Донка

За мен вярата в себе си означава вяра в програмата, заложена в нас без участието на личността ни - личността само дава инструментите за реализацията на програмата, но не и самата програма... Само по себе си поставянето на цели и "писането на програми" е механизъм на работа на личността, но само на такива цели и програми, които са подчинени на предварително заложената. Самата личност е продукт на основната ни програма, а не обратно. Ние се раждаме с тази вяра в себе си - тя осигурява адаптацията ни към средата и развитието ни. Иначе как да си обясним увереността и смелостта, с която детето усвоява новия свят и прохожда.... Когато, обаче, настъпи момента да се "вкара в пътя", т.е. да се възпита детето, възрастните обикновено не съзират друг начин да се справят с тази зададча, освен като отнемат неговата свобода и го вкарат в рамките на правилата на поведение и мислене, приети в съответната общност. Най-лесният начин да се направи това, е да се разклати вярата на детето в себе си (като непрекъснато се критикува, иронизира, осъжда) и/или тя да се изопачи в зависимост от доверието на други, "авторитетни" личности и групи в неговите способности и лоялност. Затова за най-"добри" деца се обявяват послушните! Непослушните много често са тласнати в глуха линия и "стимулирани" с мълчаливо или открито неодобрение. Много малка част от тях запазват вярата в себе си. Нещо подобно, мисля, се получава и с любовта към себе си. Когато тя се постави под въпрос или се разклати с методи, подобни на посочените по-горе, детето става зависимо от порциите любов, които ще му даде групата му - превръща се в марионетка и (в по-лош вариант) в енергиен вампир. Но, има светлина в края на тунела - порасналото "дете" може самО да осъзнае зависимостите и да си върне вярата в себе си и любовта към себе си. (Всъщност, те никога не си отиват от него май - само се подтискат и разклащат.) Ако разбираме механизма, по който се прави това, можем да поправим щетите в нас самите и да не допускаме същите грешки с децата си.... Кога и защо човек може да усети вярата в себе си поразклатена? Първите отговори, които ми минаха през ума бяха от моя личен опит: - Когато съм я поставяла в някаква зависимост от поведението, отношението и мисленето на хората около себе си, особено на авторитетите си, близките и любимите. - Когато съм изграждала някаква своя представа и очакване за тях и оформяла свои лични критерии за истина/лъжа, искреност/фалш - Когато съм поставяла вярата в себе си в зависимост от реализацията на някакви свои цели и желания. Сега по това разпознавам дали целта съответства на заложената в мен програма - ако не успея да я постигна с нормален разход на енергия и с радост, значи, тя е била в противоречие или настрани от "главната" програма. Случвало ми се е да прочета, че вярата в себе си означавала вяра в принципите си и осъзнатото им прилагане.... Наскоро четох едно стихче, което завършваше така: "...Пазете се от човека, който знае как трябва". Смях се до сълзи - точно така изглеждаше моята предишна "вяра в себе си" - все търсех, исках да направя и да знам "как трябва" и все ме болеше от всичко и все страдах за всичко, критикувах себе си явно, другите тайничко и от себе си. Сега знам от опит, че когато човек даде на себе си и на другите безусловната си любов и свободата, когато човек осъзнае, че не всичко може да постави под свой контрол и не всичко зависи от него, тогава спира да изпитва болка от оценките и реакциите на другите, от неуспехите си да бъде "добър". Вярата му в себе си не страда, а напротив - тя му е пръв помощник и Учител. В отглеждането и поддържането на вярата в себе си може би се крие и отговорът на въпроса как да преодолеем страха от себе си.... Всъщност като спрем да го преодоляваме. Ако се стремим да преодоляваме нещо, ние допускаме неговото съществуване и го усилваме дори, за да имаме достоен противник... И колкото повече се борим със страха от себе си, толкова повече неща съзираме в себе си, от които да се страхуваме... Вместо тази борба може би е по-разумно да отглеждаме вярата в себе си и в доброто,заложено в нас от Бог... Напоследък ми зачестиха ученици-възрастни с дефицит на вяра в себе си.. И представете си, те искрено вярват, че като осъзнават недостатъците си и слабостта си, като се страхуват от това, което е заложено в тях и не могат да контролират или изкоренят, те проявяват реализъм, благородна скромност и смирение...! Наблюдавам ги внимателно и стигам до извода, че причината е във високите критерии и изисквания, очаквания, които те поставят пред себе си и разбира се, усещат, че не са в състояние да постигнат. А тези високи критерии и изисквания са симптом на гордост, суета, претенциозност не само към себе си... Когато ги убедя да поискат от себе си нещо малко, реално постижимо без много усилия и талант, вярата в себе си им укрепва... а заедно с нея и вярата в доброто и силите у другите. Още една спънка за растежа на вярата в себе си може да стане обвързването на определени очаквани резултати от някаква конкретна дейност или сфера с вярата в себе си по принцип. Провал на дългогодишна връзка или в семейството, например, може да послужи като "доказателството" за "мен не ме бива". Характерно е за тийнейджърския период, но често си остава за цял живот... Лечението е просто - неуспехът се преосмисля като успех (намира се "печалбата в загубата" или "доброто в злото") или като разчетен знак усилията да се пренасочат и целта да се смени (неуспехът да се реализираме в желана от нас сфера може да ни принуди да открием мястото, за което сме били създадени)... Когато се научим да благодарим за неуспеха и грешката си, а после да си обясним защо можем да им кажем благодаря, вярата в себе си се издига над конкретиката на ежедневието и става безусловна.

Всеки е достоен за любовта 1. „Ние мислим, че любовта е чувство, но тя е действие”. 2. „Ние мислим, че на сърцето не може да се заповяда, но можем да се научим да обичаме”. 3. „Ние мислим, че любовта трябва да се заслужи, но за нея е достоен всеки”. 4. „Ние мислим, че противоположността на любовта е ненавистта, но всъщност това е страхът”. 5. „Ние възприемаме любовта като вид безумие, нов последна сметка тя е особена, интуитивна разумност”. 6. „Ние мислим, че изразът „светлината на любовта” е просто метафора, но любовта наистина осветява всичко околно”. 7. „Ние мислим, че любовта е нещо интимно, но тя е пълна откритост”. Седемте тайни на Майка Тереза

Любовта прави човека ЗАДЪЛЖЕНИЕ без любов прави човека РАЗДРАЗНИТЕЛЕН. Дълг, изпълнен с любов, прави човека ЩАСТЛИВ. ОТГОВОРНОСТ без любов прави човека БЕЗЦЕРЕМОНЕН. Отговорност, носена с любов, прави човека ДЕЛИКАТЕН. СПРАВЕДЛИВОСТ без любов прави човека ЖЕСТОК. Справедливост, прилагана с любов, прави човека БЛАГ. ИСТИНА без любов прави човека КРИТИКАР. Истина, представена с любов, прави човека ДОБРОЖЕЛАТЕЛЕН. ВЪЗПИТАНИЕ без любов прави човека противоречив. Възпитание, провеждано с любов, прави човека ХАРМОНИЧЕН. УМ без любов прави човека ХИТЪР. Ум, прилаган с любов, прави човека ЧЕСТЕН. ЛЮБЕЗНОСТ без любов прави човека ЛИЦЕМЕРЕН. Любезност, изразена с любов, прави човека ОТКРОВЕН. РЕД без любов прави човека ДРЕБНАВ. Ред, оформен с любов, прави човека ВЕЛИКОДУШЕН. ПОЗНАНИЕ без любов прави човека НЕОТСТЪПЧИВ. Познание, приложено с любов, прави човека ТАКТИЧЕН. ВЛАСТ без любов прави човека НАСИЛНИК. Власт, упражнявана с любов, прави човека СПРАВЕДЛИВ. ЧЕСТ без любов прави човека ВИСОКОМЕРЕН. Чест, носена с любов, прави човека СКРОМЕН. БОГАТСТВО без любов прави човека АЛЧЕН. Богатство, управлявано с любов, прави човека ЩЕДЪР. ВЯРА без любов прави човека ФАНАТИК. Вяра, живяна с любов, прави човека ТОЛЕРАНТЕН. Любовта прави човека

Съгласна с основната идея - ще си позволя няколко допълнения от личната си гледна точка. Абстрактното мислене наистина представлява "висше проявление на любовта", но само при условие,че не се откъсва от конкретното, а се развива в хармония с него. Само тогава, когато то наистина синтезира (т.е. обобщава и търси връзки с натрупаната вече) непрекъснато постъпващата информация, а не се вари в собствения сос на абстрактните построения, приемайки една абстракция като доказателство и основание за "синтезиране" (измисляне) на нова такава. Нещо повече - основната опасност, която крие в себе си откъсването на мисленето от непрекъснато постъпващата конкретна (сетивна) информация от средата се крие в обръщането на посоката на взаимодействие "конкретно-абстрактно". В такива случаи абстрактните построения започват да филтрират информацията така, че да отговаря на схемите им. Този феномен е добре проучен в (психо)лингвистиката и се използва в невролингвистичното програмиране. Това "патологично" абстрактно мислене може би са имали предвид ученията от древността до днес, говорейки за "пясъка в очите ни, въжетата на ума ни..."и т.п. Това, според мен, има предвид и Христос, изричайки "Ако не станете като децата, няма да влезете в царството небесно." Една от основните характеристики на детското мислене е именно естествената (все още) посока на абстрахиране, която съпровожда усвояването на родния език.... Дали абстрактното мислене винаги е неегоистично..... наблюденията ми от живота ме карат да не съм толкова сигурна в това. Всичко зависи от приоритета - ако абстрактното мислене е плод на властващо его, то става много по-егоистично от конкретното и тласка съзнанието в посока, обратна на любовта - страха. Това, за което говори Станимир, според мен, е абстрактното мислене на "служещото" его - егото, което "е разбиране на живота и на взаимосвързаността на елементите му. То е разбиране за принципите и законите на мирозданието".

:thumbsup: Учителят вижда в безкористието най-важното послание на Христовото учение. Алилуя И всеки, който се е опитал поне веднъж да работи безкористно - заради радостта от самата работа, познава енергията и усещането, за които говорят Учителите....

Добре дошъл, Добромир! Търсих определение на корист - изглежда е трудно да се даде... Синонимът му е "изгода" или може би още по-точно - стремеж към изгода от това, което вършим. Следователно "безкористие" би трябвало да означава "без стремеж към изгода". Християнството е наука как да се живее без стремеж към изгода. Сигурно никак не е просто и лесно, щом е нужна наука за това. Защо ли? Всяко действие има своя скрит смисъл - ние, хората не правим изключение от този закон. Може би точно ние - надарените със свободна воля, сме най-потърпевши от него, защото ни се налага предварително да обмисляме действията си и последствията от тях. Принудени сме да планираме резултатите и необходимите действия. Лесно би било да се каже,че можем да правим всичко това без стремеж към изгода - само тогава ще се наложи да преценяме в кое действие има и в кое няма стремеж към изгода.... по нечии критерии.... Християнството ни дава друг път - "обичай ближния си така както обичаш себе си" - тогава смисълът на всяко наше действие ще се съдържа в проявата на обич - еднаква към себе си и към другите. "Изгодата" ще бъде радостта, която изпитваме докато проявяваме обичта си. Ако сме сигурни,че винаги, когато проявяваме обичта си, ще получаваме такава "изгода", то защо ни е да търсим или очакаваме друга?

Именно! И според мен определението ни за красиво и грозно зависи от знака на емоцията, с която възприемаме хората, събитията, явленията около себе си. Тогава би следвало да се запитаме от какво зависи нашето емоционално отношение - дали от обекта, към който е насочено, или от нашето състояние в момента, както и от матрицата на нашите критерии. Последната винаги се оказва "прокрустово ложе" за информацията, която съзнанието ни получава. Ако допуснем, че емоционалното ни отношение към "нещо" зависи от качествата и поведението на това "нещо", то не бихме могли да си обясним ежедневните и повсеместни примери за това,че "на вкус и цвет товарищей нет". Следователно обектът на нашето емоционално отношение сам по себе си е неутрален - нито "красив", нито "грозен". Друга пословица обяснява много точно причината за различното ни емоционално отношение към един и същ обект - "камбанарията", от която всеки от нас гледа света си. ("Каждый со своей колкольни судит"). Следователно, "грозно" ще можем да наричаме това, към което в момента изпитваме негативна емоция, т.е. не можем да приемем, защото не се вписва в нашето "прокрустово ложе". Според мен, понятието и усещянето за красиво и свързаната с него положителна емоция съвсем не предполагат задължителна опозиция "грозно". Всичко обективно съществуващо около нас има своята красота. Ако нещо наистина предизвика негативни емоции у човека, то това са неговите собствени зависимости, ограничения и изкушението да ги наложи на света около себе си.....

А как дефинирате "грозна външност"? А "грозна същност"? Как разбирате къде е границата красив - грозен за външност и за същност?

Сега си мисля защо толкова дълго Христовото учение ми се струваше чуждо, далечно, неразбираемо - защото никой никога не говореше за приложението му, а го свеждаше до сладки приказки, поучения и критика или още по-зле тълкуваше думите на Христос в своя лична полза.... И сега го чувам.... Когато в ръцете ми попаднаха беседите на Учителя, по малко започнах да проглеждам за смисъла на Христовите думи. Изумяваше ме, че нещо, което е казано преди 2 хилядолетия важи с пълна сила и днес - стига да вникнем в смисъла и мъдростта му и да го живеем, не да го учим наизуст и повтаряме папагалски. го разбирам, но лично на мен ми е най-трудно. Вие как го прилагате? Като се опитвам да осъзная кое и защо наричам "зло". Винаги се оказва,че то е зло само защото не отговаря на моите представи за добро. Ако, например, детето не може да ме разбере, лесно е да обявя това за зло (разсеяност, слаба съобразителност, моето обяснение е лошо). Като се погледна от друг ъгъл, обаче, това е стимул за мен да търся нов подход, нова образност, да разслоя действието на все по-малки операции, което е много много полезно за мен като психолог-лингвист. Е, как сега да отделя кое е добро кое е зло - та нали това, което се брои за "зло" е другата страна на доброто? Все едно да разделиш двете страници на един лист.....

Ето конкретен пример за настройване на вибрацията на успеха: В моята професия основен "източник" на усещането за успех са резултатите на ученика. Докато се настройвам на някаква конкретна "летва" за прескачане, винаги рискувам да изпитам "неуспех" - т.е. да има ученици, които не могат да я "прескочат". Научих се да се настройвам на вибрацията на успеха - т.е. започвам не от "нормативите", които имаме да "покриваме", а от усещането "успявам..... ". После провокирам ума да намери в какво точно съм успяла. И той като търси нещо, намира го. Ако с едно дете сме успели да стабилизираме и удължим продължителността и интензитета на вниманието, с друго сме успели да постигнем радост и интерес към дейността, с друго сме "отключили" свободата в общуването и сме свалили по-ниско бариерата на страха и неувереността..... Отначало се настройвах на такава вибрация само когато не виждах "реален успех" по критериите. После всеки час през втората му половина. Сега вече си започвам настроена,че "днес ще успеем да....." продължението на изречението се пише по време на съвместната ни работа и се отчита понякога в края, понякога след като децата си отидат. Конкретен пример за настройване на вибрацията на благополучието дадох в един от по-старите си постове по темата.... Откак завърших гимназия непрекъснато съм на вибрацията на "благо-получила" способностите си да уча бързо езици, да общувам с деца, да пея, да "играя роли" и обяснявам простичко и ясно на себе си и на другите; към тях съм "благо-получила" семейство на учители - филолог и начална учителка и още доста подобни на този подаръци.... Материалното благополучие си идва само като плода от благополучените семена и моята грижа за тях.

. Докато мислим и се "борим" да си осигурим всичко земно, може би не ни остава време да останем безмълвни и да учем тихия глас на Божественото, заложено в нас. Но понякога Бог ни помага - събаря всички къщички от карти, които сме си построили, само за да спре объркано на ръба нашето Аз с неговите желания и правила и да настане тишина. Тишината, която ни е нужна, за да Го чуем....

Как разбирате къде е границата между абстрактното и конкретното в живота? Парите не са ли най-абстрактното нещо? И светът, които ни заобикаля и съществува вън построенията на нашия ум - т.е. не е "картографиран" от него - не е ли най-конкретното нещо? И не е ли силен точно човекът, който не се страхува да даде приоритет на този независим и непознаваем за него свят? Защото силният само може да разбира, че всичко, което е станало, става и ще се случи в света му е било, е и ще бъде за негово и на другите добро. Земята и земните неща не са ли част от Небето и проекция и материализация на Небесните? По какви критерии ще определеим първото и второто място в един многоизмерен свят? Или за удобство ще го ограничим до едноизмерна линия?

А аз ви благодаря за това! Не сте само вие, валентинус! Присъединяваме се и ние двамата и го желаем на всички тук! Ние не парадираме - ние просто казваме на хората,ч е това е възможно и постижимо и си зависи само от нас. Ако на времето имаше кой да ми го каже, нямаше 20 години да живея със заблудата,че всички семейства са нещастни по своему. Щях да се опитам да разбера защо е нещастно моето и да се променя навреме. Мисля,че е хубаво това, дето споделяме с хората какво стои в основата на нашето щастливо съжителство. Нека повече хора го правят - това дава сили, кураж, светлина на другите - които сега протягат ръце един към друг. Да, ние сме родени, за да живеем заедно, но не знаем как - това е една от задачите, които имаме да решим тук, в този живот. А могат ли според вас да се обичат и живеят заедно и свободно хора, които имат различно отношение към вярата, дори с различна религиозна принадлежност. Или единият е атеист, а другият религиозен или последовател на някакво учение или най-общо вярващ в Бог и Любовта?

За търсенето на успеха и благополучието. Бих го нарекла с друга дума - внимание към всяка "дреболия" около нас и в нас, към простите, ежедневни неща, които сме получили "благо", но ни се налага да "посеем и поливаме", за да пожънем успеха. Сега се сещам за пример от личния си живот. Ако бях "търсила" успех и благополучие, сега в никакъв случай нямаше да съм учител - може би щях да имам успехи, но щяха да са съпроводени с много катерене, компромиси и жертви. Може би щях да имам материално благополучие, но нямаше да ми пее душата... На времето може би и малко ме "домързя" - изненадващо за всички се отказах от всичко престижно (а можех да влезна) и отидох там, където не ми беше нужна никаква подготовка. После отново изненадващо се отказах от всички престижни "места" и станах "проста" учителка - това ми беше най-лесно и най-приятно. Всъщност това не беше мързел, а внимание и благодарност за това, с което ме беше надарил Бог при раждането ми - аз просто реализирах в живота си това, което бях "благо-получила". Успях, защото се настроих на тези "вибрации" - реших да правя това, за което съм създадена и изхвърлих навреме всички предразсъдъци за добре платена и престижна работа, постижения и т.п. Но успехът не е постоянна величина (за разлика от благополучието). Ако , както споменаха много преди мен, всичко, от което се нуждаем е в нас и около нас, то за да успеем е нужно непрекъснато внимание и служене - съзнателно - на Любовта. А парите - те за мен са само важно (но не единствено) средство за служенето, но нямат нищо общо с благополучието, нито с успеха. Нещо повече - ако поставим успеха си в зависимост от тях, и приравним благополучието си с тяхното количество - малко по малко си отиват всички - първа си отива любовта, а като я няма нея, си отива и здравето, без има ли благополучие, а тогава и пари да има - даваме ги за горчиви лекарства.

Моето първо семейство беше поставено на финансово равенство ..... и се провали. Провалът нямаше нищо общо с парите. Сегашното ми семейство и връзка започнаха с очевидно и за двамата финансово неравенство - при това твърде неблагоприятно - финансово превъзходство на жената (т.е. моето). Понякога се връщам назад във времето и си мисля,че бяхме на изпитание и двамата с това. Дали неговата мъжка гордост ще се окаже по-силна от усещането за близост на душите. Дали моята женска "грижовност" няма да го направи зависим и "изхранван" от мен с всички негативни последствия за двамата. Никак не ни беше лесно - разговаряли сме за това много. Сега мога спокойно да кажа от личния ни опит - парите и финансовото състояние на всеки от нас и на двамата ни не оказват никакво влияние върху връзката ни. По-скоро обратното. Но има нещо много важно - точно неравенството ни научи на безусловността в отношенията ни, изличи правилата и схемите на мислене. За мен това означава "обичам въпреки", а не "обичам ако или защото..." Щастливи сме така и бихме били щастиви и ако бяхме равни финансово.

Благодаря ти диди за искреността, за любовта и мъдростта! Щастлива си,че вървиш по пътя си с истински Мъж и Човек до себе си. Щастлив е и той,че живее своя живот с Жена като теб.

:thumbsup: Бих попитала flysilf как точно прилага в своя личен и професионален живот това, което така пламенно ни съветва и учи. - Благодаря му за въодушевлението и загрижеността!

инфинити! Любовта е много повече от емоция! Тя е всичко....

Очакванията към мисленето на хората и разочарованието от това, че не отговаря на нашите представи за "духовен форум", както и критиката към мисленето на другите, както и усещането за нападнат и обиден - това елементи на източен тип мислене ли са? Валентин! Опитваме се да започнем - тихичко, с децата, които сега растат..... Те ще променят България, ако ние посеем в умовете и сърцата им семенцата на Любовта (без да и лепим етикети). Максим! Може би не случайно сме на границата на изтока и запада? Не в противопоставянето, а в единството на противоположностите е Любовта. И защо се приема,че "българите" сме "такива" и не сме "такива" - аз не съм склонна да слагам етикети на хората - предпочитам да ги опознавам и общувам с тях - знаете ли колко прекрасни и добри обикновени хора има в България (когато ги отвориш на подходящата страница)?

А сега се опитай да си представиш как някой тайничко с някакъв "магически" метод посети твоите чувства и мисли, които ти все още не си склонна да изкажеш и покажеш? Как би се почувствала? Дали поласкана или "полазена"? И какво значение има какво мисли за теб този човек - това си е негово право и свобода да мисли каквото той намери за добре за когото иска. Както и твое право и свобода е да мислиш за него и изпитваш към него своите мисли и чувства. Прекрасно е да обича човек някого, но само до момента, в който започне да очаква или желае от него някакъв определен "отговор" на своите чувства. От този момент нататък любовта се превръща в поробване и агресия. Казвам го с пълната убеденост на жена, живяла дооста време в твоето състояние - един негов поглед или дума да те кара да летиш или да увяхваш. Нарича се не "влюбване", а зависимост от отношението и любовта на друг човек и е една от най-тежките - трудно се осъзнава и още повече болка е нужна за да се изчисти. Никой не може да те нарани, ако нямаш отворена рана, която да докосне неволно. Ако го направи - можеш да му благодариш - показал ти е къде е и че трябва да я лекуваш. Колкото повече те заболи - толкова по-опасна и голяма е раната. Какво означава "да го изплаша" - "ще ми избяга" ли е продължението? Има една техника - представи си, че този човек няма същите чувства към теб каквито ти към него и постепенно превърни разочарованието си в същата любов каквато изпитваш сега. После си представи,че го виждаш с друга жена и щастлив - и отново превърни негативните си чувства в любов и радост от това, че е щастлив.... Защото ако обичаме един човек, ние се радваме на неговото щастие независимо къде е и с кого е, а не само на неговото присъствие и чувства към нас.

Според мен науката и вярата са свързани много по-дълбоко, отколкото вярата и религията (имам предвид йерархичните структури и канони - не ученията). Науката следва и се учи от вярата - религията я експлоатира за користни цели. Науката и вярата освобождават човека - религията го подчинява на измислени от хора правила. Науката и вярата са деца на Любовта - религията е майка на делението "праведник - неверник" и на "войната в името на вярата". .... Хубава тема - има бъдеще!

Мислете за светлината

Какво разбираш под "дупката на средното положение"? Според моя опит човек попада в дупка, когато "хлътне в крайност". Равновесието и хармонията предполагат именно някакво "средно положение". И защо искаш да побеждаваш и кого? Когато има победители, има и победени. Ти би ли искала да си "победена"? А какво е отношението ти към хората и нещата, които си "победила"? Уважаваш ли ги? Или си снизходителна към тях? Ако направим от живота си "борба до победа", той естествено ще бъде негостоприемен към нас. Може би е време да му покажем светлината, топлината, любовта, които носим в себе си? Вместо да се борим, защо не опитаме да обичаме и разбираме това, с което ни се иска да се борим? И защо ли ни се иска да се борим? За да докажем на себе си и света си колко сме силни и важни? За да накараме другите да са "добри" както на нас ни се иска и да ни уважават и обичат както ние искаме? Мислете за светлината О, да определено може да стане по-зле, щом си мислим за него - така си го викаме. А защо не опитаме да се успокоим с това, че и сега има неща, които са "добре", а тези, които смятаме за "зле", може би имат и добра страна? Загубата винаги означава и някаква печалба - и тя винаги е по-ценна от загубеното. Подтиснат и тъжен е човек, когато вижда само загубеното. Негативните емоции би трябвало да го накарат да "обърне другата буза", т.е. да промени гледната си точка и да се опита да види спечеленото. П.С. И това с излизането насаме с природата е страхотна идея - там човек най-добре може да "почисти извора на Любовта" в себе си и да различи своята воля от Божията. Успех!

Ася! Страданията се лекуват със светлина Изпитано и проверено! Светлината - да осъзнае човек, че страданията му са плод на желанието му да заповяда на Божията воля, а не да я слуша и следва. Светлината - да различавам кое е Божията воля и кое е моето желание и второто да следва Първото. Светлината - повярвах,че Божията воля е за мое и на другите добро, когато целият свят се разпадаше от зло в зло, защото не ставаше по моята "добра воля". И изведнъж това, което наричах беда се превърна в шанс, а страданието се превърна в благодарност за бедата-шанс. Светлината лекува, когато усетим връзката на нашето малко слънце под сърцето ни със света около нас и го оставим да ни свети и топли - и нас и хората около нас - без условия и правила.

Много точно казано! Забележете - не казва стремете се към осъществяването на нещо, което наричате "успех и благополучие". Избягва всякакви критерии и конкретика за тези понятия. Важни са вибрациите Това за мен означава "изпитайте сега емоциите, които бихте изпитали когато постигнете успех и благополучие". Според мен, обаче, има един много важен момент - какво наричаме успех и благополучие? И какво изпитваме когато си ги представим? Ако това е радост от победата НАД някого - дали това е успех? Ако това е плуването в безделие и разкош или задоволяването на всякакви желания - дали това е благополучие? Моето лично усещане за успех е по-скоро радостта от приятелското общуване и от това, че съм успяла да бъда максимално полезна за момента и човека. Ако не съм била - мисля за това, кое в мен ме е спирало или отклонявало. Благополучие за мен означава спокойна радост от всяко нещо, което ми се случва - благ -и неща получ-авам. Но от мен зависи дали ще разбера кое е благото, в това, което получавам.... А какво означават за вас вибрацията на успеха и благополучието - кога сте я усещали? Какво може да я предизвика у вас?