Донка

Едно мнение от друга тема, което ме накара да се замисля над подчертаното (от мен) изречение и във връзка с тази тема. Какво представлява и как протича, как се инициира или стимулира и вс п. въпроси - превръщането на енергията, съставляваща човека в атомична енергия (което съпровожда духовното извисяване)? Тази трансформация само в индивидуален план ли е възможна или включва и човешките взаимоотношения? Защо след като сексуалната енергия е най-мощната енергия, с която човек разполага, тя не се съдържа в "съставляващата човека енергия, която може да се трансформира в атомичната(най-мощната енергия по принцип)? В какво е тяхната качествена разлика?

:thumbsup: Точно! По същата логика и механизъм се пренася към душата и суетата на тялото - недоволството му от естествения си вид, усещането за липса, която трябва да се попълни със "силикон".... И като стана дума, че "корсетната красота" е симптом за стегнати в корсета на ума си души , то какви ли мисли и емоции съответстват на "силиконовата красота", характерна за нашето време?

А защо да не е красиво и отвътре и отвън - нали всичко е свързано? Какво значи да пошлее - какви са мерките за пошло? Пошлото дето го наричаме така, значи ли, че го презираме? Защо да не виждат очите човешки красотата? Моите например обичат във всичко и във всеки да я виждат. И дори специално я търсят там, където на пръв поглед я няма... и като я потърсят, я намират винаги. диди!

Е, явно всеки има право на своите критерии за интересен, творчески, полезен диалог. За мен лчно това по-горе звучи като престрелка и махленска разправия кой какво кога защо на кого е казал и какво е имал предвид, която постепенно загубва първоначалния си замисъл. На мен много повече ми помагат и дават разговорите в този форум, които са : Ами ум, настроен за нападение наистина не е в състояние да съзре разликите между споделяните мнения, разбирам го. За мен никовете и личностите зад тях нямат ососбена важност - идеите, размислите, които събуждат в мен техните размисли и идеи - това за мен е съществено. И затова им благодаря - на всички!

На времето жените са поправяли естествената си талия с помощта на корсети - какво ли биха си помислили те, ако видеха нас - днешните жени, които никога не бихме се украсили с тях, нито пък с перуките им? Сигурно изглеждаме груби, грозни и несресани по тяхната норма за красота. Как ли ще оценят нашите красиви силиконови устни и други части на тялото след 100 години? Може би така, както ние сега гледаме на корсетите? Струва ми се, че представите ни за физическа красота бяха субективни и подвластни на модата. Не отхвърлям нищо, което ще помогне на някого да обича себе си повече (но дали точно то няма да му усложни кармата вместо да помогне за почистването и?). За мен физическата красота се осигурява от физическата и емоционална чистота и от излъчването, за което говори Хамелеона... :thumbsup:

А как ще разберем човека до себе си без една негова важна част? Или ще се правим, че тя не съществува? Или да я презираме и да се отвращаваме от нея, защото е "низка и бездуховна"? Презрението и отвращението към нещо не бяха ли симптоми на загубена Любов и на зависимост от "духовни" принципи? Сега си мисля, че отвращението към нещо може би е една от проявите на скрит страх от него?

:thumbsup: Максим, благодаря! Може би написаното по-горе е най-близо до личното ми разбиране за окултизма, молитвата и Живота.

:thumbsup: Орлин! Като жена (100% - ХХ) разбирам всичко, което споделяш. И аз като Инатари и сигурно и много други жени, които четат, но не пишат във форума, ти благодарим и на теб и на другите мъже, които споделяте с нас вашите мъжки усещания и размисли за секса. На мен поне са ми много полезни, за да сменя поне за малко гледната си точка и да разбера човека до себе си по-добре, както и другите мъже... Благодаря ти!

От самото начало на своето съществуване (физическото си раждане) до самия си край(физическата смърт) личността ни непрекъснато "проглежда" за себе си и света си. Няма нужда да ослепява - егото - инструмент за този живот тук си се ражда със затворени очи - постепенно ги отваря до самия край. Любовта от пръв поглед според мен не че е ослепяване - по-скоро егото се обръща за малко да поизучи себе си като че ли. После се обръща да поизучи и този, в когото е било влюбено. Истинското ни аз няма очи, то си познава и обича Бог, себе си и другите истински аз - те са едно цяло. Очи за изучаване не му са нужни като на ума и личността. Та няма как да "ослепее". Така че нищо лошо в любовта от пръв поглед не виждам, ако само не "подпуши" извора на истинското ни аз...

Зависи кой ослепява - личността ни - със сигурност. Но по-навътре имаше май още едно аз, което обича всичко и всички еднакво и не се влюбва в едно нещо или човек- сл. не може да ослепее. Друг е въпроса дали им правим разликата и можем ли (и искаме ли) да гледаме себе си и любимия през очите на неослепяващото си аз.

Молитвата ми напомня всяка сутрин, че Бог е винаги милостив към мен и всички други. Напомня ми, че Бог не е някъде високо, а до мен и в мен самата и следователно и аз мога съзнателно да бъда милостива.

Освен ако не успеем да се видим отстрани как сме започнали да гледаме втренчено...

Когато се противопоставяме на страха, когато се борим с него или му отмъщаваме и т.п., ние всъщност му даваме енергия, признаваме го за реална сила и противник. Всъщност страхът е симптом, че не сме успели все още да обработим с любов нещо в себе си или около себе си. Ако осъзнаваме това, остава само да го направим - така лекуването на страха (а не самият страх) дава тласък на развитието ни и поддържа връзката ни с цялото, от което сме част (холоните на Уилбър). Как го лекуваме? Като превключваме контекста (както каза Валентин). Например - осъзнаваме у себе си страх, че ще загубим одобрението на определен човек. Вариант първи - за да го потушим, ние влагаме старание да разберем как, защо, кога бихме го загубили и с какво го печелим - после влагаме старание да запазим одобрението. Така всъщност постигаме обратното - уголемяваме страха си... Вариант втори - за да го излекуваме, поглеждаме навътре в себе си, за да осъзнаем защо и кога имаме болезнената нужда от това одобрение (т.е. страдаме, ако не го получим). Отговорите могат да бъдат много различни, но винаги действат като "лечебно биле". След тази терапия се радваме на одобрението, но не страдаме, когато не го получаваме. Страхът от загубата му се стапя. Е, това е само един от начините... има и още сигурно.

Орлин! Xameleona! :thumbsup: И аз винаги съм уважавала общото в религиите - това, което свързва културите, развили се при различни обстоятелства и затова различни в конкретиката, но общи по дух. И аз вярвам в това, за което говори Илиана (хамелеона) - дори наблюдавам хората около себе си. Не мисля, че тези, които познавам, отговарят на състоянието, описано от Орлин - варварщина, регрес... Дори напротив - хората постепенно осъзнават страховете, зависимостите си и наистина минават през това пробуждане, за което пише Илияна. Стига да си отворим очите за душите им и да се опитаме да разберем живота на всеки от тях и тях самите - а не да им слагаме етикети... и като ги наричаме с тях себе си да изкарваме "духовно напреднали"... А не може ли да си ги творим с мислите си тези мечти? Май точно така ставаше - за каквото си мислиш - това привличаш...?

Страхотен отговор! Излиза, че всички въпроси са си въпроси - нито са правилни, нито неправилни. Умът щом ги е пръкнал, значи му е нужен отговор. А отговорът може да се нарече "правилен", когато "изживява" въпроса, а не го "замъглява" с нови абстракции... Сещам се сега за детското в човешкото съзнание - децата точно така "отговарят" на безкрайните си серии от въпроси - изречени и неизречени - "ритат каната" - е, доста вода се разлива, но както се казва - да е за здравето на детето! ..

:thumbsup: Много точно казано! Поздравления! Напълно съм съгласна с Венцислав!

И защо да ти е неудобно? Когато обичаш, има ли неудобно? За духовното развитие какво би пречело - само липсата на любов, когато правиш нещата, а то не само секса се прави с любов, всичко би трябвало да е така. А когато има любов, има ли ограничения?... :thumbsup2: Силвия! Няма ограничения! Стига и двамата да го правят с любов и без смущения! За нас например (и двамата сме учители ) няма ни най-малък проблем и никога не е имало. Северина5: Добре дошла Северина! Радвам се, че ни задаваш толкова откровено въпроса си! Мисля, че е съвсем на място в темата и във форума ни! Благодаря! За първото - хубаво е, според мен, че го разбираш и приемаш неговите ограничения спокойно, не го осъждаш, не настояваш да приеме твоето отношение - това мисля би разрушило близостта на душите ви - онази, която е много по-дълбока и важна от самия секс и която му дава смисъл. Може би с времето постепенно той ще преодолее предразсъдъците си... сам. Виж, това за връщането назад... не бих го казала назад - може би нещо, което тепърва ви предстои... ако имаш търпението да го почакаш колкото и време да му е нужно за това... Нали го обичаш и без оралната любов? Един ден сигурно ще се обичате и с нея. Няма да е тя, която ви събира, нито което ви разделя, надявам се.

Да, мисля, че можем да сме благодарни на селсал, че така добре демонстрира какво представлява спорещият ум и до какво може да го доведе пламенното "самозащита и нападение на опонента". Съвсем в темата си беше разбора на "овчедушните позиции". Той показа в какво се състои изкуството да водим диалог. За себе си направих няколко извода: - когато водя диалог, да не използвам термини, употребени от партньора ми в диалога (не го усещам като опонент нито като съюзник) без да съм проверила какво означават или какво разбира под тях той. (Изравняване, подстройка, повеждане са термини от НЛП, което много ми помага в професията. в споделянето не му намирам мястото). - когато водя диалог да внимавам да не "потъпча" личността и свободата на Другия, да не изпитвам личността и позицията му, а да се опитвам да я разбера така, както разбирам своята :thumbsup: - да не приемам контакта си с хората в диалога като "като връхлитащ ме, като нападение, като пълна и непосредствена проява на неговата личност. " Хм, сега си мисля, ами ако той наистина връхлита и напада? Може би това си е неговият начин да прояви своята личност, която пък вие уважавате? Как реагирате в такива случаи, за да запазите своя мирен тон на диалога и едновременно да приемете и разберете нападателя? Напускате ли "полесражението"? Или укротявате някак нападателя? Много ще ми е полезно.... Благодаря...

Xameleona :thumbsup2: Според моето разбиране и опит със страхове (доста богат - с лични и на други хора) - мисля, че инстинктът за самосъхранение не може да се нарече страх и да, наистина както спомена Венцислав, той подсигурява физическото тяло. Когато осъзнаваме проявите на този инстинкт и ги използваме, за да предпазим тялото и личността (дадени ни от Бог като инструмент) - нищо лошо не виждам, напротив. Е, ако оставим инстинкта да контролира съзнанието ни, тогава наистина пречи. А за "нормалния здравословен страх" не могат да ме убедят дори психолози - звезди - теоретици, че е полезен... Защото все по-често ми се налага да лекувам последиците на подобни възпитателни методи, приложени върху деца. Вие правите ли разлика между послушно дете което ви гледа със страх в очичките и заиграло се, творящо или слушащо в захлас приказка (като Орлин ) дете , което ви гледа с искрици любов в очичките?

Мисля, че няма такова нещо като "здравословен страх", освен ако с това словосъчетание не сменяме думата "предпазливост". Според вас предпазливостта има ли нещо общо със страха?

:3d_146: :feel happy: Благодаря за разбора и примерите! Скоро не се бях смяла толкова! А сега се сещам и за един сайт, чийто "собственик" на форума беше написал в мотото си: Всяко съждение или анализ, което изказваме за друг човек, всъщност охарактеризира нас самите... Много точна мисъл! :thumbsup:

:thumbsup2: Силвия! Бих променила малко темата: Единият винаги обича по-различно от другия. или Единият винаги обича, а другият се оставя да бъде обичан - от време на време си сменят местата. (Поне при нас двамата е така )

А според мен страхът дали сме в действителност това, за което се мислим (или ни се иска да бъдем) е производен от вродения страх -"отхвърляне от групата или от някаква значима за нас личност, страхът, че ще бъдем лишени от одобрението и любовта, които ни "зареждат" с положителни емоции и сигурност. Как да го лекуваме този страх? Ами според мен като станем приятели със себе си (както писа Инатари) - като преодолеем влиянието на групите си и на техните критерии за приемане и отхвърляне на членовете (както и изискванията които сами си поставяме , за да заслужим вниманието на важен за нас човек). Сигурно има и още начини...

Мисля си за избирателната пропускливост на "мембраната" на нашето лично пространство. Може би ако го усещаме нарушено, причината е в нея... Може би ако се усещаме самотни - причината отново е в нея - настроили сме я да пропуска само изпълненията на нашите желания, само това, което отговаря на нашия модел за човек, поведение, любов, нежност.... Може би нашата мембрана понякога (често) изкривява информацията за това, което се докосва до нея, защото то не се вписва в нейната програма на пропускливост.... От какво зависи тази пропускливост и как да направим така, че да си отговаря на нашето аз, но и да не спира и изкривява контакта ни с заобикалящия свят?....

Хубав въпрос зададе Ина! Сега ми се струва, че ако не станем приятели със себе си, няма да имаме никога шанса да се опознаем. Все ще прилагаме към себе си някакви тестове и мерки от някого написани в някакви умни книги... И подзаглавието на Ина има хубав подтекст! "Да бъдем полезни на себе си, за да можем да сме полезни на другите." Когато се научим да сме полезни на себе си, ние постигаме вътрешната си самодостатъчност. Тогава ползата, която допринасяме на другите не представлява размяна на ползи или полза срещу благодарност. Когато се научим, че човек може да бъде полезен на себе си, оставяме и другите да се научат и сами да решат как точно могат да си бъдат полезни. Ние просто сме с тях, до тях, заедно. Тогава с какво ще сме полезни на другите? Може би точно с хармонията, за която говори Ина. Хармонията вътре в нас и хармонията с всичко и всички около нас...?