Донка

:thumbsup2: А мой приятел казва: "Любов е да сме свързани без да сме обвързани". Където любовта не вижда вече възможности, ще ги намери Любовта. Тогава, когато пътищата ни се разминат, Любовта ще ни напомня, че всички Пътища са в една Вселена. Когато любовта се счупи, Любовта ще направи от парченцата калейдоскоп. Когато любовта ни нарани, Любовта ще излекува раните ни. Ако любовта откъсне частичка от сърцето ни, нека от раната избликне изворът на Любовта. Ако нещо в нас ражда ревност, това е любовта. Това, което отваря сърцето и ума ни за свободата, е Любовта.

Силата на Любовта е и в запазването на близостта въпреки отдалечаването във времето и пространството, въпреки разминаването на пътищата ни....

Може би е хубаво да споделят тук мненията си и раждали жени. Родила съм 2 здрави нормални деца по нормален начин - в АГО. Преди 20 години никой не си го представяше по друг начин. Като си спомня обстоятелствата около ражданията, мисля, че не е невъзможно раждане у дома - а и от моя братовчедка - акушерка в селски район знам, че на нея и се е случвало много пъти. Разбира се, за самата родилка мисълта,ч е около нея има достатъчно лекари и апарати, които да помогнат на детето или на нея ако все пак нещо тръгне зле, е много важна. Това дава спокойствие и вниманието се съсредоточава в самото раждане. Не мисля,че е фатално отсъствието на бащата - на мен дори ми беше по-спокойно. Мислех си за него през цялото време, но не ми липсваше - някак това си беше моята, майчина женска територия. Може и да е предразсъдък, не знам. Вътре в себе си и преди раждането и по време и малко след това си представях само как му подавам бебето - вече почистено, увито, успокоено. От друга страна отново съдейки от опита си мисля, че не е невъзможно присъствието на бащата, дори и неговата помощ - стига и двамата да го желаят и да са подготвени за това предварително. За присъствието на друго малко дете - не бих опитвала. Наистина може да бъде травмиращо за него, а и винаги ще остане в съзнанието му, че децата причиняват болка на майките си, когато се раждат - нещо като комплекс за вина. Моят син ми задаваше преди раждането много въпроси за това - искаше да се увери,ч е аз няма да пострадам и няма да ме боли, когато раждам сестричката му. Питаше ме дали ме е боляло много, когато е излизал той.... Въобще мисля, че естественото раждане (независимо дали е в АГО или у дома) е за предпочитане, когато няма мед. противопоказания. Моя приятелка, на която в последния момент се наложи да направят секцио още ми споделя,че и липсва преживяването. А то наистина е невероятно! Бог ни го е дал, за да компенсира стократно всички болки и неудобства преди или след него.

Разбирам Максим и съм напълно съгласна с наблюденията му върху семейства с ограничена свобода - това са хората, които са в "училището на женитбата" и сега се учат на тази свобода. Аз бях в първи клас на това училище 20 години. Сега съм във втори клас. Има и много щастливи и свободни семейства, Максим, можеш да ми вярваш - познавам лично много такива. Моето също вече е такова, което не означава, че сме спрели да се учим и двамата - дори споделяме какво сме научили един от друг и от съвместния си живот. Мисля,че не е само с женитбата така - с всичко. Ако човек смята, че нещо от външния му свят може да ограничи свободата му, това наистина означава, че той е склонен да си я ограничи сам на това място. Самоограничаването на свободата означава и ограничаване на любовта в нас. А това безспорно е проблем с хармонията. Сама по себе си женитбата не може да ограничи - ограничават ни нашите лични модели и представи за женитбата, както и представите ни за получаването и даването и извоюването на свободата в нея, както и за проявите на любовта в рамките и.

Според мен нашите минали животи са съхранени в памет, до която за наше добро нямаме достъп съзнателно. Но интуицията, емоциите ни се определят колкото от този, толкова и от миналите ни животи. Подозирам,че и мястото и времето ни на раждане както и хората, с които сме заобиколени тогава също са "продължение" на тези животи, но с логика, която не ни е известна. От опита си мога да кажа само за необяснимото усещане, че отдавна познавам хора, които срещам всъщност за пръв път, че добре познавам места, които виждам за пръв път (в това жизнено поле). Такова беше усещането, когато се срещнах с човека, с който живея сега. Осъзнавам, обаче, че ако го бях срещнала преди промяната си, щях да го отмина или отблъсна - може би това съм правила преди с него, подчинявайки се на предразсъдъци, гордост, суета. Понякога ми се струва,че сме били брат и сестра някога, но аз съм се отнасяла снизходително и презрително към него, защото не е покривал моите мерки за сериозност, интелигентност, мъжественост... Но това са само смътни усещания, мисля, че не искам да знам как е било със сигурност - стига ми това, което осъзнавам и усещам сега, и най-вече усещането,ч е най-сетне съм се "излюпила" от някаква черупка, която ме е и пазила и ограничавала преди. Може и да не е във връзка с тази тема точно, но имам и един друг въпрос: Някой от вас има ли усещането,че в някакъв предишен период от настоящия си живот не е бил точно той, а друг, различен от него човек, когото сега като че ли наблюдавате отстрани? Според вас възможно ли е да стане нещо като "прераждане" в рамките на един реален живот?

:thumbsup: Диди! Да, може да се стигне, макар и след много време и болезнен опит. Само че през очите на човек, минал по този път, бих уточнила, че борбата - с каквото и да е (с проблеми, с егото и т.п.)- само забавя и усложнява процеса на хармонизиране между трите - женитбата, свободата и любовта. Осъзнаването и прилагането с любов на свободата в женитбата при мен беше пътят към хармонията. Да, понякога това означава раздяла. Когато човек промени изцяло себе си след като вече се е свързал с друг, връзката се преосмисля. Старият брак с проблемите си е бил катализатор на нашата собствена промяна. Когато тази промяна стане необратима, има няколко ситуации: - човекът, който е стоял до нас отказва да промени мисленето си и отношението си, модела си за женитбата или промяната при него е тръгнала в съвсем друга поска. Тогава да приложим свободата означава да оставим себе си и него свободни. Пътищата ни са се разминали - да настояваме за запазване с цената на наложена от нас промяна, това е равносилно на агресия и ограничаване на свободата на другия. - след промяната - проглеждане, осъзнаване, двамата се поглеждат с нови очи и съзират до себе си нов човек - човекът, с когото ще вървят и ще се учат рамо до рамо през следващия период от живота си. Аз минах по първия, и още много хора, които познавам лично - и хора от този форум също... Познавам и лично хора, които са имали щастието да минат по втория - някои от тях са и от нашия форум. Познавам и хора, които са убедени,ч е женитбата е ограничаване на свободата и си я ограничават взаимно - и приемат това като по-малкото зло и като израз на любовта си един към друг. Познавам и хора, които по една или друга причина нямат човек до себе си - Бог е милостив и дава на хората само уроците, които са по силите им и от които се нуждаят в момента. Когато човекът е убеден,че женитбата е ограничаване на свободата и лицемерие, по-добре е и за него, и за другия човек, и за децата им, той да живее сам докато успее да хармонизира себе си първо.

Благодаря на Диана, че ме насочи към книгата на Авесалом Подводни, за която споменава. Авесалом Подводни Преди да я прочета и аз имах доста отрицателно мнение за егрегорите, защото не ги различавах. Смятах за егрегори само "ниските" и "средните" и изпусках наличието на т.нар. "високи егрегори" -Диана е дала много хубав пример - "последователите на Учителя също формират егрегор!" Венцислав споменава : "Диалектично по-добре е да подсилваме онези, създадени от заблудите ни за светлината, любовта, ангелите и др." Но не само и не просто диалектично е свързването и подсилването на егрегорите за Любовта, светлината, мъдростта, свободата..създадени от Истината в нас. Ав. Подводни - Фината седморка

Женитбата е поредният урок за нашата любов и свобода - труден урок. Успеем ли да запазим любовта си в женитбата безусловна, тя се превръща в Любов. За да се справим с това, нужно ни е да осъзнаем и приложим своята и на човека до нас свобода. Приемем ли женитбата като ограничение на свободата за себе си и другия, любовта между двамата се превръща в безкрайна верига от компромиси.

:thumbsup: Станимир! И си мислех преди малко - ако умът ми спре да си задава въпроси и обяви за окончателно намерен някакъв отговор, то дали сърцето няма да започне да си задава въпрос на същото това място? А сърцето си задава само един въпрос: "Да обичам или да не обичам?"

Да, Диана! И аз си мисля същото от вчера. И се опитвах да разбера защо се пука на друго място. И стигнах до мисълта,че всеки се пука там, където му е най-слабото място. Същото е и със слушането и разбирането. Слушаме, например, че друг си задава въпроси, при това на всеослушание. Веднага прехвърляме разбирането през себе си и разбираме задаването на въпроси като: - объркан съм, съмнявам се, не обичам достатъчно себе си, нямам достатъчно вяра, търся мнението на авторитети, т.е. не зачитам моето, забравила съм, че душата ми е Храм на Онзи, който люби сам себе си.... и т.п. Ами ако другият разбира това по диаметрално противоположния начин? Тогава стигаме до извода, че той не разбира правилно нещата и мисионерски се втурваме да му обясняваме Истината (не допускайки и капка съмнение дали тази Истина не е само нашата временна лична представа за нещата). Ако спасяваният не ни "чуе и разбере" - т.е. не се съгласи с нас и не започне да мисли като нас - ние сме тези, които се чувстваме неразбрани.... Когато слушаме и се опитваме да разберем слушаното и слушания, задаването на въпроси признак ли е за липса на достатъчно вяра и любов към себе си?

Добре дошла, Анаид! Позволих си да припомня поста на Психотроник, който направи впечатление и на мен. Обръщам се с молба към автора да сподели тук опита, който има с паранормалното и като професионален парапсихолог, както и своите позиции за връзката между научните теории, които е изброил, с парапсихологията на 21 век. Какво би ни предложил като източник на съвременна научна информация, за да не попълваме знанията и формираме представите си, четейки "наукообразна фантасмагорична езотерика".

Лазарев - Диагностика на кармата - 12 Какво според вас означава в житейска ситуация да "се ограничи в духовността заради любовта"? Страда ли от това ограничаване духовността или напротив - обогатява се? Ако успеем с любов и уважение да общуваме с човек, който не може да се ограничи в материалното заради духовността и проявява зависимост от него, то това отстъпление от духовността ли ще бъде или ограничаването и заради любовта? Ами ако проявим уважение в общуването си с човек, който е зависим от духовността дотолкова, че отхвърля, презира едновременно и материалния си живот и проявата на любов към всичко "бездуховно" - това одобрение на неговата зависимост ли ще бъде или отново ограничаване на нашата духовност заради любовта?

:thumbsup: Благодаря ти Багира! Според опита, който имаш в образователната система, откъде е реално да се започнат промените - от върха - нормативните уредби; от долу - всеки учител в индивидуалната си работа или някъде от междинните звена - ниво училище-директор и училищен съвет? Кое би помогнало, кое би попречило на реализацията на системата, предложена от Коменски? Имат ли готовност и желание да променят системата самите учители и родители?

Според мен добрият психотерапевт мотивира и помага на човек, капсулирал се в някакъв свой застинал свят, да сменя гледните си точки (от своята да излиза в неутрален наблюдател и после в гледните точки на другите участници в ситуацията), да се "отстранява" (да се научи да вижда себе си и ситуациите, в които е попадал и попада, отстрани). Това е задължителното условие, за да се освободи съзнанието от собствения си капан и да продължи развитието си. Добрият психотерапевт не си позволява да насочва или ускорява това развитие, защото това би било намеса в естествения ход на процеса и отнемане на свободата отново....

Доста опит ни се насъбра от вчера да споделяме в тази тема. Кога губим самоконтрол и преставаме да слушаме и разбираме? Кога губим преценката си докъде сме стигнали и ставаме досадни? Струва си да се наблюдаваме и с чувство за хумор и сериозно едновременно. Благодаря на Мона за предложения отговор: Когато приемем разговора като "надсвирване" между кандидати за нечие или за собственото "БРАВО" и вдигната ръка за победител. (вместо да се вслушваме и допринасяме към хармонията на нашия "оркестър"). Когато приемем споделянето на мнения като "другарско съдилище" или неговата разновидност - другарско "вкарване в правата вяра". (вместо оползотворяване на възможността да споделим различните си гледни точки и така да се обогатим).

. Не мисля,че е Смъртта разстоянието между Слънцето и Земята... Напротив - то май гарантира живота и на двете... Може би и в това се състои пазенето на равновесие - гравитацията (любовта) да не доведе до сливането на гравитиращите тела - всяко да запази своята свобода. Равновесието по Пътя - равновесието между волята на центъра и цялото, в което живеем и нашата свободна воля.

Учи се да се смееш тогава! Желая ти го от сърце! Хората без чувство за хумор са опасни най-вече за себе си! Това ме човърка от няколко седмици - има ли граници чувството за хумор - имам предвид онези граници, които прескочени, вече го трансформират в нещо по-различно по същността си. Все стигам до една и съща "граница", която е обща за всичко и всички неща - Любовта. Ако хуморът съдържа в себе си критика или снизходителен "поглед отвисоко", ако начинът, по който се опитваме да се забавляваме включва други хора като обекти на насмешка, то това дали вече е хумор? Съгласна съм 100%,ч е хора без чувство за хумор са опасни за себе си най-вече. А дали и доколко опасни за себе си са хората с деформирано "чувство за хумор"? И отново опираме до личните критерии за хумор. Възможно е самият "хуморист" да се залива от смях на собствения си хумор, но другият да не намира нищо смешно в това. Възможно е в нещо, което на пръв поглед изглежда сериозно, да има скрит комичен ефект - спомняте ли си Парцалев (сега доста се доближава до майсторството му Лафазанов)... Сега ми идва на ум още един въпрос - дали чувството за хумор не включва умението да намираме смеха в сериозното и сериозното в смеха?

Бина! Често е по-полезно човек само да наблюдава и да слуша - научава и за себе си повече. За забележките, които са ти се сторили обидни - отдавна вече съм забравила как се усеща обидата. И в тази забележка аз "чух" нещо важно - презрението към мисли, разговори, позиции, стил и т.н., които ни се струват неразбираеми, глупави, "луди". Лепваме им етикета "лудница", защото от една страна не искаме да се съсредоточим, за да ги разберем; от друга - защото ни се струва,ч е ако го направим, това би поставило под съмнение стабилността и правилността на нашите собствени позиции. Помислих си и за темата за психотерапията - дали скоро ще се отнасяме сериозно към нея и ще се ползваме от доброто в нея, ако в ума ни присъства презрителното прозвище "луд - лудница"? Изкусително ми беше и на мен за момент да класифицирам като обида и нарушение на добрия тон забележките за лудницата вчера. Но навреме се спрях - нали и това са думи, позиция - нали и те се появяват пред нас, за да научим някакъв урок от тях. ... Да се радваме на Живота и да го обичаме с Любов по-силна от смъртта според мен означава и да даваме правото на хората да са по-различни от нас и да вървят по своя път - уважавани от нас, колкото и този път отначало да ни се струва "лудница" - Всеки има право на своята "лудница", нали?

Мисля, че съвсем не означава, че старото и новото се противопоставят. Напротив. Когато някой дава път на някого и го подкрепя, това означава,ч е той му дава най-доброто от себе си, предава му научените си уроци от грешките и самозаблудите си и му дава свободата да върви и се учи сам. Нали това правят и родителите.... Същото според мен казва и Бина: Спокойно бих могла да сложа двете твърдения едно до друго - за мен те се допълват, не се противопоставят...

Вчера мълчах и "слушах" доста разпален разговор... В един момент имах усещането, че и двамата разговарящи (спорещи) чуват само себе си и в думите на другия търсят своите думи и своя смисъл и логика. В този момент разбрах,че те всъщност разговарят с измислен от самите тях събеседник, на когото бяха вменили опредлен начин на мислене и този начин на мислене имаха за цел да оборят и променят. Всеки "защитаваше" своята теза от тази на своя измислен опонент. Защо - запитах се - може би защото нито един от двамата дори за миг не желаеше да допусне, че през очите на събеседника му светът може би изглежда по по-различен начин, затова едни и същи думи изразяват различни понятия... Може би и защото всеки от събеседниците беше убеден,че ако приеме тезата на другия (т.е. - разбере я), това би означавало да предаде своята позиция и да се подчини на чуждата. Дали защото всеки от тях точно това искаше да направи с позицията на другия - да я промени, за да "вкара другия в правия път".

Лазарев - Диагностика на кармата - 12 Интуицията може би е "паметта за бъдещето", до която ние имаме достъп по принцип. Дали сами си го затваряме с претрупването на съзнанието ни с необработена информация от миналото и с "твърди" модели на бъдещето, които умът ни създава и задържа непроменени прекалено дълго? Дали не го правим, защото идентифицираме личността си, съзнанието си точно с тези "стабилни" елементи? Това за мен съвсем не означава да се откажем от личността си въобще, а по-скоро да я предпазваме от "втвърдяване" като се доверяваме на интуицията си повече отколкото на желанията и плановете си...

Може би защото свикваме с високомерното усещане, че ние - хората сме "по-висши" от дърветата, буболечките, птичките, облаците, вятъра.... Забравяме, че ние сме само малка част от цялото, а не негови консуматори и господари... Една сутрин в горичката ми зададе въпроса как най-пълноценно да "вземаме" енергия от дърветата- от кои, какво точно да се направи и кога. Човекът беше искрен и обичаше гората - всяка сутрин довеждаше на разходка кучето си, с което разговаряше като с приятел. Попитах го дали като се разхожда и разговаря с кучето си, взема енергия от него. Той се усмихна и каза:"Не, разбира се, ние сме щастливи, че сме заедно и общуваме и се разбираме като приятели. " Ето, казах, и с дърветата е така, и с всички други живи същества около нас. Само е нужно да ги приемем за равни на себе си и да се опитаме да отворим и разширим съзнанието си, за да усетим единството си с тях.... Имали ли сте усещането,че общувате с други живи същества около вас толкова пълноценно, колкото и с хората?

Мисля, че духовното развитие е истинско (не декор) едва когато като резултат човекът успее да балансира нуждите на тялото с жаждата за знания и естетическите възможности и възприятия. И само ако спояващият ги принцип е Любовта. Ако чувстваме тялото си само като "съд" за ума и сърцето, неизбежно залитаме в зависимост от духовността и знанията. Ако сложим за приоритет знанията, то попадаме в капана на гордостта и деформираме тялото и емоционално-естетическия си свят. Същото ще се получи и ако дадем приоритет на естетическото и прехвърлим в него енергията и вниманието от останалите две... Четох наскоро,че начинът, по който ние можем да поддържаме равновесието си е закодиран в гените ни - двойната спирала с взаимнодопълващи се елементи...

Боян Боев - Учителят за образованието Замислих се над това: "днес тя (душата - Божественото в нас) приготвя условията за своето проявление." Как Божественото в нас приготвя условията за проявлението си - може би себепознанието е ключовият момент в този процес? Когато познаем едно макар зрънце от заложеното в нас Божествено, ние съзнателно ще му "дадем път" като го поставим за крайъгълен камък на мислите, битието си, свободната си воля? Как да го познаем преди да сме го проявили? Как може да се "даде път на Божественото Начало в себе си"?

:thumbsup: Как да се избавим от едностранчивостта - беше темата. Може би няма да стане само с баланс на двойката - мисъл - любов, наистина, защото баланса на двойката е застрашен от диалектичността и, т.е. тя много лесно може вместо баланс да създаде противопоставяне. Волята наистина може да бъде третият връх на стабилния триъгълен баланс. Може и да не сме готови, защото се опитваме с всички сили и внимание да балансираме в двойката и не залагаме третата точка, не работим и върху всички възможни връзки: любов - воля - мисъл - любов мисъл - любов - воля - мисъл.... и така по "страните на триъгълника"....