Донка

Не знам почти нищо за магиите и никога не ми е било интересно... Може би причината е моята прабаба Мина (лееше куршум и баеше...), която помня много смътно само с една сцена - нещо ми шепне и ме гали по главичката (много урочасвах и тя ме спасяваше...) и чувам гласа и после как казва на мама(кръстена на нея) - няма лоши и добри магии чедо - това са на хората лошите и добрите мисли в главата и сърцето... Ако носиш в тебе само добро и любов, чуждото лошо не може да ти навреди ни на теб, ни на детето ти. Лошите магии човек сам си ги прави на себе си, после на другите се сърди... Не знам дали е била права, но всеки път, когато отворя тази тема, се сещам за нея. Моля за уточнение - този, който се възвисява, той ли трябва задължително да почувства низост и тотално отвращение? И задължително ли е точно омразата да подаде енергия на собствената ни революция? Възможни ли са възвисяване и революция, минали през позитивни по знак емоции и отношение и енергизирани от любовта? За джихада - помня от един филм как един мюсулмански духовник обясни какво означава свещен джихад - да успее човек да запази върховенството на любовта и милосърдието в сърцето и ума и постъпките си над човешките си страсти, гордост, логика, желания, претенции.... Истинският воин бил онзи, който умеел да побеждава порива да извади меча си. Много мислих тогава над тези думи, много ми допаднаха... В този смисъл може би наистина джихад означава да освободим душата си от оковите на омразата и отвращението?

Живяла съм във време (разбирам го като общество), което не допускаше живот без точно определен идол, на който да се кланяме - независимо как. Като сравнявам времето, в което живея сега, с онова време, ми се струва, че сега не може да се живее с кумири - първо, защото ма твърде много"кандидати" и второ, защото свободата на света ни и пъстротата му не допуска ограничаването и абсолютизирането на една идея или субект до идол. Според мен идолопоклонството е по-скоро характеристика вече на индивидуалния мироглед на човека, отколкото на времето (обществото) като цяло. Въпрос на личен избор и отговорност за последствията е да се сведе: -многообразието до издигането в култ на нещо съвършено по някакви критерии, -свободата да разбираме и прилагаме всеки по своя начин Божията воля до робуването на определени от кумира ни правила и ценности..... Може би последните две ме привлякоха към Учението на Беинса Дуно....

Съгласна съм за многопластовостта на думите на Учителя, но съвсем не мисля, че когато някой в определен момент ги разбира по определен начин, то той ги разбира едностранчиво и малко. Именно в това е идеята за много пластове - за всеки различен човек в различните моменти от живота му и в различните опитности, тези думи му дават различна мъдрост и различно му влияят. Хубаво е да разбираме,че има скрити много пластове, но ми се струва, че още по-ценно е да вникнем по-дълбоко в нашия си пласт, който ни се разкрива само на нас в този конкретен момент. И като си обменяме това, което ни се е открило на нас лично, без да претендираме, че нашето разбиране е дълбокото и правилното, а на другия е повърхностното и погрешното - така ще получим много пластове, така ще погледнем на света през много различни гледни точки и очи.... В този смисъл на мен в тази беседа ми направи впечатление самият край: Да се опитаме да определим едно само тълкуване и разбиране за правилното и изчерпателното, това, според мен би означавало да заместим слънцето с една наша свещ. А как вие разбирате това: По-блажен е онзи, който слугува на своя дух и изпълнява волята Божия. Бъдещето е на негова страна.

A според мен има място и за други думи.... Божествената Любов може би се проектира в човешкия ни разум като безусловна любов - любовта, която ражда свобода, а не зависимости. Ако тя определя количеството, то количеството на всяко нещо в живота ни - материално, време, внимание и т.п. - ще бъде достатъчно и не повече от необходимото, за да се запази свободата на всеки...

А според мен няма по-правилно и по-неправилно, по-трудно и по-лесно - за всеки си има нещо съвсем различно от това на другите. Всеки решава своята задача по начина, който е най-подходящ за него - Бог си има индивидуален подход и говори на езика на всеки отделен човек. И човекът също си има своята свобода да си избира как да решава задачата си за този живот - сам или с друг.

Принципът на десятъка и на "двете ризи", според мен, не могат да бъдат приравнени - те има различен смисъл и послания. Колкото до това кой как разбира Учителите - дали те "искат" от него или му дават от себе си - въпрос е на личен избор, ниво на разбиране и.... поемане на отговорност за своята съдба...

Техниката, описана много точно от Борислав, всъщност помага да се "събуди" нашата интуиция и с нейна помощ да видим реалните измерения на проблема и повече възможни решения. Тя е добре известна на много поколения преди нас - дори и на неграмотни хора. Отлично си спомням, че на нещо подобно ме учеше и баба, когато ми беше трудно да запомня или разбера нещо или да реша някаква задача като ученичка. И винаги работеше перфектно. Тази техника е добре позната и в сугестологията и сугестопедията, в НЛП и в психологията и неврофизиологията... Мога да допълня към написаното от Борислав, че това кътче и портрета могат да бъдат и виртуални - да съществуват само в нашето съзнание и да "влизаме" там при медитация. По темата на Моника - и аз се моля заедно със вас сърцето и ума на брат и и всички негови близки да се отворят за Любовта - а тя е най-доброто лекарство за страданията на тялото ни.

Струва ми се, че по "женитба" в темата не се има предвид просто сексуално съжителство узаконено или не с някакви юридически документи. Също едва ли имаме предвид и поддържане на общо домакинство и отглеждане на деца. Съчетана с понятията свобода и любов, женитбата за мен има съвсем друго, нематериално измерение и смисъл. Женитбата е съзнателно сближаване на две души, две самостойни енергийни единици до степен на непрекъснат обмен между тях - на всичко, което носят в себе си. Подобно сближаване и обмен си носят своите рискове, но и са в същото време урок с повишена трудност. Как да бъдем близки и свързани без да изпадаме в обвързаност и зависимост един от друг? Как да си помагаме при разплитането на кармичните възли, а не да заплитаме нови? Как да проектираме в ежедневните човешки прояви на любов Божествената Любов? Женитбата е урок и изпитание и за любовта и за свободата на всеки от нас и всеки сам взема решение кога да влезе в това изпитание - урок и как да мине през него.

Според мен темата няма предвид даването на поискани или дължими неща на конкретен човек или организация по някаква причина или система. Това вече не е идеята за десятъка... Това е друга идея, друга тема. Ако желаещите да коментират поисканите "десятъци", можем да отворим тема и за тях. Десятъкът, за който е отворена тази тема, и за който говори Учителят, включва само непоисканото, недължимото, напълно доброволното отделяне и раздаване на част от това, което сме придобили в най-разнообразна избрана от нас и Бог форма - материална, емоционална, поведенческа, време и т.н. Когато го отделяме и раздаваме, ние го наричаме на Бог, защото всъщност ние така му връщаме 1/10 част от благата, с които той ни е надарил. Това е своеобразен израз на нашата благодарност и готовност да даряваме така, както Бог дарява на нас, а не е разменна монета за бъдещо възнаграждение. Това, мисля, е и причината, поради която десятъкът не се адресира към определен човек - последното винаги прави получаващия зависим или задължен на даващия, а идеята на десятъка е точно обратното. Когато дарението ни е адресирано към Бог, получателят е само посредник. (Затова в подобни случаи бабите ми наричаха даровете си "За Бог", а нас ни учеха да отговаряме "Благодаря на Бог". Сега и аз казвам: "На друг благодарете за това, което съм направила - не го правих за вас". Щастлива съм, че всички, на които съм го казала досега отлично ме разбират веднага.)

Присъединявам се към тези, които напомниха, че "десятък" не може да се измерва само в пари и не може да се смята това, което даваме по силата на някакви задължения. Нещо повече, мисля, че ако успеем да дадем своя десятък под форма различна от пари, но стойността и може да се приравни приблизително към нея, то той наистина носи печалба в най-различни измерения. Например в моя случай "десятък" означава да приема в школата си деца без или срещу символично заплащане - в случаите, които съм сигурна, че детето има желание да учи, но няма средствата за това, колкото и малко да са те. Опитът показва, че тези деца са сред най-усърдните и успешно овладяващите езика и привличат много свои съученици към нас. В други случаи съм забелязала, че когато съзнателно и с любов работя с някои деца на "финансова загуба", наблюдавам и научавам като специалист и човек уникални неща, които ми помагат да се усъвършенствам като психолог и педагог - това малко по-късно рефлектира върху резултатите от работата ми, а това неминуемо се отразява върху броя на новозаписаните и запазването на старите ни ученици (т.е. върху приходите). НО! само при условие, че съм работила безкористно - "за Бог и доброто на децата" - и не съм очаквала и калкулирала увеличаване на приходите. Само дори мисъл за последното винаги ги сваля, и то незабавно - до дни. И още един момент - винаги когато съзнателно дарявам с любов си мисля, че и на моите родни деца също ще се намерят хора, които да дарят нещо необходимо на тях... И винаги става така... като в онзи прекрасен филм - "Предай нататък" - Pay It Forward

:thumbsup: Ина! И аз в такива моменти се усмихвам на себе си, представям си се с надути бузи, вирната брадичка и изпъчени гърди и си казвам "Ауу, колко си мъдра и важна". Това винаги много ме разсмива - а какво по-добро лекарство за гордостта и суетата от чувството за хумор.... И си следя видовете изречения - старая се да не използвам императиви - чуя ли ги от устата си, замествам ги със съобщителни. А съобщителните, когато това е възможно, замествам с въпросителни - така вместо да слушам моето собствено мнение, чувам какво мислят другите. Често чувам и научавам от децата неща, за които сама никога не бих се досетила... Още по-добре ме учи мълчаливото наблюдение (вкл. и на себе си) при максимално възможна свобода на наблюдаваните в определена ситуация... Ситуацията винаги е по-мъдра от участниците в нея - както обича да казва Лазарев...

Горделивият ум, обаче в един момент е склонен да поосакати това малко изречение до : "Учи всички на Мъдростта". Може би, когато усетим нещо подобно да се мъти в главите ни, "бие звънецът" - време е да се огледаме за следващия ни урок и учителите около себе си?

Имам въпросче: Как разбирате "Божествения морал" приятели? Хубав въпрос! Може би Божественият морал е проекцията на безусловната Любов и свободата (Категоричният императив на Божественото) в конкретните житейски ситуации? Ако безусловната любов и свободата са ни вродени, то Божественият морал може би не се "пише" и не се "възпитава", защото всеки опит да се направи това, би компрометирал и безусловността, и свободата... Може би сега ни предстои да проумяваме, да си отваряме очите и ума за това, което "при всички условия на живота, през всички времена и епохи е останал един и същ. ", да различаваме резултатите от човешкия и от Божествения морал.... "По плодовете им ще ги познаете...."

:thumbsup2: Така наистина е най-смислено! Благодаря ти Нели! И все пак имам в живота си човек, на който само със сърцето и в ума си казвам: "Защото те обичам... стоя далеч от теб; не искам да те правя по-добър за мен, не мога и да те оставя да ме правиш по-добра, защото ме обичаш ... такава, каквато искаш да бъда, за да ме обичаш.... Защото те обичам... съм щастлива, въпреки че ти не ме обичаш.... Защото те обичам... бъди щастлив така, както ти умееш да обичаш а аз така, както аз обичам да обичам...."

:thumbsup: за темата и мненията до тук! Да бъдем необходими, полезни и да бъдем харесвани според мен са съвсем различни неща. Харесването предполага някакви критерии, които делят света около нас на неща и хора, които харесвам и такива, които не харесвам. Следователно харесването е проява на зависимост от тези критерии. А щом е зависимост, това вече не е любов, а (както написа и Диана) - манипулация. И тогава дали харесвам себе си, дали за мен е важно за какво точно или кой точно ме харесва или аз харесвам - не виждам принципни разлики.... Хубаво е и човек да се стреми да бъде необходим или полезен на другите, а не харесван, но докато този стремеж не се изроди в зависимост, т.е. в болезнено усещане, когато някой откаже помощта ни или покаже, че намесата ни не само не му е необходима, а и дори е вредна.... Написах всичко по-горе от личен горчивичък опит - като научен вече урок. Най-леко и пълноценно е било общуването ми с хората тогава, когато забравям за харесването, за впечатлението което правя или правят на мен, за мнението и оценките на другите за мен или моите за тях. Просто се наслаждавам на моментите, в които сме заедно, на това, което се случва... А, ето това е много тежък и много важен урок. Още не мога да кажа, че съм "взела изпита". Засега съм на степента - посрещам това спокойно и дори ме развеселява. Колкото повече не ме харесват, толкова по-весело ми става - може би е вид енергиен екран, не го правя съзнателно... Но ми помага да "успокоя топката" и след това да използвам силата на положителното мислене и НЛП, за да постигна това, за което пише Добромир... Но то не е точно харесване - по-скоро съзнателно преодоляване на зависимостта на моето отношението към човека от неговото отношение към мен. Но трябва да си призная, че ако не работех предимно с деца, едва ли щях да успея да го постигам и с възрастните (тайната - приемам всички и себе си като деца).

Наистина има такава опасност - ако се помни "направеното от мен добро" - т.е. акцентът на запомненото пада върху "аз направих добро", "аз знам как се прави добро", "аз мога и трябва да кажа на другите как да правят добро", .... другите не могат да правят добро както го правя аз".... Затова на мен ми е полезно преди всичко да помня и записвам как съм смирила егото си, как съм станала прозразчна.... Както споменах и в стария си пост - направеното добро не го усещам и не смятам че го правя аз - то някак само си става след като успея да смиря желанието си да "направя добро" по моя начин... Така че бих допълнила малко мъдростта "Направи каквото Бог иска от теб (не каквото ти или друг смята за добро) - то винаги ще е за добро (защото Бог го прави, не аз)."

Според мен красотата наистина е красота не само когато се вижда, но преди всичко, когато се усеща.

Добротата не уморява - обратното - тя възстановява човека като му дава спокойна сила, мирна радост, възражда любовта в душата ... поне при мен е така.. От личен опит с умората знам, че тя много често е резултат от напъните да сме такива каквито искаме да изглеждаме в очите на определени хора... т.е. когато се повдигаме на пръсти и дори ходим на палци, за да ни ръкопляскат и обичат повече... Тази умора може да ни убеди да смирим суетата, гордостта и ревността си, а може и да не успее.... Ако реалната самоличност уморява човека с подсъзнателно или съзнателно напрежение, че ще бъде наранен по някакъв начин, по-добре е за него да стои зад псевдоним, според мен... Ако псевдонимът уморява човека с подсъзнателно или съзнателно напрежение, свързано с поддържането на създадения образ и запазването на анонимността, или с раздвояването между реалната самоличност и псевдонима, то по-добре може би е да общува с реалната си самоличност....

Ива! И дори и понякога да има облаци или кал, то те са ни изпратени, за да не забравяме, че също са рожба на слънцето и земята. Умората също е път към смирението, а то е единствената врата към любовта и мъдростта. Да, по волята на Учителя и така както е най-добре за нас в момента сме тук и заедно такива каквито сме -и с никове и с имена.

и от мен... Само че аз си водя дневник само за ситуациите, в които с мисъл и чувство, дума или постъпка съм следвала Закона на Любовта. Наистина е много полезен. Общото впечатление е, че винаги в такива случаи съм смирявала волята си или желанията си, своите лични критерии или правила; Това винаги е било свързано с тяхната съпротива под формата на негативна емоция, но винаги е била неутрализирана от вълната любов, която ме обвива, щом успея да ги смиря и да стана "прозрачна". После вече всичко, което правя или казвам като че ли не е съвсем под мой контрол - осъзнавам какво точно съм казала и съм направила с няколко секунди закъснение, а смисъла и целесъобразността му се откриват на ума ми доста след това. Резултатите винаги са надминавали и най-смелите ми представи и цели.... И това важи и за професията и за личните ми отношения с хората.... Според мен съхраняването в паметта на такива "уроци - прецеденти" и допитването до тях в подходящи ситуации също е пример за силата на положителното мислене...

Диана! И аз наскоро осъзнах това - малките истини на всеки човек, истините, с които сме на ти и можем да изкажем - колкото и много и различни да са, колкото и да ги обединяваме в една мозайка - те никога няма да станат Истината. Защото те са представите за света, създадени през ограничени човешки сетива, с ограничен човешки ум... Това е истината, която ни помага да живеем в нашия свят, създаден само за нас - но не и във Вселената. Истината, която изписвам с главна буква, е истината на Вселената, на цялото - моето човешко съзнание и съзнанието на Вселената са несъизмерими - все едно да сравним истината, която знае планктонът за океана и Истината на океана за самия океан (ако разбира се приемем, че няма нищо друго освен този океан). Когато осъзнах всичко това, се почувствах свободна да опознавам непрекъснато света си през своите сетива без да се чувствам длъжна да познавам Истината, без да смятам моята малка променяща се истина за недостойна или лъжлива... Почувствах се и свободна да опознавам малките истини на хората около мен без да ги сравнявам с моята, без да определям коя е на ти или на Вие с Истината, без да се чувствам длъжна да "поправям" моята или тяхната. Почувствах се свободна, защото за мен се обезмисли понятието "лъжа" - вече не се и опитвам да разграничавам - сега всичко, което чувам, виждам, са просто различни малки човешки истини... Тогава имат ли връзка малките истини с Истината? Според мен - ДА. И това е любовта. Ако малката човешка истина съдържа в себе си любов, свобода, мир и радост, тя е проекция на Истината. Ако ли не - в сетивата и ума на човека, който я генерира и живее в нея има "песъчинки" от гордост, суета, ревност....

Според мен, Истината не може да се изрече - ако нещо се изрича, това е ограничената представа за истината на човешкото същество, което я изрича. Човекът може само да осъзнава наличието на Истината и да разширява и изчиства сетивата си, за да постига онази частица от нея, която е поносима за него и която му е необходима за негово и на другите добро... Ако осъзнаем,че съществува истина над нашите човешки представи и способности за дефиниране, ние сме се освободили от ограниченията и условностите на човешките си "истини".

Изглежда Бог е дал на всеки правото и избора как да се обърне към него и как да стигне до покаянието си... За моята лична съдба и обръщението към Бог, и покаянието никак не бяха огнен стремеж, нито жажда... за мен беше въпрос на оцеляване. Зад мен миналото ми беше пожарище, пред мен зееше пропаст.... Бог ми остави един само път - нагоре... Пътища и методи за влизане във връзка с Невидимия свят - Влад Пашов Първо трябваше да осъзная бавно какво означава за мен Бог и защо и как се обръщам към Него... Клетка по клетка се налагаше да свързвам физическото и астралното тяло по новия начин след като през първата половина от живота си съзнателно или не бях разкъсвала тази връзка... Сега си давам сметка,че чувството за вина е било едно от "оръжията" с които съм я разкъсвала... Колкото напредваше процесът, толкова повече изчезваше вината, разочарованието от себе си, срамът, безнадеждността - на тяхно място бавно се раждаха детска радост, любов към всичко и всички - сърцето и умът ми се изчистваха от старите мисли и емоции. Но всичко това беше съвсем съзнателно, контролирано от нещо много силно и добро вътре в мен, което сега бе поело "кормилото" на живота ми от ръцете на личността, която не искаше да живее повече... И посрещането на изгрева (нещо отваряше очите ми навреме и ме изтикваше от завивките в гората), и молитвата, и книгите, които завладяха живота ми. После усетих, че вече съм готова, имам достатъчно сили да : Да, точно казано! Закълнява - и лесно може да залинее и да се върнем назад, замествайки покаянието с разкаянието. Сега пред очите ми това се случва с моя приятелка - не може и не желае да направи крачката - промяната на себе си. Казва,че тя заслужава любов и щастие такава каквато е, изкупила си е вината със страданията си вече и не тя, а другите трябва да се променят и Бог най-сетне трябва да и прати щастие по начина по който тя го иска... Следвах Учителя и за мен покаянието наистина беше период на много бавна и старателна работа над равносметката, опознаването и промяната си - всъщност това беше почистване на истинското ми аз от пластовете предразсъдъци и зависимости - един по един изплуваха....Само че вече не изпитвах угризения, срам, вина, а радост, че осъзнавам и свалям поредната брънка от "оковите" си... И още изплуват от време на време, но вече много рядко и много малки остатъци... Ами сега се уча да използвам разумно условията на настоящия си живот... уча се да мисля... Може би преди бих твърдяла - ето това е покаяние - това не е.... Сега приемам,че всеки има свободата да достигне и изживее своите степени на развитие така, както е най-добре за него... Бог говори на всеки от нас на нашия език и се грижи за всеки по най-подходящия за нас начин. И като ни дава всичките си благословения, прилага и Любовта си да ни бъде вечен закон.

Добре дошла Петина! Ние всички тук сме като теб, сестричке Няма отърване...