Донка

:thumbsup: И наистина помага - обърква "нападателя", който очаква стрес и ответен удар или отстъпление пред нанесената болка. Смехът обезврежда атаката като сменя етикета "опасно" със "смешно". Това, обаче, е възможно при висока самооценка и увереност в себе си. Тогава опитите на другия да ни засегне ни изглеждат като боксьор, който размахва ръце срещу въображаем противник и дори сам си вдига ръката за победа... Смехът има много важна роля и когато ни е необходимо да приемем като грешни свои решения или ситуации, които сме създали или в които сме попаднали. Чувството за хумор в такива случаи е здравословната алтернатива на чувството за вина и срам и помага на човека да си прости и да не приема себе си прекалено насериозно. Бих казала,ч е смехът в такива случаи е добро лекарство срещу гордостта и суетата. Мисля си сега за подигравателния смях, с който някои изразяват презрението си към другите - той дали е здравословен за надсмиващите се?

Това с кармата винаги ми е приличало на пътека, около нея трева и тръни. Ако кривнеш от пътеката си и решиш да я разшириш за сметка на нечия друга пътека или да препречиш чуждата или да очакваш и искаш някой да те носи на ръце по твоята - трупаш си кармата - тръните ти се забождат и боли. Болката показва, че не си гледал къде стъпваш или си разчитал, че ще ти се размине, или (това си е най-зле) благородно си "проправял" на друг пътеката за негово добро вместо да си я оставиш на него самия - свободен да си е на нея. Като започне да го боде и боли, човек какво прави - връща се на своята пътека дето няма тръни - така се чисти кармата. Но има и такива дето обичат да ги боли и плачат и пак в тръните вървят - изживяват си кармата, че и нова си натрупват. В един момент дори забравят къде им е пътеката, свикват с болката толкова, че не могат да си представят живота си без нея... и започват сами да си я предизвикват с действията и изборите си..... Е, от нас си зависи докога ще си газим тръните и дали ще си вървим по пътеката си. Ние си правим кармата, ние си я изчистваме - няма кой да ни я опрости... а и не бива, защото май по-голяма ще си натрупаме, ако не си научим уроците докато е малка...

:thumbsup2: Да бъдем като децата= да избираме смеха А може би точно твоята детска и усмихната природа им е била нужна в този момент и затова ви е събрал Бог - да събуди детското у тях, усмивките им. Да, в първия момент на човек му се струва неуместно да се държи като дете в среда, която има "възрастно" поведение. Причината е в същото иррадиращо влияние, за което говори по-горе Дина. Въпросът е коя вълна ще надделее - "възрастната" или "детската". Когато попадна в такава ситуация обикновено започвам да разигравам сериозно поведение като тяхното, постепенно минавам през фазата "сериозно дете" и накрая пускам искрици смях и игра. Те отначало ме гледат леко изненадани, но след малко по устните им заиграва усмивка... след още един час разпалено играят на "познай кого/ какво съм си намислил" на английски - радват се и се вълнуват като малки деца... и аз с тях.

:thumbsup:

Ако смятаме,че сме разбрали нещо и го наречем тривиално и досадно, то дали не сме "забърсали" само повърхността му? Ако в разбирането на нещо не сме вложили достатъчно духовно усилие и ни се стори лесно, без значение дали е борбата, сблъсъка или "нека се обичаме", то дали имаме основанието да твърдим, че сме го разбрали в дълбочината му? И защо непременно да е страх позицията няма победители, няма победени (наистина може и да е такава - но не е задължително) - не може ли това да бъде и смирението - никога не съм победител, харесва ми когато другият сам намира своята истина, своя път и те са по-различни от моите - така откривам новите хоризонти. И според мен смирението също е добра почва за любовта - също толкова добра, колкото и страданието. Сега може би пак звуча като опонент, но всъщност не е точно така, защото дълго време съм била в позицията на селсал и борбените натури. Може би професията ми ме научи, че има и друга позиция - на любовта без борба. Така си обичам учениците (и себе си) - не се боря с нищо в тях (и в себе си), не търся и не признавам тъмни страни в тях, а ги обръщам на най-красивите и интересните им страници - поставям ги на ръцете си, на раменетв си и им давам от моята сила и опит и кураж да разперят със свои сили своите си крила и свободни да намерят своите си истини и пътища. Те политат, а аз оставам долу и се радвам. Ето така: Само дето за мен това наистина е богатство, а след като съм го получила като подарък, за каква борба да говоря? Аз се чувствам обогатена, а не победена. С това не искам да кажа, че е лошо усещането за победен - и то е добро. Казвам само, че има и алтернатива - и тя също е не по-малко добра и ценна. И двете вършат работа - всеки да си избира сам. Ето сега се замислих - защо споделящите са склонни да дават еднаква ценност и на своята позиция, и на борбата, а борещите се презират позицията на не-борещите се и смятат своята за по-.... ? Кое от двете разбирания е задълбоченото - това, което изравнява ценностите или - това, което принизява едното за сметка на другото? А, май това е и основната разлика на "споделящия" и "борещия се" диалог...?

Просто те обичам - не знам заради какво. Не се и опитвам да разбера. Също както не знам защо обичам птичките, тревичките, звездичките и слънцето... Понякога само усещам, че те обичам въпреки ...

Задължително ли е да се върнем в света на борбата, за да докажем, че сме приели с любов цитата? Не е ли възможно да го приемем с любов и да си останем в нашия? Или на всяка цена трябва да склоним глава и да се признаем за победени, а борбено чупещите себе си за победители? Всъщност какво е това победен и победител, защото в нашия свят няма такива? Ние разбираме и приемаме с любов цитата, избираме да си останем в нашия свят и признаваме вашия избор да се борите - вие разбирате ли нас и приемате ли ни с любов? Оставяте ли ни свободни да избираме в кой свят да живеем? Или може би ако останем в нашия няма да има с кого да се борят борбените?

:thumbsup: Съгласна. И замърсява бързо и лепкаво, защото дава илюзията за свободата, силата... По същата логика осветеният от Любовта ум е наистина свободен и силен - такъв е и света, който той твори около себе си.

Или когато прогледнем за мъдростта, която до вчера сме наричали с думата лудост. Умът сам по себе си е неутрален според мен - колкото може да замърсява, много по-успешно може да почиства. Умът е средството - както за замърсяване, така и за почистване. Но тогава кой замърсява и кой почиства? Нашата свободна воля може би, волята, с която правим нашите избори и вземаме нашите решения? Ако волята ни е подчинена на ниските егрегори, замърсяваме ума си с тях и оттам и живота си. Ако волята ни даде приоритет на тихия глас на фините енергии и светли мислоформи, почистваме телата си - всички едновременно.

Нас не ни стряска борбата, нито се опитваме да убедим някого да не се бори - ние просто споделяме, че има и атернатива - живот с любов, не с борба с нещо в себе си. Когато има алтернатива, значи има избор - мога да се боря с нещо в себе си, а мога и да обичам и увеличавам нещо в себе си (и в света си). Аз приемам съществуването и на двете, но вече съм на етапа на второто, защото първото си го изживях приключих вече с борбата и научих уроците и.... А интересно наистина защо някои презират алтернативата "любов без борба"? Какво ги отблъсква в отсъствието на борбата? Може би изобилието на светлината, радостта и липсата на страданията и Съдника и Жертвата? И на мен ми се е струвало неинтелигентно и сладникаво невъзможно да не страдам и да не се боря, да съм доволна и щастлива от всичко... но и такъв свят има.... А кой е по-висш - ами сигурно на всеки неговия си ми се струва такъв. Ние не отричаме света на борбата, знаем, че го има и как изглежда. Но знаем, че го има и другия - и двата са еднакво добри - нека всеки си избира своя и да се радва на живота си в него...

:thumbsup2: А това за мен не означава да се счупя, а само да сменя гледната точка. И не я сменям защото се боря с нещо в себе си, а защото увеличавам любовта си. Светлината не се бори с тъмнината - дава и от своята светлина. Любовта в нас не се бори с егото о предразсъдъците ни - изпълва ги със себе си... Егото омеква, предразсъдъците се топят... Поне така го усеща моята гледна точка в момента. Опитвам се да разбера и гледната точка на борбата и смятам, че си имам доста добра представа, защото доста време съм се борила със себе си. Имаше един момент, в който дори смятах тази борба за най-ценното си качество. И естествено непрекъснато си търсех с какво да се боря... а подсъзнанието винаги ми угаждаше и ми го даваше... във все по-големи количества. Докато накрая прочетох някъде, че всъщност борейки се с тъмнината в себе си, ние я увеличаваме. После обърнах всичко наопаки, започнах да търся само хубавите неща в себе си и в света си и да ги обичам... и те започнаха да се увеличават... а другите да намаляват, защото ги сменях с добрите.

Да добавя още малко към праха - "той/ това - е такъв или онакъв, а аз искам да стане по-добър и правилен" Емоционалната чистота е също толкова важна колкото и менталната. "Нечистите" емоции са симптом, че нещо в ума ни не е подредено, има прах. За да изчистим емоциите си, ние трябва да изчистим ума си... Ако чистим едното без другото, ефекта е "размазване на праха".

Съвпадение на корени в славянските езици: ревност (като усърдност) - идва от руски глагол рваться вперед (напр. в бълг. - скъсва се от работа) - прил. ревностен (усърден). Думата влиза в бълг. в периода на руско влияние - по време на Възраждането. За сравнение англ. в същия смисъл дава zealous - усърден, разпален, пламенен (освен ревностен) ревност (като синоним на страх, че не ни ценят достатъчно, завист...) - прил. ревнив - англ. jealous - ревнив, завистлив, подозрителен

Мисля, че започвам да си давам все по-ясна сметка защо почти винаги споровете се израждат в заяждане, а диалозите между спорещ и споделящ в недоразумения. Спорещият тип човек може би (аз не съм такъв тип и не мога да съм сигурна) приема борбата и счупването за норма, нещо повече - за ценността на диалога. Борейки се с препятствията пред собственото си разбиране, той очаква същото и от другия и му "помага" като се бори с препятствията пред неговото "истнско" разбиране - това,което ще го накара да отстъпи. И така спорещият едновременно се бори с препятствията пред своето разбиране и счупване и пред разбирането и счупването на другия. Приемам, че в най-добрия случай той сменя от време на време приоритетите. НО каквото и както и да сменя, той настройва съзнанието си на вълна "борба" и с това събужда инстинкта за самосъхранение и победа. Нататък на всеки е ясно какво се случва.... Е, ами по-добре е да успеем да накараме другия "истински да ни разбере и да се пречупи, нали. Да поискаме това от себе си, означава да преодолеем съпротивата на най-силните си инстинкти. Ако ще ги преодоляваме, то защо изобщо да "будим спящ лъв"? Спорещ и споделящ не могат да се разберат - спорещият ще търси пречупване, отстъпване - своето или на другия, което за него е истинското разбиране. Споделящият ще проявява и ще очаква разбиране - сближаване без пречупване и отстъпване. Така спорещият ще нарече разбирането на споделящия лицемерно отстъпване заради самото отстъпване, а споделящият ще се чуди защо другият продължава все по-пламенно да го убеждава в нещо, което той вече е разбрал и е приел като разбирането на другия, но е запазил правото си да има свое собствено, различно от това. Моите внимателн наблюдения върху разбирането на хората показват, че "лодките, които плават на сухо" не са чак толкова много. Зависи как ще се подходи към човека и какво отношение ще проявим в самото начало към тяхната истина. Ако усетят, че ние ги разбираме и приемаме позициите им, те се отварят за диалог - макар и бавно.... Но това е материал за друг пост....

Мисля, че да живеем и проявяваме любовта съвсем не означава да реализираме някакви добри намерения и да очакваме добри резултати. Напротив - това означава да посрещаме с любов и радост всяко нещо, което се случва без участието и въпреки добрите ни намерения. И не само това, което е в синхрон и ни помага да ги реализираме, не само това, което няма нищо общо с тях, но и това, което ще ги провали. Да проявяваме любовта към всички хора съвсем не означава да се втурнем към всеки и да правим всичко, което ще го направи щастлив - напротив - неговото състояние на щастие си е негова грижа и работа, която не бива да му отнемаме. Понякога любовта се проявява и като се отдръпнем с добри чувства от някого, за да не му даваме възможност да прояви към нас някаква агресия. Понякога това означава и да останем стабилно на мястото си, незасегнати от агресията и покажем на другия, че "от тук не се минава по този начин". Хм, имате ли други примери, в които външната проява на любов към някого съвсем не се покрива с "целувки, прегръдки", а напротив. Може ли отдръпването на вниманието или отказването на помощ да бъдат проява на любов, например?

От доста време се колебая откъде може да започне реалната промяна - отгоре (с нов тип училище и програми...) или отдолу - от отношението на всеки учител към всяко дете. Учителят много пъти казва, че единственият път за правилното възпитание на детето е първо непрекъснатото изучаване на неговата природа (индивидуално) и любовта, която учителят проявява към всяко дете поотделно. Като че ли спуснати отгоре програми, учебници и организация нямат шанса да ни гарантират такава промяна. В същото време не можем да искаме и чакаме всеки учител да се промени от самосебе си и така с магическа пръчица да се промени училището. Ние пък се оправдаваме с това, че програмите и изискванията към нас, учебниците и организацията на образователната ни система ни пречат да изучаваме и проявяваме любовта си към всяко дете - ние реално сме поставени в ролята на преподаватели на материал по предмета си, а не на учители.... но това до голяма степен си зависи и от самите нас, защото сами влизаме в часовете си и нямаме посредници между нас и децата, когато общуваме, Може би истината, пътят са някъде в третия връх на триъгълника - там където ще се срещнат "отдолу" и "отгоре". Как да намерият пътя си един към друг? Иначе има самотни лястовички и не толкова самотни - диди ни разказа за една от тях... И аз познавам не една... Те казват - системата не ни помага, но и не ни пречи.. Родителите, от реакцията на които се опасяваме, са впечатлени и доволни, а децата ... те реагират като момиченцето на диди. Как да станем повече и как да започне промяната отгоре? Идеи?

Вас лъгали ли са ви с благородна лъжа? Докато ви лъжеха разбирахте ли, че ви лъжат и само се преструвахте, че вярвате или разбирахте, че е било лъжа по-късно? Как се чувствахте в първия и втория случай? Направил ли ви е някой добро като ви е лъгал за нещо? Какво именно? А за онзи аскет - мисля, че ако наистина беше толкова напреднал, нямаше да се страхува толкова за живота си и щеше да намери начин да спаси човека без да се налага да лъже.

Диагнозата и хороскопа не са истини - те са субективните мнения на лекаря и астролога. Затова в такива случаи даващият подобни диагнози би следвало да направи уговорка и да премълчи недоказаните факти, които са негативна информация, а за останалите да направи уговорката, че това е личното му впечатление и мнение. На мен ми е ежедневна практика с учениците.... В случая с разбойниците мотивът на аскетът да каже истината са били страхът и спасяването на живота си за сметка на живота на друг човек. Добър повод за размисъл, благодаря Добромир

Докато се опитвах да се излекувам от любовта, за да се спася от ревността (скритата и явната, моята и неговата), усещах душата си опустошена, объркана, умираща.... Когато успях да излекувам любовта си от скритата в нея ревност, тя излекува живота ми от болката и му придаде смисъл и свобода. А как е при вас?

Лекува се - както и гордостта, както и суетата. Бог се е погрижил за лекарствата - това са болките и страданията по пътя ни, които сами си причиняваме със собствената си ревност - каквито и да са нейните лица. Но наша е свободната воля кога и дали ще поискаме свободата си.

Все пак не получих отговор на въпроса и молбата си и затова с уважение ги повтарям: - можете ли да посочите пример (конкретен и реален), който доказва, че - лъжата е полезна на добруването на хората (но не временното, което после по принципа на махалото се вдига на същата височина, но в обратната посока) - хората искат да бъдат лъгани, осъзнават това и са щастливи, ако го получат. Ако едно твърдение не може да бъде подкрепено с реален житейски материал, то си остава куха фраза, т.е. съзнателна заблуда или самозаблуда. Премълчаването на това, което днес смятам за истина (или е истина) не е равносилно на лъжата. Ако на човека му липсва информация, той ще се опита да си я набави сам по своя начин, през своите сензори и ще си я обработи със своя ум. Ако на човека му се подаде невярна информация, той ще я вкара в своята база данни и това ще обърка обработката и на останалата част. Не сме в състояние да проверяваме всеки път всичко. Ето пример от снощи: Мой познат разказа как е разбрал,че приятелката му си има друг приятел и е време да се оттегли (в казармените си години). В писмо до свой приятел той попитал както обикновено как е тя. Този път приятелят му разсеяно забравил да отговори на въпроса му, което го накарало да провери доколко писмата и (тя все още му пишела) отговарят на истината. Така сам разбрал истината със свои средства - вече малко се бил подготвил за нея и я приел спокойно. Каза, че ако му я беше казал приятелят, щял или да го приеме за клевета, или да побеснее.

:thumbsup: Ако човекът, който обижда постигне целта си и "жертвата" му приеме вибрациите му, т.е. почувства се обиден, обиждащият се чувства облекчен от негативната си енергия. Той е намерил начин да се освободи от нея като я прехвърли върху друг човек. След известно време той отново е натрупал такава енергия, защото старата не му е причинила достатъчно болка, за да намери начин да я трансформира (прошката) и да не я натрупва - т.е. да реагира само с положителни мислоформи на случващото се в неговия личен свят. Много по-лесно е да изсипеш боклука в чуждия двор, отколкото да го рециклираш и да работиш така, че да няма боклук и затова обиждащият намира нова "жертва" или ползва старата, за да се освободи отново. Често го прави съвсем несъзнателно - за него това е естествен процес. В този случай жертвата (обиденият) отнема шанса на обиждащия да усети болката от негативната си енергия, натрупваща се в него и да реши проблема си като я трансформира и промени себе си. Напротив, поемайки я (понякога напълно съзнателно), той стимулира натрупването и в увеличаваши се количества. Ако жертвата не приеме енергията, т.е. отговори на опита с усмивка и спокойствие, дори благодари и каже на обиждащия, че това е най-доброто нещо, което е чувал за себе си или някой е правил за него, негативната енергия се връща към излъчващия многократно усилена... Така му даваме шанс да преживее болката, която се опитва да ни прехвърли и тя да си изпълни предназначението, също така го спасяваме от натрупването на негативна карма.... Ако все пак обиждащият не си научи урока, това вече не е наш, а негов проблем - ние сме му оставили шанса. Ако нямаше обиждащи се, нямаше да има и обиждащи... (по Текери).

Вчера плаках. Редовете, които се осмелих да споделя с вас, са от писмо на моя много близка приятелка (моля я да ми прости, че не поисках разрешението и за това). Когато очите ми се плъзгаха по последните и думи, сълзите ми вече се търкаляха - сълзи на облекчение и радост, сълзите, които не мога да спра, когато усетя, видя, как някой разчупва оковите си и пуска Любовта си на свобода. Дали защото ми напомнят за мен самата и моето освобождение? Или в тях няма нищо лично? Дали усещам нейните сълзи, които са напирали в очите и докато е писала тези редове?

Не съвсем - борбата предполага наличието на опонент, който пречи и трябва да бъде преодолян с влагане на сила. Борбата оставя след себе си победител и победен.... Вниманието и любовта предполагат наличие на приятел, който помага и желание да се сближим с него, да го разберем и това да ни обогати. Вниманието и любовта изискват влагане на топлина, светлина, доброта, търпение, благост, виждане само на доброто. Това и оставят след себе си - в душите на тези, които ги проявяват и в света около тях.

Аз не си го наричам счупване - по-скоро е сближаване, отваряне, докосване до мисълта и емоцията на събеседниците... Има много какво да се каже за това.... А защо да се борим? Не е ли по-добра идея да "инвестираме" внимание и любов - достатъчно, за да разбираме какво ни казва другият? Инвестицията се възвръща многократно на всички участници в диалога и най-много на "инвеститора".