Приятели от Хасково! От вчера упражненията и Паневритмията започват в 7 часа сутринта на същото място. Ще се събираме през всички празнични дни и всяка събота и неделя. Заповядайте!

Човек не е безчувствен камък, който хич да не се трогне и нищо да не му трепне, докато му правят поразии. Поне повечето хора не са. Наскоро четох за някакъв ню йоркски полицай, който бил изправен пред избора или да участва в корупционните схеми на колегите си или да им отстоява истината. Отстоял истината, свидетелствал : после колегите му се настроили срещу него, загубил работата си, поболял се от стрес (заради заплахите, загубването на работата), преместил се в друг град. Тоест, платил е определена цена за истината. От друга страна, явно е бил достатъчно съвестен и ако е бил решил да се държи конформистки е щяла да пострада съвестта му, а е можело и някакви кармични удари да получи. ............................................................................... П.п.: Намерих информация за него в интернет : Франк Серпико http://bg.wikipedia....i/Франк_Серпико Виждам, че има и филм по случая му. Съдбата има различни средства да извади човека от неподходящото място, в което той сам се е "сложил". Щом ни изритват с плесници и много болка отнякъде, това значи, че не е трябвало изобщо да сме там или прекалено дълго не сме обръщали внимание на "поканите" да се махнем и да си идем на мястото определено за нас. Загубването на един статус или работа винаги означава отворена врата към друг, по-добрият за нас. Друг е въпросът дали ще осъзнаем това и ще си "намерим мястото" или ще изпаднем в депресия и стрес, защото сме загубили оковите си...

Ами не знам - само си споделям опита. Ако страдам заради реакциите на другите хора, това значи, че не съм си отстояла свободата и безусловната любов. Може ли още примери, в които като си отстояваш любовта и свободата и ще страдаш?

Да, като под индивидуалност аз разбирам своята свобода да се развивам по своя вътрешен усет, дори и да мина през тръни... Под себе си разбирам правото си на безусловна любов - така, както ни е завещал Христос - Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум.. и .. възлюби ближния си като себе си Тези двете по-горе когато не съм ги отстоявала, все съм си докарвала големи страдания, и обратно - когато съм ги отстоявала с любов, винаги е довеждало до добро и за тези, на които това не им е харесвало...

Олелеее Добре че няма да предаваш това есе за изпит по психология. Че то ако една цел не представлява идеалният образ на резултата, към който се стремим, то какво е тогава според теб? Второ, когато се говори за цел, бива да се споменат и понятията дългосрочни и краткосрочни цели, като първите определено имат пряка връзка с вторите. Трето, задачите се съотнасят към целите както стъпките към изминаването на разстоянието по посока на набелязания обект - това е само грубо сравнение. Интересно как набелязания обект и маршрутът към него могат да ни отклонят от стъпките, с помощта на които ще го изминем. Виж, обратното е напълно възможно. Ако започнем да стъпваме без да имаме посока и маршрут, съвсем вероятно е да се завъртим в кръг и дори да тръгнем в обратната посока. Да, животът е Океанът, нашия личен живот е лодката, с която плаваме в океана, а кормчията е нашето умение всеки момент да осъзнаваме хармонията на Океана и своето място в Нея и не просто да се носим като празна черупка по вълните, а съзнателно да проплаваме маршрута, с който сме влезнали в този живот и в този свят.

За мен в момента целта се изразява много просто само с една дума - хармония. Средствата за осъзнаване и постигане са безкрайно много и различни - според всеки човек. Дори прескачането на овчарската тояга е прекрасно.