Донка

Кога и защо се появява в човека усещането,че не го разбират другите... или че другите не разбират истината, а само той? Кога и защо човек е склонен да си сложи "гримаса вместо истина" и като я сложи дали заради своята гримаса не започва да подозира, че всички носят такива "гримаси"? Как да разберем дали ние самите или другите носим "гримаси", а не своите истини? Ами ако другият споделя истината си, а ние я наречем "гримаса" - имаме ли шанса да разберем и него и себе си? Ако истината е само едно "хапче", което изпиваме, когато имаме нужда - от помощ, от спокойствие, ласка, примирие с живота.... значи сме избрали да се "борим с живеенето", а не да живеем... може би? Когато Ина! животът става ласкаво спокойствие и мир, радостно вълнение - те помагат и на нас и на другите около нас... Направление на истинския живот Хм, мисля си сега, когато нашата "истина" за нещо е положителна, а за човека до нас същото нещо е отрицателно....?

:thumbsup2: Поздравления за точността!

Напоследък си мисля, че реалността не се определя само от сетивата или дори обработката на информацията.... Накрая Любовта в обработената информация решава коя е реалността може би... Пример Детето тича и пада - кое е реалността ? - това, че възрастният, който се грижи за него не е бил достатъчно внимателен и го е оставил да падне... - това, че все още не може да координира движенията и вниманието си достатъчно добре? или - това, че падането го учи как да координира движенията си и да се съобразява със средата, в която се движи...? Или и трите? Или има и друга реалност?

А, между впрочем, какви са проявите на самолюбие : - когато личността настоява да покаже на другите колко много харесва себе си, за да ги убеди,ч е и те са длъжни да го харесват по същия начин... - когато личността страда при отсъствието или недостатъчно добре и подходящо изразено (според самолюбивия човек) признание, харесване, уважение към него от страна на околните ... Може би ще добавите и още... Ами това за всеки психолог са доста ясни симптоми именно за проблеми със самооценката - когато тя не е достатъчно висока и не съответства на ценностната система - самолюбивият човек я компенсира с уважението и признанието на другите, което му е необходимо, за да е достатъчно високо неговото собствено...

Една ключова фраза за това евангелие според мен - може би тя и видението на Храма и тълкуването му от Христос е предизвикало "анатемата" на този текст. Евангелистът е "пипнал" много болезнена струна на клира - лицемерната религиозност... И за обикновените хора като нас това е ключов въпрос - дали и кога вярваме и правим нещо по вътрешна необходимост и убеденост и свободна воля или защото "така трябва да се почита Бог"....

Отказването от себе си, жертването на себе си в името на другите, поставянето на другите над себе си според мен си е същото самолюбие - само че изразено наопаки. Отказвайки се от себе си, жертвайки и принизявайки себе си, дали не очакваме от другите да направят същото - ако не го направят, значи не са "духовно извисени" като нас - е прощаваме им го....? И като не се грижим добре за себе си, как се очаква да сме в достатъчно добро състояние, за да се грижим и даваме на другите... какво да им даваме...? И като принизяваме себе си и живеем със самочувствие на жертва, дали не зависим от признанието и обичта на тези, за които сме се жертвали... и другите да усещат, че нашето щастие зависи от тяхната благодарност, и че не са способни сами да се справят без нашата жертва...? А като педагог и майка на две пораснали деца ще ви кажа, че няма по-добър начин да отгледате вечно недоволни мърморещи тирани, които винаги ще очакват близките им да се "принизяват и жертват", за да им докажат обичта си, а те своята ще я изразяват във великодушното "приемане" на тази жертва - те така и ще останат с впечатлението, че като "подсигуряват" на близките и любимите си жертване и принизяване, ги правят щастливи.... Или обратно (така беше при мен) - ще израсне съжаляващ всички - и другите и себе си "мъченик".... Изглежда всичко си има своята здравословна мярка....

:thumbsup:

:thumbsup2: Анелия! Усещането за нещастие ни напомня, че нещо в нас, в мисленето и виждането ни все още не е достатъчно почистено и осветено от Любовта, която носим в себе си, не сме освободили сърцето си от оковите на някакви предразсъдъци и желания на личността си, живеем в миналото или в бъдещето вместо в настоящето и/или се опитваме да ги управляваме. Когато "оправим настроението си", отново сме щастливи - това му е чара на смяната мисля - да превръщаме усещането за нещастие в усещане за щастие... aorhama! Благодаря за стихотворението! Наистина е великолепно!

:thumbsup2: tamin - Мария!

:thumbsup: Усетът ни за този момент и свободната ни воля да го направим може би също е една от проявите на Любовта, която носим в себе си...

Има и начини за осъвременяване на текст без той да загубва автентичното си звучене и сила, но същевременно да стане разбираем за съвременника. При това върху него до минимум ще се отразят личността и стилът на редактора.. Текстът се оставя автентичен като се заменят само буквите, които вече не се използват в съвременната кирилица. Думите, които са изчезнали от съвременния български или се е променила формата им, се обясняват със синоними или съвременните им варанти в пояснителни бележки към текста, направени от специалисти-езиковеди и изследователите на творчеството на автора, които познават спецификата на стила, изразните му средства и културата на епохата, в която то е създадено. Така всеки читател има възможност да се докосне до автентичния текст и ако пожелае и има нужда да се ползва от поясненията доколкото и както той пожелае. Така всеки ще има шанса да види и чуе посланието към него лично и да изтълкува думите както за него е най-полезно в конкретния момент. Един ще чуе в тях едно, друг - друго.... За правото или кривото тълкуване на думите на Учителите всеки читател сам ще поема своята отговорност и последствия пред себе си и Пътя си....

Анелия! :thumbsup2: И аз!

Хората на проявената Любов не се ли познаваха по това, че отдаваха Любов и не искаха нищо в замяна; по това, че приемаха всичко с Любов - и това, което е в съгласие и което е в противоречие с техните разбирания...? Ако някой кара някого да плаща (скъпо) за нещо, това проява ли е на Любов? бих добавила и душата. По-труден ми се струва отговора на въпроса 'Как живеете без любов?', дори и в един егоистичен и несъвършен свят като този. :thumbsup2:

:thumbsup2: в избора и функционирането на които се проявява истинското ни Аз.

Чудесно предложение Ина! Ето например аз проявявам любовта си към другите като не съдя как те проявяват своята, нито ги питам дори носят ли такава и искат ли да я проявят... Дори не ги наблюдавам дали проявяват любов, защото самото им появяване в моята реалност е вече проява на Любовта на Бог към мен. Просто се радвам на всички ивсеки и всичко, което се появява на пътя ми и в живота ми. Когато някой вземе мен да съди или да "оправя", не ми прави дори впечатление че го прави, защо и как го прави... - това си е негов урок по неговия път. Моят е да продължа да ги обичам и да им се радвам въпреки това...

Дали псевдоним винаги е синоним на анонимност? Дали винаги името дадено на човека от неговите родители съответства на неговата самоличност по-точно от псевдонима, избран от него самия в определения момент от живота му? Ако човек иска да скрие истинското себе си от другите, дали реалното му име и самоличност биха му попречили?

:thumbsup: Елементите на развитие в християнството, според мен са именно приоритетът на безусловната любов, равенството (отсъствието на йерархия), прошката, "силата на настоящето" (сигурно има и още)... няколко знакови фрази и притчи от евангелията по всяка вероятност съхраняват думи на Христос, успели да оцелеят до нашето време по различни причини. Правило ми е впечатление, че част от тях като че ли се появяват в текстовете "случайно" без да следват някаква вътрешна логика....

Ради! Според мен точно в тази точка се решава кой наистина изповядва Учението на Христос и кой само се прикрива с него... Ако обичаме другите така както обичаме себе си и се научим да прощаваме, дали ще им раздаваме анатеми?

Благодаря на Валентин - Почти отговори вместо мен... Когато давам право на всяко дете на своя уникалност, спирам да го "слагам в калъпа" на някакви модели на поведение, спирам да го оценям, да го сравнявам с другите деца. Просто го наблюдавам непрекъснато съвсем непредубедено. Но не безцелно... Като златотърсачите - държа сетивата си отворени за Божествената искрица. Тя прилича на зрънцето злато в пясъка - като малко слънчице в очите на детето е. Поставям детето в най-разнообразни ситуации и следя поведението, отношението, изражението на очите и лицето... Когато очите заблестят, на личицето се изпише щастие, значи съм близо... При най-малкия опит да се отклоня от ситуацията, детето настоява да продължим и изразява искрено недоволство. В следващ момент само предлага да се върнем към това занимание. Когато се занимава с това, значително се увеличава устойчивостта на вниманието и фокусираността на поведението... Това не означава, разбира се, детето да се оставя само в една и съща дейност - например само да рисува или само да учи езици... Божествената искрица не се изразява в конкретно занимание, а в наклонност и "подадине" за определен тип занимания. Много е важно наблюдателят (педагогът) да умее да живее заедно с детето, за да може то спокойно да проявява себе си - т.е. да играе, да пее, да фантазира, да се смее, да разсъждава заедно с децата на техния език... дори да греши от време на време... като тях. ... Наскоро едно 8 годишно момиченце (много стеснително и страхливо в началото) ме погледна внимателно в очите и ме попита: "Ти си много интересна, защо не ни се караш като объркваме буквите и като не четем бързо, ами ни помагаш?" Друг важен момент е детето да се постави в среда на деца с приблизително неговата скорост, темпо на работа, реакции - тогава се избягва сравнението и наблюдението е по-обективно. По-бавните деца се "свиват" в обкръжение на по-бързи и никога не получават шанса да покажат заложбите си в определената област... Поставени в удобно за тях темпо, те показват силните си страни и така позволяват на педагога да промени органзацията, акцентите, методите на работа в подходящи за тях. ...

Спомням си онези големи кристални кълбета, направени от малки парченца огледало - на времето висяха в дискотеките... Хората сме като тези миниатюрни парченца по повърхността на кълбото - Божествената искра у всеки от нас осъзнава вселената около себе си - това ни е само общото. Всяко парченце отразява уникален образ на вселената от своя уникален ъгъл... Всички сме толкова различни в мечтите си, в радостите си, в желанията си - общото ни е, че всички се радваме, мечтаем, желаем.... Заедно сме докато всеки от нас "отразява" Вселената от своето уникално ъгълче - тогава сме "слънце". От време на време някое парченце се опитва да оценя и съди другите парченца, че не отразяват "правилно", т.е. като неговия образ... откъсва се от "слънцето"..., страда... или осъзнава принадлежността и мястото си и се връща, или остава да се рее самотно със своя "правилен образ"...

какви прекрасни творения могат да се направят от пясъка. Но за това е нужен огън ... и много песъчинки. :thumbsup: Ето това ни прави хора - огънят в нас и умението ни да сме заедно и да се обичаме всики - не защото сме еднакви (ние не сме), а защото заедно можем да сътворим прекрасни неща.

Ина! Анелия! Ако истината е нашата лична представа за действителността ни и всеки има своята представа, то дали винаги тази представа - истина отговаря на определението за Истината - това, което дава на човека свобода и мъдрост. Ако личната ми истина в момента ме обвързва с нещо или някого, прави ме зависима от него, то тя наистина е не е в хармония с Истината. Моят стремеж в този случай ще бъде да променя личната си представа - истина така, че да се освободя от тези зависимости... Ако според нашите наблюдения и представи личната истина на човек до нас го обвързва с нещо или с някого, особено с нас и нашето поведение, то как бихме могли да запазим неговото право на своята лична истина и в същото време да запазим нашата лична истина, която ни е освободила от тази взаимна обвързаност..?

Багира! За мен едно от най-важните неща в диалога, което му дава смисъл и ценност е умението на участниците да предоставят достатъчно и достоверна информация в подкрепа на разсъжденията си. Понякога тя е по-важна за събеседника, който гради своите разсъждения върху нея самостоятелно и ги сверява с тезите на предоставящия информацията. Съзнателно или несъзнателно подаване на дезинформация руши диалога. Разбирам, че щом селсал е бил във възрастта на споровете с ерудита, когато са се водили студентските вълнения, той може би гради представите си за комунизма, партийните секретари и пионерската организация само по вицовете за тях... Всъщност разрових се в българските сайтове и установих, че на български език наистина не може да се намери никаква информация за това. Затова потърсих страници на руски език, които биха могли да обогатят представите не само на селсал, но и на всички млади хора тук, за които (слава богу) тоталитаризма, комунизма, социализма и пионерската организация са само думи покрити с праха на времето. Напомням, че тази информация предоставям в подкрепа на моята теза, че пионерщината означава "Немислимо и непочтено е за мен да имам моя-истина. както и за всеки друг да има своя истина. Има само една обща истина - и това е истината на комунистическата идея." Ето руските източници, оставям на вас да прецените сами какво е пионерщина: пионерская организация пионерская клятва

А според мен тази тема не е за избора "да проявим ли или да не проявим Любовта?". Такъв избор не може да съществува. И затова тази тема не се води от сърцето и не е за сърцето - то не се занимава с проявите на Любовта, а с "изливането и". Умът е този, който решава в каква точно форма - постъпка, дума и т.п. да се "материализира" този извиращ от сърцето ни поток в този съвременен свят. Ако умът не работи хармонично със Сърцето, то се получава ефекта на "Пътят към Ада е постлан само с добри намерения" - бих перифразирала леко ... с недостатъчно добре обмислени форми на проява на Любовта. Според мен този съвременен свят не е направил все още всичко, за да постигне тази хармония - има достатъчно сърдечнопст, има достатъчно менталност, но не сме успели да постигнем хармония между тях. Защо? Може би защото ги делим и противопоставяме по презумпция, а те не са разделени и противопоставени. Умът е даден, за да "преведе" Любовта в Сърцето на езика на конкретния живот и взаимоотношения. Това не е единственият пример от живота ми - почти всеки ден ми се налага да давам на ума си подобни задачки... Но никога не съм избирала да проявя ли Любовта или не. Задачката се състои в това как точно да постъпя, какво точно да кажа, за да бъдат мислите и поведението ми хармонични на Любовта в Сърцето ми. Съвсем не твърдя,ч е винаги успявам да го направя перфектно - това са уроците ми... Според мен именно разнообразието на позициите ни и споделянето им в тази тема са ценното в нея - нещо като парченцето на всеки в общия пъзел... Ето го цитата от Учителя, но в него става дума за друго - да не говорим за Любовта си с думи, а да я провявяваме в отношенията си. Мисли за любовта между хората

:thumbsup2: А как обикновено разговаряте с душата си?