Донка

Може би и да се случи този апокалипсис... Може би се е случил с онези цивилизации, за които твърдят, че са били по-напреднали духовно, но.... не са оцелели.. Защо ли? Може би са търсели Бог и идеалите си на хоризонта, тъпчейки нехайно, неразбиращо, невежествено невзрачните ежедневни тревички и цветенца? Може би са се стремили към някакъв друг идеален безплътен свят, презрително отхвърляйки своя?

Благодаря Станимир! От доста време ме кара да се замислям този проблем и това терминологично двусмислие - никак не е безобидно. Затова и поставих темата така... Импулс ми беше и днешната мисъл за деня - Сигурно не случайно Учителят е разграничил "търсенето на светии и грешници" - т.е. нещо, което отговаря на някакъв идеал и съответно не отговаря на него - от търсенето на Бога във всички хора и животни и растения и камъни... Никак не е толкова просто да го разграничаваме в живота си - ежедневния, обаче. Добромир даде нещо много ценно според мен - Дали сме зависми от това, което наричаме идеал? Дали този идеал ни подтиква към деление вместо към единение; към противопоставяне и осъждане и отхвърляне вместо към разширяване на разбирането и приемането на различното и непознатото. Дианче :thumbsup: И казаното от теб в другата тема също ме подтикна към тези размисли. Докато имах "идеал за щастливо семейство", който беше нещо като модел на отношенията в него, имах нещастно семейство. Докато имах идеал-модел за развитие на детето и неговото поведение, все класирах учениците си според него и все се стараех да ги приближа към моя идеал-модел и се разочаровах, когато те си вървяха по своя път и по своя начин. Накрая осъзнах,че и за себе си съм имала идеал-модел за жена и съпруга и учител... и разбира се с високо вдигната летва така,че никога да не я стигна.... Идеалът - модел сега за мен е нищо повече от гордост и суета. Сега се опитвам да осъзная и реализирам в ежедневието си идеала - търсене на Бог във всичко и всички. Звучи толкова простичко, но не е, когато се превръща от красива теория в подробностите и дреболиите на живота тук и сега...

Идеален приятел? Идеални колеги? Идеален съпруг/а? Щом е идеален, това не означава ли, че е измислен от нашите желания? Ако искаме от нещо или някого да отговаря на идеала ни, то ние не ограничаваме ли собствената си и неговата свобода? От друга страна ако нямаме известна определеност за това, което ни допада и ни носи радост и спокойствие или тръпка, може би няма да можем да го познаем или постигнем? Помагат или пречат идеалите, които си изграждаме, когато те определят човешките взаимоотношения?

Може би тук в този свят сме, за да се научим също на тази свобода, но приложена по неговите закони - с неговите средства. Ако тук не можем реално да преливаме душите си, то бихме могли да го постигаме виртуално - с ума, емоциите си, въображението си. Може би и това означава "обичай ближния си така, както обичаш себе си" - да се учим съзнателно да преливаме душата си за момент поне с душата на ближния и особено на този, когото сме почувствали враг и различен... Какво означава да 'преливаме душите си"? Може би да се опитаме да усетим света с неговите сетива и да го разберем и приемем като друга ценна част от цялото, на което и ние сме част? Клетката на мускула да осъзнае ценноста на клетката на жлезата? Много е трудно - непрекъснато внимание се изисква - да не объркаме своите предположения за това какъв е света на другия с истинския му свят. Защото преположенията - това е огледало на нашия собствен свят.... И друго е трудно - как да се сливаме с другия без да налагаме себе си, но и да запазваме уникалността на душата си така, че после да "излизаме" от сливането обогатени и променени, не разпаднати.

За мен тази тема звучи по-скоро лично... Дори ако един ден започна по някакъв повод да оценям духовността на друг конкретен човек, то това със сигурност ще са моите бесове, които съм нарекла с името добродетел... Или ако се наема да просвещавам друг човек, кое е идеално и праведно и къде той греши... т.е. да го криткувам за негово добро от позициите на доброто... А как ви звучи такава духовност: "За името на Христос човек убивам." Минути стоях над последното с пръст на бекспейса.... А дали не се опитвам да осъдя човека, от чиято уста го чух? Дали не се изкушавам да оценям неговата духовност и да го критикувам?.... Не, сега вече го разбирам, приемам и си обяснявам бесовете му, впрегнати в защита на духовността така, както той я разбира... Негово право и свобода е да страда с бесовете си... Аз съм дошла в този свят да се оправям и чистя моите си... Всъщност Бог се е погрижил за истинноста на духовното, мисля. На нас хората ни остава само да си направим своя избор - да критикуваме и размахваме мечове, да убиваме, за да налагаме на другите "доброто и духовното", скърцайки зъби от гняв или разочарование или да живеем в щастие и хармония със себе си и света си (и дори с хората от първата категория) - по законите на свободата и любовта. (Бесовете линеят от светлината на свободата и топлината на любовта).

Всеки вижда в другите отраженията на собствената си Сянка... или отблясък от светлината си. Всеки предполага,че другият може би прави това, което той самият би направил на негово място.

Станимир! Аз съм склонна да следвам само положителните си импулси - дори да ме излъжат отначало....в крайна сметка никога не ме лъжат Усетя ли негативен импулс, обаче, първо много внимателно се вглеждам в него, за да разбера какво го е предизвикало - по-точно търся някаква закостеняла остаряла нагласа на мисленето си. Едва когато преодолея зависимостта на емоциите и импулсите си от нея, отново се оставям на импулса...

Още един въпрос: Кой и как ще носи отговорността, ако....? Сайтът? Консултантът? Пациентът сам?

Добре дошла Киара Когато се почувствам като теб.... благодаря на умората. Тя ми пошепва, че -няма неща, които ТРЯБВА освен тези, които ние сме си накичили с този етикет. -няма по-голяма сила от слабото - виж крехките кълнове на семенцата. - it's time to wake the power instead of using the force. Светлина и топлина

Силата на Любовта Полетят ли към теб кресливи стрели, запръска ли кал, забие ли пръст приятел стар, искат ли в теб да заболи, прегърни, разбери... Удара в бурята посади да покълне и наплоди - снежната капка им подари и за очите лъчи.

Синаповото зърно :feel happy: Човекът може да оперира със силата на любовта. Човекът може да придобива знанието със светлината на мъдростта. Човекът може да стане господар на своята съдба.... Бина - благодаря за тези думи! Синаповото зърно

Огняне! :thumbsup: Теодора, благодаря за интересната тема. И аз често се замислям над твоите въпроси и стигам до почти същите отговори. Няма нищо лошо в технологиите - те са плод на човешкия творчески потенциал и никой не може да каже къде ще ни отведат - всяко предположение днес ще звучи смешно на децата ни и още по-смешно на внуците ни. Както ние сега се поусмихваме на предположения, направени преди 20-30 години. Със сигурност новата епоха промени - разви нашите представи за Бог и божественото. Противно на очакванията, струва ми се, вместо да ни направи всички атеисти, съвременната наука като че ли се приближава все повече към духовните учения от древността до днес.... На мен ми е интересен и още един аспект на темата - бързият скок в технологиите дали се е отразил на човешките взаимоотношения, на емоционалния ни свят, на духовността ни? Или когато четем шекспирова пиеса, имаме чувството,че е написна за нас, но с герои в средновековни костюми? Към мнението на Кристиян: Всъщност не мисля, че нямаме контрол над технологиите - по-скоро оставяме контрола (ключовете) на хора, които могат да ни доведат до катастрофа... Ако светът се децентрализира, както спомена Огнян все по-малко ще са хората, които държат връзката ключове....

И аз доста си поблъсках на времето главата как така злото ще ни е дадено за добро. Оказа се, че това не е просто принцип или правило... Всеки път, когато нещо ни разтревожи или ни обиди или натъжи ... предизвика негативна емоция, ние сме склонни да му лепнем етикета зло. Ако обаче внимателно огледаме ситуацията - последствията и евентуалните различни варианти - без да слагаме, обаче, някакъв идеал за добра ситуация, ще намерим много лесно и бързо защо злото е за добро. Или кое ни е пречело преди да го видим и да го приемем като добро? Мисля, че това е нашият идеал за добро. Той ни слага филтър на ума, сетивата и емоциите. В този смисъл злото не просто е неосмисленото добро, то е и най-доброто средство за почистване на ума от идеали. Е, наша свободна воля е какво ще изберем - -да следваме и налагаме идеала си, делейки света на добро и зло (разбирай - по идеала ми или не) - борейки се със злото и налагайки със сила своето добро... - или да почистваме покълналите идеали при първия симптом на негативната емоция (лошата жена) или негативната мисъл (лошия мъж).

Не-разбиране - може би е просто друг начин на разбиране - не същия като моя. Ето - по горе едно "разбиране" дава много интересни съвети за разбиране на Добромир, от които, обаче, става разбрано, че той няма представа кой е в реалния си живот човекът с ник Добромир. В няколко други мнения в друга тема други хора са абсолютно убедени, че знаят и разбират цялата истина за това, което се е случило. Всъщност истината няма нищо общо с техните разбирания и убедеността в собствените им "прозрения" меко казано звучи смешно. Излиза, че по принцип "разбиращият" винаги е изправен пред възможността да изглежда "неразбиращ" в момента, в който е убеден, че добре разбира всичко. Май стигнах до извода,че колкото по-убеден е човек, че разбира и знае нещо, толкова повече рискува да попадне в плен на неразбирането. От тук ми идва още една идея - може би разбирането винаги е отворено и меко - то винаги оставя място за нещо неразбрано - допуска съществуването на нещо, което предстои да бъде разбрано по различен начин от досегашните. Може би разбирането и неразбирането въобще не са опозиция, а са като двете страници на един лист? А може би невежеството е именно противопоставянето "аз разбирам правилно - вие не разбирате"?

Позвоялвам си да повторя въпроса си, защото за мен лично той е от изключителна важност, когато говорим за интуиция. Как да разберем кое идва от интуицията ни, а кое от предположенията? Кога можем да градим поведението си на "знаците" на интуицията, а кога все пак е добре да проверим дали е истина или е само наше предположение? Ами ако сме объркали личното си мнение с интуицията, когато определяме отношението и постъпките си спрямо друг човек? Проверява ли се интуиция? Проверявате ли предположенията си? Или се опитвате да работите без предположения? Въпросът ми вече е към всички, които имат какво конкретно и съществено да отговорят като свой личен опит. Благодаря.

Интересно... А как разбираш със сигурност, че това, което знаеш за хората тук, е истина, а не само предположение? Проверяваш ли по някакъв начин? Питам, защото и на мен ми се случва много често, но го приемам за нормална синхроничност или просто предположения, които са се оказали верни. Затова се доверявам на интуицията си само когато ми се налага да решавам нещо за себе си - така дори и да се окаже, че съм объркала интуицията си с някакво предположение, поемам само аз последствията. За другите се опитвам да не работя с интуиция, нито с предположения или мнения - само с това, което преживявам и усещам в момента.

Станимир! :thumbsup2: Да призная дълбоко в себе си това за мен означава да напомня на себе си, че съм част от Цялото в тази си форма тук и сега. После да използвам дадения ми от Бог ум и воля и тяло и личност да разбера как и защо това, което ми се случва е добро. Едва тогава мога искрено да благодаря, не само защото "така трябва", а защото съм осъзнала доборото в случилото се и защо именно благодаря. Когато казвам "аз не искам", моето аз смирено признава на себе си,че е имало някакви искания, очаквания, някакво "трябва да е така" - и осъзнато, със своята свободна воля се отказва от исканото и искането. "Нищо повече от това, което си ми дал" - всичко, което имам и ми се е случило, ми е дадено - подарено и е достатъчно. Това, което аз искам в повече няма да е добро за мен, защото цялото знае по-добре от мен какво е доброто за мен. Сега си мисля и още нещо - ако аз искам нещо повече, нещо, което аз съм си намислила и решила, че е добро за мен, може би ще пропусна да разбера и реализирам доброто на цялото, ще се откажа от него заради моето... А доброто на цялото не е само мое, но и на другите добро...

От детски години ни внушават, че щастието на семейството зависи от това дали членовете му си изпълняват задълженията и дали правят компромиси...Може би затова постепенно самото понятие семейство се свързва в съзнанието ни само със задължения, собственост, хомот, цели, резултати, желания. Дали някаква част от нашето съзнание не започва да приема всичко това като необходимото зло в името на необходимото добро? Дали свободата и любовта изключват семейството по принцип? Защо изобщо създаваме семейство тогава? Склонни сме да си мислим,че хората създават семейство, защото не могат да живеят един без друг. Всъщност това е най-сигурният начин да се създаде едно нещастно семейство. Когато не мога да живея без любимия си, а той без мен, аз ще се чувствам задължена да осигурявам това, от което има нужда той, а него - длъжен да осигурява моите нужди. Аз ще се старая да покрия своите и неговите представи за съпруга, а той своите и моите за съпруг. А представите дали са нашите собствени или тези, които ни е внушило семейството, в което сме израсли? И така се оказваме в плен на задължения и модели, в които сами сме се "впрегнали". Необходимото зло в името на някаква представа за необходимо добро? Тогава се появява нуждата от компромиси - да се съглася с нещо, което не ми харесва само защото ако не се съглася, ще последва нещо, което ще бъде още по-неприятно. Обратното на компромиса е да наложим своята воля - но това означава само да заставим човека до себе си винаги и само той да прави компромиси.... Може би има и друг път? Как се създава щастливо семейство? Събираме под един покрив, защото можем да живеем заедно точно толкова свободно и спокойно, колкото и когато живеем сами. Не очакваме от себе си и човека до себе си да отговаряме на някакви изисквания или да изпълняваме някакви задължения. Просто ни е спокойно и радостно, когато сме един до друг. Като две птици, които се грижим с любов за общото си гнездо, но всяка има свои криле и свой път. Вместо да се учим на взаимни компромиси, учим се на разбиране и приемане на различията си. Всеки от нас дава право и на двамата да бъдем "себе си" по своите си начини. И не просто дава право - ние обичаме един в друг онова, по което се различаваме точно толкова, колкото и онова, по което си приличаме. В конкретните "спорни" ситуации в ежедневието? Сравняваме гледните си точки и вариантите за поведение и търсим решение, което да бъде "връх на триъгълник" с основа отсечката между моята и неговата позиция. Дори когато две позиции намират общата си точка в средата на отсечката между тях, остава усещане за деление, жертва и отстъпление - компромис със себе си. Когато заедно извървим пътя до трета, обща позиция, ние сме се издигнали над старото себе си - всеки от нас е пораснал. Новата позиция не е компромис, а постижение, за което можем да сме благодарни само на Любовта.

А може би колебанията във вярата и трудността ни да я изречем също са път към Бога? Как? Сбъдва ли се вярата? Очакванията да се сбъдне това, в което мечтаем и вярваме - какъв е този път към Бог?

:thumbsup2: За всичко написано по-горе! И да добавя и още нещо, което ми мина през ум сега... Децата за мен са и плодовете на нашия труд, грижи, на нашето даване, на нашия живот, любов.... Ние сме склонни да ги смятаме за свои, да ги "имаме" и натрупваме... един ден да ни се признаят и да свидетелстват,че не сме живяли напразно... Вживяваме се дотолкова в тях,че постепенно забравяме, че всяко наше "дете" не е било никога наше - от замисъла (родила го е ситуация, нужда някаква), през реализацията (Бог ни е дал способностите, времето, мястото, условията да се случи това), до плода (не за нас е бил, а за другите около нас - а от техните ние се ползваме)... Така че няма какво да имаме и трупаме и отчитаме - не с обема и качеството на плодовете на живота ни доказваме,че не сме живяли напразно, а с любовта, която сме излъчили докато сме ги създавали.... И още нещо... За децата-плодовете всеки родител носи отговорност - дотолкова понякога се вживява в тази си отговорност,че забравя чии всъщност са тези деца и плодове и докъде и в какво се простира отговорността му .... до границата, в която започва да отнема свободата на плода да бъде различен от родителя си и от неговите планове за "перфектен плод"...

Мисля,че всички пътища са правилни за нас. Има по-кратки и равни пътища. Има и стръмни и тежки, когато имаме нужда да поизхабим гордостта си. Може да се мине и през Истанбул за Париж, когато имаме нужда да поизчистим суета някаква или ревност... Има и търкаляне по надолнището, за да последва удар и после да видим,че това е начинът да се пада - да внимаваме следващия път....

:thumbsup2: Станимир! Като да допълня не само за материалните богатства, а и за духовните според мен важи същото - ще си позволя да заместя думите само:

Благодаря на всички, които споделиха разбирането си по темата за ересите - наистина, мисля, имахме нужда от уточнение на това кой какво разбира под "ерес и еретична мисъл". За един ерес е синоним на свободомислие и излизане вън от някакви наложени стандарти. За друг обратно - ерес е отклонение от Любовта. За стриктните последователи на едно учение или религия еретична мисъл е мисълта, която допуска интерпретация по-различна от тяхната собствена. Може би затова някои с нескрита гордост обявяват себе си за "еретично-мислещи", разбирайки "бунтовни, свободни.." като опозиция на "закостеняли, ограничени". Погледнато, обаче от друга позиция, дали този "отхвърлящ" еретизъм не си е отново същата закостенялост и ограниченост, но обърната наопаки? За догматиците отклоняващите се от догмата са еретици, а самите еретици не смятат ли също догматиците за отклоняващи се от истинското учение за Любовта, т.е. еретици с обратен знак? Не е ли отново проява на гордостта и суетата да наречем себе си "еретици", а другите с презрение "невежи"? Може би има трета позиция - приемаща свободата и правото и на едните и на другите сами да определят светоусещането си и дори да отхвърлят и да се разграничават от другите, и дори да ги презират, и дори да се борят с опонентите си.... Може би тогава ще изчезне понятието "ерес" (хамелеона и всички други на същата позиция :thumbsup: )? Може би присъствието на понятието ерес, еретични мисли ще маркира само период от развитието на човешкото съзнание - етапът преди следващото разширяване.... ? Може би за да разберем и приемем нещо различно, на човешкия ни ум първо му е нужно да го категоризира като различно, да се разграничи, противопостави дори...? И голямата въпросителна за мен е - как се прави следващата стъпка - от противопоставянето към интегрирането на различията?

Ако тръгнем по пътя "само моето е правилно"... това сигурно пак е път към Бога..? Опитвам се да му открия смисъла на такъв път.....

И аз благодаря и за мисълта, и за беседите. Прието е някак да се смята, че любовта е сляпа, че когато човек има любов, не мисли, а мисли ли, значи това не е любов.... Затова и плодовете на такава любов са болни... Защото не е любов това, а пристрастеност... А има ли мъдрост без любов? И дали това не е мъдруване...? И какви са плодовете на това мъдруване? Гордост и снизхождение вместо смирение и разбиране? За да разберем какви са ни побужденията понякога доста надълбоко в себе си е нужно да се разровим. И смелост и смирение са нужни да приемем, че подбудата ни не винаги е била толкова благородна, колкото ние сме искали да бъде.