Донка

Благодаря на Валентин - Почти отговори вместо мен... Когато давам право на всяко дете на своя уникалност, спирам да го "слагам в калъпа" на някакви модели на поведение, спирам да го оценям, да го сравнявам с другите деца. Просто го наблюдавам непрекъснато съвсем непредубедено. Но не безцелно... Като златотърсачите - държа сетивата си отворени за Божествената искрица. Тя прилича на зрънцето злато в пясъка - като малко слънчице в очите на детето е. Поставям детето в най-разнообразни ситуации и следя поведението, отношението, изражението на очите и лицето... Когато очите заблестят, на личицето се изпише щастие, значи съм близо... При най-малкия опит да се отклоня от ситуацията, детето настоява да продължим и изразява искрено недоволство. В следващ момент само предлага да се върнем към това занимание. Когато се занимава с това, значително се увеличава устойчивостта на вниманието и фокусираността на поведението... Това не означава, разбира се, детето да се оставя само в една и съща дейност - например само да рисува или само да учи езици... Божествената искрица не се изразява в конкретно занимание, а в наклонност и "подадине" за определен тип занимания. Много е важно наблюдателят (педагогът) да умее да живее заедно с детето, за да може то спокойно да проявява себе си - т.е. да играе, да пее, да фантазира, да се смее, да разсъждава заедно с децата на техния език... дори да греши от време на време... като тях. ... Наскоро едно 8 годишно момиченце (много стеснително и страхливо в началото) ме погледна внимателно в очите и ме попита: "Ти си много интересна, защо не ни се караш като объркваме буквите и като не четем бързо, ами ни помагаш?" Друг важен момент е детето да се постави в среда на деца с приблизително неговата скорост, темпо на работа, реакции - тогава се избягва сравнението и наблюдението е по-обективно. По-бавните деца се "свиват" в обкръжение на по-бързи и никога не получават шанса да покажат заложбите си в определената област... Поставени в удобно за тях темпо, те показват силните си страни и така позволяват на педагога да промени органзацията, акцентите, методите на работа в подходящи за тях. ...

Спомням си онези големи кристални кълбета, направени от малки парченца огледало - на времето висяха в дискотеките... Хората сме като тези миниатюрни парченца по повърхността на кълбото - Божествената искра у всеки от нас осъзнава вселената около себе си - това ни е само общото. Всяко парченце отразява уникален образ на вселената от своя уникален ъгъл... Всички сме толкова различни в мечтите си, в радостите си, в желанията си - общото ни е, че всички се радваме, мечтаем, желаем.... Заедно сме докато всеки от нас "отразява" Вселената от своето уникално ъгълче - тогава сме "слънце". От време на време някое парченце се опитва да оценя и съди другите парченца, че не отразяват "правилно", т.е. като неговия образ... откъсва се от "слънцето"..., страда... или осъзнава принадлежността и мястото си и се връща, или остава да се рее самотно със своя "правилен образ"...

какви прекрасни творения могат да се направят от пясъка. Но за това е нужен огън ... и много песъчинки. :thumbsup: Ето това ни прави хора - огънят в нас и умението ни да сме заедно и да се обичаме всики - не защото сме еднакви (ние не сме), а защото заедно можем да сътворим прекрасни неща.

Ина! Анелия! Ако истината е нашата лична представа за действителността ни и всеки има своята представа, то дали винаги тази представа - истина отговаря на определението за Истината - това, което дава на човека свобода и мъдрост. Ако личната ми истина в момента ме обвързва с нещо или някого, прави ме зависима от него, то тя наистина е не е в хармония с Истината. Моят стремеж в този случай ще бъде да променя личната си представа - истина така, че да се освободя от тези зависимости... Ако според нашите наблюдения и представи личната истина на човек до нас го обвързва с нещо или с някого, особено с нас и нашето поведение, то как бихме могли да запазим неговото право на своята лична истина и в същото време да запазим нашата лична истина, която ни е освободила от тази взаимна обвързаност..?

Багира! За мен едно от най-важните неща в диалога, което му дава смисъл и ценност е умението на участниците да предоставят достатъчно и достоверна информация в подкрепа на разсъжденията си. Понякога тя е по-важна за събеседника, който гради своите разсъждения върху нея самостоятелно и ги сверява с тезите на предоставящия информацията. Съзнателно или несъзнателно подаване на дезинформация руши диалога. Разбирам, че щом селсал е бил във възрастта на споровете с ерудита, когато са се водили студентските вълнения, той може би гради представите си за комунизма, партийните секретари и пионерската организация само по вицовете за тях... Всъщност разрових се в българските сайтове и установих, че на български език наистина не може да се намери никаква информация за това. Затова потърсих страници на руски език, които биха могли да обогатят представите не само на селсал, но и на всички млади хора тук, за които (слава богу) тоталитаризма, комунизма, социализма и пионерската организация са само думи покрити с праха на времето. Напомням, че тази информация предоставям в подкрепа на моята теза, че пионерщината означава "Немислимо и непочтено е за мен да имам моя-истина. както и за всеки друг да има своя истина. Има само една обща истина - и това е истината на комунистическата идея." Ето руските източници, оставям на вас да прецените сами какво е пионерщина: пионерская организация пионерская клятва

А според мен тази тема не е за избора "да проявим ли или да не проявим Любовта?". Такъв избор не може да съществува. И затова тази тема не се води от сърцето и не е за сърцето - то не се занимава с проявите на Любовта, а с "изливането и". Умът е този, който решава в каква точно форма - постъпка, дума и т.п. да се "материализира" този извиращ от сърцето ни поток в този съвременен свят. Ако умът не работи хармонично със Сърцето, то се получава ефекта на "Пътят към Ада е постлан само с добри намерения" - бих перифразирала леко ... с недостатъчно добре обмислени форми на проява на Любовта. Според мен този съвременен свят не е направил все още всичко, за да постигне тази хармония - има достатъчно сърдечнопст, има достатъчно менталност, но не сме успели да постигнем хармония между тях. Защо? Може би защото ги делим и противопоставяме по презумпция, а те не са разделени и противопоставени. Умът е даден, за да "преведе" Любовта в Сърцето на езика на конкретния живот и взаимоотношения. Това не е единственият пример от живота ми - почти всеки ден ми се налага да давам на ума си подобни задачки... Но никога не съм избирала да проявя ли Любовта или не. Задачката се състои в това как точно да постъпя, какво точно да кажа, за да бъдат мислите и поведението ми хармонични на Любовта в Сърцето ми. Съвсем не твърдя,ч е винаги успявам да го направя перфектно - това са уроците ми... Според мен именно разнообразието на позициите ни и споделянето им в тази тема са ценното в нея - нещо като парченцето на всеки в общия пъзел... Ето го цитата от Учителя, но в него става дума за друго - да не говорим за Любовта си с думи, а да я провявяваме в отношенията си. Мисли за любовта между хората

:thumbsup2: А как обикновено разговаряте с душата си?

-Ако твърдим, че представите на хората за Истината в човешките взаимоотношения са "ужасно изкривени и много далечни от нея", то това означава ли, че знаем кое е "правото и близкото" до Истината в тях? -Ако не знаем какво е "правото и близкото", то можем ли да сме сигурни кое е изкривеното и далечното? -Ако твърдим, че знаем кое е "правото и близкото" до Истината в отношенията ни, то как можем да бъдем сигурни, че то не е само една от ужасно изкривените и далечни представи? Точно това беше централната идея на темата... Благодаря на Силвия, че ми помогна да избистря кардиналните въпроси....

Диана! Много си е хубав и добър нашия общ свят - ненормално и егоистично е според мен да наричаме нещо или някого "ненормален и егоистичен". За мен този свят и всичко в него е Божие творение и всяка сутрин и вечер благодаря, че съм е родила в него - това е моята благословия, а не проклятие. Точно конкретните житейски задачки, които този свят поставя пред ума ни, са нашите уроци - дали ще успеем да запазим Извора на Любовта и доброто в себе си независимо от обстоятелствата, дали ще успеем да изберем най-адекватните форми да я проявим. В моя случай бях изправена пред алтернативата как да проявя любовта към детето си: - като му осигуря спокойна и подкрепяща семейна среда на цената на компромис с мечтата му. - като му дам шанс да реализира мечтата си на цената на неблагоприятна среда на живот. Понякога любовта към човека се проявява в грижата за него, в други случаи - напротив - в отказа от такава грижа. На пръв поглед звучи жестоко, но всъщност отказа от помощ и грижа е другото лице на доверието в неговите сили и способности да се справи сам. Обратното - понякога грижата, помощта са другото лице на подценяването на тези сили и способности (да не говорим за гордостта, която е скрита зад непрекъснатата жертвоготовност да се притичваме на помощ на всички за всичко дори когато никой не ни иска помощта)...

О, понякога се налага да се помисли внимателно, да се медитира, молитвата много помага. Защото не винаги това, което ни изглежда на пръв поглед проява на любов всъщност наистина е такова. Ето ви пример: Синът ми от малък искаше да се занимава с програмиране, компютри... Записа такава паралелка в нашия град, но само след един срок установи, че това не е училището, в което е искал да учи. Поиска да се премести в техникума в Правец - на повече от 300 км. от града ни. Майчиното ми сърце се сви - той беше едва в 8 клас и трябваше да живее толкова далече и съвсем сам! Финансовото ни състояние едва позволяваше да му покриваме разноските по обучението - за пътни оставаха 1 път на месец най-много и то с лишения. За наше отиване там не можеше да става дума. Тогава трябваше доста да поумувам кое би било проява на любовта ми към него: - дали да го оставя сам далече от дома, без възможност да му помогна ако има нужда (а той беше стеснителен "компютърджия" - мишена за мъжкарите в общежитието). - дали да му дам шанса да реализира мечтата си и да поеме по своя път навреме въпреки трудностите.... Когато завърши и ми разказа бегло през какво му се е налагало да мине сам и да запази самочувствието си и реализира мечтата си, сърцето ми отново се сви. В тези тежки моменти аз съм била далеч от детето си. (Но може би точно това го е излекувало от мекушавостта...)

Благодаря Диана - под "лична истина" имах предвид именно гледната ни точка в определен момент. Нарекох я лична истина, защото ние, нашия ум, личност я изживява като такава. Не просто като гледна точка, а като истината за света в момента. Ако за измаменият човек истината се състои в това, че в света му е пълен с опасни хора, които могат да му навредят, то за измамника истината за същия този свят е друга - това е светът на наивници, които лесно могат да бъдат подведени. Опитайте се да ги убедите, че тяхната гледна точка не е съвсем истината за света в момента... Скоро слушах разговор между двама от моите петокласници: Б: Историята е толкова досадна и трудна, а госпожата пише оценки несправедливо... Я: Не е вярно, много си е интересна и госпожа М. е справедлива. Последва спор, в който всеки убеждаваше другия, че се заблуждава... Моята истина беше трета, но нямаше смисъл да я казвам, защото би прозвучала неразбираемо в тях. Тогава се замислих дали ние тримата бихме могли да стигнем до една обща истина. (Тук не говоря за Истината в езотеричен смисъл, макар че темата има връзка и с нея). Тази обща истина ще бъде 1 истината на победителя в спора или на най-авторитетния или 2 качествено нов поглед върху ситуацията, който изключва отделните гледни точки или 3 ще е "пъзел", съставен от всяка от гледните точки, и колкото повече различни парченца сглобяваме за нея, толкова повече той ще се доближава до реалността?

Съгласна съм с безличностното присъствие, но според мен то не е съвсем мълчаливо, по-скоро тихо. Мълчаливо е в смисъл, че не говори с думи-мисли или силни емоции. Все пак душата комуникира с личността ни но много фино, може да се усети само когато се спре гласа на личността - в медитативно състояние например, или подобно на него... Случвало ли ви се е да го чуете? Как го отличавате от гласа на егото и ниските егрегори?

Ако финесът е истински, той не може да се скрие и затова няма нужда да се показва. Ако съзнателно крием финеса и "ритаме и убиваме" за шоу, то тогава дали показваме истинското си аз? И ако и тогава го показваме, то как се съвместяват убийствата с финеса?

Мисля, че отговорът е в състоянието, в което си се намирала сутринта. Всяка млада жена малко се тревожи дали ще се справи с майчинството, което и предстои - някои открито, други подсъзнателно. Може би твоето вътрешно аз ти е вдъхвало увереност за предстоящата един ден промяна в живота ти и за красотата на новия живот. Като че ли то е "хванало за ръка" детето в теб, за да е сигурна порасналата ти личност, че вече можеш да "държиш за ръка и да водиш" - да носиш отговорност за нов човек.

Хубав, поучителен пример. Благодаря на селсал. Според мен много добре очертава кога, при какви условия и в какви граници спорът е полезен за хората и от кое място започва да "натиска спирачките вместо газта" на развитието ни. Приблизително в същата възраст за мен ролята на ерудита изигра баща ми - съзнателно ме учеше на изкуството на спора, което опъваше нервите на майка ми... Благодаря му, че се научих да "нося от девет морета вода" - т.е. да мисля задълбочено и да търся добри аргументи, за да доказвам състоятелността на тезата си. Да се стремя да събера и подредя тези аргументи, а не да "убия" тезата на опонента си. Благодаря му, че ме научи да не приемам лично опитите на опонента си да обори моята теза, дори и когато се опитва да ме "убива" или "стреля в лицето ми" - т.е. вместо да оборва тезата, се опитва да мачка личността ми. Научи ме и никога да не прекрачвам тази граница, защото това било признак на слабост на аргументите... Благодаря му, че ме научи - да се съглася с нещо от мнението на опонента си съвсем не означава, че съм се "предала" или "пречупила" - напротив - това означава, че умея да слушам, разбирам и да уважавам опонента си - истинското изкуство на спора. По-късно сама се научих да: - подбирам аргументи само в полза на моята теза и да не подлагам на критика чуждата. - да приемам чуждата теза и да започна да я развивам със своята логика като поискам помощта на опонента си за това. - да променям своята теза или да се съглася на проверка на чуждата без да се смятам за победена. И така спорът за мен вече наистина беше диа-лог - в нещо като "сравняване и проверка на позиците" на двамата и това ми даде много повече свобода, дълбочина, любов, разбиране, знания. Ето и от мен един пример за такъв спор - диалог: Беше бурната зима на 1989-99 - в града ни се инсценираше националистка вълна. Вече доста време бях работила с деца и семейства от малцинствата и имах прекрасни впечатления. Много от тях споделяха с мен болката си от всичко, на което бяха подложени от режима и любовта си към България и домовете си, уважението си към нас - българските си съседи. Съпругът ми тогава зае твърда националистична позиция и започна да ме преследва с намерението да ме убеди в спор в нейната чистота и патриотизъм. Отначало се опитвах да представям моите аргументи, но това предизвикваше само яростни лични нападки. Когато разбрах, че спор не може да се води, казах,че той си има правото на своята позиция, аз на моята, но и това доведе до дни наред "заклеймяване на предателската ми душица", което срещаше само мълчание и "имаш своето основание да си мислиш така - аз имам своето да не съм националист". Това продължи до деня, в който той тържествено, облечен официално се запъти към мястото на националистическия митинг. Казах,ч е не мога да го придружа, защото не мисля като него. Той каза, че е готов да ме изхвърли от дома ни,защото съм предала България. Един час по-късно се върна - скри се в спалнята и не проговори до другия ден. Не го заговорих, чаках да му мине и сам да каже какво се е случило. На другия ден "изплю камъчето" - оказа се,ч е там е видял само стари комунистически номенклатурни кадри и хора, които бяха известни на всички в града ни като момчета за всичко на силните и такива, които си умираха да се появят пред публика... Сега си мисля, че ако тогава бях спорила с него открито, може би щях да предизвикам гордостта и ината му да ми докаже правотата си, а те нямаше да му позволят да види сам с очите си реалността. Ако се бях съгласила "овчедушно" с него заради мира в дома ни, също щеше да му е трудно да направи рязък завой. Аз и в двата случая щях да тържествувам. Сега не се чувствах победител, дори му съчувствах, защото знаех колко е било болезнено разочарованието и проглеждането след твърдата убеденост в личната си правота и критиката към опонента му.

Не намерих тема, посветена само на истината в човешките взаимоотношения и ми се струва,ч е тази като че ли най-много се приближава до това, което ме вълнува напоследък. Учителят казва в Изворът на доброто: Ако приемем, че всеки човек носи своя индивидуалност, върви по свой път, изпълнява свои задачи тук, то следва ли от това, че : за всеки има индивидуална проекция на Истината, която прави Любовта и Мъдростта достъпни за него и му дава свобода или истината е обща за всички и следва да се борим с истините на другите и със своята в момента, за да я постигнем? Засега съм склонна да приема първото. Тази проекция според мен е динамична и зависи както от промените в условията на живот и средата на човека, така и от неговата лична способност и нагласа за развитие и промяна. Една лична истина не е непременно мъртва, статична. Напротив, точно тогава ние имаме свободата да я променяме и развиваме според нашите опитности и воля и индивидуални особености - тогава, когато тя не зависи от истините на другите и техните не зависят от моята лична. Ако се стремим към една обща истина с другите, това, не ограничава ли нашата лична свобода, не ни ли тласка към търсене на погрешки - свои и на другите - а това ни отдалечава от любовта и мъдростта? Ако признаем правото на другия да има своя истина, различна от нашата, това проява на зависимост, слабост и конформизъм или обратно - на широта и свобода на ума и емоциите, на любов и мъдрост?

В друга тема бе изказана интересна позиция за отношението на педагозите (респ. възрастните) към детската индивидуалност и светоусещане, както и към толерантността им към истините на другите деца: Ето! Тук не е важно в какво се състои конкретното детско мнение – какви точно са търсенията и мечтите му – важно е тая истина да признае и другите истини. Това не е ли пионерщина! Един учител учи детето на това как да се вмести в обществото. Как малкият дух да стане пъзелче, пъзелче, което да се напасне в Пъзела. Оглеждаме се и виждаме какво? Дипломи за пъзелчета! Колкото по-добре натикан на мястото си, колкото по-непоклатим на мястото си, колкото повече признал местенцата на другите пъзелчета, толкова по-висока оценка в дипломата. Това е симулация на уважение и разбирателство. Това е натрапване на пъзело-образната учителска истина! “Дечица, бъдете овчици, а не орли; бъдете душици, а не дух”! Дали наистина да учим децата да признават само своята истина, своята гледна точка и тези, които съвпадат с нея? Дали за да израсне "дух, орел", а не "душица, овца", е необходимо да ги учим да НЕ признават "местенцата на другите пъзелчета"? Един "дух, орел", който се бори с всички средства да заеме лидерската поизиция и да манипулира мненията и поведението на останалите според своята истина дали наистина е "дух" или по-скоро избуяла гордост, суета и ревност, които са приспали духа за сметка на хипертрофиралото Его? Ето опитваме се да си обясним защо децата проявяват насилие - може би някъде тук е отговорът? От една страна насилие проявяват борбените "орлета", които са възпитани да признават само своята истина за истина и да се "борят" за нея с всички средства. Те не искат да намерят своето място в живота, те искат да управляват живота и на другите.... От друга страна рано или късно избухва "бунтът на мравката" - детето, което е подтискано от силните, се опитва да защити правото на своята истина със същите средства, с които му отнемат тази свобода.... И не тръгва ли всичко именно от тезата, че трябва да научим децата да се борят с другите за първенство (а не да приемат и обичат другия така както приемат и обичат себе си)? Насилието сред децата не е ли резултат именно от благородното ни намерение да ги направим силни, но криво разбираме силата, духа, орела? Децата, с които работя не проявяват насилие, но със сигурност са "орлета" - не защото кълват и водят битки (това е признак на страх и слабост), а защото се учат да летят високо със собствените си крила и се учат да виждат целия пъзел на Живота около себе си. Те носят в себе си "дух" точно защото са свободни да изразяват своето мнение и да вървят по своя път, но сърцата и умовете им са широки и приемат останалите деца като равни на себе си - също толкова свободни и различни от тях самите. И за да твори, да се изявява този дух в тях те намират своето място в живота - това, за което са родени тук на земята.... А какви са вашите деца?

:thumbsup: Станимир! Изкуството на диалога: търсим колкото е възможно повече гледни точки и се опитваме да намерим общото в предложените позиции, да открием конструктивния елемент във всяка една от тях и после да се опитаме да ги развием чрез разсъждение и медитация.

:thumbsup2: Емили! Добре дошла!

Все пак не получих отговор на въпроса си - конкретна житейска ситуация от опита на автора, която е показала, че спорът е по-добър от споделянето. Отново чета теории, интерпретации, критика, стигаща до обвинения. Оставам с впечатлението, че умението на автора да спори се простира само до отрицанието на мнението на опонента въпреки настойчивите заявления, че спорът е градивен (т.е. води до нови идеи). Всъщност спорът наистина може да бъде градивен, ако спорещият има желанията и уменията за това. Когато зададох въпроса си, аз вече бях започнала да обмислям евентуалните отговори... и си намерих своите... Очаквах тези на събеседниците си, но те явно не са успели да стигнат до там, а може би никога и не са имали намерението.... За пионерчетата - селсал може да заблуди само тези, които никога не са били и не знаят какво означава това (може би той също е от младото поколение и наистина самият той не знае...черният Лорд сит?- винаги ми е звучало смешно това... няма такъв, поне за мен). Ето точното определение на комунистическата "пионерска идея" (изживяна и изболяна от един 47 годишен потомствен педагог): "Немислимо и непочтено е за мен да имам моя-истина." (селсал) ... както и за всеки друг да има своя истина. Има само една истина - и това е истината на комунистическата идея. Още от самото начало идеята за общата ни истина ми звучеше познато - благодаря на селсал,ч е ми напомни откъде.... Е, слава богу тези времена отминаха.... И все пак чакам отговора на въпроса за конкретната ситуация...

:thumbsup2: Цвета, сестричке! Едностранчивост - виждам тъмните ъгълчета в себе си и другите и се боря с тях от позицията "знам кое е доброто". Така едностранчиво заемам позицията на доброто, което се "бори" със злото. Равновесие - виждам тъмните ъгълчета (сенките) в себе си и другите и прощавам, за да се уча от тях като търся в тях светлината, която може би не съм виждала досега;или търпеливо изчаквам изгрева - денят да смени нощта - и смирено посрещам залеза...; радвам се, че в живота ми се редуват спокойните слънчеви "поляни" на живота, и стръмните скали, и дори тесните пътечки над пропасти - равновесието за мен е в сигурността, че ще ги има всичките по Пътя ми и в сигурността, че всички те са за мое и на другите Добро.

Ина! Винаги съм се възхищавала на умението ти да "улучваш десятката" с няколко изречения, на детската искреност, брилянтната логика и самостоятелната позиция. Все пак ще повторя въпроса си към всички участници в темата, които бяха "привлечени на страната на спора". Лично за мен няма страни и затова аз не съм на никоя. Приемам, че в определени условия спорът е по-подходящата стратегия на поведение, в друга - това е споделянето. Вече обясних защо в моята житейска ситуация и с моите личностни характеристики е по-подходяща алтернативата споделяне. Може би това е била задачата ми в този живот - да се науча на споделяне - и затова съм в подобни условия. А иначе съм спорила и мога да го правя добре, но не му намирам смисъла в моята среда... Та въпросът ми е: Какви конкретни житейски обстоятелства, ситуации, личностни характеристики правят спора по-подходящ от споделянето и защо? (Уточнение - бих се радвала да чуя предимствата на спора, не недостатъците на споделянето в тези обстоятелства и преди всичко ваш личен опит, не само абстрактни разсъждения). А! ето какво намерих в една друга тема: Цвета5: Благодаря ти за споделеното щастие, Цвета!

Съжалявам, забравих да си задам въпроса към селсал: Какви житейски обстоятелства правят диалога - спор по-подходящ от споделянето?

selsal Благодаря за изчерпателния отговор на въпроса ми. Сега наистина започвам да разбирам разликата между спора и споделянето... И защо в живота си се придържам към втория начин на общуване без да смятам другия за по-лош - просто споделянето е по-подходящият за мен в моя професионалем ( а и личен живот). Ето сега споделям, че десет часа на ден съм в позицията на знаещия и можещия - изкушението да "постигна обща истина" с учениците си (повечето деца) е огромно. В същото време неравнопоставеността на нашите позиции е повече от очевидна. Да споря с децата, за да постигна отворена и жива истина? Да пречупя моята позиция и да приема тяхната ли? Или да се пречупваме взаимно предлагате? През годините изработих алтернативен подход към ежедневните си отношения - споделяне на позициите. Моята истина (на учителя) и истината на учениците ми не могат да се превърнат в една обща истина по разбираеми причини. За да запазим Любовта си - и аз и децата - ни остава да ги съчетаваме като всеки запази своята, но и признава правото на другия да си има своя. Това според мен не е еклектика, а взаимно уважение и разбирателство. Така децата се чувстват свободни и отговорни, но се учат и да разбират и приемат позицията на възрастния, не да се "борят" с нея. Те не се страхуват от мен, не се оправдават и не се опитват да ме измамят, спокойно споделят с мен трудностите си и проблемите, аз споделям с тях какво бих направила на тяхно място и какво съм виждала да правят други деца с техни проблеми, но всеки път им казвам да помислят и сами да решат какво да направят. Не споря с тях за нищо - просто казвам "от твоята страна се вижда така, разбирам те, прав си за себе си. Сега да ти кажа ли как се вижда от моята?" След време те сами започват да ме питат - "Госпожо, според мен.... а как се вижда през вашите очи това?" не знам това Любов ли е или любовчичка - знам само,че нашите истини са равнопоставени , колкото и различни да са. И аз като Волтер (или не се знае кой) казвам на децата :"Не мисля като вас, но бих дала живота си за вашето право да си кажете своята истина свободно" (е с думи детски, разбира се)

Което означава, че не е била казана истина, а самозаблуда, т.е. лъжа. Когато говорим да не се казват лъжи, това означава и да не говорим нещо, което ни се струва истина в момента. Да се съобразяваме с ограничеността на възприятията си, както и с динамиката на света. Това, което днес е истина, утре може да се промени и да стане лъжа. И обратното. И още нещо - как да разберем кога да я кажем - нашата истина? Може би само ако я поиска човекът, на когото тя би помогнала да намери своята истина; само тогава и така, че казването на тази истина в определен момент не би навредило на някого; само ако сме сигурни - имаме опредлени факти (не нашите тълкувания - напр. видим мъж и жена заедно и ги обявим за любовници, оказва се,че са роднини или приятели от детството си). Когато обстоятелствата ме накарат да кажа на родител не съвсем приятни за него факти за детето му, обикновено ги казвам след като изтъкна други, положителни и ги формулирам по начин, който предлага решение на проблема, а не просто го излага. Например: "Много ми харесват домашните на К., когато ги донесе написани стрателно. Моля ви, проверявайте навреме дали е написал всичко - понякога не забелязва някое упражнение и се налага да дописва в час. Напомняйте му навреме, не в последния момент - за да работи спокойно, а не просто за да има нещо написано.... и т.п."