Донка

Каква е разликата между Божествена и човешка мисъл? Божествената мисъл от човешката се различава по своята интензивност, по своята широчина, дължина и дълбочина, както и по своето съдържание. За да направите точна разлика между тия два вида мисли, вие трябва да познавате Божествените мисли в онова чисто състояние, в каквото пристигат до човешката душа. Да възприемете една Божествена мисъл, това значи да се качите на най-високия планински връх и оттам да я възприемете. Ако в ума ви влезе една Божествена мисъл, през целия ви живот тя ще бъде светлина за душата ви. Мощно нещо е Божественото! Който живее с Божествени мисли, той всякога е силен. Изпадне ли под влиянието на човешките мисли, човек започва да губи силите си; той ще се демагнетизира, ще прекъсне връзката на Божествените мисли в себе си. Този човек е изложен вече на постоянни съмнения и колебания. Тази е причината за анормалностите в живота на съвременните хора. Всички противоречия, всякаква дисхармония между религиозните хора и общества също се дължат на прекъсване на Божествената мисъл. Като знаете това, трябва да бъдете внимателни по отношение на Божествените мисли, защото и без това те не стигат право до вас. Докато стигнат до вашия ум, те минават през умовете на ред същества от по-високи йерархии и най-после до вас достига едва един лъч от тия мисли. При това помнете, че Божествените мисли посещават човека, когато се намира при най-неблагоприятни условия на живота. Някой може да е цар, но случва, се през целия му живот не го посещава нито една Божествена мисъл. Друг може да е прост, беден, скромен човек, но Божествените мисли го посещават една след друга. Това зависи от душевното състояние на човека. Опити

източник За мен това е измерението на патриотизма.... Пред човещината на обикновения ни сънародник бледнеят всички гръмки патриотически лозунги и нека се изчервят онези, които го плюят "по принцип".

Всъщност ако авторът пише това, което "иска да каже", не се получава художествена литература, а публицистика. Второ - истинското художествено произведение се ражда за живот не когато излезе изпод перото на автора си, дори не когато се отпечата, а когато читателят го съпреживее. Всеки читател поотделно за себе си. Така че актуалният въпрос не е "какво е искал да каже авторът", а "какво усетих, осъзнах, научих.. докато четях това произведение". Най-важното предназначение на художествената литература е именно това - всеки читател да "мине" виртуално през някаква опитност и да извлече от нея своя личен опит и урок. Не е нужно да казвам, че всеки от нас извлича своите и те могат да са различни до диаметралност. Та ако ние филолозите учители можем да направим нещо за хората, то е да им събудим интереса към четенето и да ги научим как да четат така, че да извличат своите лични уроци. В светлината на написаното от мен по-горе, мисля за излишно да доказвам, че четенето е една от най- "активните" дейности.... Нали под активност не разбираме наивно само фитнес и постъпки някакви....

1. Шекспир не е за деца. Не е дори за юноши. Има доста пълнолетни, за които също не е подходящ... Никога няма да забравя моя преподавател по руска литература от 20 век. Четеше Горки - предстоеше да говори за Клим Самгин. В началото на лекцията застана пред аудиторията и ни огледа много сериозно. После ни предупреди, че това, което ще ни помоли, е много важно. Настъпи тишина (филолози!!). После тихо и бавно каза само едно изречение: - Обещайте ми, че няма да се опитвате да четете Клим Самгин преди да сте навършили 30 години. Последва изненадано мълчание. - Обещавам ви, да задавам въпроси само за историята на неговото създаване, за което ще ви говоря този час. Спази си обещанието. Аз също последвах съвета му. Когато станах на 30, спомних си и отворих книгата. Прочетох я на един дъх, имах чувството, че потъвах във времето, в душата му, плачех заедно с него, вълнувах се...аз, филологът... ние ставаме "дебелокожи" читатели с рентгенови очи.... Тогава разбрах и му бях благодарна, че ни предупреди. 2. За преводите на Валери Петров не съм съгласна. Но това си е мое, филологическо мнение. И на човек, минал през доста от въглените и прозренията на Шекспир. И още минавам през други... 3. В началото на кариерата си преподавах за малко литература - горен курс. В края на първия срок се стигна до конфликт с възрастна влиятелна колежка - моя бивша учителка. Докато работех с десетокласниците, прозрях, че не на литература трябва да ги уча, а как да четат с любов..... Само че децата се разприказваха и се похвалиха на съучениците си. Наложи се да давам "показания" как спазвам изискванията за преподаване. Втория срок излизах в майчинство, така че ме изтърпяха до началото на отпуската ми. после вече аз нямах желание да се връщам там. Реших, че ще пея песни с най-малките и ще ги уча на любов към езиците, знанието и книгите. Та в тази връзка - не да преподаваме произведния е нужно, а да учим децата си как да четат с любов....

Истината винаги е толкова изумително простичка! А обикновено пътищата до нея са толкова стръмни и дълги. И все пак на кого от нас не му се иска да го умее това. нима ще се намери човек да каже, че винаги, във всеки момент е съумявал да постъпи разумно така, че и той да е доволен и всички други... Аз поне винаги пост фактум съм намирала още един по-добър начин, по-добри думи, по-разумно решение... И все пак и едното старание да се приближим до това добро живеене, и то си струва и се възнаграждава.... с добро живеене.

Не бих допуснала най-близкият ми човек да живее с мен само защото е длъжен да се подчинява на закони, измислени от други хора с някакви човешки ценности и цели, които аз може би не споделям. Ако не е до мен по своя свободна воля и с любов, по-добре изобщо да не е до мен. Сърцето на жена, която живее с мъж, задължен да живее с нея от закон, прилича на затвор.

Темата е заключена по желание на автора.

Едно учителско мнение. Не е случайно, че имената на професиите ни толкова много си приличат... Учителят съвсем не учи вместо ученика, но той насочва по подходящите пътища, спестява излишно лутане, грешки, време, но не спестява съвсем всички грешки, опити и време. Основна роля на учителя - да мотивира ученика да работи върху своето развитие, да му даде сигурността, че пътят и усилията имат смисъл и че той не е първият и последният, минал покрай него на път към истинското себе си и към мечтите си... Учителят подкрепя и дава кураж, когато ученикът е на ръба да се откаже "никога няма да успея - не съм способен"...Учителят обича ученика заедно с неговите проблеми и неуспехи, но никога не се опитва да ги спести или прикрие или да му даде "отговорите на теста". Но му дава неограничен брой опити да скача летвата.... И сега най-важното: - учителят потупва по рамото и показва в какво точно е успял ученикът и колко път е изминал, какво е променил.... учителят показва на ученика истинските му сили и способности и вярва в тях и тогава, когато самият ученик не вярва. За мен ролята на лечителя е приблизително същата...

Точно това е. От майка и педагог да знаеш - децата не искат да им се угажда, а искат да имат щастливи майка и баща.

Благодаря ти за отговорите - бих искала да те наричам с името ти, но няма значение. Сега вече мога да си кажа мнението - то е мое лично и не го смятам за истината, приеми го като една гледна точка, моля. - Ти определено подценяваш себе си и сам си градиш някакъв образ на мъж, какъвто ти "трябва" да бъдеш. Всъщност си интелигентен и чувствителен, с добро сърце, искрен и трудолюбив, почтен и сериозен. Няма нужда да спазваш някакви принципи, да натикваш себе си в някакви рамки на "добър мъж, съпруг и баща". Ти си повече от тези рамки, просто е нужно да си дадеш правото да си себе си и да забравиш какъв трябва да си. Сигурна съм, че ти можеш и да се смееш, и да се шегуваш, сигурна съм, че можеш да галиш и целуваш, и дори съм сигурна, че ще ти е много хубаво от това. И на двамата ще ви е. И на децата ще е . Избухванията, за които говориш приличат на изпускането на парата от вентила на херметическата тенджера. Ти притискаш нежността в себе си, смятайки я за немъжествена и глупава, ненужна и неважна. Тя се трупа и се "сгъстява" и накрая излиза със свистене и пари, дори може да отнесе капака. Ако оставиш капака отворен, ще излиза пара, на която ще се греете и четиримата. Сигурна съм, че ме разбираш. - За вас двамата. Сигурна съм, че вие сте заедно по много, много сериозни причини. Вие сте учители един на друг, вие сте си помощници. Затова сте толкова различни на пръв поглед. Твоето момиче е до теб, за да ти помогне да освободиш вътрешното си напрежение и да свалиш оковите на твоите "така трябва". Ти си до нея, за да и помогнеш за нещо друго, важно за нея. Важното е сега ти да мислиш над това, в какво ти помага тя, а тя над това, в какво и помагаш ти. Не обратното! - всяко нещо, което те дразни у нея, всъщност е нещо, което си притиснал и забранил, отрекъл дълбоко вътре в себе си и имаш нужда да освободиш. Същото важи и за нея. Ако се разделите сега, ще изпуснете най-големия шанс за вътрешната си промяна и израстване. Те са по-важни от парите и ти вече започваш да го осъзнаваш. Ще ти сложа тук една мисъл, която много силно ме разтърси миналия ден: Слушайте го

Благодаря за отговорите! Вашата приятелка, човекът, на когото сте се доверили, очевидно също носи някакво недоволство и също има нужда да го изкаже и да потърси някакъв изход. Направила го е във форумите. Моят въпрос е: - Според вас, тя има ли основание да бъде недоволна от нещо, което е ценно за нея, но не е оценявано и разбирано от вас? Още един въпрос: - Смятате ли, че вашето момиче, майката на децата ви, прави нещо за вас? Вашата оценка на това, което прави тя?

Здравейте Преди да отговоря какво е моето лично мнение, бих искала да ви попитам никът, който сте избрал в този форум, отговаря ли наистина на вашия характер? Недоволен човек ли сте и ако да - от какво? Ако просто сте се пошегували, то какво сте имали предвид? Отговорът ми зависи от вашия

Наивно е да си мислим, че познаваме всички механизми на природата да предава информация. Наивно е да си мислим, че природата разчита само на тези гени, които ние можем да "видим". Наивно е да си мислим, че като сме разчели ДНК веригите (или така ни се струва), сме приключили с човека и неговата популация.... И дали сме сигурни кое наричаме с името дете? И какво означава "с деца" и"без деца"?

От миналия ден мисля над обективното и субективното на преценките, наблюдавам, опитвам и... ето един отговор. Както е речено - почуакй и ще ти се отвори, поискай и ще ти се даде.: Когато прочетох това, като на филм мина всичко, което съм преживяла и осмислила и променила в себе си, и всичко, което после постепенно се промени без да полагам усилия за това.... И е вярно всичко написано - наистина докато ограничава човек Бог в себе си вътре, светът отвън го стиска до задушаване. Оставим ли с вяра Бог да решава, всичко е за наше добро, наистина е за наше добро...

Като майка, която е работила с малки деца, но и е била в отпуск по майчинство, бих застанала зад доста от предложенията. Първо, за самата майка не е добре да потъва изцяло в грижите за децата, колкото и благородно да звучи това. Не е добре и за децата. След около година и половина най-много жената започва да изпада в "странни" състояния, граничещи с депресии и неврози и това се отразява и на децата. За самите деца също не е добре да потъват в присъствието и грижите само на една майка, която няма друг живот освен да се грижи за тях. Още втората половина на първата година детето трябва да контактува пълноценно с други хора, първо близки, после все по-далечни. Не искам да се отклонявам от тази тема - оптималният вариант е обществото да осигурява нещо като "полу-майчинство" - т.е. майките (и бременните в напреднала бременност в това число) да работят на частични щатове (почасови - например) и да заемат длъжности, които не пречат на майчинството им. В същото време - да - нека се дотират детските стоки и да бъдат безплатни (дотирани) детските услуги. Хубаво ще бъде да се развият детски занимални, но не комбинати като пчелни кошери, а домове, в които майките да могат да оставят децата си част от деня. Сега като жена в пред-бабинска възраст много бих искала на бабите (и дядовците), които все по-дълго ще работят, да се отвори някаква възможност да заместват временно родителите и това да става по законен начин и да се отразява в техния стаж.

Наистина "нарицателно" за обективна оценка, но не и самата оценка. Общо-приетите закони също са приети от определени хора и то влиятелни в своето общество, които са наложили своите ценности в определен момент по определен начин. Благодаря на Ина за включването! Бих искала да се обърна към теб като към уважаван от мен авторитет в своята област. Доколко смяташ за обективна преценката за ценността една картина (и въобще произведение на изкуството)? Защо в определен период обществото отхвърля едно произведение като без-стойностно, но само десетилетие по-късно е в състояние да го оцени на милиони и да го превъзнася, дори да го превърне в пример за подражание? И обратно - "класика" на времето си да потъне в праха на забравата и да предизвиква само снизходителност, като единствената му ценност е принадлежността към съответната епоха (т.е. историческа, но не художествена)? Кое, според теб може да се смята за обективно в изкуството?

Съгласна! Бих добавила, обективното е да осъзнава човек, че неговото човешко съзнание е субективно по природа и да го приема като нормално. В момента, в който приема, че моите разбирания и преценки в момента и въобще са си мои субективни и всеки друг човек си има също такива субективни преценки, които могат да се отличават диаметрално от моите, но за него да са истинни точно толкова, колкото моите за мен, аз се приближавам до обективното. Обективното съдържа в себе си субективното и субективното е един от образите на обективното.

Аз самата никога не съм играла роли, но мои приятелки пред мен са го правили. В единия случай искаше да "хване" своя познат от нета в лицемерно отношение към нея и да провери дали ще се държи с друга жена по същия начин както с нея и кое е истинското му лице. Беше ми смешно, защото тя самата правеше това, в което подозираше него. В друг случай жената не искаше да я "познаят" нейните реални познати по стила и на говорене и отношения, за да не се коментират нет - връзките и в приятелската и семейната и среда. Останах тогава с впечатление, че доста хора носят в себе си нещо неизявено, което напира и си иска своето. Имиджа, който са си създали, обаче, средата, която смятат за своя и ценят, по някакъв начин не им позволява да проявят тези качества или да направят това, което им се иска. И започва "целият свят е сцена и всички мъже и жени - просто актьори". В по-горния случай е възможно жената наистина да е стеснителна и скромна и външно свръхпочтена, но дълбоко вътре в себе си да и се иска да бъде секси-парчето, за което се представя. Възможно е и обратното... В известен смисъл мрежите ни дават възможност да си изиграем на полу-реалност това, което ни се иска, но нямаме реална възможност по някаква причина. Въпросът с доверието вече е съвсем друг.

В случая с пушачите - този, който прилага насилие над другите, е точно пушачът. Този, който го възпрепятства, си иска правото на чист въздух. Той помага на пушача да преодолее слабостта и зависимостта си.

Защото семейството в някои случаи се свежда до домашната трапеза - това, че понякога отиваме да ядем в ресторанти, не означава, че трябва да се откажем от похапването по халат и пантофи, нали.... И отново, според мен, проблемът се свежда до How can we be lovers if we can't be friends текст

Днес някак без да усетя, от пръстите ми се изплъзна фразата: Обективни преценки не съществуват Съответно веднага се намери човек, който смята, че съществуват. Според вас съществуват ли? Ако да - какво отличава субективната от обективната преценка? Ако не съществуват - защо човекът е склонен да мисли, че нечия (обикновено неговата лична или на някой авторитет) преценка е максимално близо до обективното? Всъщност не бих искала да ограничавам темата за субективното и обективното само до преценките - днес те ми бяха само поводът да се вгледам в един вечен колкото човешкото съзнание проблем...

Моля, коментирайте темата по същество, без да включвате лични забележки към останалите участници. Последните ще бъдат модерирани.

Всъщност хората са същите и децата се развиват по същите принципи като по времето на богомилите. Всеки (действащ) педагог отлично знае, че часовете преди обяд са най-подходящото време за интелектуални занимания и за дейности, които изискват по-добро по-продължително съсредоточаване върху абстрактни обекти и задачи. Второ - пак от практиката - най-добрият начин за социализация е "училището - живот", т.е. децата да "живеят" живота на своята среда под формата на ролеви игри и с усещането, че са равноправни на възрастните. Старото не винаги остаряло - въпрос на прилагане на старите добри принципи, доказали се през вековете, в новите обстоятелства на цивилизацията...

Аз се самоосигурявам приблизотелно на същата сума, както писалия по-горе. Не съм крайна, защото моите родители са пенсионери и част от техните пари идват от мен и такива като мен, но определено с моите осигуровки няма как да покрия техните пенсии. Здравните също - давам ги с чиста съвест и ползвам само част от тях, защото знам, че има хора, които имат нужда от повече. За старините трябва да помисля, но без да разчитам на тези осигуровки... май е време. За семействата, които се издържат само от детските и раждат деца, за да получават пари от държавата - в същото време увеличават броя на неграмотните, и на тези, за които държавата само дава, но нищо не получава, освен проблеми- това е много много сериозно. Според мен трябва да се въведе някаква социална дисциплина на раждаемостта, но много разумно и с любов. Не можем да се правим на глупаци вечно. А и това, което позволяваме да се върши с нашите средства и на наш гръб, всъщност не правим на тези хора добро, а точно обратното, натикваме ги още по-дълбоко в калта.

А според моите опитности обмяната в нета е не по-малко силна (ако не и повече), от преките контакти. Не съм специалист, но синът ми, който е, ми е споменавал, че "усеща характера и настроението" на компютрите. За нета - какво да говорим, свързани сме в един "облак". А интересувала ли се, какво изпитва този човек след контакт с теб? Контактът ви повече интелектуален или емоционален ли е? Кой инициира този контакт - т.е. кой кого търси? Има ли някаква сянка на задължение да отговориш или някакво неудобство, угризение, ако откажеш дори и непряко да поддържаш този контакт? Зависима ли си по някакъв начин от него? Появяват ли се симптомите, ако само мислиш за човека, но си вън от нета и не комуникираш с него? По какъв повод започваш да мислиш за човек, който не е с теб и не общува с теб в момента по никакъв начин? Доста лични въпроси зададох, но те са по-скоро за теб самата - така че можеш да не ми отговаряш тук, а само на себе си...