Донка

Мисля,че огледалото на любимия човек показва и други, много по-ценни неща. Ако неговото присъствие в живота ни "изисква" или "очаква" от нас нещо, то ние подсъзнателно сме "поставили" до себе си модела за това, което искаме да бъдем, а не сме - нещо като стимул да станем "по-добри". Обаче изискваме ли от себе си, подсъзнателно изискваме и от партньора си и той изисква от нас - нали ни е огледало. Така и двамата си разкриваме взаимно зависимостта на любовта и отношенията си от някакви критерии за "добро и правилно". Остава само да осъзнаем тази зависимост и да я изчистим, не да я затвърдяваме в конфликти, раздяла, предизвикана от тях и нов партньор избран по същата схема - всеки път води до още по-тежки последици. Раздялата е естествена само ако единият осъзнае и изчисти зависимостта си от критериите, но другият категорично отказва. Ние в момента си помагаме още по един важен начин. След като всеки сам изчиства своята зависимост от някакви стари критерии, изплували в определена ситуация, двамата и всеки поотделно се заемаме да намерим решение за промяна, която оставя всеки свободен и в същото време не засяга свободата на другия - запазва радостното спокойствие и любов, които царят в дома ни. Никак не е лесно понякога, но е много интересно и успехът не е просто компромис, но тържество на любовта и близостта между нас. Присъствието на деца в семейството прави тези уроци още по-трудни и успехите още по-награждаващи с щастие. Живяла съм и сама и знам,че това няма как да се случи без човек, с когото да споделяме живота си. Животът без партньор (любим) или с любим, който не живее заедно с нас в един дом също е изпитание и урок, разбира се. Съвсем съм далече от мисълта да ги пренебрегвам, защото съм ги преживявала и учила и тях, когато е било времето им. Първият път прекъснах този "курс" преди да съм го завършила. Аз взех решение кой и кога да стане моето семейство. Уроците в семейството ми бяха много трудни - сега си мисля, че се наслоиха първите с вторите. Вторият път спокойно научих това, което имаше да науча живеейки сама и на разстояние - оставих Бог да реши кога и с кого и как точно да се съберем....

Благодаря, Диди Честито и от мен на всички колеги, родители и ученици! Благодаря и на всички родители, които са съпричастни и разбират сложността и отговорността на нашата професия. Благодаря на Бог, че тези, които носят в сърцата си любовта към децата, остават верни на призванието си въпреки положението, в което ги е поставила върхушката на обществото ни. Договорът, за който ни разказа Диди е чудесен пример за това как педагогът се отнася към своите ученици не като инструктор, а като приятел. Тя издига децата до отношенията между възрастните, но в същото време запазва детското в отношенията между тях. Смисълът на договора отговаря точно на характеристиките на възрастовия период - Б. Боев - Учителят за образованието Радва ме и активната позиция на родителите - без вас, умни и добри млади майки и бащи, и най-добрият учител трудно би постигнал успех. Здравей Peacemaker! Решенията, които взема един възпитател, наистина е най-добре да се подчиняват на ситуацията, а не на някакви твърди правила. Все пак има и по-скоро принципи и подходи, които реализираме по конкретни начини в конкретните ситуации. И аз в началото на педагогическата си практика постъпвах като теб, но това водеше до много загубено време и нерви кой е започнал пръв и кой се е защитавал... Осъзнах,че причината за разправиите и агресивността е точно принципът "каквото повикало, такова се обадило". Децата често се бутат и настъпват, защото все още нямат добра координация и усещане за безопасна дистанция един от друг. Друга важна причина е защитата на тяхната територия и игра от натрапници - тези, на които е отказан достъп до играта... В по-късна възраст се появяват други причини... Когато възпитателят разбира обективните причини за агресивното поведение, той може да реагира по подходящия начин и дори да го предотвратява успешно. Но това е много дълга и важна тема за разговор - ето защо педагозите задължително и много подробно и с практически занятия трябва да изучават разделите на психологията, които са им необходими всеки ден - през целия курс на подготовката им. За съжаление това все още не става дори в най-добрите вузове. За да се върна в темата за златните правила : - инвестирам внимание и време в предотвратяването на конфликта или грешката като наблюдавам поведението и мотивацията на децата - избягвам отрицателните езикови конструкции не+прави - сменям ги с позитивни - аз бих направила/ хайде да опитаме.. и т.п. Сменям и императивите с пожеляния-предложения или какво ли ще стане ако направим....? - стимулирам децата да си представят една дискомфортна ситуация и да търсят сами причините и изхода с "доброто". ...

Психолозите по принцип трудно могат да заемат "вулгарно материалистична позиция" поради характера на изучавания обект и подходите. За психотерапевтите не мога да кажа със сигурност, но допускам,че и при тях е така. Колкото до "отграничаването" от някаква позиция, която не споделяме - ние предпочитаме да я разберем и включим като факт и мотивираща и насочваща сила в поведението и психопортрета на човека. Нали е възможно да работим с хора с такава "вулгарно материалистична позиция". Това каква е нашата лична позиция, според мен, не би трябвало да оказва влияние върху позицията на човека, с когото работим.... И обратното също. Аз също съм за "духовната психология и психотерапия" и напълно подкрепям думите на Кристиян за свещениците, но разбирам и не се противопоставям на психолозите , които не споделят тази позиция.

Една отворена вече тема във форума не принадлежи и не се отнася на човека, който я е отворил, а на всички участници тук. Това дали Heart ще прочете и дали ще се ползва от написаното и споделеното от другите участници, не е наша грижа, мисля. Много по-интересно е какво мислят и споделят участниците във форума за връзката между психотерапията и религиозната принадлежност на пациента по принцип, според мен. Друг интересен и спорен аспект е дали и доколко може да окаже влияние на психотерапията религиозната ориентация на психотерапевта и неговото лично отношение към духовните школи и практики.... Има, разбира се, и много други въпроси, свързани с тази тема, които могат да се дискутират и не толкова определени съвети, колкото дискусиите ни и размяната на мнения, са ни полезни. Има случаи, в които се оказва, че накрая млякото ни свършва по-добра работа от сиренето, за което сме отишли.

А дали допускането,че ученичеството ни би могло да ни доведе някога до състоянието да знаем Истината, да сме Истината, не ни изкушава един ден да заживеем с усещането, че нашата истина (личното ни усещане за света в момента) Е Истината, а това на другите е Лъжата? Ние, според мен, и сега сме част от Истината - и винаги ще си останем такава. Осъзнаваме ли,че всеки от нас - не само ние лично, е някаква специфична проекция на Истината за този момент в тази реалност, ние бихме престанали да делим нещата около себе си на "истина" и "лъжа" според личните си мерки. Сега като се замисля май няма по-сигурна лъжа от това делене и от абсолютизирането на мерките ни.

Според мен няма правилно и неправилно - пътят на развитие си е индивидуален за всеки човек и всеки сам си го определя и върви - прави своя избор, както казва Борислав . Дали ще бъде с партньор или без - зависи от готовността на човек да споделя своето най-близко пространство с друг човек. Ако дори сам трудно се ориентира в собствения си избор и път на развитие, един партньор само би объркал и забавил развитието - човекът лесно се поддава на изкушението да прехвърли отговорността за избора и пътя си на развитие върху партньор. Ако сме партньори на такъв човек, или на човек в съмнение, може би най-доброто е да го оставим сам да взема своите решения свободно. Ако човек по силата на обстоятелствата е останал без партньор, може би това е моментът, в който му е дадена възможност да расте и да се развива сам, защото това в момента е по-добре за него... Каква е ролята на партньора тогава? Според мен той отразява нас и нашия път и така ни помага да видим себе си отстрани (ако разбира се сме склонни да го направим). Присъствието му създава много повече ситуации и уроци, които са ни необходими по пътя на развитието ни, но това е и изкушение да започнем да решаваме и неговите, не само своите задачи с благородното оправдание, че му помагаме... Ако един човек е избрал друг за свой партньор, но другият не е готов или не желае тази близост - тогава те просто не са партньори, мисля... И все пак и тази ситуация си е урок и за първия и за втория човек... Партньор не се "избира" и не се "задържа" - партньори в развитието могат да бъдат само хора, които Бог ги е събрал... Как Бог събра вас с вашите партньори в развитието?

Какво означава да "говорим истината" и "да говорим лъжи"? Ако приемем, че никога не бихме могли да узнаем Истината, то това би оправдало всяка лъжа, която по един или друг повод излиза от нас... Според мен под "казвам лъжа" може да се приеме раздвояването на нашето съзнание - то е приело някаква позиция, факт, отношение като своята истина за момента, но по някаква причина или с някаква цел създава втора "истина", различна от оригиналната, която е предназначена за другите хора. След като се появят тези две "реалности", неизбежно се появява и мостът между тях - обяснението, което съзнанието дава на себе си за това раздвояване. Следва натоварването на сетивата, ума и емоциите ни и с още една "програма", която следи и поддържа валидността на фалшивата реалност в очите на хората, за които тя е предназначена... Сигурно има и още.... Така натоварено съзнание всъщност започва да смесва реалностите и да лъже самото себе си, за да облекчи малко напрежението. То е лишено от време и свободен капацитет енергия, внимание и спокойствие, за да приема и обработва информацията, която непрекъснато постъпва от средата. Последствията са ясни - и като теория, и като поведение.... Може би затова казват, че "на лъжата краката са къси" - т.е. не е хубаво да лъжем не заради другите, а най-вече заради себе си.... Разбира се, като не създаваме паралелни "реалности" - лъжи - за другите, това не означава, че сме длъжни винаги да показваме всичко от реалността, която осъзнаваме в момента - това, което в момента за нас е "истината" - още повече,ч е тя непрекъснато се променя. Бих казала - да носим в себе си само истината си в момента - да казваме само това, което е необходимо и достатъчно и с уговорката, че това е нашето мнение в момента....

Познаване на великото Може би под "най-малкия подтик на любовта" може да се разбира това, което правим само заради самото удоволствие и самата любов, която изпитваме от правенето - не го правим заради някаква причина или цел или принуда; не преследваме някаква амбиция, не се стараем да помагаме на някого или да се жертваме за някаква идея, кауза.... Дали наистина когато дойде този "най-малък подтик" ние не го оставяме настарана като нещо несъществено в името на някаква наша "важна работа". Нещо повече - понякога подсъзнателно осъждаме този подтик да направим нещо само защото ще ни е хубаво да го правим - наричаме го егоизъм - а не е ли егоизъм точно това, което правим, подчинявайки се на заповедите на Егото - на неговите идеи за важно и наложително?.... Защо най-малкият подтик точно съдържа в себе си Божественото? И дали можем по някакъв начин да синхронизираме това, което ни се налага да правим в света ни, с "най-малкия подтик"?

Един уважаващ науката и себе си психолог не би се ограничил нито в едната, нито в другата крайност - би ги обхванал двете. Хората са толкова различни, че ако имаме за професия да опознаваме техния вътрешен свят, не бихме могли да го разберем без да дадем свобода да бъдат такива, каквито са. Не бихме могли, например, да "влезем" в света на един мюсулманин, ако християнската ни вяра отрича правото му на неговата и я смята за низша или неправилна. Трудно бих приела за професионалист един психолог или психотерапевт, който не интегрира в анализа и терапията си вярванията и религиозната принадлежност на хората, които са се обърнали към него за помощ.

Животът ме научи, че най-добре съм помогнала тогава, когато дори не съм мислила или подозирала,че помагам на някого.... просто съм правила нещо с любов, защото това ме е правело щастлива - мен самата. После се оказва, че това всъщност е направило щастливи и е помогнало на други хора близо или далече от мен по някакъв начин... Господ си знае как....

В Любовта - не в конкретен водач, школа, авторитет, религия, теория.... - рано или късно те правят човека зависим от тях и делят хората на "наши" и "ваши" - т.е. "добрите" и "лошите".... а стане ли това, Любовта си е отишла... Според мен това е едно от най-добрите определения на емоционалната интелигентност. Егото - когато го опознаваме, няма да се идентифицираме с него, не се ли идентифицираме, няма да му позволим да властва над нас вместо да бъде само наш полезен инструмент. Т.е. от нас зависи дали Егото ще бъде президентът на живота ни или само добър мениджър. Ако все още не можем да го направим, по-добре е да почакаме докато бъдем готови за това, по-добре да направим нещо много по-малко и лесно - но направено с Любов, то струва много повече от голямото, направено по дълг или със съмнение.... Предназначението на човека

Благодаря ви Приятели! Благодаря на Бог, че ме дари с вас! What a Wonderful World

:thumbsup2: И от мен за целия пост на диди! #386 Но сега си мисля, че тези, които не могат да свържат любовта и свободата със семейството, може би имат право в известен смисъл. Ако един човек не е готов, не е узрял достатъчно, за да съхрани свободата на любимия и своята и да опази любовта, която изпитват двамата един към друг и към останалите хора и света си от условия, наистина е по-добре да остане за неопределено време сам. Когато е готов, семейството ще му даде възможност да се учи да прилага любовта и свободата свързан с друг човек... После Бог ще му повери и израстването на нов човек...

Може би всичко опира отново до смелостта да останем свободни и да сме заедно едновременно.... да се свържем без да се обвързваме. А обвързани могат да бъдат и несемейните влюбени - и то много по-зависими един от друг от семейните... Свободни и влюбени могат да бъдат и семейните - дори повече от несемейните понякога. Всичко зависи от хората, които се обичат и тяхата представа за любовта.

Някой попита за секса - да, сексуалният ни живот в семейство е много по-свободен, пълноценен отколкото без семейство. Може би защото сме си близки и живеем заедно. Имала съм и сексуални отношения и без семейство и вън от семейство - не мога да ги сравня по качество с тези, които имам у дома сега. Изглежда те не зависят от брака, а от близостта между любовниците - духовната в хармония с житейската. Е, няма как 19 годишните да повярват,че и след 50 сексуалните отношения в семейството са красиви, разнообразни.... и аз нямаше да го повярвам на тяхната възраст... Но, както казва съпругът ми - Бог с знае работата - ще им го покаже когато станат като нас.

:thumbsup2: Нели! Моля Ася да публикува в темата адреси и имена на пострадали семейства и да уточни кои от тях имат деца в училищна възраст. Аз също съм съгласна да изпратя учебни пособия до колегите, за да ги разпределят между децата на пострадалите семейства. Пари на съмнителни организации и държавни служители не съм склонна да изпращам. За есемес кампаниите съм на мнението на Нели и останалите, които мислят като нея. Нямам намерение да захранвам касите на мобилните оператори с пари, с които могат да се закупят материали и да се дадат на пострадалите лично.

Все пак е интересно какво разбирате под "влюбен" - с какво се характеризира според вас състоянието "влюбен"? Задавам този въпрос, за да не се окаже за кой ли път, че говорим за различни състояния. Благодаря на Добромир, че разграничи безусловно и условно влюбен. Ако не приемате тази терминология, то кое от двете според вас е синоним на "влюбеност" - условността или безусловността? Както вече стана ясно те са диаметрално противоположни.

Злото престава да съществува в момента, в който спрем да го квалифицираме като такова и успеем да намерим в него доброто... Това е механизмът на мисловно енергийното въздействие, за което говори Бориславил, според мен... Не можем да станем тъждествени с Любовта, но можем със своята свободна воля да я пропускаме през себе си и да и позволим да се проявява чрез нас (а не да искаме да проявяваме себе си каквито искаме да бъдем)... Направим ли го, ставаме непропускливи за негативни мисловно енергийни въздействия.

Определено време и място Една от най-трудните задачи - да различаваме същественото от несъщественото без да се влияем от ограничени критерии за тях - свои или чужди. Едва ли има по-относителни и субективни понятия от двойката "съществено-несъществено". Учителят ни дава ориентир - "Всяко нещо, в което има живот, е съществено - Животът представлява вътрешна непреривност." Ако критерият, по който сме определили нещо за съществено, е плод на човешкия ум - това означава, че сме сменили същественото с несъщественото. В този ред на мисли нивото на знанията и уменията на учениците ми е несъществено, защото то се определя от моите критерии. Съществено е поведението им, отношението им към себе си и света и живота си, развитието им... Как разбирате понятието "вътрешна непреривност (непрекъснатост)"?

:thumbsup: Егото не пречи на човека, а му помага, когато и докато човекът не започне да се идентифицира с егото (аза) си - т.е. майсторът да ограничи себе си до инструмента в ръката си или още по-зле - до слуга на този инструмент...Нещо като дърворезбаря да лъска и подрежда длетата си и от лъскане и подреждане да не му остава време да съживява с тях дървото... Или да чака длетата да му казват какви образи да създаде по дървото.... Такъв инструмент се е превърнал може би в оръжие, което убива преди всичко майстора, който го държи в ръката си и се "грижи" за него...

Съществува ли според вас разлика между "влюбен човек" и "човек, който обича безусловно"? Състоянието влюбен, според вашето разбиране за него, отнема ли е свободата на влюбения или на човека, в когото е влюбен? Може ли човек да е влюбен и женен едновременно - в и за един и същ човек? Възможно ли е да бъдем влюбени в един и същ човек за неограничен период от време? Оказва ли влияние на състоянието "влюбен" отношението на човека, в когото сме влюбени към нас и нашето състояние? А неговото поведение и личностни качества? ....

Доста помислих над вашия случай, мила Зорница. Вие сте прекрасна майка и имате прекрасно дете. Разбирам тревогата от вашата безпомощност. Без да претендирам за окончателна "диагноза" и правилен подход, само ще споделя личното си мнение по казуса ви. Отделих по-горе онези редове от разказа ви, които ми направиха най-силно впечатление. Според мен вашето дете приема себе си като "защитник" на доброто и красивото от всички, които се опитват да го разрушат. А всяка промяна на състоянието, което според нея е "добро и красиво", я дразни, защото вече е негово разрушаване. Затова тя смята, че "Бог я е пратил такава", т.е. "защитничка" - и целува наранените от другарчетата и дървета. Обърнете допълнително внимание в поведението и при разговорите дали ще се потвърди това мое предположение. Опитайте се да разберете какво разбира детето под "обичам някого или нещо" и как смята,че може да изрази тази обич и как според нея разбира, че вие я обичате? Вие сте направили вече първата крачка към преодоляването на проблема - детето ви е убедено, че го обичате дори "когато не слушка". Поздравявам ви за това! И все пак тя не разбира защо е така - вие приемате нейното "неслушкане" като естествен момент от нейния растеж и развитие, а не като "нарушение", за каквото го смята тя. Когато при мен като педагог попадне дете като вашето (уверявам ви винаги е имало "рицари на реда и правдата" ), започвам да разнообразявам и сменям често ситуациите, които се смятат за "добри и правилни", за да разбия рамката от критерии, които детето е приело за "стени на сигурност и добро". Когато усетя, че детето настръхва срещу някоя нестандартна постъпка или ситуация, веднага изпреварвам агресивната му реакция със смях и одобрение на случилото се - намирам доброто в "нарушението". В по-тежки случаи предвиждам кое би предизвикало агресивна реакция у детето и в разговор си представяме "нарушението" и аз провокирам детето да намира само "доброто в злото". Когато "развалящите играта" се превърнат в новите и участници, които тя ще покани сама, нуждата от защита ще се обезмисли. (Тук трябва да отбележа, че ако аниматорите бяха предупредени за проблема в нейните реакции, те би трябвало да представят пускането на децата в детския кът като покана от нейна страна към всички да споделят радостта и от рождения и ден....). Ще се радвам ако с нещо съм ви помогнала... Вие много помогнахте на мен като педагог също. Благодаря ви.

А как влияе върху отношенията помежду ни това дали нашите малки лични истини се приближават или отдалечават от неизменяемата, независимата от нас Истина? Може би ако в отношенията ни се отразява същата тази неописуема красота, краски, тонове, музика, за които говори Учителя, те се приближават до нея?

Закони на любовта Ние - хората, не знаем в какво точно се състои подтикът на Бог. Значи сме свободни по свой начин да търсим напредъка и успеха си - и докато го търсим, възможно е да се възпротивим на подтика на Бог... Ако сме го направили по незнание, страданието ще ни предупреди, че сме се отклонили от него. Отново е свободна волята ни дали да продължим да вървим по орбитата на желанията и амбициите си вместо по подтика на Бог, но и да си поемем отговорността за засилващото се страдание. Твърдото намерение да осъществим желанията си въпреки тези предупреждения би означавало да се опитваме да променим външния свят, да го подчиним на своя модел за добро...: Ако осъзнаем предупреждението на страданието, по своя свободна воля ще смирим гордостта си и ще променим орбитата, търсейки определената за нас, а не определената от нас. Ще се променяме, ще търсим докато усетим радост. Радостта ще бъде пътеводната ни звезда, не амбициите, не чуждите ценности или изисквания... Ако претенциите, критиката, презрението на други хора към нас (особено близки), ни наранява, страдаме от тях, то това значи ли, че не сме на своята орбита и трябва да я променим? Ами ако това, за което ни критикуват и презират, ни носи радост, а това, което искат от нас, ни носи страдание? Може би страданието ни от критиката и претенциите ни показва, че сме позволили и на хора (вместо само на Бог) да определят орбитата ни, скоростта ни и да ни подтикват към успех и напредък, определен по измислени от човек критерии и ценности?

:thumbsup2: