Донка

А какво дело би трябвало да ни убеди, че човекът има тази връзка? Ако има "списък от дела-симптоми за връзка с Бога", то всеки свой списък ли си пише и очаква другите и той самият да го покрият или си избира списъка на някой авторитет? Пак съм пристрастна сигурно, но ми се струва, че връзка с Бог в нас хората има нашето Дете. Колкото по-щастливо, свободно и уважавано от личността ни е то, толкова вероятността да усетим "пъпната си връв" се увеличава. А то иначе ние може би сме си били винаги свързани, но не го осъзнаваме или търсим връзката си в измислени светове...

:thumbsup: Иво!

Докато в съзнанието на човека стои "няма и не може да има Бог- измислен е" разбира се и връзка с Него няма и не може да има.... Може би тази връзка започва да се появява, когато умът за малко поне допусне:"Ами ако има...?" После: "Ако има, то как да го разбирам?..." Струва ми се,че всеки сам по своя си начин открива смисъла на това понятие. На мен ми помогна книгата на Чопра - най-вече да разбера как се е променяло човешкото разбиране за Бог по време на еволюцията ни: Как да познаем Бога

Ян! Но само ако и когато тази "чужда душа" приеме, че човек може да и бъде мениджър... Защо ли, питам се сега... може би защото е по-лесно ученикът да прехвърли на друг човек отговорността за учението си... А на Живота или на Духа как да я прехвърли - не става....

Вярно е! Ако някой е свръхвзискателен към другите, това е сигурен симптом, че има проблем с прекалено високи изисквания към себе си. Успеем ли да простим за нещо на себе си и да допуснем само за момент, че по някаква случайност сме направили това, което осъждаме и не приемаме у другите, ще успеем да надскочим предразсъдъците си. Спомням си - имах проблем с едно от децата ми - искаше да вложи малкото свои спечелени пари в някакви акции - ей така да се опита само какво е. Всичко в мен се обърна - бях като болна - губех любовта си към него, осъждах го, осъждах себе си, че съм го "изпуснала", представях си какви ли не катастрофи! Казах няколко остри думи и затворих телефона. След няколко часа случайно на мобилния ми пристигна една от онези реклами - играйте за... винаги ги триех дотогава. Сега си казах - е какво пък 50 ст. - ще пусна ей така, да разбера какво преживяват хазартните натури... Пуснах го... и разбира се не спечелих. Но изведнъж усетих, че онова напрежение-болест се смъкна като камък от гърба ми, оздравях за минути. Звъннах на детето си да му кажа, че съм си променила мнението и ако наистина му е интересно нека опита - парите си са негови... Той ми каза, че вече се отказал, защото намислил нещо по-добро за тях... Лазарев май се оказа прав тогава.

:thumbsup2: Ина! А това за баба ти и дядо ти! Сигурно на тях си приличаш! За мен да бъда в крак с това, което се случва в моя свят сега означава да съм жива. Е, колкото мога, колкото ми е интересно, но винаги си "завирам носа" при младите, дори при малките. Но за мен съвременното не се изразява само във външните белези, а в начина на мислене най-вече. От социализма на моето поколение ни остана опасението дали ще ни одобрят, както и склонността ни да раздаваме правосъдие, съвети правила и да гледаме малко отвисоко на младите. Нали така гледаха на нас - а на нас така и не ни дойде реда. (За късмет). Само че понякога забелязвам подобен начин на мислене и у млади хора... Трудно ми е да си обясня защо...

Разбирам тревогата ви! Те е била и моя тревога. Но напоследък нещата започнаха бавно но сигурно да се променят - ние сме тези, които имаме да подкрепим тези промени и да ги задълбочим. Все повече са семействата, в които децата разбират за Христос от родителите си - все повече деца виждам в църквата когато и да отида там. По Коледа и Великден уж случайно задавах на моите ученици въпроси свързани с Христос и празника - те ми отговаряха съвсем сериозно и грамотно и заинтересувано - деца 8,9,10 годишни. Прав е Тетрабиблос, че децата имат нужда от книги, филми и среда, която да е разбираема за тях и да отговаря на техните въпроси на техния език. Но предмет - според мен това ще убие интереса, а няма да го задоволи. (В школата си отначало внушавам на децата, че ние не учим предмет, а се готвим да говорим с други деца на техния език.) Ето тук можем да споделим линкове, заглавия на източници, които са ви се сторили полезни и са харесали на вашите деца. Имаме съфорумци зад граница - могат да ни пратят нещо, което им е направило добро впечатление - можем да го преведем и издадем заедно - с дарения - както за този сайт и форум. Може би така ще разчупим рамката на "форумстването" с някакъв реален принос (съвсем не омаловажавам приноса на дискусиите за развитието на всеки от нас - а то се отразява в работата и живота ни). Ще си споделя тук една стара безмълвна (до днес) моя мечта - да видя, да държа в ръцете си такива книжки, да качим за безплатно сваляне тук такива филми или книжки за децата ни - и малките, и поотрасналите...

Радвам се, приятели, че мислим с различни понятия, виждаме ситуацията всеки от своите различни гледни точки, но (поне на мен така ми се струва) стигаме до съгласието, че още един формален и зареден с конфликти "предмет" не бива да натежава върху и без друго натегналото (като раниците им) ученическо ежедневие на децата ни. Рискувам да се повторя, но още веднъж ще цитирам кои са (според Учителя и Боян Боев) методите, с които по естествен начин може да се развие висшия душевен живот (съвсем не означава религиозност) през периода 7-14 години. Според всички сериозни психологически и педагогически школи това е сензитивният период за развитието на нравствените, естетическите чувства, въображението и паметта. Природата е заложила в децата всички необходими за това механизми. За да изпълнят предназначението си на децата са необходими: - общение с природата - благодарност - любов Дали ние възрастните ги осигуряваме? Дали училището в сегашния си вид ги осигурява или по-скоро ги отнема от детето? Какви са вашите конкретни впечатления? Как според вас - родители, колеги-педагози да вградим в училищното ежедневие на децата си общението с природата, благодарността, любовта? Или какво да отстраним от училищната система, за да можем да ги дадем на децата си?

:thumbsup: Точно така става в действителност. Само има едно условие - докато работиш за хората с любов да не смяташ колко пари ще "дойдат". Колкото пъти съм се изкушавала да го направя (вече се пазя) - не само не идват ами и готовите си отиват без да се усетя. Същото става и с уважението на хората - получаваме го когато и докато работим без да го търсим и очакваме.

Мисля, че Таня, Диана и Венцислав оформиха интересен завой в темата, но съвсем не излизат от нея. Егрегорът и личното ни пространство - това наистина си струва да се дискутира, защото според мен не е толкова лесно за осъзнаване и съответно за контролиране. В същото време именно посредством егрегорите се осъществява най-ефективната манипулация на умовете и емоциите и поведението ни, именно с тяхна помощ най-лесно се навлиза и завзема нечие лично пространство и свобода. Доста време ми е отнело да разбера за себе си как точно става това в моя живот и още повече (и продължава) - как да филтрирам егрегорите, които така или иначе преминават през личното ми пространство. Стигнах до извода, че тоталната съпротива е другото лице на тоталното подчинение на егрегорите. Да се изолират напълно също е вид самозаслепяване. Остана ми накрая само вариантът "филтър" - опитах се да структурирам личното си пространство като "многослоен филтър" - докато пропускат поредния егрегор през себе си (не го задържат) слоевете го почистват от агресивните му елементи и приемат полезните съставки. Не му позволяват да остане в личното пространство прекалено дълго - както казва Диана - когато се изчерпи, на негово място се филтрира следващия. Така се опитвам да избегна зависимостите. А как постъпвате вие? Имали ли сте случаи, в които егрегор болезнено е засягал и превземал личното ви пространство (или на ваши познати)?

:thumbsup2: Роси! В тълкуването, което ни предлага Роси - Учителят ни винаги е около нас и в нас, но "идва" - т.е. започваме да го "чуваме", когато сме готови, т.е., когато започнем да го осъзнаваме. Така вървим пътя си сами, свободни....

Ами според мен точно субективните внушения на възрастните, които могат да се вклинят в детското съзнание. По-горе е налице типичен пример как възрастният предава своите зависимости на детето под формата на духовно възпитание. "Предаден и неразбран" ли си отива от хората Исус или това е представата на учителката за самата нея в живота? Детското съзнание веднага попива извода: "Най-добрият, който обича другите и се жертва за доброто им, бива неразбран и предаден" от същите тези хора... и забележете - не им прощава, а "плаче"... Наистина се нуждаем от училище за учители и родители, както предложи Добромир! Много силно впечатление ми направи главата за вътрешната връзка между учител и ученик и закона на Хелмхолц от книгата на Боян Боев "Учителят за образованието".

Добре дошъл/ла moonlight! Когато се определяме стойността на другия човек по неговата ценностна система и житейска философия, коя е мярката, с която ги съпоставяме - някаква универсална мярка има ли или ги сравняваме с нашата собствена? Ако има такава универсална мярка за "най-висока човешка стойност", то какви са нейните критерии? Как се замерва ценностна система на друг човек? А житейска философия? Ако сравняваме със себе си, то би трябвало нашата собствена стойност да е константна, за да служи за мярка? Интересно ми е и какви видове хора по тяхната стойност различавате... Благодаря.

Добромир: Максим: Хамелеона: :thumbsup2: Разбира се, че не става дума за "вероучение=религиозно образование". Съгласна съм с Максим, Добромир, Хамелеона. Вместо да правим нов предмет - недоносче, което вместо да "изпише вежди, да избоде очи" може би е време да сменим стартовата точка. Досега винаги сме тръгвали от знанието и качествата, които детето има да усвои (според нас). Сега ще трябва да обърнем посоката - това, което детето си носи - Вярата, Любовта, здравето, практичността (Добромир ) - да ги открием в детето (не да гледаме на него като на табула раза), да се научим да ги виждаме в ежедневното му поведение и в разсъжденията му. Как обаче? Ами вместо ние да му пълним главата и да го караме да възпроизвежда нас - да го мотивираме да ги прояви по своите си начини. Как конкретно са проявявали вярата, любовта, здравето и практичността си вашите деца (и ученици)? А забелязвали ли сте как точно ние възрастните ги разклащаме и разрушаваме в детето? Може би с нашето "благородно недоволство" от него - с цел да го стимулираме да се развива? Може би когато го сравняваме с другите деца? Може би когато очакваме от него да се "бори" с някого, с нещо и за нещо и да проявява сила (не любов), да оценя и осъжда (не да разбира и прощава), да се състезава и да побеждава - не да се кооперира...? Много полезно е за мен, а предполагам и за всички родители тук, когато споделяме свой опит, подход, впечатления...Благодаря!

От темата "Изкуството да водим диалог:: Да, интересен поглед към нарушаването на личното пространство - някой неканен прави характеристика на личните ни качества и некачества. Според мен има различни варианти на ситуацията: 1. Този, който прави характеристиката, съзнателно цели да навлезе в личното пространство на обекта си. Тогава той следи реакциите на обекта и ако обектът започне да се оправдава и защитава или отбранява с ответни удари, отчита успешен пробив и продължава да манипулира жертвата си докато тя го допуска. (Намирисва на вампиризъм) Ако обектът не отреагира, губи интерес към него. 2. Анализаторът на личните качества на другите не подозира,че навлиза в нечие лично пространство - той смята, че така помага на другия да се осъзнае и "поправи към добро". Огорчава се, когато го изтълкуват като натрапник, а не като благодетел, както се вижда той самият. 3. Анализираният не се впечатлява от характеристиките, които получава, защото те не могат да нарушат личното му пространство - по-скоро те му открехват завесата, зад която се намира личността и границите на личното пространство на анализиращия. Сигурно има и още, за които не се сещам сега.... Вие как реагирате, когато някой ви охарактеризира? Усещате ли се с нарушено лично пространство? Зависи ли това от самата характеристика и кой ви характеризира?

Благодаря за отговора на единия ми въпрос - що е овчедушно споделяне. Като работещ в сферата на езика, вербалното и невербално общуване и вс.п. забелязах няколко вътрешни логически и терминологични противоречия в иначе старателно и подробно разработената теза. Засега ги запазвам за себе си (овчедушно ), за да ги прецизирам и изложа едва след като получа отговор на втория въпрос: Можете ли да ми предложите примерен текст(ове) от постове в този форум (или други подобни), които да послужат като пример за "овчедушно споделяне? Засега мога да споделя моята позиция като никак не очаквам или не искам да бъде подкрепена или споделена от никого: -Спорът представлява форма на общуване "водено от един доминиращ инстинкт – моята-истина да бъде приета от другите на всяка цена. За спорещия (смяната моя) не е важна истината в моята-истина, а моето в моята-истина. " -Споделянето представлява форма на общуване водено от един доминиращ осъзнат мотив - моята истина (в момента) да се съпостави с истината на другите (в момента) доколкото те могат да бъдат съпоставени. За споделящия не е важно дали и доколко другият приема или разбира неговата истина - за него е важно да съпостави мненията - своето и на другия, за да смени гледната си точка, за да открие други измерения на ситуацията, проблема, които не е забелязвал до момента. Благодаря на селсал за комплимента към този форум - тук наистина човек може спокойно да сподели своите съмнения, тревоги, разбирания и да чуе спокойните и задълбочени разсъждения на другите по същите теми. Тук не се опитват да те убедят в нещо, тук мислим и се развиваме заедно.

Не знам за боговете и богините... но аз си обичам човека до мен като човек - каквато съм и аз. Не искам да имам до себе си бог, нито аз да съм богиня или още по малко той да ме приема такава. Точно така се чувствам свободна и успявам да запазя Любовта в душата си. За мен има един Бог и той се проявява във всичко и във всички, но не може да се дели на богове и богини. Обичам Бог в човека до себе си, но си обичам и това, което си е само негово - човешко.

:thumbsup: Сега се замислям какво означава да проявяваме Неговите качества в ежедневния си живот? Може би отговорът зависи от това какво разбира всеки от нас под Бог?

Интересна тема! Според мен ученикът узрява за момента, в който сам усеща себе си такъв. Да се усещам ученик за мен означава, че съм отворена, променяща се, търсеща отговорите на непрекъснато възникващите в ума ми въпроси, благодарна на Бог за уроците. Ученичеството за мен се изразява в: - уча се да внимавам във всичко около себе си и в себе си; - уча се да вървя сама, без страх от трудности и провали, - уча се да ставам сама, когато се спъна, - уча се да обичам Бог и себе си и света си - уча се да давам и да получавам - уча се да бъда свързана с другите и Цялото, но да пазя свободната си воля.... Дали ще ме приеме някой като ученик? В онази крилата мъдрост, струва ми, се казват, че Учителят идва при ученика (сам).... А как според вас "идва Учителят"?

Добре дошъл при нас, г-н Панков! Благодаря ви за вниманието към нашия форум и за ценните идеи. Много от тях са мой начин на мислене, моя мечта за нашата образователна система от много години - почти откакто аз самата съм в нея (26 години). Самата аз се опитвам да ги реализирам в личната си педагогическа практика от 7 години насам. Когато прочетох вашите предложения, първата ми реакция беше "Слава Богу - започна се". В същото време, обаче, финансовите промени не бива да превръщат децата в "обекти", а училището и учителите в "образователна машина". Очевидно имаме още много съвместна работа, за да намерим оптималните варианти. Репликата ви за разглезените деца, които нямат уважение към учителите и учебния план (простете ми за забележката) издава отсъствието на професионален педагогически и психологически поглед към проблема. Това, което наричате разглезено дете, за нас - педагозите и психолозите не е "дете-проблем, което трябва да бъде санкционирано", а дете (и родители) С проблем, които имат нужда от специализирана ни помощ. Защо едно дете НЕ уважава учителите си и кои учители не уважава? А учебния план аз (учител с първи клас квалификация) също НЕ уважавам, защото от опит знам, че не може да има един и същ учебен план за различните деца - може да има един и същ подход и това е подходът Любов към всяко дете. Последното никак не са празни приказки - реализирам този подход в школата си от 7 години насам, а преди това го реализирах (с риск за себе си) и в училището, в което работех. В момента събираме екип от единомишленици колеги и родители, с които обмисляме конкретните измерения на този подход в масовото училище. Много ще се радвам, ако и вие се присъедините с вашите интересни и ценни идеи, както и всички колеги и родители, които носят в сърцето си любовта към всяко дете (не към всички по принцип). Моят меил е donkag@abv.bg.

Диана! Моето усещане след прочитането на предложението беше подобно. Мисля, че успехът на тестовете по различните предмети съвсем не показва доколко един ученик в бъдещето ще бъде полезен на обществото, което финансира неговото образование. Има много отличници, които така и не могат да намерят мястото си и работят само "за пари". Има много хора без особени успехи в общообразователните предмети, но работещи с любов към хората своята професия - колкото и обикновена да е тя. Сещам се сега за екип бояджии, които поддържат нашата сграда - винаги съм се възхищавала на усета им за цвят, чистотата, прецизността и лекотата с която работят, както и на учтивостта и отзивчивостта им. Според мен финансирането на всяко дете трябва да бъде еднакво докато то усвои това, което му е необходимо, за да се труди с любов за хората. За някои това означава до 10 клас, за други - 12, за други повече. Според мен, обаче, сумите, които държавата отпуща не трябва да се разпределят по една и съща схема за всички. Крайно време е да се изживее порочната система на паралелките, която отдавна вече не функционира в много страни по света. Всяко дете (не само бързо развиващите се) би трябвало да има свой личен план на обучение, съгласуван с родителите, психолог и учителите му. Възможно е - когато приоритет за нас е развитието на всяко дете поотделно, а не "прилагането и изпълнението на учебния план".

И аз благодаря на Максим за позицията и идеите. Във възрастта 7-14 години, когато се развива висшият душевен живот, детето най-добре усвоява света и основите на неговата духовна култура, когато те са поднесени в образна форма, Затова толкова силно въздействат на децата приказките, басните, музиката, картините и тяхното собствено творчество. Те обичат да разсъждават върху отношенията си и постъпките си, обичат да одухотворяват предметите, смятат за живо всичко около себе си, имат свой фантазен свят. В този смисъл имам следното предложение: Каня всички четящи, пишещи тук и техните приятели и деца да направим един сборник с най-популярните и важни за духовното израстване сюжети от библията, евангелието, духовните книги на други религии, както и притчи на Учителя и други мъдреци на човечеството. Нека се опитаме да ги преразкажем на езика на съвременните деца така, че техните посления да стигнат до сърцата и умовете им. Кои от тези сюжети са оказали силно влияние върху вас като деца? Скоро една колежка - начална учителка ми разказа колко силно са били впечатлени децата от историята на Йосиф и братята му и колко точно са схванали мъдростта скрита в нея. Но тя се е постарала да я доведе до децата не само в един сух разказ - намерила е филм, после с децата са разказвали, писали и коментирали елементи от нея и дори са рисували в час по изобразително. Добромир! Нека започнем - Помните ли с какво най-силно са повлияли на вашето духовно развитие като дете вашите родители и учители?

Няколко пъти вече срещам понятието "овчедушно споделяне". Моля авторът му да обясни какво точно има предвид и ако е в състояние да даде конкретни примери (текстове) на такъв тип споделяне.

И аз си мислех за същото Таня! Сигурна съм, че не може да се дават еднозначни отговори, колкото и ясни и удобни да ни се струват. Направи ми впечатление една реплика на wonderful: Най-добрият мъж, когото познавам е трансплантиран, когато е бил на 22 години. А може би точно там се крие отговора - трансплантирането на орган или преливането на кръв зависи от донора и приемника - зависи от тяхната карма и начин на мислене - и най-вече от това доколко и дали се променят по време на даряването и на приемането. Струва ми се, че ако човек, нуждаещ се от трансплантация, който "изкупи кармата", благодарение на която е загубил органа си - т.е. тотално се промени, той е готов да приеме органа на друг човек (заедно с неговата карма)... Хората с почистена карма обикновено наистина са много ("неестествено") добри, великодушни, жизнерадостни и лъчезарно спокойни. - като познатият на wonderful. От друга страна човек, който доброволно е декларирал, че дарява органите си след смъртта си, но е обмислил това решение, той е поел отговорността за "прехвърлянето" си в другото тяло. Може би това решава проблема с оттеглянето на душата....

Анелия! Ти сама си намерила отговора на своя въпрос. Всеки се нуждае от любов, ние не можем да живеем без нея - така сме създадени. Само че никой не ни обяснява докато израстваме, че тази любов, от която се нуждаем, всъщност се намира в самите нас. Точно обратното - непрекъснато ни убеждават с всички средства, че трябва да я получим от другите в замяна на нещо, което да дадем на тях - т.е. да я заслужим. Това се нарича зависимост от човешката любов. Много добре (според мен) е обяснил това Дийпак Чопра в книгата си Пътеката към любовта. Разбира се, незаменим остава Учителя - писал е толкова много и толкова ценни неща, че е невъзможно сега да бъдат цитирани всички. Тук и тук можеш да намериш много добра според мен извадка - на мен много ми помогна да преодолея моята зависимост. Незаменима си остава и Изворът на доброто - последното слово на Учителя, която можеш да изтеглиш от заглавната страница на този сайт - линкът се намира в сектора с новините. Оттук нататък всичко е в твоите ръце, твоят личен Път и освобождение. Няма универсални рецепти. Един прекрасен ден ще усетиш, че истинската любов е в самата теб и нямаш болезнена нужда някой друг да ти я дава или ти да я даваш на някой друг - ще спреш да я търсиш в очите на всеки и тя сама ще дойде при теб; ще спреш да я насочваш към отделни специални хора и ще я излъчваш около себе си равномерно и спокойно - към всичко и всички. Успех!