Донка

:thumbsup2: Валентин! Може би в това е смисълът - ние не бива да забравяме,че сега започваме да обичаме Бога без да го упрекваме. Значи ние имаме нужда да помним кога сме го упреквали досега, за да се учим от това - да разберем защо и как точно сме го упрекнали и дали не продължаваме да го упрекваме понякога на дело, прославяйки го и благодарейки му на думи? Вижте примера с младоженците - Учителят ни показва единия от начините да "упрекнеш Бог" - да обявиш един човек първо за бог, без който не можеш да живееш - това значи че този човек го "връзваш" за себе си да осигурява живота ти. С други думи като обявяваме някой човек за свой Бог ние упрекваме Бог,че не ни е дал достатъчно да живеем сами та имаме нужда от друг човек да е до нас и да ни дава живота.... Не пряка дума или мисъл е упрек към Бог, излиза, а отношението към света ни, очакванията ни, недоволството и критиката, борбата срещу "враговете", унинието от неуспехите.... ох май ще стане много дълъг списъка... Благодаря на Валентин за страхотната книга, която ни изпрати на нас с Добромир - д-р Д. Пашкулев! Там толкова ясно и красиво просто си е обяснено как "упрекваме Бог" и какво "печелим" от това....

:thumbsup: Луничка! Не мога да съм специалист във всички области, за да го твърдя за всичко - но за образованието и за образователната ни система и проблемите и 100% е вярно - отвътре нещата никак не изглеждат така, както ни ги представят медиите.

Илияна! Станимир! Защо да е изключение? Е, преди да открия Учителя - да и на мен ми се е случвало да упреквам - или по-скоро да вярвам,че Бог е измислен от безотговорните хора, които нямат стремежи. Само дето под отговорност аз съм разбирала тогава агресивното съзнание, което смята света си за нещо, което може и е длъжно да контролира, за да го "поправя", а за стремежи съм смятала своите желания, които ми се е струвало,че ми се налага да накарам някак света да ги изпълни, т.е. да заслужа удовлетворяването им - то е същото като да накараш другите насила да го направят. Сега и аз като Илияна и Станимир намирам само за какво да благодаря на Бог и дори понякога не ми стига времето и търпението да го изброявам и само казвам - за всичко, което е и което не е в моя свят, което е било и не е било, което ще бъде и няма да бъде..... Когато ми се случи голямо затруднение - ами наистина съм си го повикала някак - само трябва да разбера как. Затруднението, страданието не е наказание - то е помощ, напомняне, урок, възпиране от действия, с които бих си навредила или знак,ч е не този е най-добрият път и място за мен, а други, дето още не съм ги видяла. Ако загубя нещо и страдам, значи ми е нужно да осъзная, че съм му ограничила свободата и съм го обсебила - а то си е на Бог, аз нямам нищо мое.... За всичко това освен да благодаря за друго не се сещам.

:thumbsup2: Илияна! Присъединява се жена на 48! И можете спокойно да ме заведете на лекар - след прегледа лекарят също ще вижда живота по-хубав и себе си по-щастлив в него! Станимир! С малка да добавка - децата нямат твърдо изградени модели на мислене и непрекъснато разширяват и променят "картата" на своя свят - може би точно от това имат нужда и възрастните.

Сега си мисля, че истински приятел се намира трудно заради -летвата, която трябва да прескочат другите, ако искат да ги наричаме истински приятели - вие ще се опитвате ли да прескачате нещо, което предварително си знаете,че най-вероятно ще съборите и особено ако ще ви карат да я прескачате всеки ден? И ако недай боже не сте в състояние в момента или си имате друго по-важно нещо от това да прескачате нечия летва за приятелство, веднага ще се превърнете в подлец, гаден изпозвач и предател? -"ковчега" от ограничения и критерии - правила за приятел, в който ще трябва да натикате себе си, ако искате някой да ви нарича свой приятел. И ако само се опитате да помръднете ръка или крак, които са "изтръпнали" или просто ви се излиза на разходка, или ви натикват обратно, или ви обръщат гръб като на човек, на когото не може да се вярва, че ще седи мирно в (непрекъснато стесняващия се) ковчег... От времената на Текери се знае, че "ако нямаше глупаци, нямаше да има и мошеници"... приятелство ли е да оставиш някого да злоупотреби с теб и после да го обвиниш в това? Приятел ли е човек, който ще ви сподели някаква своя тайна и после цял живот ще ви подозира,че сте го предали? Приятел ли е човек, който ще се пожертва да направи нещо за вас и после цял живот ще ви го напомня, настоявайки да му "връщате" жертвата и да показвате благодарността си по начина, който той в момента е намерил за правилен? Приятел за мен е човекът, който разбира, прави каквото може в момента и ме оставя свободен да мисля, да съм каквато съм и да вървя по своя път. Не мога да искам или очаквам много хора да са ми приятели или да останат такива за цял живот.... Обичам всички, които не са, които никога няма да станат може би и най-вече тези, които вече не са мои приятели - точно толкова, колкото обичам и тези, с които ми е близко и спокойно и щастливо в момента...

Пътища и методи за влизане във връзка с Невидимия свят Какво означава Бог да даде нов кредит на човека, за да започне да учи в света? Как един човек може да се учи да хармонизира ума и сърцето си? Мисля, че по време на покаянието, когато човекът се връща към своето начало, към заложеното в него, започва на чисто - нещо като "преинсталация" - новият начин на мислене събужда енергийните резерви, които досега са били подтискани от агресивността и умът "пренарежда" картата на света около себе си. Започва спасението - това, което досега е било незначително или недостатъчно или непълноценно за него, изведнъж се променя - защото сега умът го гледа през детски очи - вместо да го оцена, го изучава от всички страни. Учението - спасение може би се състои в това, този път да се приемат с любов нещата, които преди са причинявали болезнени емоции и отхвърляне. Хармонията между ума и сърцето дали не се изразяват в разбирането и вниманието към всичко и всички - не само към избраното от нас.

От доста постове насам се чудя кои хора наричате "глупаци"? Защото аз досега не съм срещала хора, които да нарека така - всеки носи в себе си някаква своя сила и мъдрост - един различава цветове, друг помни числа, трети учи бързо езици, друг лепи фаянс като вълшебник... Дали критерият за глупак не е личен - този не може да прави това, което аз правя добре... Ами дали аз мога да правя и виждам толкова добре нещата, които той може и вижда добре?

Благодаря на Вендор за повдигнатия проблем. Като педагог с две филологии (завършени) и с доста впечатления за това как децата и подрастващите приемат литературата и обучението по литература (не е едно и също, за съжаление), спокойно мога да кажа: - поезията на Яворов съвсем не се свежда само до Мина и Лора и неговите емоции и преживяното с тях - тя е нещо повече от неговата биография и от самия човек Яворов. (още повече това важи за останалите изброени по-горе класици) Да я обясняваме с неговата биография и да тълкуваме смисъла и през живота на поета - това е доста елементарнои изопачено ниво на литературно възприятие. Отново за съжаление точно така се преПОдава литературата и точно това отблъсква читателите от нея. - литературното произведение се ражда всеки път отново, когато се докосне до света и мисленето на всеки отделен читател. Истинската литература събужда у всеки специфични за него лично емоции, размисли, тласка човека по неговия личен път на развитие - различен у всеки от нас. Ето защо: - литература не се преподава - призванието на учителя по литература е да отвори душите, умовете и сърцата на децата за литературата - останалото те ще си свършат сами свободно. В този ред на мисли, ако един човек носи в себе си хомосексуалност, нищо лошо - той ще "види и усети" хомосексуално благородство в четената от него литература. Ако в момента за човека е важно да развие и облагороди хетеросексуални отношения - свободен е да го направи в личния си допир с литературата. Ако има да решава други важни за него житейски проблеми в момента, които нямат пряка връзка с неговата сексуалност, ще намери това решение в същите тези произведения, в които другите ще намерят своята хомосексуалност и своята хетеросексуалност - т.е. нека просто помогнем на всеки да намира себе си и Пътя си в литературата сам - това е, според моето скромно мнение, призванието на литературното образование.

Сега започвам вече да се замислям и над друго - както изкривено тълкуваме "обичам да правя това" като "изпитвам удоволствие да правя това" (не удовлетворение от това, че се развивам, служа, осъзнавам единството си със своя свят), така може би и тълкуваме "парите сами ще ви последват". А защо ще ни последват парите? За да ни дадат възможност да ги инвестираме в спокойствието си (не в разкоша и презадоволеността си, които ще стимулират мързела и гордостта ни и така ще спрат развитието ни.) както и в енергията си да продължаваме развитието си и да служим по-ефективно. И още нещо ме вълнува в примерите, които давате - благодаря ви за тях на всички, приятели! - онези, които парите ги "следват", но в нещо, което те не обичат да правят. Ами ако само за момент предположим,че това е нещото, за което са родени и то е най-доброто за тяхното развитие и това е най-добрият начин да са в единство със цялото и да му служат? Ами ако те не го "обичат" само защото са си избрали нещо друго, което да обичат и отхвърлят възможността да намерят начина да правят с любов това, в което ги "следват парите"? Спомням си и още нещо от младостта си, когато трябваше да си избирам професията. Един ден седнах с химикал в ръка и написах всичко, което обичам да правя. Списъкът беше следният: 1.Обичам да чета и уча езици, да пиша, да мисля 2. Обичам да се смея, да пея и да играя каквото и да е 3. Обичам да си говоря с приятели и да гледам света през техните очи - да ги разбирам 4. Обичам да се грижа за нещо или за някого 5. Обичам да пробвам най-различни неща 6. Обичам да влизам в различни роли на сцена ... Обичам да обичам.... Накрая сложих чертата под тях и ... ами - съдете сами - от мен ставаше само това, което съм сега - учителка по чужд език на малки деца и възрастни, които сега започват да учат езика. Всъщност аз не че обичам да съм учителка, но това е единствената професия, в която мога да служа на света си докато правя нещата, които обичам, нали?

:feel happy: Добре дошли Диана и Благост! :feel happy: И мен много ме е карало да се замислям казаното от Учителя за равновесието и обмяната.... На времето комунистическото ми възпитание ме остави с убеждението, че ако искам да съм добра, трябва да "помагам" на хората - в един момент, обаче усетих,че за доста хора около мен това означаваше откровено "свърши това вместо мен". Е, като го усетих, трябваше да си коригирам "помощта", а аз вместо това продължих да "помагам", но и едновременно вътре в себе си да нося негативни мисли и емоции към хората, които ме използваха като кон. Някаква странна любов между нас беше това - аз търсех присъствието им, защото то ми даваше шанса да се чувствам по-работлива, по-добра, по-честна от тях и в същото време да се виждам като тяхна невинна и благородна жертва. Само че това тогава ми звучеше прекрасно нормално. Сега за мен това е агресия, която се наказва с нарастващи страдания. Нямам право да отнемам "щангата на щангиста" както ми каза и отвори очите на времето Пламен от Шумен. Също както нямам право да си давам моята на друг, а аз да го гледам и да му ръкопляскам и да му казвам как точно да я вдига, ами и да го критикувам, че не я вдига "както трябва".... Въпросът е как да разбираме кой от дисковете е за нашата щанга, а кой за щангата на човека до нас?

Започнах да се замислям и дали разбираме понятието "обичам" отнесено към това, с което се занимаваме в живота. Оставам с впечатлението,че за много хора това означава само "изпитвам удоволствие". А дали сме полезни на света си докато го изпитваме? Дали правим това, за което сме пратени - да се учим, да се развиваме, да разширяваме съзнанието си и да реализирме програмата, заложена в нас? Дали Бог ще ни прати пари и шансове само за да "изпитваме удоволствие"? И дали всяко удоволствие е равносилно на удовлетворение? Може би "обичам да.." е по-скоро "изпитвам удовлетворение когато и докато..."

А как да постъпим с този, който се опитва да ограничава свободата на мисълта и поведението ни? При всички случаи да запазим любовта си към него - т.е. да се опитаме да разберем причините и мотивите му, както и да опознаем ценностната му система. Твърде е възможно той да ни "помага" или "предпазва" от някакво зло и да ни "води" към доброто (по неговите ценности). Може би се опитва да ни направи по-добри и правилни, за да ни обича повече? Може би се страхува,че ще използваме свободата си за самоунищожение? Вместо да се съпротивляваме и да правим обратното на това, което искат от нас или това, което ни ограничават - това отново означава,че се ограничаваме - но вече сами - може би е по-добра идея да благодарим за загрижеността и да вкараме новата информация в базата данни за решението ни. Но да не се чувстваме зависими от мнението и волята на загрижения. Дори и да направим това, което иска другият, то да го направим не защото той го иска, а защото ние сме го решили с нашата свободна воля. Така освобождаваме и него от отговорност и негативната карма. Те според мен не са наши братя, но не са и наши врагове - с тях ние сме си временно учители и ученици.... Братя и сестри сме с тези, с които можем да летим заедно.

Ох, ако знаеш, Мишелка колко до болка познато ми е това изречение... Как то съсипа, скъпо дете, 35!! години от съзнателния ми живот! Да, наистина ще да съм била един претенциозен и горделив глупак щом ми отне 35 години да осъзная,че щастливите хора са умните или още по-точно мъдрите. Никак не е толкова просто и глупаво "просто да живееш" без да се мъчиш. За това се изисква човек непрекъснато да поддържа свободата си от наложени модели на мислене, предразсъдъци, предположения, чужди мнения и ниски егрегори, както и безусловната любов в себе си. Опитайте и ще видите колко е лесно човек да падне в недоволството и колко е трудно да се осмисли и приеме с позитивност нещо, което не съвпада снашите ценности в момента. И съвсем не е вярно това, че щастливият човек нищо не разбира и от нищо не се интересува - напротив той не натрапва своите разбирания на другите, но и не се чувства длъжен да спазва някакви "правилни" разбирания - това е изкуство, това висока степен на духовно развитие. Това, че щастливият човек не критикува, не недоволства, не дава навсякъде мнението си за всичко, не слага оценки означава точно, че той разбира и се интересува от същината на нещата - критикуват и недоволстват тези, които не разбират и не искат да разбират живота, а да му налагат своите идеали. Да се интересувам означава да уважавам свободата и спецификата на нещата и хората и да я опознавам - не да я меря и тегля с моите мерки и теглилки.

http://www.bratstvoto.net/vehadi/fr1n.html

Здравей пчелица А може би не случайно Бог продължава да те държи в това семейство "насила". Какво означава "не обичам" някого? Ние сме дошли на този свят, за да се научим да обичаме безусловно всички и всичко в него, но да проявяваме по различен начин тази любов. Можем да сме заедно, да имаме спокоен живот, но да нямаме любов в сърцето си, можем да сме разделени и да сме го направили със и от обич един към друг и да пазим тази обич в умовете и сърцата си. Можем да разговаряме и да не се опознаваме, можем да мислим за другия и да го опознаваме тихо без да разговаряме с него. Всичко зависи от това какво носим ние самите в себе си. Само че когато живеем заедно сме склонни да ставаме зависими един от друг - вместо да сме свързани, ние се обвързваме - не само материално, но и емоционално и интелектуално. Забравяме,че щастието и пълноценният живот си зависят само от самите нас - не от отношението и личността на човека до нас, дори не от взаимоотношенията ни. Нещо повече - с опита на една неуспешна и една успешна женитби смело бих казала, че връзката е обратна - взаимоотношенията ни, съвместният ни живот зависят от умението ни да обичаме себе си и другите и да сме щастливи сами.

Какво означава и каква е разликата да проверим нещата чрез своите чувствания и чрез своята мисъл? Ако нещо или някой предизвиква в мен негативна емоция, тази емоция не е резултатът от проверката на нещото, а от проверката на моето отношение към него - значи аз имам някакви задръжки, които ми пречат да го обичам и да му се радвам на това нещо или някой. Мисълта е тази, която проверява защо изпитвам негативната емоция - т.е. намира какво все още не съм разбрала в нещото и какво вътре в мен ми пречи да го обичам такова каквото е. Какво означава да мисля за нещо или за някого - това означава да го опознавам все по-отблизо, да търся това, което все още е скрито за мен, да намирам доброто и да превръщам с мисълта си в добро онова, което ми се е струвало не съвсем добро. Има, обаче и една опасност - мисленето за нещо или някого да се превърне в спекулиране - т.е. потъване в ямата на предположенията за него - нещо като онази приказка за бременната дето плачела, че брадвата ще убие детето и.... Затова може би учителят предупреждава - , а не да ги предположи...

По скоро си помислили, че могат да определят кое е добро и кое е зло и да "поправят" злото на добро. Плодът на дървото, което те изяли всъщност не бил "лъжица за устата" на ограниченото човешко съзнание. За тях този плод бил отрова - събудил гордостта, суетата и ревността. Много съм мислила - а в какво всъщност е бил смисълът на този плод? Може би в това, че знанието се състои не в "аз знам, че това е така", а в непрекъснатото отваряне и разширяване на ума ни към безкрайния и променящ се свят, където няма абсолютно зло и абсолютно добро - те зависят само от гледната точка и ценностите. Може би плодът дава на свободното от рамки съзнание умението да вижда доброто в злото и да трансформира разрушението и болката в съзидание и щастие? Може би в това се състои и голямата тайна на Живота?

:thumbsup2: Подходяща цел за мен е тази, която ни оставя свободни - т.е. не ни обвързва с постигане на конкретен резултат, както и с опредлено участие и поведение на друг човек. Едно е да си поставя за цел - да създам школа и да привлека ученици и да напиша учебник.... Друго е ако целта звучи - да служа на децата и всички, които Бог ми праща с нужда, по най-добрия за тях начин. Тогава горната цел се превръща в едно от средствата за постигането на "подходящата". Тогава вместо да планирам конкретни стъпки, съм склонна повече да оползотворявам всичко налично в момента - и тогава не се стремя да наложа моите измислени перспективи, а започвам да виждам съществуващите напред във времето и да избирам. Всъщност те не ни следват, те са винаги до нас - проблемът е дали си отваряме очите добре, дали сме ги почистили от претенциите и правилата си, от "трябва" и "няма да стане".

Какво означава да мислим, че сме големи? Може би да започнем ние да отсъждаме както нас са съдили? Или ние да ограничаваме (и другите и себе си) както нас са ни ограничавали? Или да поучаваме и наказваме? Или да водим "по-малките"? Защото вече знаем и можем всичко, защото сме "сформирани", т.е. твърди, спрели развитието си, защото сме решили,че сме вече на "върха". Какво означава да сме като децата? Може би да приемаме с отворени умове и сърца всичко ново без предразсъдъци? Да опитваме всичко в живота, за да го опознаваме, както и себе си в него - не да го критикуваме и "поправяме". Или да се чувстваме свободни и защитени от Силата, която е наш Родител? Да се учим и развиваме ние самите - непрекъснато - няма върхове, които да изкачваме - има простори,в които да се разширяваме и опознаваме. И може би да виждаме и усещаме как всичко около нас расте и се развива като самите нас....заедно с нас.... Спомням си сега как моите малки деца определят кой е стар и кой "нов" - по това дали си играе и разговаря с тях като с равни или ги командва.

И моите растения не вървяха докато.... в най-тежките дни от живота ми преди 4 години не останах една вечер сама с тях в офиса си - отворих си сълзите, които сдържах зад усмивката си цял ден и дълго плаках. В един момент усетих,че има някой в стаята - опитваше се да ме "погали" и утеши. Вдигнах стреснато глава - как не бях чула, че е влезнал някой. После си спомних,че бях заключила вратата и дори решетката и бях затворила и вратата към чакалнята. В стаята бяхме само аз и.... цветята - няколко саксии с най-обикновени хилави пълзящи зеленини.... Сега има много повече....и не са хилави. Каква беше тайната - изведнъж осъзнах,че цветята ми са живи и искат да "разговарят" с мен - искат да ми бъдат приятели, да ми помогнат да изплувам и да бъда щастлива. Усещах го, но още не ги разбирах - осъзнах,че трябва да започна да уча езика им.... Да учиш езика на някого означава,че признаваш неговия свят за различен от своя и също толкова ценен. Означава,ч е имаш готовност да отстъпиш от своята гледна точка и да се опиташ да погледнеш през очите и със сетивата на съвсем различно от теб същество. И ако това същество е на по-ниско стъпало на развитие от теб, това означава,ч е си смирил гордостта си на "венец на еволюцията" и си се почувствал едно с всичко във вселената - готов си да служиш и да се учиш от всичко около себе си, не да му налагаш своите критерии за добро и правилно и висше и низше... Когато се научих да говоря с цветята, като че ли се промени и общуването ми с хората... И знаете ли, докато отначало цветята ми бяха "деца", сега хората ми станаха "цветя". Помните ли онази тема - "Какво сънуват дърветата през зимата?" - знаете ли какъв е отговорът? - "Не знам - ще се опитам да науча езика им и ако и когато успея, ще ги попитам".

Виждала съм хора с белег и добър емоционален баланс както и хора без белег, които очевидно за всички са емоционално разбалансирани и се опитват да разбалансират и околните съзнателно или несъзнателно. Като педагог и психолог не бягам от хора с емоционален дисбаланс - това би било същото лекар да бяга от болен като дявол от тамян. За мен като професионалист и човек това са много ценни опитности и Бог често ми ги праща кога да се уча, кога да помагам, кога да смирявам гордостта си, че на всички мога да помогна.... Всичко, което написах в предишните си два поста бяха малка част от нещата, които съм научила от хората и случаите на емоционален дисбаланс - силно синтезирани и на популярен език. Но по повод репликата : бих добавила към написаното преди още нещо важно. Човек в състояние на емоционално неравновесие до нас - това е много важен знак и урок за самите нас. Той ни е изпратен да се учим какво може да разбалансира нас самите, как да внимаваме и следваме емоционалните си "валидатори", как да "плуваме" във емоционална вълна - нашата собствена или чуждата, как да запазваме стабилност на нашето емоционално равновесие, когато сме изложени на емоционалната вълна на човек до нас и т.п. Така че вместо да бягаме от такива хора, по-добра идея е да се учим и развиваме, запазвайки незвисимостта си едновременно с общуването си с тях. Само така можем да помагаме на емоционалните проблеми на другия човек (според моя опит в професията и живота).

Доколкото разбрах в началото темата е за силните емоционални вълни, по-точно негативните, не изобщо за емоционалния живот на човека. Емоциите са ни дадени да контролират ума ни и по точно хармонията им с любовта в нас и със свободата ни. Те не са за "навън" , а за нашата личност. Нещо като "валидатори" на програмите, които "пише" ума ни. Ако умът навреме "чуе" предупрежденията на негативните емоции и направи необходимите корекции, те се трансформират в "награда" - т.е. в положителни емоции. Всеки ден ми се случва да го наблюдавам у себе си и да го използвам в общуването и професията си. Да наблюдаваме и да се вслушваме в емоционалните си регулатори съвсем не означава да ги контролираме и подтискаме. Напротив - когато разбираме техния език, всъщност ние ги уважаваме и вземаме предвид, като с тяхна помощ контролираме мисленето и поведението си, а не обратното. Да сторя Дори сега си мисля,че точно приемането на бурната негативна емоция като нещо нормално всъщност означава своеобразното и контролиране и подтискане - т.е. подтискане на нейните сигнали към схемите на ума ни, към принципите и правилата ни. Вместо да променим нещо в тях, когато чуем предупреждението на леката негативна емоция, ние предпочитаме да ни залее, да я излеем върху другите защото така сме "живи и искрени" и после всичко да си тече по старому - това е друг по-фин начин на подтискане (или по-скоро на изхвърлянето и в нечие "кошче") от това да се крием от другите, че я изпитваме.

:thumbsup2: Той се проявява чрез мен, но аз не съм Той. Мога само да Му служа, за да се проявява. Аз вземам решение как точно, но за да го взема, внимавам и "слушам" Неговата воля - не моите принципи и идеали. Така не поемам отговорност за събитията, но за това, че ще приема с благодарност всякакъв резултат от избора и решението си. Така не очаквам благодарност или признание задето съм се раздавала изцяло - аз не съм раздавала нищо "мое" - само съм станала проводник и изразител на Неговата любов. Мога само да благодаря за това. Не горя до изгаряне (горенето не винаги означава раздаване изцяло....) - по-скоро предпочитам да светя меко и да топля (не да подпалвам)....,за да мога да служа по-дълго време...

При мен се получи, но когато малко обърнах "правилото": "Обичайте това, което сте създадени да правите..." Не казвам,че съм спечелила много пари, но имам достатъчно, за да не мисля за тях, а да правя каквото обичам. Проблемът е,че като получим достатъчно пари, ставаме зависими от количеството им и започваме да се стремим да ги "увеличим" - спираме да правим "това, което обичаме" и започваме да "печелим пари" с него. И друг "съвет" последвах и продължавам да следвам - "Залудо работи - залудо не стой". Залудо човек може да работи само тогава, когато работи с обич към самата работа, а не "продавайки" труда си. Всъщност никога не е залудо работата, която сега не носи пари - тя носи неща, много по-ценни от парите... И последният "закон" - Работиш ли за парите, те бягат от теб и трябва да жертваш душата си, за да ги докараш насила. Но насила пари стават, хубост не става.... Работиш ли за Бог - Любов, Той ще ти осигури достатъчно средства и възможности да продължаваш да работиш за Него.