Донка

Честита Новата 2011г.! Какво е характерно за числото 2011г според нумерологията? Доколко характерът на годината се определя от общата сума и доколко от последното число - 11. Има ли значение и това, че годината завършва на 1? А всяка отделна цифра и комбинацията им? Как се определя индивидуалния характер на годината за всеки човек - според неговата рождена дата? Има ли значение и името? Благодаря ви предварително!

Честита Новата 2011 година, приятели! (леко в аванс) Като един истински начинаещ в астрологията, се обръщам с молба към всички, които се занимават и отскоро, като мен, и отдавна и сериозно, да помогнат за съставянето на една астропрогноза за 2011 г. Молбата ми е не просто да давате прогнозите си, но и да обясните като на начинаещи какво точно ви дава основание за тези прогнози. Кави са показателите в хороскопа, които дават най-съществената информация за настъпващата година? И още един въпрос, има ли връзка между прогнозите за настъпващата година в различните зодиакални системи - например между тази, която ползваме ние и китайската?

Ами ей така - правиш го, защото ти е хубаво. Само тогава е добро. Ти защо учиш - защото го изисква някой или нещо от теб, защото го изискваш ти от себе си, или защото харесваш и ти е интересно това, което учиш , и искаш да се занимаваш с това?

Хората нямат право да изискват от никого нищо. Дори от себе си.

Вярно че темата не е във философия, но все пак сигурни ли сте, че имаме обективна дефиниция на понятията "бързо" и "израстване"? Да не споменаваме "духовно"..... Според моя опит и трите са изцяло субективни и отгоре на всичко зависят от конвенциите на епохата.

Моите наблюдения сочат, че има читатели, които няма да си купят книгата по важни за тях причини - далече са, нямат достъп до книжарница или издателството, нямат място да ги съхраняват и още куп. Те имат шанс да прочетат само в нета. Има друга категория - като надето - които първо четат в нета, после купуват книгите. Аз също съм от тях по стечение на обстоятелствата. Един от аргументите освен достъпа до хартиентите носители, е че когато е видял книгата в нета, човек я купува със сигурността, че се сдобива с нещо много ценно. Към тази категория спадаме и тези, които се уморяваме да четем от екрана и ни пречи това, че нямаме възможност да разгърнем и да видим няколко неща едновременно. А и сме зависими от куп неща. хартията дава свобода на читателя. Излишно е да доказвам, че принтиранот или ксерокопирано копие на книгата излиза по-скъпо и е далеч по-неудобно. То се прави само в случай, че няма как да се купи книгата. Тук не искам да споменавам имена, но има издатели, които нямат вече книгите в наличност, за да ги изпратят на читателите си, но упорито вдигат скандали и по всякакъв начин спират публикуването в нета с обяснението, че имали намерение да я издават отново.....

Това означава ли, че можем да се научим (сами) на нещо добро само като наблюдаваме щастливите мирни и свободни хора?

Здравей Ванка! Добре дошъл! Може би за да получиш това, което ти е нужно, ще се наложи да го формулираш по малко по-различен начин: Например - да намеря доброто вътре в себе си.

Не толкова паневритмията, колкото индивидите, които я изпълняват. Аз също съм забелязвал такива, които определено имат вид на хора с психически отклонения, но както някой писа, те играят по съвсем други причини. Ако това им помага да излекуват душите си, нека играят. Е то по тази логика аз съм виждала в средите на икономисти, банкери, бизнесмени, политици (особено често) далеч по-голям процент от хора, които очевидно имат проблеми. Това, че човекът носи костюм за четирицифрено число и вратовръзка, движи се в подбрана среда и е заобиколен от гардове, това да не би да го прави нормален? По-скоро обратното. Ако в кръга ни влезе човек, който има проблем, значи той има нужда от кръга. Кой, ако не един кръг от хора, танцуващи паневритмия би могъл да му помогне по най-добрия начин?

А, това с паневритмията и Карлуково сме го преживяли всички, които танцуваме. особено в родните си градове и редовно. Имаше момент, в който загрижено ме питаха не се ли тревожа какво ще си помислят хората за мен, за нас. Отговарям неизменно, че за мен психично отклонение е рано сутрин да седи човек в кухнята с цигара в устата сред облак от дим и пепелник пълен с угарки, да сърба кафе или нещо за махмурлука, да чете клюкарските колони и да псува докато слуша новините по ТВ. Да танцува сред цветята и птичките - това е нормалното поведение за един човек. Апропо - нас ни виждат сутрин десетки да не кажа стотици хора, които сутрин излизат на разходка по алеята в Кенана. Само един гласно се подиграва. Но този човек е известен отдавна на целия ни малък град с психичните си отклонения . Много спират и ни се радват. Други не коментират, просто вдигат рамене и отминават.

Пламъче! Обаче отначало и аз съм си задавала такива въпроси. После, когато влезнах по-навътре в тези среди, разбрах каква е истината. Духовно търсещите хора са толерантни . Те приемат присъствието на хора с психични проблеми и се отнасят с тях безусловно. Отстрани на наблюдателите изглежда, че това е една група. Всъщност хората с психични проблеми нямат духовни търсения. Лазарев, според мен, доста точно определя причината за тези проблеми. И тя е диаметрално противоположна на духовно търсене. В един момент започнах да разлиавам ясно хората с психични проблеми сред духовните среди - това са тези, които най-силно желаят да им се признае, че имат духовни търсения. Истинските ученици са незабележими и тихи. Няма ученик, който да каже - аз съм духовно търсещ. Каже ли, той вече не е това.

м. януари 2011 година: 02.01.2011г. - 128.Дойди след мен Розалина 09.01.2011г. - 129.В правда, истина и святост - Ани 16.01.2011г. - 130.Поздравът на Любовта-Слънчева 23.01.2011г. - 131.Братя и сестри на Христа Розалина 30.01.2011г. - 132.Тогаз те ще просветнат - Слънчева Молим, желаещите да подготвят някоя от беседите, да пишат на модераторите на форума!

И аз благодаря за темата! Позволих си да сложа в цитата номера на въпросите, на които мисля да си дам личното мнение. 1. За другите нищо не мога да кажа - мога да говоря само за своя личен опит. Не съм прилагала и още не прилагам методи, които съм чела и върху които съм мислила, защото усещам, че още или не съм готова за прилагането им, или не им е дощло подходящото време и място. Имаше моменти, в които критикувах себе си за мързел, несериозност и лекомислие - после, обаче, в една книга за прилагането на цветотерапията на д-р Бах прочетох, че е много важно да не се насилва човек, а да остави своята вътрешна същност да определи какво точно и колко и докога му е необходимо. И там пишеше, че ако капките не са необходими на човека в момента, той обикновено ги загубва, забравя ги в някакъв шкаф или просто пропуска с дни да ги приема, или ако насили себе си, без да иска изпуска шишенцето и го счупва. Тогава прозрях, че същото важи и за молитвите, и за песните и за всички езотерични методи и практики. Това, че сме чели за тях и ги познаваме като информация още не значи, че сме длъжни да прилагаме веднага. Може би те са ни в запас или ще станат нужни на наш близък или просто случаен познат, с когото пак така случайно ще споделим знанието си в точния за него момент (защото той пък няма да има достъп до книгите, които сме чели ние) и така... 2.Ами ставането и посрещането на слънцето никак не бих го окачествила като елементарно, нито която и да било езотерична практика - те само изглеждат така. Нещо повече - колкото по-проста изглежда практиката, толкова по-дълбок заряд има тя и толкова по-силно въздейства. Ето тук има един пример: Вдъхновение Докато подготвях публикацията, дни наред учех и прилагах това упражнение - бяха ми нужни няколко дни само докато свикна с него и се "потопя" в него без да следя изпълнението си. Когато това стана, приливът на енергия беше много силен - на моменти усещах, че трудно го контролирах. Успях да се науча, после ме звъртяха най-различни други неща и забравих за него. Докато един ден се случи това, което е написано в края на упражнението - наистина имах затруднение и сякаш думите и движенията сами изплуваха.... 3. Съзнателно и по план не прилагам нищо. Изключвам паневритмията - тя няма как освен в група да се прилага - така че си давам тези часове за курса и за танцуването лятото - това си е моят личен момент на щастие и докосване до себе си. Напоследък участвам и в курс по пеене - но там не го смятам за практикуване и прилагане - там се учим да го правим. Сутрин докато вървя към школата си някак сама си върви и Добрата молитва и след нея песен - различни в различните дни, но никога не ги избирам - те сами си идват. Изпитвала съм потребност от Завета на цветните лъчи - прилагала съм го, но съм забелязала, че обикновено е в моменти, в които ми е трудно да хармонизирам себе си. Кое е важно за мен - езотеричните практики и методи могат и е нужно да се учат - непрекъснато. Прилагането - то само си става, ако не насилваме себе си. Последното имам усещането, че е по-скоро някакво оправдание или издигане в своите очи или в очите на някой друг. Бих искала да добавя сърдечно "Добре дошъл" на Академик - пропуснала съм появяването лятото - едва сега прочетох мненията ви! Един въпрос: Вие практикувате ли паневритмия? За Божидар - също един въпрос: Това, което споделих - че прилагам научени от мен практики и методи само тогава, когато вътрешното ми аз ме "позове" - това може ли да се окачестви като осъзнати действия?

Честито Рождество Христово! Любов, Светлина, Мир и Радост за целия свят!

Честит Рожден Ден, Аничка! Светлина и радост да ти носи всеки ден и щастие с твоите най-близки и най-скъпи хора! Благодаря на Небето, че ни събра тук!

А тя изкуствената любезност и уравновесеност винаги се усеща - като затишие пред буря е и някак започва да ми става задушно.... Естествената любезност и спокойствие са усещане за радост и увереност. И не винаги са точно любезност - по-скоро добродушие, което изглежда като наивност, но всъщност не е. Изкуствената любезност някак изисква същото в замяна. А с добродушието можеш да си кажеш каквото ти е на душата без да мислиш за последствията.

Бащата съм го виждал само веднъж. Единственото което съм запомнил от него е, че прояви честност в една ситуация и не подкрепи опитите за измама на сина си : понеже аз и синчето му играехме шах ( аз победих ),синът му се опита да ме излъже правейки несъществуващ ход "триходка" с царицата, аз естествено изявих несъгласие с този ход, той попита баща си нещо от рода на "татко, кажи че съществува ход "триходка" ", при което баща му отрече. Мое постижение е, че в един от случаите, в които това момче търсеше физически сблъсък с мен, аз успях да го поваля на земята по корем и да му извия ръцете зад гърба. Подържах го малко така, след това станах и го пуснах. Той почти веднага се изправи и за награда замахна да ме ритне, но за щастие не уцели. Като се връщам назад във времето, леко съжалявам че не съм бил по - твърд и не съм му праснал не съм му праснал няколко туката по дебелата камба, въпреки че е можело да ме набие, защото е издръжлив като биче. Предпочитам да отговоря на въпроса в тази тема Никак не е лесен този проблем, макар и съвсем естествено възникващ. Никой не е виновен. Става дума дори за индивидуална химия на тялото и особено мозъка. Това последното ще го оставя на лекарите. От гледна точка на педагогическата психология подобно поведение е симптом за затруднения в процеса на промяна на референтната група на детето - т.е. преминаването от авторитета на семейството към авторитета на връстниците. Без тази смяна е невъзможно съзряването на личността и свързаната с него социализация на индивида. Семейството като авторитет за детото до 7 годишна възраст е нещо като здравите стени и мускули, които пазят укрепващия физически човек от големия свят. За малкия човек той наистина е заплаха на всяка крачка. Ръката на мама, присъствието на бащината сила са основните фактори за спокойната работа на психиката на детето в този период. Обаче той свършва - и детето започва да се разкъсва между властния вътрешен порив да бъде себе си, самостоятелен и да опознава света си - и между старите си стереотипи. То търси в новия си статус нещо подобно на старата сигурност - сигурността, идваща от големината и силата. Едни деца отиват към поведението, описано от Христо. други, обратно - свиват се в себе си. Има и трета категория - някак естествено готови и лесно преминаващи промяната. Причините са колкото и децата. Всяко си е индивидуално.Ролята и помощта на родителите, и на педагозите в този период е много, много важна Това беше само обяснението. Ако ви интересува повече за различни подходи при проблемни ситуации с този тип поведение, мога да споделя опит.

Пламъче! разбирм те прекрасно. Дълъг период от живота си бях жертва на нападателния стил. Още анализирам причините. Сравнявам себе си - с какво тогава съм предизвиквала нападенията, а сега не? Или може би тогава съм стояла твърде близо до хора с такъв сти - т.е. между шамарите? Но от друга страна има хора, които дори пред мен проявяват нападателен стил към други, а към мен - не се опитват. Давам си обяснение с това, че освен хумор и спокойствие нищо друго няма да получат в отговор - и те го знаят, опитвали са ги. И все пак много е красиво и щастливо да се живее заедно с хора, които не се чувстват застрашени и се радват, не нападат.

А напоследък забелязвам, че колкото повече е външната увереност, толкова повече тя компенсира вътрешния недостиг. Истинската увереност е тиха. И още увереността не вижда врагове и заплахи, а само приятели и ползи...

Много хубава тема! Точно за празниците! Изживяването е невероятно, но понякога следва разочарование. Обаче, ако се пазим от разочарованието, няма да преживеем ентусиазма и въодушевлението! Има ли някакъв среден път? Да различавам еуфорията от ентусиазма - чудесно предложение! Обаче при мен някак се получава пост-фактум. Може ли да се различи в самото начало?

Благодаря за темата! Намерих я точно, когато в мен поникваше чувството за отговорност, че не съм си изпълнила контролираща функция на едно скъпо и важно за мен място. Ако ситуацията ми е попречила обективно да контролирам и променям нщо, значи то е трябвало да се случи и мен затова ме е нямало там - за да не го променя. Всеки от нас - и присъстващите, и отсъстващите е имал нужда от това. Наскоро четох спомени за Учителя. Той е държал да не оставаме безучастни, ако можем да предотвратим, но е смятал за нормално да останем само наблюдатели, ако сме се оказали по силата на обстоятелствата достатъчно далече... във всяко отношение. Ако котката пред очите ни се кани да скочи върху врабчето, значи сме там, за да я прогоним и предупредим врабчето. Но ако сме толкова далеч, че нито врабчето, нито котката ни забелязват... значи това е изпитание за врабчето или просто време за храна на котката като естествено поддържане на популацията на врабчетата.

Напоследък се замислям дали е възможно аз самата да чуя и разбера нещо, ако и докато искам с всички сили да убедя другите да чуят и разберат мен? Или нашата система работи само в еднопосочен режим?

Когато усетя у себе си вътре някакво възмущение, някакъв импулс да "поправя" нещо, в ума ми започва да тече като онези движещи се новини мисълта на Учителя, че това, което ни се струва лошо и неправилно, всъщност е неразбраното от нас Добро - все още. Ако вместо да се борим с него (с доброто си всъщност), инвестираме времето и силите си да го разберем, прозрем доброто зад зеления стипчив плод, ние ще го превърнем само в незавършената картина. И тогава ще видим четката в ръката си, с която да го довършим. Има ли в живота ви примери, които доказват това? Какви са вашите техники да прозрете доброто зад горчивата му черупка?