Донка

Орлин! Хамелеона! :thumbsup2:

Не се свързваме, а по-скоро си спомняме, че сме свързани с Бог. А има ли зависимост между представата на един ум за понятието Бог и връзката на неговото съзнание с Бог? Може би по начина на мислене, живот, отношения се проявява с какво ниво на човешката представа за Бог е свързано съзнанието ни?

Съгласна съм,че тук наистина сме в наши проекции - при това непрекъснато ги променяме - и това му е хубавото. А дали проекциите могат да спорят и да споделят - в това съм на обратното мнение. Именно проекциите, според мен, спорят и споделят - точно защото са проекции. Реалният човек в живия живот не спори и не споделя - той просто живее живота. Когато, обаче, реалният човек осъзнава този живот, той го прави именно чрез проекциите си - наблюдава сянката си в различни ситуации и поведение; наблюдава и сенките на тези, с които общува. После умът обобщава данните и променя ситуацията, сенките и гледната точка.... Според мен в това се състои приносът на диалога за осъзнаването ни. Изкуството на диалога тогава би трябвало да осигурява максимално точно обобщение. Питам се сега- спорът или споделянето биха ни осигурили тази точност и защо? А може би оптимална комбинация от положителните качества на двете?

Мисля,че първото изречение пояснява второто. Бог е Живота, в който едното става много. Значи в Живота Бог става многолик - всеки е свободен да си го приема и почита по своя начин и разбиране. Така се раждат и религиите - в различните култури разбирането за Бог е различно - зависи от средата, характера на труда и начина на живот... Ако има една религия за всички, значи се отрича многообразието на проявите на Бог в живота на хората и свободата им да го осъзнават по различен начин Бог говори на всеки на неговия (на човека) език.

Обичам когато чувам и виждам мислите и чувствата си, изказани от някой друг по-добре, отколкото мога да си ги изкажа аз!

:thumbsup: Често съм се питала кое е усещането, за което говори Кристиян - струва ми се, когато до мен някой проявява такава Любов, имам чувството, че ми поникват крила и около мен става по-светло и меко, спокойно-радостно и сигурно. Изчезват миналото и бъдещето, има само настояще.... Най-често ми се е случвало при децата, когато се заиграем или пеем нещо с удоволствие...

Диана! Докато четях дългите "пледоарии", си мислех, че тази тема, замислена от автора и да ни покаже, че изкуството да водим диалог означава изкуство да спорим, всъщност ни убеди и продължава да ни убеждава в обратното. Ето - в света на спорещите има -"пирамида" и засатанали на върха и хора, които ламтят за власт над човешките души -"зверове-модератори", които само дебнат да изтрият нещо, -има личности, скрити зад псевдоними, които умират да характеризират (чудя се кои ли са?), -но се сърдят, когато тях ги характеризират (аз никога на нищо не съм се сърдила - бях обект и благодаря за характеристиката си, полезно ми беше да видя себе си, стила си през очите на спорещия ум, който търси атакуващия и атаката, но не ги получава и страда от "глад" за адреналина на сблъсъка.) В "измерението" на споделящите тези "очевидни факти" просто не съществуват. На тяхно място има -свободно събрали се равни по позиция хора, които общуват доброволно -модератори май скоро не са се мяркали насам с метла просто защото посетителите пазят чистота. -доколкото си спомням тези, които характеризират май имат същите никове като тези, които обвиняват някого в характеризиране. Те се и сърдят - т.е. варят се в собствен сос, докато другите си говорим за нещо интересно без да спорим един с друг и с тях. Замислям се сега дали изкуството да водим диалог включва диалог (ползотворен поне за едната страна) между един спорещ и един споделящ? Или казва "гърнето да се търкулне и да си намери похлупака" и "всяка жаба да си знае гьола"?

Може би един от "създателите" на страх е и умението ни да живеем не само в настоящето, но и в миналото и бъдещето. Зависи, обаче, дали владеем това изкуство с любов. Всяка благословия лесно и неусетно може да се превърне в проклятие, както и проклятието в благословия. Да, избираме светлината - светлината от миналото намираме сега и проектираме в бъдещето - така запазваме любовта. Ако в миналото намерим тъмнината... и с нея правим същото...

Едно мнение от друга тема, което ме накара да се замисля над подчертаното (от мен) изречение и във връзка с тази тема. Какво представлява и как протича, как се инициира или стимулира и вс п. въпроси - превръщането на енергията, съставляваща човека в атомична енергия (което съпровожда духовното извисяване)? Тази трансформация само в индивидуален план ли е възможна или включва и човешките взаимоотношения? Защо след като сексуалната енергия е най-мощната енергия, с която човек разполага, тя не се съдържа в "съставляващата човека енергия, която може да се трансформира в атомичната(най-мощната енергия по принцип)? В какво е тяхната качествена разлика?

:thumbsup: Точно! По същата логика и механизъм се пренася към душата и суетата на тялото - недоволството му от естествения си вид, усещането за липса, която трябва да се попълни със "силикон".... И като стана дума, че "корсетната красота" е симптом за стегнати в корсета на ума си души , то какви ли мисли и емоции съответстват на "силиконовата красота", характерна за нашето време?

А защо да не е красиво и отвътре и отвън - нали всичко е свързано? Какво значи да пошлее - какви са мерките за пошло? Пошлото дето го наричаме така, значи ли, че го презираме? Защо да не виждат очите човешки красотата? Моите например обичат във всичко и във всеки да я виждат. И дори специално я търсят там, където на пръв поглед я няма... и като я потърсят, я намират винаги. диди!

Е, явно всеки има право на своите критерии за интересен, творчески, полезен диалог. За мен лчно това по-горе звучи като престрелка и махленска разправия кой какво кога защо на кого е казал и какво е имал предвид, която постепенно загубва първоначалния си замисъл. На мен много повече ми помагат и дават разговорите в този форум, които са : Ами ум, настроен за нападение наистина не е в състояние да съзре разликите между споделяните мнения, разбирам го. За мен никовете и личностите зад тях нямат ососбена важност - идеите, размислите, които събуждат в мен техните размисли и идеи - това за мен е съществено. И затова им благодаря - на всички!

На времето жените са поправяли естествената си талия с помощта на корсети - какво ли биха си помислили те, ако видеха нас - днешните жени, които никога не бихме се украсили с тях, нито пък с перуките им? Сигурно изглеждаме груби, грозни и несресани по тяхната норма за красота. Как ли ще оценят нашите красиви силиконови устни и други части на тялото след 100 години? Може би така, както ние сега гледаме на корсетите? Струва ми се, че представите ни за физическа красота бяха субективни и подвластни на модата. Не отхвърлям нищо, което ще помогне на някого да обича себе си повече (но дали точно то няма да му усложни кармата вместо да помогне за почистването и?). За мен физическата красота се осигурява от физическата и емоционална чистота и от излъчването, за което говори Хамелеона... :thumbsup:

А как ще разберем човека до себе си без една негова важна част? Или ще се правим, че тя не съществува? Или да я презираме и да се отвращаваме от нея, защото е "низка и бездуховна"? Презрението и отвращението към нещо не бяха ли симптоми на загубена Любов и на зависимост от "духовни" принципи? Сега си мисля, че отвращението към нещо може би е една от проявите на скрит страх от него?

:thumbsup: Максим, благодаря! Може би написаното по-горе е най-близо до личното ми разбиране за окултизма, молитвата и Живота.

:thumbsup: Орлин! Като жена (100% - ХХ) разбирам всичко, което споделяш. И аз като Инатари и сигурно и много други жени, които четат, но не пишат във форума, ти благодарим и на теб и на другите мъже, които споделяте с нас вашите мъжки усещания и размисли за секса. На мен поне са ми много полезни, за да сменя поне за малко гледната си точка и да разбера човека до себе си по-добре, както и другите мъже... Благодаря ти!

От самото начало на своето съществуване (физическото си раждане) до самия си край(физическата смърт) личността ни непрекъснато "проглежда" за себе си и света си. Няма нужда да ослепява - егото - инструмент за този живот тук си се ражда със затворени очи - постепенно ги отваря до самия край. Любовта от пръв поглед според мен не че е ослепяване - по-скоро егото се обръща за малко да поизучи себе си като че ли. После се обръща да поизучи и този, в когото е било влюбено. Истинското ни аз няма очи, то си познава и обича Бог, себе си и другите истински аз - те са едно цяло. Очи за изучаване не му са нужни като на ума и личността. Та няма как да "ослепее". Така че нищо лошо в любовта от пръв поглед не виждам, ако само не "подпуши" извора на истинското ни аз...

Зависи кой ослепява - личността ни - със сигурност. Но по-навътре имаше май още едно аз, което обича всичко и всички еднакво и не се влюбва в едно нещо или човек- сл. не може да ослепее. Друг е въпроса дали им правим разликата и можем ли (и искаме ли) да гледаме себе си и любимия през очите на неослепяващото си аз.

Молитвата ми напомня всяка сутрин, че Бог е винаги милостив към мен и всички други. Напомня ми, че Бог не е някъде високо, а до мен и в мен самата и следователно и аз мога съзнателно да бъда милостива.

Освен ако не успеем да се видим отстрани как сме започнали да гледаме втренчено...

Когато се противопоставяме на страха, когато се борим с него или му отмъщаваме и т.п., ние всъщност му даваме енергия, признаваме го за реална сила и противник. Всъщност страхът е симптом, че не сме успели все още да обработим с любов нещо в себе си или около себе си. Ако осъзнаваме това, остава само да го направим - така лекуването на страха (а не самият страх) дава тласък на развитието ни и поддържа връзката ни с цялото, от което сме част (холоните на Уилбър). Как го лекуваме? Като превключваме контекста (както каза Валентин). Например - осъзнаваме у себе си страх, че ще загубим одобрението на определен човек. Вариант първи - за да го потушим, ние влагаме старание да разберем как, защо, кога бихме го загубили и с какво го печелим - после влагаме старание да запазим одобрението. Така всъщност постигаме обратното - уголемяваме страха си... Вариант втори - за да го излекуваме, поглеждаме навътре в себе си, за да осъзнаем защо и кога имаме болезнената нужда от това одобрение (т.е. страдаме, ако не го получим). Отговорите могат да бъдат много различни, но винаги действат като "лечебно биле". След тази терапия се радваме на одобрението, но не страдаме, когато не го получаваме. Страхът от загубата му се стапя. Е, това е само един от начините... има и още сигурно.

Орлин! Xameleona! :thumbsup: И аз винаги съм уважавала общото в религиите - това, което свързва културите, развили се при различни обстоятелства и затова различни в конкретиката, но общи по дух. И аз вярвам в това, за което говори Илиана (хамелеона) - дори наблюдавам хората около себе си. Не мисля, че тези, които познавам, отговарят на състоянието, описано от Орлин - варварщина, регрес... Дори напротив - хората постепенно осъзнават страховете, зависимостите си и наистина минават през това пробуждане, за което пише Илияна. Стига да си отворим очите за душите им и да се опитаме да разберем живота на всеки от тях и тях самите - а не да им слагаме етикети... и като ги наричаме с тях себе си да изкарваме "духовно напреднали"... А не може ли да си ги творим с мислите си тези мечти? Май точно така ставаше - за каквото си мислиш - това привличаш...?

Страхотен отговор! Излиза, че всички въпроси са си въпроси - нито са правилни, нито неправилни. Умът щом ги е пръкнал, значи му е нужен отговор. А отговорът може да се нарече "правилен", когато "изживява" въпроса, а не го "замъглява" с нови абстракции... Сещам се сега за детското в човешкото съзнание - децата точно така "отговарят" на безкрайните си серии от въпроси - изречени и неизречени - "ритат каната" - е, доста вода се разлива, но както се казва - да е за здравето на детето! ..

:thumbsup: Много точно казано! Поздравления! Напълно съм съгласна с Венцислав!

И защо да ти е неудобно? Когато обичаш, има ли неудобно? За духовното развитие какво би пречело - само липсата на любов, когато правиш нещата, а то не само секса се прави с любов, всичко би трябвало да е така. А когато има любов, има ли ограничения?... :thumbsup2: Силвия! Няма ограничения! Стига и двамата да го правят с любов и без смущения! За нас например (и двамата сме учители ) няма ни най-малък проблем и никога не е имало. Северина5: Добре дошла Северина! Радвам се, че ни задаваш толкова откровено въпроса си! Мисля, че е съвсем на място в темата и във форума ни! Благодаря! За първото - хубаво е, според мен, че го разбираш и приемаш неговите ограничения спокойно, не го осъждаш, не настояваш да приеме твоето отношение - това мисля би разрушило близостта на душите ви - онази, която е много по-дълбока и важна от самия секс и която му дава смисъл. Може би с времето постепенно той ще преодолее предразсъдъците си... сам. Виж, това за връщането назад... не бих го казала назад - може би нещо, което тепърва ви предстои... ако имаш търпението да го почакаш колкото и време да му е нужно за това... Нали го обичаш и без оралната любов? Един ден сигурно ще се обичате и с нея. Няма да е тя, която ви събира, нито което ви разделя, надявам се.