Донка

Когато това се случи, благодаря на Бог, че ми подсказа на кого не мога да споделя усещането си, че съм сгрешила... Не ги признавам и пред тези, които ми ги показват и ме обвиняват или се опитват да ме засрамят и променят. Това, което те смятат за моя грешка е тяхна лична преценка според техните усещания и критерии. Аз вярвам само на моите усещания. Най-лесно ми е да си кажа,че съм сбъркала нещо пред децата - дори понякога го правя умишлено. Те винаги ме разбират и така самите те не се страхуват, че ще сбъркат и работим заедно спокойно. Казваме - благодаря че сбъркахме, разбрахме истината за това какво още не владеем добре, какво сме забравили, къде да внимаваме повече....

Това ще означава, че е извървял Пътя към Себе си и е приел Христос в сърцето си.

"Фондацията" ! На мен много ми харесва всичко, което съм чела от Дийпак Чопра - Пътеката към Любовта беше решаваща в живота ми. Как да познаем Бога сложи в ред хаоса от представи, които имах по този въпрос. Дон Мигел Руис е много интересен и полезен за ежедневието. Четирите споразумения! Много помагат, за да разбереш себе си, другите, света си и да го приемаш и обичаш какъвто е ... И най-важното - разбираш, че проблемите са били винаги плод на твоето съзнание и на Паразита (Жертвата и Съдника) в него - и как да го превърнеш в Съюзник. Екхарт Тол - Силата на настоящето! Луиз Хей - Излекувай живота си, Силата е в теб

Сега си мисля, че има въпроси, които си възникват някак сами - спонтанно. Обикновено от типа: "А! Това какво е?" или "Защо ли се случва това?", "Защо изпитвам тази болка?", "Какви бяха последствията на това, което направих? "Какво е доброто за мен в това?"и т.п. Мисля, че това са правилните въпроси - те възникват в ума ни при срещата му с действителността и с тяхна помощ той се ориентира. Щом има правилни, значи би трябвало да има и "неправилни" въпроси. Кои ли са? Може би са въпросите, на които предварително сме готови с отговора. Това са нашите самозаблуди. Може би са и въпросите от типа: "Това добро ли е или лошо?" , "Това редно ли е?" "Дали няма да ме накажат за това?" "Какво ще кажат другите" и т.п. Това са нашите зависимости. Аз сега дали зададох правилен въпрос: "кои въпроси са "неправилни" за нас?'

Може би всички го разбираме по приблизително еднакъв начин, но го казваме с различни думи. И точно това му е хубавото! Това означава, че Бог ни говори през думите на другите и ни помага да осъзнаем единството на различията... За мен Пътят към Бог и Пътят към себе си означава едно и също нещо, защото под Себе си аз не разбирам Егото ми, а Висшето ми Аз, за което говори Макс (благодаря за точните думи - чух в тях това, което усещах, но не можех да изразя аз): Моят Път към това неделимо единство ме доведе до Детето в мен. Може би това е бил висшия замисъл, когато съм била създавана - да остана Дете, за да разбирам и подкрепям децата, когато Господ ги прати при мен, да имам с тях връзка по интуитивен, божествен канал, не през Ума само. Иска ми се да добавя за модела в съзнанието ни - дали Бог, Детето, Висшето ни аз също е модел. Опитах се да разсъждавам професионално. "Модел" е понятие, което означава абстракция на нещо съществуващо в различни варианти или на нещо, което предстои да бъде създадено. Тази абстракция се създава като вариантите се сравняват и се извличат техните общи белези, които ги отличават. Например - модел "съпрузи" - мъж и жена, които живеят заедно и всеки изпълнява определени задължения към институцията "семейство", има определени рамки на поведение, приети в общността. Отклоненията в рамките се смятат за нормални, прескочат ли рамката, се санкционират с недоволство, осъждане, поучаване и т.п. "как не те е срам". Бог (седмо ниво) не може да бъде модел, защото той не може да бъде сравняван с нищо, не може да се слага в рамка, не може да се "абстрахира". Да се отклониш от Бог би означавало да се опиташ да го вкараш в рамка - "това е Бог - това не е". И рамката (моделът) ни е от Бог дадена, за да ни е по-лесно да живеем в материалния си свят, но тя НЕ е Бог и докато е инструмент, тя е добра. Превърнем ли Модела в свой Бог, Господар, Критерий за добро и зло, той ни оковава, ние загубваме свободата и спонтанността си, вместо да излъчваме Любов, започваме да спазваме, следваме, стремим се и... очакваме от другите същото. Знам, че не можах да го кажа много ясно, простете ми, така го усещам аз... и не спазвам нищо, живея спонтанно - първо излъчвам Любов - после обмислям какво се е случило....

Не оспорвам, братко - нали това казах - всеки върви по своя Път към Себе си. Може би това е твоят... ти си знаеш. А! да ви се похваля - преди седмица 20-годишната ми дъщеря се върна за малко от Германия - двете се заливахме от смях по пода на спалнята (който специално за тази цел застелихме с мокет) докато търкаляхме една смешна зелена буболечка, която съпругът ми намери в един пакет чипс. И когато тя се завря под леглото съпругът ми я "спаси" с прахосмукачката.... И много ни се радваше докато ние пискахме да не я засмуче, и се чувсташе Супермен. Ние сме едно откачено щастливо семейство от Деца...

За мен Бог не е модел - Той Е всичко каквото Е. Не се стремя към него защото СЪМ част от Него. Детето в нас е Бог в нас - Егото е измислено от Ума и Групата. Не се страхувам от нищо.... вече... дори от моделите. Не мога да се страхувам от нещо, което вече не съществува ... Добре - редактирам Осъзнах, че ако заместим..... Всъщност това си беше истината... Ами ние Латинче не правим ли точно това тук - клекнали сме като момиченца и си шушукаме, и си пискаме като ни е хубаво!... И хич не ни пука какво си мислят другите за нас...

Труден и много важен въпрос. Благодаря. Правилата и моделите, както и стремежа да бъдем по добри се инфилтрират в съзнанието ни в най-ранно детство в процеса на нашата социализация и възпитание. Обществото го прави "за наше добро" - за да сме приети, уважавани, обичани, да печелим приятели, благополучие, успех и.... да зависим от тях. Така не ни оставят шанса да намерим себе си, когато е отреденото от Бог време за това. Правилата и моделите заемат неговото място. Затова смятам, че за да намерим и опознаем Вътрешния си човек, първо е необходимо да си зададем въпроса: Кой съм Аз? И да кажем НЕ на всичко, което другите виждат в нас. Да убием Егото, родено от моделите и правилата. Да се откажем от тях, да ги забравим. Знам, че е трудно - нещо като самоубийство. Страхувам се, че ако заместим старите с нови модели на мислене, дори и от живота на Великите Учители, резултатът отново ще е зависимост от тях. За мен Учителите не дават модели и правила, те осветяват Пътя към Себе си, но всеки си го върви сам, защото за всеки този Път е различен. От Учителите разбрах, че до истината кой съм всъщност мога да стигна именно ако изчистя този Път от правилата и се върна в самото начало - събудя Детето, заспало в мен. Как? Аз започнах да правя всичко, което ме правеше щастлива и спокойна като момиченце... Лесно си спомних, защото цял живот работя с деца. Едно по едно откривах в това момиченце бисерчетата, които Господ беше сложил в него, за да пораснат и радват другите. ... Е, за ценностите на обществото те бяха смешни жълти стотинки.... Харесах си ги, заобичах си ги и ги оставих да управляват живота ми. На хората, които "не можеха да ме познаят" с възмущение, аз се усмихвах и отговарях - така ми е спокойно, така ми е щастливо, така ми е моето, така се харесвам. Какво мислите вие за мен - това не е мой проблем! Свикнаха! Станах приятелка на децата си и учениците си... Те също вървят по Пътя...

И аз минах през този урок, сестрице, разбирам те. Ето какво научих за себе си, дано с нещо ти помогне и на теб. - Това, което в поведението и думите на съпруга ти те наранява и тревожи и ти тежи, това същото е някъде вътре в теб и съпругът ти само дава глас на отношението, което подсъзнателно имаш към себе си ти. Когато спрях да обвинявам себе си и вместо да съм взискателна към себе си, започнах да се харесвам и да се радвам на себе си, до мен застана мъж, който ми се радва каквато съм, а аз на него какъвто е - не искаме да се променяме един друг. - Ние все се стараем да направим така, че на другите да им е хубаво - така разбираме любовта към тях. Сега вече разбирам, че това не е проява на обич, а на агресия. Всеки сам е свободен да решава и да прави каквото му е хубаво на него самия и това е единственото му задължение - да си го прави сам, а не да го очаква или иска от другите. Помисли, ако само за миг усетиш, че другият се е отказал от нещо свое хубаво, за да направи нещо хубаво на теб, дали вече ще ти е хубаво? Сега в моето семейство всеки прави това, което му е хубаво и понеже се обичаме, ние сме щастливи, че другият е щастлив по неговия начин... Нямаме желания, очаквания, предположения един към друг и затова винаги сме доволни. - Ние все се стараем да пазим другия от тревогите и отговорностите му и да поемаме вината. А това е намеса в неговия личен живот и свобода, кражба на уроците му. Затова те ни обвиняват после, че сме постъпили неправилно - защото не сме ги оставили да се "ударят", да се "опарят", да сгрешат.... Ние пък се разкъсваме между страха, че сме взели неправилно решение и тихото недоволство, че другият го е оставил на нашия гръб. - Ние приемаме лично недоволството на другия и се стараем да не го предизвикваме, ходим на пръсти... С това ние му пречим да осъзнае, че сме свободни и имаме право да живеем както на нас ни е спокойно - не на него. Превръщаме го постепенно в тиранин. В същото време той подсъзнателно приема, че както се държим ние, така се очаква да се държи и той с нас - "тиранин да ни ходи на пръсти!!!" Това го изнервя докрай, той се държи грубо и това го наранява повече отколкото наранява нас, защото да съжаляваш за нещо, което си казал или направил на близкия боли повече отколкото той да те нарани. Не искам да удължавам повече постинга, но мога да споделя още доста "истини", които открих след 22 годишен катастрофален и след 2 годишен щастлив семеен живот... Мир и Любов

А на мен ми се струва, че ако се стремим и желаем да срещнем другия, защото не се усещаме цели и имаме нужда от някого до себе си, ние търсим "половинка". Само че това вече започва да ми намирисва на вампиризъм. "Не мога да дишам без теб"! Това означава - "забрави за свободата си, бъди винаги до мен такъв, какъвто си ми нужен...давай ми любовта си такава каквато ми харесва и приемай моята когато и каквато ми се прииска да ти дам" Сродната душа се среща и "познава" по Божията воля. Тя не се търси, не се очаква, нямаме нужда от нея. Тя е подарък от Него, когато и защото сме успели да намерим Божествената искра в себе си и да станем отново цели - каквито сме създадени. Сродните души са като птиците в ятото - летят заедно, в една посока, но всеки със своите криле.

Силвия!

С разрешение на автора на тези въпроси си позволих да отворя новата тема. Мисля, че тя заслужава специално внимание, защото Пътят към Себе си е вълнувал и вълнува съзнанието на всеки буден и събуждащ се човек. Ще се въздържа от мнение сега, защото ми се иска повече да слушам Вас. Благодаря Ви Приятели!

Това мнение на учен, който изучава психиката на децата ли е? "I have a dream...." M.L.King И знам, че тази наша мечта вече започва да расте и укрепва в сърцата на хората... и все повече от дошлите тук на тази планета в този живот и в това време започват да обичат и слушат Детето в себе си. И не е само мечта вече , а започнали сме да полагаме основите на една нова наука за Детето. Тя няма да се казва педагогика, защото не ние вече водим Детето, а То води нас, защото То е Любовта, от която сме създадени. Детето в нашата нова наука няма да се дефинира от възрастта на индивида, а от чистотата на съзнанието му и връзката му с Бог и Любовта. На света няма зло и зли същества от Бог сътворени. Злото съществува само в перверзните умове на "възрастните", които искат да подчинят и стъпчат Детето и да го "вкарат в правия път", т.е. да го превърнат в нещастник като самите тях, натъпкан с измислените от тях комплекси, страх, амбиции, гордост, ревност, суета.... Но Детето вече се възправя и само след броени години нашите Нови Деца ще вземат света ни в ръцете си и в сърцата си. Ние сега ги държим на раменете и в ръцете си и им даваме кураж и Вяра в Силата, която носят крилете им. Няма да могат да ги прекършат... този път....

Аз пък не мисля, че греши. Което не означава, че Синева греши. Никой не греши. Просто всеки носи в себе си своята истина в този момент на този си живот.... И разбира се не можем да очакваме, че истините на двама души ще съвпаднат напълно, нали? Може би затова светът е толкова красив и интересен.

Този който постигне Любовта в себе си и към Бог става достоен за Пътя към Свободата си. Този, който постигне Свободата - своята и на другите около себе си, става достоен за венеца на Женитбата си - със сродна душа изкачила същия Път и достойна за същия венец.

Благодаря ви, приятели! Напълно споделям всички мнения. Механичното прилагане на моделите ги опорочава. И то колкото са по-"божествени", толкова механичното им следване довежда до страшно-тъжни последици. Особено ако тези модели на Божиите синове са изтълкувани и институционализирани от хора с користни подбуди. Чудесно разширение! Поздравления и благодарности! Може би ще е необходимо и внимателно наблюдение и анализ на механизмите, с помощта на които паразитните и манипулативни мисловни модели се инфилтрират в съзнанието ни още в ранна възраст и подтискат Любовта и възрастването на Вътрешния ни човек като го заместват с комплекс от зависимости и натрапени ценности, гордост, страх, суета и ревност.

Да, определено звучи чудесно докато не се замислим кой Учен ще бъде уполномощен да определи критериите за "по-добър свят" и "по-добър човек"? На 25 години разбрах, че не мога да направя света "по-добър", защото всеки си представя "добрия свят" различно. Вместо да го "подобрявам" започнах да търся в него доброто. Сега вече съм осъзнала, че светът си е добър точно без нашите "подобрения". На 45 години разбрах, че не мога да направя себе си по-добра. Стремежът към това ме превърна в марионетка в ръцете на моите близки и вечно тъжно и недоволно от себе си същество. Вместо да се стремя да стана "по-добра", започнах да се стремя да стана повече себе си. Сега съм осъзнала, че ние сме създадени добри и се разваляме точно със стремежа да покрием нечии или своите собствени правила и мерки за "по-добър". Може би науките за човешкото съзнание ще се съсредоточат върху Пътя към Себе си вместо да описват модели на мислене и поведение....

Благодаря за цитата! На мен силно впечатление ми направи: В нас жените май наистина съжителстват просякиня и кралица. Просякинята няма вяра в собствените си сили и затова се обръща към другите за милостиня (не за милост). Тя не стои здраво на краката си и не ходи с тях, а предпочита да се влачи и коленичи, за да получи каквото и е нужно. Това според мен е криворазбраната и от нас жените, и от мъжете слабост на жената. Ако оставим Просякинята да ни управлява, ние предизвикваме мъжа да се отнася с нас като с просякиня. ... Краката са за мен символ на самостоятелността на човека, дадена изначално на всеки от нас - без значение мъж или жена. Затова казваме "изправи се на краката си" - т.е. стана самостоятелен. Като си опознаем "краката", ние опознаваме и овладяваме силите и способностите, които Господ ни е дал, за да не зависим от другите, а да вървим сами и да решаваме съдбата си сами и за това сами отговорността си да носим. Тогава "просякинята" в нас - жените "се предава" и ставаме "кралици". Тогава се "повдига" отношението на мъжа към нас като към равно пред Бог същество. Тогава нашата "слабост" вече не е зависимост, а нежност, с която едновременно се оставяме да бъдем защитавани от опасности и тежести, но и с която подкрепяме "силния" до себе си.... Друг е въпросът като се изправим на краката си, да не се самозабравим, че сме родени Жени.

Точно това имах предвид под "изгуби" - подпуши. Благодаря за уточнението - думата беша важна! Може би като подпушим Любовта в себе си ние изгубваме усещането, че я носим...

За мен най-страшната болест е да загубиш Любовта в себе си - Любовта към Бог, проявен в нас самите. Тази загуба довежда всички други болести - започва се от дребните и невинните и ако не "чуем" тяхното предупреждение....

Ако се огледаме внимателно, може и да забележим, че всъщност няма барикада - тя винаги е била творение на Егото ни, което все се усеща застрашено от различията с другите и все изпитва необходимост да се защитава. По темата - може би учените от следващото поколение вече ще се радват на разликите в техните мнения и на възможността да ги споделят. Те няма да наричат това "барикада", а "кръгла маса", например, и няма да се замерят или поучават, а ще се чуват и ще мислят заедно... Като филолог смятам, че беден може да се нарече само езикът на определен човек или група. Езикът като знакова система с най- висока степен на сложност има неизчерпаем потенциал....

Благодаря ти братко за Истината и Мъдростта.

Ето три малки лични истини, които са парченца, съдържащи холографския образ на Истината.... според мен

Съжалявам за неточността може би, стараех се да съм кратка. Нямах предвид суперпозиция, а по-скоро нещо като холограма - всяко парченце от плаката съдържа целия образ. Моята истина не е Истината, а само едно от парченцата на цялото. Може би тази Истина, към която се стремят някои е понятие съизмеримо само с Бог (седмо ниво ). Всяка индивидуална истина е проявление на Истината и колкото повече индивидуални истини познаваме, разбираме и приемаме наравно с нашата, толкова повече увеличаваме шансовете си да изживяваме (не да търсим) Истината. Студентът Андрей решава да си изгори учебника по теоретична механика именно защото не иска да приеме, че има истина за двуизмерното и истина за триизмерното пространство в условията на Земята, но има и истина на Лобачевски - за космоса... Андрей търси Една Универсална Истина! Последното желание го води до отричане на малките истини, които всъщност са проявления на Истината. Не съм специалист в тази област, но доколкото си спомням обективната истина за несъществуването на материалната точка, идеалното твърдо тяло и идеалния флуид е всъщност презумпцията , приета още преди тези понятия да бъдат въведени за удобство във физиката.