Донка

:thumbsup: Азбуки! за съвсем актуалната тема! И аз много съм мислила над това, наблюдавала съм хора, занимаващи се с духовни практики, както и себе си... Чувала съм упреци, че съм прекалено приземена и искам да постигна с ума и логиката си неща, които трябва да се приемат като верни без да се поставят на обмисляне. И присмех е летял, че си въобразявам да прилагам в живота си - ежедневния - постигнатото в духовния ми свят. Че за мен най-истинската духовна практика е поведението ни в света, в който живеем, не в откъсването от него.... Сега чета внимателно беседа след беседа и все повече се убеждавам,че и Учителят ни е оставил същите съвети. Мислете за светлината И това е само в една беседа... И на мен ще ми е много радостно да чуя повече и най-различни мнения по тази интересна тема.

Мислете за светлината Как разбирате вие това - Бог е в главата ни, Той е виделината, умението ни да разсъждаваме?

Мислете за светлината Много точно средство да разберем нашата воля ли искаме да стане или Божията - болест, негативна емоция, неблагоприятна ситуация - трънчетата, които ни предупреждават, но и ни оставят свободна волята сами да спрем, да помислим как и в какво искаме да стане нашата, а не Божията воля - и да разберем коя е Божията, коя нашата.

Има и още едно по-просто решение. Да не използва секса като средство да задържи до себе си човека, когото харесва, а да остави интуицията и да и покаже кога и с кого ще направи стъпката съвсем спокойно, осъзнато и с любов без очаквания, страхове, зависимости.

А, ето това е интересен обрат - когато търпим със стиснати зъби, това търпение ли е? И аз търпях дълги години така. После Бог направи така,че вече не можех - рискувах децата си. Много мислих и още мисля дали онова е било търпение или страх от промяна, или инат да дочакам да стане на моето? :thumbsup2:

Велизар 1 клас влиза в дирекцията и мълчи. Директорът: Защо си дошъл, момченце? Велизар: Прати ме госпожата. Директора: Защо? Велизар: Да видите какво ще ме правите. Директора:??? И какво се е случило? В.: Изцапах си якето с дъвка. Д.: А къде беше тази дъвка? В: На пода е паднала. Д.:А какво правеше якето ти на пода? В: Не, то не беше на пода, беше си на мене облечено. Д: Ами тогава ти как се оказа там? В: Ами паднах. Д: Подхлъзна ли се, как? В: Не Миро ме бутна, даже ме търколи на пода. Д: Защо? В: Амииии... сби се с мене, защото му изсипах чантата. Голям смях падна, а той се разсърди. Д: Ясно, И сега какво да те правим? В: (мисли) Ами и аз вече не се сещам какво, и госпожата вече не знае. Затова ме прати при вас - вие да видите какво.

:thumbsup: Максим! Оше едно мото на любовта, което ме излекува и направи живота ми щастлив: "Да обичаш един човек означава да го разбираш, да те е грижа за него и да го оставяш свободен". Да разбираш и да те е грижа, обаче, никак не означава да изпълняваш желанията на някого, защото той ще страда, ако не го направиш. Това вече не е обич, а зависимост.

И аз ти благодаря, Мария за хубавата тема. Отдавна си мислехме тук с няколко приятели,ч е ние нужна такава - неангажираща с определен проблем, но да даде възможност на всеки да сподели размислите си, предизвикани от думи на Учителя, които са му направили впечатление, развълнували са го или са оказали влияние на живота му. Молбата ми към всички, които ще публикуват в тази тема е да посочват източника - беседа, книга... издателството и годината на издаване , или да оставят линк, ако текстът е качен в нета. И като начало: Възлюбете Господа Ние хората смятаме,че нашето предимство над останалите разумни същества на земята е, че можем да променяме природната ни среда. Когато бях ученичка дори това се твърдеше с гордост. Сега малко сме я посвили пред заплахата от климатични катастрофи. Замислих се и какво означава,че светът вече е уреден за нас - не само физическият сигурно. Това означава ли,ч е ако ние усещаме дискомфорт в света си причината не е в неблагоприятните му условия, а в нашето невежество да видим и оползотворим това, което ни е дадено? И още ми мина през ум, че светът, който е уреден без нашето преднамерено участие може би ни показва как можем да уредим нашия по негово подобие хармоничен.

Ако условието на момчето да бъде приятел на момичето е те давамата да правят секс, то преди всичко това не е обич... друго е. :thumbsup: Това не е условие - това е искреност. А според мен това е осъзната свобода от условията, поставени от човека, който не ни е безразличен. Ето това вече е зависимост на отношенията от желанието те да се развият по точно определен начин без да се уважава позицията на другия човек. Мило момиче, мисля че постъпваш разумно - при това запазваш приятелските си чувства към него и го разбираш. :thumbsup: Сексът няма да се получи истински, няма да бъде с любов, ако само единият е готов за него.

Един анекдот има из американския живот. Един богат американец, много богат бил, но скъперник, нищо никому не давал и само веднъж, минал един работник, че му дал един морков, откъснало му се от сърцето. Отива в небето, изпъждат го оттам и казват: „Не можеш да дойдеш тука, понеже никаква добрина не си направил.“ Той дал заявления на Господа. Казва: „Не знаех, аз мислех, много добрини съм направил.“ Господ казва: „Разгледайте книгата на живота му.“ И като разгледали, намерили, че дал един морков. Казват: „Дайте му моркова, да се хване за него и като се хване, да го издърпате нагоре.“ Като се хванал той за моркова, за него се нахванали още много други и като се обърнал, казва им: „Морковът е мой. Какво правите на този морков?“ И като казал това, паднал долу. Сега по някой път и вие се спирате да кажете: „Едно време аз това направих.“ Това е вашият морков. Един морков го носите, но щом кажете, че е ваш морковът, той ще се скъса. Възлюбете Господа

Много съм била изкушена да помагам на другите и много съм страдала в резултат на това. Докато разбера, че страданията и болката ми не са предизвикани от нежеланието на близките на сърцето ми хора да приемат помощта ми. Причината за страданията ми бе самото мое намерение и опити да помагам на другия, оценяйки живота му като недобър, неправилен, оскъден и т.п. Сигурно защото съм си мислела, че светът е създаден по моите мерки. Коя съм аз да помагам на друг човек? Ако само си помисля че съм го направила или правя или ще направя - вече съм "паднала от моркова". Аз дори на себе си не знам как да помагам съзнателно - слушам какво ще ми подскаже ситуацията. Слушам усещането си за спокойствие и любов. Понякога това означава да се дръпна и да не се намесвам.... Може би това е ключът - защо не вършим Божията воля както трябва? Искаме да покажем как обичаме другите, искаме да покажем как те се ползват от нашата любов, искаме нашата истина да ръководи другите, нашето знание да ползва другите. На пръв поглед звучи благородно, погледнато от друга страна звучи гордо и суетно - "Това е моят морков!"

Възлюбете Господа Поддържането на нашата вътрешна хармония и състояние на безусловна любов и радост може би е най-добрият начин другите да се ползват от тях - свободни да го правят така, както е най-добре за тях по техните мерки.

:thumbsup2: Благодаря за цитата! И аз! Много уважавам Дийпак Чопра. На места поразително прилича на Учителя, а като цяло развива същите идеи в съвременен план. Освен посочената от мечолари книга много полезна ми беше и "Седемте духовни закони на успеха". Според мен всичко зависи от смисъла на понятията издигнат и принизен. Да разбираме и приемаме независещото от нас, да даваме свобода на себе си и на всичко около нас това определено означава да укротим претенциите на егото за власт - т.е. да го принизим под ситуацията. Но нима укротяването му е наистина неговото принизяване? За мен това е по-скоро издигането му над старата му позиция, с която то е влезнало в ситуацията. Смирението може да изглежда свиване на егото в определени граници на действие, но всъщност точно това свиване осигурява разширяването на съзнанието. Смирението може да изглежда възпиране на егото от реализиране на плановете и желанията му, но точно това възпиране осигурява неговото развитие....

За да постигнем света без страдания - света на Любовта, задължително е да минем през страданието на промяната си - доброволната - през периодичното си "сваляне на кожата", защото ни е отесняла и овехтяла и защото под нея вече има нова. Трудно е да се простим със старата, гърчим се, измъквайки се бавно от нея, боли ни, изпитваме опасения дали новата е достатъчно добра, за да ни осигури.... Добър урок ни дават змиите...

:thumbsup: Станимир! А за Майка Тереза и аз много съм мислила и според мен не е случаен фактът,че тя е избрала монашеско расо - така е посветила живота си на Бог, а Бог е определил като благоволение към нея да помага на страдащите. Защото само Бог знае как да помага на всеки поотделно. Човек помага на друг човек само когато със своята свободна воля следва Божията воля.

Азбуки! :thumbsup: Благодаря и на Борислав(ил). След като прочетох неговия пост осъзнах какво се случи с мен на два пъти напоследък. Първият път изпитанието беше по-лесно - обвиниха ме (приятели) в нещо, за което бяха сигурни, че съм направила, но всъщност аз самата разбрах за това какво се беше случило, едва когато ми го приписаха на мен. Посягах няколко пъти към оправданието, но ми ставаше смешно и интересно поведението на обвинителите ми - предпочетох да наблюдавам внимателно развитието на обвиненията. Беше доста отрезвяваща и поучителна опитност. Сега всеки път когато ми се прииска да направя предположение за друг човек дори с колебания, си спомням за този случай.... В моята професия това е много изкусително за мен и опасно за децата. Следващият път бях подготвена вече и затова урокът беше доста по-труден. ... Признавам си, отново посегнах на два пъти към оправданието, но отново спрях навреме - избрах друг път. Оставих фактите да говорят на хората и всеки сам за себе си свободно да си съставя мнение, без да се интересувам какво е то и дали ме осъждат или оправдават за решението ми. Едва тогава усетих, че и в мен се е стопило осъждането към обвинителите ми - вече ги разбирах, не исках да им променям мнението в моя полза. Нямах нужда от това. Стопи се и съмнението дали съм постъпила правилно - нямах вече нужда да се оправдавам и пред себе си. Бях направила всичко и само това, на което бях способна в онзи момент и бях го направила с любов.

А мен не ме тревожат вече - тревожеха ме докато исках да съм между тях и да съм победилият сред тях. Сега ми са интересни - като че ли наблюдавам старото си его отстрани - осъзнавам какво съм преодоляла и че ми е нужна профилактика срещу това - редовна. Как да я правя - слушам Бог - като ме срещне със знаещ и побеждаващ, вече знам,че това ми е огледалото - имам нещо да почистя в себе си - какво точно? Наблюдавам внимателно отражението си и така разбирам. С ръка на сърцето - не минават и 2-3 дни между 2 поредни срещи с огледалния ми образ. Никак не е лесно, но е интересно - какво ли ще зърна следващия път? :thumbsup: Именно - не да изтрие личността си като враг, не да я презира като необходимото зло, а да излезе от влиянието и, да я използва като администратор, не да я коронова за господар.

Благодар на Орлин! Ето затова ме повлече да я събудя тази тема - разминаването в нашите разбирания за това понятие. Честно преди месец може би и аз бих реагирала като Орлин. Но след като прочетох в онази беседа как разбира Учителя "този свят" и "онзи свят", започнах да преосмислям позицията си. И не защото Учителят е авторитет за мен, а защото тълкуването му ми прозвуча много логично и приложимо в ежедневието. Постепенно парченцата от пъзела, които дотогава ми зглеждаха глупави и неясни започнаха да се подреждат в хармонична картина. Докато за нас "онзи свят" е животът след нашата физическа смърт, ние само можем да се съмняваме в него и да гледаме с ирония на вярващите в него или да изберем позицията на презрение към този свят и величаене на онзи. Второто закономерно ни довежда до опити поне временно да се откъснем от този и да вкусим от онзи - т.е. да притъпим сетивата си някак и да повярваме, че това състояние на опиянение ни "открехва" за нирваната на онзи свят. Лично аз предпочитах първото, макар и да усещах,че пропускам нещо важно. Много се радвам,че този разговор и прочетеното от Учителя ми помогна да започна да отварям очите си за него. "Така трябва да бъде издигнат Син Человечески!"

Интересни размисли, приятели! Благодаря! За училището-мъчилище си имам изпитано през годините решение. Първо си зададох въпроса защо моите ученици виждат в учението мъчение: - защото го приемат като необходимото зло, което ще има даде някакъв "ключ" към вратата на живота. Тогава организирах часовете си така,че те да живеят в тях, а не да се готвят за някакъв бъдещ живот. Учителят също е давал на много места този съвет на колегите педагози.( "Учителят за образованието" - Боян Боев) Значи ако ние приемем този свят като училище, от което един ден ще се дипломираме и от нас се иска да изтраем геройски до заветния ден, той ще бъде за нас мъчилище. Ако го приемем като "Човек се учи докато е жив" (колко мъдро - значи човек е жив докато се учи, откаже ли се или сметне,че е завършил - това е равносилно на смърт), значи приемаме ученето като задължителното условие да сме живи, т.е. то е в основата на самия живот. Нещо повече, то осигурява връзката на този с онзи свят. Значи човек повишава вибрационните си честоти до честотите на "онзи свят" ДОКАТО и ако учи, а не след като "вземе дипломата". Въобрази ли си, че се е изучил, се самоограничава и умира. Погледнато така учебният процес вече носи Другата причина за мъчението в училище е изопачаването на учебните мотиви - децата много често учат, за да заслужат или запазят любовта, признанието, уважението на авторитетите си - т.е. принудени са да се мъчат, за да си купят добри оценки, а те на свой ред да им осигурят любов. Ако ние приемаме учението като постигане на успехи срещу които ще получим Благоволението и Божията любов, този свят-училище ще е за нас мъчилище. Ако си спомним само,че Божията Любов си я имаме безусловно и винаги и няма нужда и смисъл да я заслужаваме с нещо, то няма да има смисъл да се мъчим. Тогава ще учим не за успехи и похвали, а от естествения си, заложен в човешката ни природа познавателен "нагон" - така както учи детето преди да го произведт в "ученик'. Може би затова Христос казва,"Ако не станете като децата няма да влезете в царството небесно".

Точно същото си помислих и аз първия път, когато прочетох в книгите на Лазарев, че да посветиш живота си на хората е много сериозна агресия. Възмутено го споделих с 18-годишната си (тогава) дъщеря, а тя ме погледна смаяно и отсече - "Много ясно, че е така! Прав е!" "Защооо?"- още по смаяна и възмутена попитах аз, и първата мисъл, която ми се стрелна беше, че не съм възпитала детето си добре. Последва толкова ясно и точно обяснение, което ме остави безмълвна и замислена. Благодаря на детето си,че не ми беше позволило да го възпитам! "Ами вместо да си посвещавам живота си на други хора, по-добре да се науча да се грижа за него и за щастието си сама - така другите няма да са ангажирани да го правят за и вместо мен, ама както аз го искам, не както те могат. Ще са свободни и няма да се чувстват отговорни за моите неудобства и лишенията, които преживявам задето съм им посветила живота си. (Тя явно казваше своите собствени усещания спрямо мен на времето). И още - като си посветя живота на някого, ще искам неговия живот някак да е съвместим с моя, да си приличат, за да мога да правя моето добро за негово. Ами ако той има друго добро, което аз не го виждам като добро, а като зло?" (Отново визираше нашите отношения. Аз винаги бях казвала с гордост,че съм посветила живота си на тях - моите деца. Явно и тежеше вече моят живот, а моделите ми за добро я ограничаваха и тя се бунтуваше, искаше не грижи, а разбиране,свобода, самостоятелност ....) Тогава много мислих и разбрах за себе и и живота си какво има предвид Учителя като казва: "Живота си, който посвещаваме на Теб, за благото на нашите братя и ближни по дух - ти благославяй." Послушах детето си и се погрижих за своето щастие сама, а оставих тях свободни да определят това, което да ги прави щастливи. Сега сме щастливи всички...а това означава,че Бог благославя и моя и техния живот. И отново ще повторя въпроса си, защото той много ме вълнува: Как "посвещавате живота си на Бог", не на хората, но това някак си става "за тяхното благо" без да мислим и насочваме за тяхното благо?? Опит? Конкретни примери?

Ще се наложи да уточня тук,ч е това е много стара отдавна опровергана теза дори в психологията, да не говорим тук за езотериката... Не познавам по-"умно" същество измежду земните от човешкото дете. Умно никак не означава натъпкано с информация, предразсъдъци, модели на мислене - умно означава усвояващо, разширяващо се, гъвкаво, растящо, хармонично, леко, свободно - а това са описанията на детския ум. Само ако взема за пример естествения механизъм, който осгурява на детето адаптацията към езиковата среда.... да сте чули, че ако се изолира от езикова среда през първите си 5-6 години, после никога не може да усвои понятия и език в същата степен? Но като става дума за егото и детето - всеки родител на поне 2 деца отлично знае, че те се раждат съвсем различни, дори и ако си приличат много физически. Разликата се усеща дори минути след раждането им, дори преди раждането - майките го усещаме и знаем добре. Това дали не значи, че егото си идва с детето като семенце, което после расте и се развива и проявява в почвата на семейната и обществената култура?

Ася! Мисля,че това изречение е ключът към мисълта на деня.... Какво означава за човека да се промени - да се съгласи на промяна - това означава да изтече от него част от гордостта,че той знае какво е правилно и от него зависи какво ще стане в света му. Да се променя означава да призная,ч е това, което съм мислила и смятала за ценно преди и на него съм градила отношение и поведение, днес не е подходящо за мен. Между две болки съм разпъната - болката да отрека своето старо аз и неговия подреден правилен свят и болката при сблъсъка му със света какъвто Е - не какъвто аз ИСКАМ да бъде. Мога да избера едната от двете - ако избера второто, ще се наложи да се боря - постепенно с целия свят докато той ме изолира или елиминира като болестотворен микроб, като тяло, което само е избрало да бъде чуждо или като ракова клетка, която иска да накара организма да работи за нея, но не и тя за него. (Сега си мисля,че не е случаен бумът на ракови заболявания - може би Бог се опитва да ни покаже защо не може да ни остави да си мислим,че управляваме света си, затова са и климатичните промени...уроци, уроци). Това е дългият път през борбата със страданията. По-разумно ми се струва да избера болката от промяната си - самоотричането от старите си позиции, приемането,че мога да съм сгрешил... Това е болката, с която се защитават нашата гордост и суета. Ако първата болка е причинена от конфликта им с реалността, то втората е плод на страха от промяната, от нестабилността на един непрекъснато развиващ се свят.... Значи и в двата случая ще има страдание. Първото ще доведе или до смъртта ни - физическа и духовна, или до второто страдание, до пукането на гнойника, до изтичането... за да се освободи мястото за Благото. Всеки, който се е решил доброволно на второто страдание, особено ако го е осъзнал, е познал щастието от чистотата на "езерото" и радостта при вливането в него на Благото.

Това е хубавото на този форум - всеки може да прочете нещо различно от неговото собствено виждане - и така да го обогати и развие. И всеки може спокойно да сподели своето разбиране за момента спокойно - дори и то да се отличава значително от това на останалите. ... Валентинус! Интересно разсъждение - много мислих над него. Станимир! Както винаги кратко, ясно и точно! Моето лично разбиране е може би по-женско, по- Дева - приземено. Значи вратата към "онзи свят" е осъзнаването на благоприятните условия в този. Как и кой дели условията на благоприятни и неблагоприятни - умът ни. Критериите? - Това, което желаем, очакваме с положителни емоции наричаме благоприятно, това, което не отговаря на нашето желание етикираме като неприятно. Значи ако обърнем посоката на работа на ума си и го натоварим със задачата да разбере защо и как всяко нещо около нас и всяко събитие са благоприятни за нас, ние се оказваме в "онзи свят" (Където винаги сме били, но не сме го осъзнавали). Значи ако тук изпитваме само радост, любов, веселие, ние вече сме в "онзи свят". Всеки път, когато успеем да трансформираме негативните си емоции в позитивни, ние се оказваме в "онзи свят". (Не да прикрием негативните си емоции с позитивна маска - не - с помощта на ума, съзнателно да разберем защо това зло е за добро всъщност и да благодарим и да му се радваме). Радостта, веселието тук на Земята ние го изпитваме, когато обичаме и когато се чувстваме обичани - от чвоек, от съдбата, от себе си самите.... Кога и защо ги губим - любовта и радостта? Мисля,че когато ги поставим в зависимост от нещо или някого. Ако са налице условията - радвам се, ако не са - страдам. Ако паднат условията, може би ще остане само радостта....- и ще се събудим в "онзи свят", където винаги сме били, но сме искали той да бъде по вкуса ни, а не ние - част от него.

Днес си мислех,че оправданията са актуални само ако сме зависими от някаква оценка и произтичаща от нея промяна в отношението към нас. Опитваме се да се оправдаем, когато искаме да получим добра оценка и добро отношение, но сами си даваме по-ниска от желаната. Това дали не означава,че ако спрем да си даваме и да очакваме оценки, от които зависи положителното отношение към нас (своето и на другите), оправданията ще загубят смисъл. На тяхно място ще излезне свободата и безусловната любов и разбирането - виделината. Не знам дали оправданията са основната спирачка в духовния път, но те (според мен) със сигурност са следствие и симптом на действието на основните спирачки - суетата, гордостта, ревността.

:thumbsup: Станимир! Много точен анализ! Излиза, че оправданието е "дете" на чувството за вина и на зависимостта ни от мнението на другите за нас?