Донка

Благодаря на Зара, че зададе принципен въпрос по дискутираната тема. Според мен подобни науки по скоро интегрират области на познание, като изследват не изолирани обекти, а се опитват да проникнат в механизма на функциониране на Цялото. Обособяването на подобни науки е нов етап в развитието на човешкото съзнание, което постепенно надживява емпиричността и "формулите". Мисля, че новите науки няма да "превръщат интуицията в наука", а ще я използват като основен инструмент за проникване в тайните на Вселената и живота. И аз имам въпроси по същество: Истинският учен от епохата на Водолея - какво ще наследи от днешните учени и какво ще преодолее като "детска болест"? Кого ще наричаме учен в следващата епоха - човек, работещ в научен институт и удостоен с титли? Или ще имаме качествено нови критерии?

Това също е карма и то много трудна за изчистване - но не е невъзможна. А по принцип начинът ни на мислене е подчинен на Любовта в самите нас, не на "другите".

За справка: От лексикална гл.т. думата "търся" означава следното понятие: 1. В съзнанието ми съществува в различна степен конкретизирана представа за качествата, функциите, същността, формата и т.п. на обекта на търсене. Тази представа е изградена с помощта на минал опит или впечатления и фантазни предположения. 2. Създадената вече представа за обекта на търсене се сравнява с обектите от действителността (или се моделират съзнателно обекти, които отговарят на представата) докато реално съществуващ обект съвпадне с нея в максималната допустима степен. Например: Колумб търси път към Индия като си представя къде би трябвало да се намира тя. Той намира земя, макар и не точно там, където я е очаквал, и умира убеден, че това е Индия. Затова наричаме местното население на Америка ИНДИанци (Indians = индийци, индианци). Излиза,че когато търсим нещо, ние предварително сме заложили негов модел в съзнанието си. Това ли да наричаме истина? За справка: калифорнийските червеи НЕ са домашни любимци и ги хранят с отпадъци НЕ от алтруистична любов към тях или към отпадъците, а защото те произвеждат естествена екологично чиста тор за цветя и градински растения, т.е. от чист егоизъм да си произведем красиви цветя и вкусни домати, а и отпадъците "зян да не станат" и да не вонят в яма. Пояснение на преносното значение в дадения пример (съжалявам за предположението си, че ще бъда разбрана без допълнителни разяснения): Отпадъците са символ на нашето недоволство и онова, което смятаме за Зло и ненужно в света, който ни заобикаля. Даването на отпадъците на калифорнийските червеи символизира трансформирането на нашето отношение към Злото и Ненужното - те се превръщат в храна за размисъл и урок, благодарение на които ние променяме нашия начин на мислене така, че да осъзнаем целостта и красотата на света ни, смисъла и предназначението на всичко съществуващо, станало, ставащо и предстоящо. Колкото до това всеки ли си има Истина или тя е само една. Доказателството в полза на първото е пред очите ми всеки божи ден по 10 часа. Истината на Андрейчо (помни и разбира трудно) за ученето на английски език съвсем не съвпада с тази на Стоянчо (усвоява без усилия поради естествените си наклонности). Моята Истина за същото е пъстра мозайка от истините на всичките ми ученици... Когато общувам с всеки от тях, приемам истината на всеки поотделно. Не защото съм алтруист, а защото съм професионалист. За мен това означава да помогна на детето да направи всичко, на което то е способно в момента, не да го накарам да постигне измислени от някого резултати.

А според мен изчистването на кармата се състои в това да осъзнаем, че болките и травмите ни не са причинени от постъпките и отношението на другите, а от собствения ни неправилен начин на мислене. След това да разберем къде и как точно се самонараняваме и да се променим.

и гордостта, и суетата, и ревността

Моля за уточнение: Чия истина и лъжа да различаваме - своите или на този, който общува с нас? Ако са своите - много лесно ги различавам. Истината ми е спокойно-радостна и не зависи от нищо и никого. Тя вижда само това, което се случва в момента, не помни миналото, не си представя бъдеще. Лъжата ми е развълнувана - може да е разтревожена, може да е еуфорична, нама значение. И в двата случая загубвам представа и връзка с действителността в момента. Лъжата ми ме затваря в клетката на свят, измислен от ума ми - плод на спомени, предположения и очаквания, желания и т.п. Ако са чуждите - ами те май не са моя грижа, а на другия. Да определям лъжа ли казва или истина е агресивно от моя страна - значи го подлагам на оценка и дори го съдя...Ако с лъжите си ме подвежда да направя нещо, то не аз ще пострадам, а той, защото няма да направя това, което наистина му е необходимо, а това, което желае... но ще си понесе последствията той. Например: Някой се опитва да ме излъже за чувствата, които изпитва към мен. И какво от това - за мен не е важно какво ще ми каже той, а какво ще усетя аз в момента на общуване. Както казва Валентин, ако съсредоточим вниманието си само в това, което се случва в момента и не хабим енергия и внимание да градим "пясъчни кули" от представи, спомени, очаквания, нашето вътрешно аз ще ни покаже безпогрешно къде е мястото ни, какво да направим. Спомням си как в труден момент от живота ми слизах по стълбите, подскачайки като дете и с малка молитва-песничка в съзнанието си, забравила за съмненията и угризенията, изведъж "чух" отчетлива мисъл - "не търси любовта по света, тук ще те намери човекът за теб, стой тук и дръж вратата отворена за всеки, посрещай ги и ги изпращай с любов докато един от тях забрави да си тръгне". Стресната се заковах на място - пред мен беше вратата на школата ми. Послушах Гласа си. Събитията в личния ми живот през следващите 2 години потвърдиха 100% "предсказанието".

Напълно подкрепям! На мен ми се е случвало да "изчиствам" карма заедно с мои близки или просто познати едновременно. Попаднахме в една ситуация и се оказва при внимателен поглед, че и двете сме страдали, че не умеем да кажем не с любов. Страхувахме се, че нашият отказ ще нарани другия, че няма да бъдем разбрани правилно, че ще ни обвинят в егоизъм. Накрая се жертвахме и задоволявахме желанието на другия, разглезвайки го и позволявайки му да трупа карма. Не беше точно предупреждение на едната към другата - по-скоро споделяхме и разсъждавахме заедно. Тя беше моето огледало преди 12 години - аз нейното - след 12. Когато двете осъзнахме заедно това, ни олекна и спокойно казахме не и обяснихме позицията си без опасения. Усещах, че взаимната подкрепа ни направи по-уверени и силни. Оказа се, че не е толкова страшно да отказваш на другите съобразяване с тяхното мнение и изпълнение на желанията им...

Урок и наказание не е едно и също нещо. Кармата не е наказание, а възможност в новия живот да се повторят последствията от грешките ни в миналите животи, но ние имаме възможност да променим себе си - начина си на мислене и поведение и да "изчистим" кармата си...

Зара! Може би бих сменила думата "изявеност" с използваната от Зара - осъзнатост. Изявеност означава външна проява, а тя е зависима от критериите и преценката на останалите. Според мен връзката на човека с Бог е най-личното нещо за него - това е неговата "скришна стаичка". Осъзнатост е понятие, описващо само наше лично усещане и не подлежащо на преценка от странично лице. Мисля, че в случая думата е важна, защото предава най-важната особеност на връзката ни с Бог.

Много точен и важен въпрос, сестрице! Благодаря ти. За себе си мога да кажа, че преди всичко проверявам дали аз не лъжа самата себе си и то най-често без да го осъзнавам. Забелязала съм, че допуснем ли да лъжем себе си, веднага започват да го правят другите с нас. Внимавам дали не правя предположения за това какви са или какво мислят другите хора. Това го правим понякога от предпазливост да не ни наранят или излъжат, понякога от предпазливост да не нараним или разочароваме хората, на които държим, понякога от порива да дарим любимите и близките си с това, което смятаме най-добро и нужно за тях, понякога от нежеланието си да приемем света и хората около себе си каквито са, а да ги разкрасим и направим по-вълнуващи и интересни - като в любовните романи. Мисля, че няма нужда да ви доказвам, че благодарение на тези наши благородни пориви, един ден рано или късно другите започват да ни лъжат, т.е. ние се чувстваме излъгани. Внимавам дали не започвам съзнателно или несъзнателно да очаквам определено поведение или отношение, или развитие на събитията... Това го правим понякога за да планираме своето отношение, поведение, реакции с цел успех, победа.., понякога за да сме сигурни, че светът играе по нашите правила, понякога защото ни е трудно да приемем, че другите имат своя логика на поведение и отношение и са свободни да я следват сигурно има и още.... Сега си давам сметка, че винаги, когато съм се чувствала излъгана, съм допускала или предположения, или очаквания, или и двете....

Присъда?? И кой я е произнесъл тази присъда? Бог??? Та Бог не съди, той само Е. Присъди раздава само Егото ни и особено след като паднем до положението да го оставим той да властва над душите ни. Няма Съдник, няма Жертва, Няма Паразит от Бога дадени - те са човешко изобретение. Бог само Съюзници ни праща, Ангели ги наричат някои. Умът ни е като такъв Съюзник подарен - друг е въпросът за какво го използваме. А на въпроса на Багира - "освободеното място" всъщност не е празно и никога не е било - това е мястото на Любовта. Егото го е узурпирало и подчинило Любовта. Според мен не се опразват места, а само се сменят - всеки си сяда на мястото, което от Бог му е отредено.

Ще съм ти благодарна, ако ми разясниш в какво конкретно виждаш противоречието в моето отношение (към цитатчето, доколкото разбирам). Всъщност според мен точно в това е смисълът на цитата. Това, което за себе си прозрях благодарение на него е, че: Всеки има своите истини, които "знае". (Те могат да бъдат както "добри", така и "лоши" истини - т.е. в живота има и рози, но розите имат и бодли, а някъде близо до тях има и помийни ями.) Някои от нас не просто "знаят" истините си, но ги и обичат. За мен това означава, че тези хора вече са трансформирали "лошите" си истини - бодлите и отходните ями - в уроци, за които благодарят. Има и такива духовно извисени хора, за които всичко, с което се срещат в живота си е Истината и тя винаги е повод за радост. Те не я търсят, не я делят на "добра" и "лоша", не я трансформират.... Те я изживяват спокойно, внимателно и щастливо и благодарят за нея с радост. Съгласна. Това, което написах по-горе според мен е процесът на издигане към Нея, пътят, по който Егото ни доброволно отстъпва властта си на Любовта , която носим в себе си. Много ми е интересно какъв е твоят Път към Истината, как да се издигнем така, че да се докоснем до нея? Или може би на нас изначално този шанс ни е отнет?

Добре дошла сред нас, Клара! Но твърдението, че това става трудно е мит, измислен и подхранван от управляващото Его. Трудно е това, за което не сме готови, в успеха и смисъла на което все още не сме повярвали. Трудно е да се освободиш от оковите докато се съмняваш дали са окови или спасителна клетка или кръст, който да си носиш с гордост. Според мен този тип смирение все още оставя място за страха, че може би вършим грях, на който да понесем последствията... Осъзнаването на Неговото величие за мен е едновременно осъзнаване на Любовта му, от която сме създадени. Всичко, което вършим и мислим е част от неговия висш замисъл, от това, което е трябвало да се случи на нас и на хората около нас. Грехът започва в момента, в който забравим или се усъмним в това. Смирението, което обезмисля страха е благодарността и радостта , с която приемаме всичко, което е БИЛО, което Е, което ЩЕ СЕ СЛУЧИ с нас. Интересна тема за размисъл! Благодаря! Къде ли минава границата между вярата, че всичко ще ни бъде простено и отговорността ни? Това, че Бог ни обича и прощава, означава ли, че ни освобождава и спасява от последствията на нашите собствени мисли и постъпки? Кой ще определи границата на отговорността и пред кого носим тази отговорност? Какво означва "чисто сърце"?

Здравейте Съжалявам, че приехте лично думите ми и направихте предположение за това какво съм визирала и защо съм го казала. Всъщност разсъждавах по темата по принцип и , дано това не ви засегне отново, дори бях забравила за какво конкретно се говореше във вашия постинг - по скоро разсъжденията ми провокира постингът на xameleona, за което искрено и благодаря. И все пак ви благодаря за тази реакция. Тя ми напомни още един начин да - да обезмислим понятия като - велик, засегнат, нападнат, защита, опонент, а защо не и да трансформираме понятието спор в дискусия. Да, знам, че за манталитета на традиционния учен днес (който "защитава" дисертациите си) това наистина изглежда като смърт за науката, не само за форумите. Но дори и традиционната наука вече разглежда смъртта като етап от спиралата на еволюцията.... Колкото до въпроса за великите личности в историята - всеки има право на свое мнение за тяхното величие, а те са оставили достатъчно доказателства за величието си, та да им е нужна нашата защита. Понякога именно мълчаливото несъгласие, което оставя заядливите подхвърляния да "висят и избледняват" незабелязани е по-ефективната реакция. Това последното го знам от ежедневната си работа с децата.

Съгласна съм, че единият начин да проправим нашия път нагоре през интелекта към духовността, е да прилагаме постигнатото от интелекта ни, не да го обявяваме за последна инстанция на истината. Дори не бих го нарекла точно прилагане, защото това би ни довело до "налагане", а в моята наука (психологията) това я обезмисля и опорочава. Като си постигнал нещо, то вече не е теория, а става част от теб самия и вече така променен, нов, постигаш следващото прозрение, научаваш се на нещо ново и така - по спирала дето няма крайна точка. И още един път съм открила за себе си. Поради егоизма си интелектът вижда противоречията между старото и новото, между моята "истина" и тази на "колегите" по Пътя и се старае да решава тези противоречия, като търси доказателства за истинност. Пътят към духовността в науката според моя скромен опит е да прозрем, че това, което интелектът ни нарича "противоречие", е всъщност друго лице на Истината и вместо да се търси и доказва истинност на едната теза, да се видят двете в едно цяло. Вместо стрели и искри да хвърчат между нас и един на друг да си доказваме кой е по- по- най- да се научим да се слушаме и чуваме и учим един от друг - както от прозренията, така и от заблудите си....

Ако за едно и също нещо се досещаме, то за моята душа не е "кондензиран затвор " това, а "кондензиран дар" от Бог и "кондензирано училище" Колкото до падането - не това, което от Бог ми е подарено и от него сътворено е паднало! "Пада" душата ни, когато забрави, че умът и е даден да разбира и твори красота в ръцете на Любовта. Забрави ли за това, тя оставя ума да създава правила, да съди и наказва другите и себе си. Да се "издигне" до Любовта отново само падналата душа може - няма кой да я "изтегли". И как? Като отново ума и Любовта по местата им от Бог отредени сложи. Ами май това е човекът - душа, която се е записала в "кондензирано училище" та да се научи как да не "пада"...

И аз съм съгласна със Силвия, само дето на мен ми се струва, че няма как да наскърбя Бог. По-скоро добродушно ще се усмихне на напъните ми да се самоизпитвам и ще ме остави свободна да го правя докато сама осъзная, че "изпитанията" всъщност са шансът ни да проверим дали сме усвоили урока си...

Прекрасно, мъдро, точно казано! Благодаря ти и добре дошла при нас Александра! Да, може би това е Истината - че всяка Истина е по своему красива и истинска и най-красивото е, че всички Истини са различни.... като хората, които ги носят в себе си.. Аз лично предпочитам да се радвам на истините - и моите и на другите хора... За плевелите... ами зависи какво наричаме плевели... Нали знаете, че едни от най-лековитите растения са плевели?... Плевели ги наричаме, когато пречат на посаденото от нас, а това се случва, ако не се грижим редовно и старателно за "градината" си...

Напълно подкрепям и двата постинга на Синева! А как да избегнем все пак търговията, злоупотребата, лекомисленото отношение към нашите собствени тела? Замислям се над това, което писа Кристиян - как да прецени лекарят или пациентът дали имат готовност да приемат дарения орган, т.е. дали са се променили? Как да се инициира и стимулира тази промяна? Да, вярно е, Господ е този, който ще реши накрая. Но си мисля, щом ние сега тук разговаряме за това, и това е на Бог волята - да намерим отговор на тези въпроси.....

Ако под "застрелване от упор" разбирате да почистя отходната яма и да дам съдържанието и като храна на калифорнийските червеи, за да ми произведат тор, от която цветята ще се "скъсат" да цъфтят, доматите ще имат невероятен вкус, а сливата ни ще радва децата от квартала.... ДА - ще я "застрелям" ямата. Но ще оставя свободен всеки, който иска да рови в нея и дори ще му се радвам.

Благодаря ви Кристиян, Силвия и всички останали, които посмяхте да споделите (с професионализъм) "арогантните" си мнения за донорството. За мен, а и предполагам още много хора, които са далече от същината на проблема този поглед "отвътре" бе изключително ценен. Сега от моята позиция на човек, работещ в областта на развитието на психиката и съзнанието на човека и на издигането и изчистването на човешките взаимоотношения, проблемът зазвуча така: - Ако ние осъзнаваме, че това тяло ни е дадено без възможност и право на "3 живота", едва ли лекомислено ще се отнасяме към неговото състояние и ще го подлагаме на безумни рискове. Вместо да лекуваме децата си, ние от раждането им ще ги учим да уважават и пазят подареното им от Бог и матурата за зрелост няма да бъде по български език и литература, а по "Здраве за цял живот" (има такъв предмет в американските училища). - Когато се съгласим на тоталното донорство, ние навреждаме не на себе си, а на тези, които ще получават и пласират органите - на първите отнемаме шанса да сменят драстично начина си на мислене, да се обърнат към Бог и да се научат да живеят по неговите закони; на вторите даваме възможност да трупат негативна карма - Отново някой се опитва да промива мозъците ни с "благородно" масово донорство, което в много случаи май ще се окаже поредната "златна мина" за някого. Може би и аз звуча арогантно, но историята на човечеството е пълна с "благородни" намерения, които са настлали доста широка пътека към ада.

По повод на Преди време някъде прочетох, че фразата "обичам те" на повечето езици има агресивен подтекст. Бях поразена, но доказателствата бяха толкова неоспорими в ушите ми на филолог и психолог, че не можех да не се съглася. 1. Двете главни части в нея са в 1л. ед.ч. - аз обичам - т.е. моите чувства са в центъра на вниманието и любовта е действие с извършител - Аз 2. Човекът на когото се обясняваме в любов е допълнение в изречението - т.е. засегнат от действието любов или обектът, към когото е насочено това действие. Започнах да осъзнавам защо се чувстваме толкова засегнати, когато обектът на любовта ни не оценя нашето "внимание" и защо смятаме любовта си към него като подарък за него или обратното - защо сме му благодарни, ако приеме нашето "действие". Ето защо едно "обичам те" очаква "и аз любими" в отговор, т.е. подсъзнателно се превръща освен в обяснение и в тест за чувствата на обекта. От тази позиция вече всеки от вас може да доразвие катастрофалните последици, до които води нещо толкова невинно като едно изречение, което е било повтаряно векове наред в най-красивите мигове на живота. Добре, ако наистина е така, то с какво да го заместим? "Ние сме щастливи заедно" звучи още по-агресивно, ако не е казано от двамата. "Ти си любовта на живота ми" поставя любимото същество в задължението да поддържа живота ни... "Щастлив съм, когато сме заедно" се оказа най-подходящата формула в онази книга. Нещо подобно прочетох малко по-късно и в беседите на Учителя: "За любовта ти никой не трябва да знае. Любовта с език не се предава. Онзи ,който те люби, не говори , но ти чувстваш, че в тази душа има любов.Проговори ли за любовта си , тя се изгубва. Ако кажеш на някого, че го обичаш, с това все едно, че искаш да му кажеш: " Както аз те обичам, и ти трябва да ме обичаш". Никой няма право да запита приятеля си или когото и да е , обича ли го. Зададе ли такъв въпрос на приятеля си, любовта между тях ще изчезне. Обичате ли някого , и той ви обича. Няма защо да го питате.Щом питаш , ти не вярваш вече." за любовта

Правилно си сложил работи в кавички. Всъщност не работи или по-скоро избожда очите докато изписва веждите. Всяко знание или умение, усвоено с негативен емоционален фон се "складира" в отделна база данни, която мозъкът се старае да избягва или да изтрие. Ако все пак го заставим да използва тази база, той е принуден да изразходва повече енергия и да натовари повече центрове, а това предизвиква повишено напрежение и бърза умора и демотивация. Все пак понякога умът успява да се справи като явно или скрито сменя мотивите, с които се върши дейността. Например: Детето мрази да решава задачи... (по разнообразни негативни причини) , но настървено го прави, за да спечели одобрение и повишаване на груповия си авторитет.... Такова изместване създава опасен прецедент - мотивите не са адекватни на дейността. Подобно разминаване, особено ако се стимулира допълнително (например - всички те обичаме защото си отличник ) разрушава съдбата на човека... и на обществото като цяло.

Добре дошъл / дошла xameleona Напълно съм съгласна с голяма част от мнението ти. Аз също уважавам и ценя високо умението на децата да общуват без думи. Самата аз също съм се понаучила да общувам с тях и с възрастните си ученици без думи и с думи едновременно (редувам ги и дори понякога успявам да ги съвместя). Не може според мен да се сравняват по ценност, защото всеки начин носи своите предимства и ни служи за различен тип комуникация. И въобще, щом Бог ни е дал и двата начина, значи ние имаме нужда и от двата и ни се е доверил да си служим с тях.

Докато се страхувах от Бог, се страхувах от бъдещето. Страхувах се, че не съм достатъчно добра и постъпвам неправилно. Страхувах се, че заедно с мен от наказанието ще пострадат и моите любими и близки хора...... Когато приех Бог като Този, който ме обича и ми прощава всички грешки, защото съм негово дете, спрях да се страхувам от него и светът изведнъж стана красив, добър и сигурен. Сега знам, че каквото и да се случи, Господ ме пази - дори и от глупостта ми. Непрекъснато усещам около себе си "диамантената стена" и ако се прокрадне в ума ми някаква мисъл, която би предизвикала страх, аз я "погалвам" и успокоявам като малко дете - "дори и да се случи това, то ще е за мое и на другите добро - Господ си знае работата - остави на него да реши". Не се страхувам вече и от последиците на моите неволни грешки - знам, че това са ми уроците. Според мен Бог може само да се обича безусловно и също така да се вярва в Неговата Сила и Мъдрост без съмнения и доказателства.