Донка

Струва ми се, че знанията, които мога да нарека "истински", са тези, които помагат на ума ми да бъде гъвкав т.е. да приема с разбиране всичко непознато и неочаквано, с което се среща. Например, ако ученикът ми не разбира обяснението по моя начин, умът ми не се дразни, а използва натрупаните знания и опит, за да разбере причината за недоразумението, да погледне проблема през очите на ученика. Според мен истинското знание дава предимство на интуицията и когато тя си "каже думата" (дори и тази дума да преобръща старите схеми на мислене и поведение наопаки), то помага на ума да избистри новата картина, да открие причинно следствените връзки в нея и така да "осъзнае" решението, подсказано от интуицията. Това се случи в личния ми живот - докато интуицията ми беше подчнена на усвоени в детството морални схеми, поведението ми неминуемо водеше до страдания. Когато тези страдания станаха непоносими, съпротивата на схемите намаля и интуицията "разруши" всичко, което умът беше градил 35 години. После същата интуиция ме доведе до новото знание и до тук. За разлика от старото, новото знание не е схема, модел, изискващи подчинение, а инструмент за осъзнаване и реакция на случващото се с мен и в света около мен.

Чудесно казано! А защо не и по обратния път? Когато оставим Любовта да "управлява" душата ни, тя създава условия да постигнем Мъдростта. Мъдростта възцарява Мира, Мирът твори Хармонията, а Хармонията ни дава усещането за Красота и добро. Може би мечтата и надеждата са добри само тогава, когато са рожби на "директна връзка на душата с Любовта, т.е. с Бога". (И може би се превръщат в демони, когато са родени от недоволството и желанието да "направим" света хубав и добър по своите правила... )

Има такъв свят!

А на мен ми е толкова спокойно-щастливо, когато слушам вас, момичета и момчета! Сега си мисля, че това, което чуваме, когато слушаме другия, всъщност е нашия собствен вътрешен глас, намерил път до нашето съзнание през думите на другия. И може би това е нашият общ вътрешен глас - не гласът на нашата личност, а гласът на Цялото, в което сме свързани. В момента осъзнах, че винаги съм мечтала да чувам този глас. (Но докато се стараех да го намеря, бях все сама...). Може би мечтата ни се сбъдва, след като забравим какво точно сме си помечтали и я подарим на Вселената - такава, каквато е била, когато се е родила - красива, добра, "нереална"... просто една мечта, едно житено зърно, едно нежно цвете, покълнало в душата ни. Благодаря на Бог, че ме доведе при вас, мои сбъднати мечти...

Просто Латина успява винаги да каже точно това, в което вярвам и аз ... Благодаря ти мила.

Да не би да казваш, че всяко нещо, сътворено от нас, хората е лишено от Любов по презумпция??? Според мен щом ние хората сме частица от божественото и негово проявление, това не значи ли, че в нас е заложено свойството да възпроизвеждаме Любовта като основен принцип на Вселената? Мисля, че човекът спира да твори, когато забрави за приоритета на Любовта, която носи изначално в себе си, и започне да спазва законите, сътворени от неговия ум. Същото се случва и с мечтата. Докато е израз на Вярата, Надеждата и Любовта, тя е "ангел". Когато се "сгъсти" в желание или намерение, продиктувани от човешка ценност, закон, морал и т.п., става демон. Мисля си сега как, защо, кога успяваме да "сгъстим" мечтите си??

Според мен плод на ума ни и инструмент на егото ни не са мечтите, а желанията, плановете и очакванията - ... Според мен това не са мечтите, а желанията, плановете и очакванията - "демоните", които убиват Любовта в душите ни и ги Потапят в гъстата материя Ние очевидно говорим за различни неща. Според мен Инатари също има предвид мечтата и надеждата като плод на сърцето ни, на Любовта в душите ни, на истинския ни Аз, а не на конкретното его, което ни свързва с материалния свят. Затова мечтите са неоформени, динамични и винаги съдържат Вяра, Надежда и Любов.

Да! Ако ми позволиш ще добавя и: "вяра, че утрешния ден ще е по - добър.. и че днес ни се случва най-доброто, което е можело да ни се случи днес..." И съм съгласна с Инатари, че недоволството от днес изяжда мечтите... от ангели ги превръща в демони...

И аз... Благодаря за точните думи.

А не се ли изразява еволюцията именно в постигането и поддържането на хармония (правилна връзка) между онова "истинско Аз", което още наричат причинно тяло и умственото тяло (егото, осигуряващо оцеляване и развитие в конкретна среда) ? Старият човек или дава предимство на егото и забравя за причинното тяло, или съзнателно подтиска егото, лишавайки причинното тяло от поредната "роля" и динамична двупосочна връзка със средата.... При новия човек може би всяко от тези тела е свободно и "смирено и с Любов" си изпълнява отредените му функции в името на развитието на единството от всички тела....

Като чета написаното от Учителя за новораждането, си мисля, че в моята лична съдба май всичко говори за това. Имаше ги и състресенията, и пълното разпадане на стария начин на живот, на старата самоличност като комплекс от ценности, принципи, мотивация, критерии за самооценка... Имаше го и осъзнаването и чистенето на кармата... Понякога си мисля, че то не беше по-лесно и безболезнено от разпадането... Когато за пръв път прочетох онези етапи от развитието, откровено се сложих в "покаяние". Мислех си, че никога няма да стигна по-нататък... Струваше ми се толкова стръмно... толкова невъзможно хубаво звучеше! Хубаво е, но се и оказа, че е възможно. И наистина усещането е като на пеперуда, излязла от пашкула си. Просто намираш себе си такъв какъвто Господ те е създал и някак вършиш всичко без особено да се замисляш и накрая излиза, че си направил най-доброто без да си го изчислявал... И пак ще повторя онова "поучение", защото това беше вратата, през която минах. Споделям я, защото и аз така я намерих - благодаря на Бог задето ми прати в решаващия момент подходящите хора и през техните уста и с техните думи до мен стигна Истината. Е, това е моята истина... За справка - "поучение"то е обръщение към конкретен човек(или група хора) - 2л. ед.ч., в което им се отправя критика за нещо и се дава съвет за правилно мислене и поведение. "Кривицата" е субективно понятие - то зависи от нашите лични критерии за правилност, а те не са от Бога... И само Той е този, който ни учи ( не ни критикува, не ни наказва, не ни поучава) - всички други сме негови деца... Той ни е оставил свободни - ако искаме да се учим, ако искаме - не. Всяка отделна душа да си отговаря за себе си, да вървим заедно, но всеки своя личен път сам да си го определя - крив, прав.... негов си е! Откак мисля и се отнасям към хората така, забелязах, че децата ми и учениците ми изведнъж станаха много по-спокойни и отговорни, зрели, не се страхуват от грешките, не се стараят, просто се забавляват докато учим заедно...

След всичко преживяно и видяно сега си мисля, че май някъде тук се проявяват нивата, за които говори Учителя в цитата на Иво (благодаря за точната информация в точния момент ) Когато спрем да се сравняваме с другите, спрем да оценяме себе си и да слагаме критерии за оценка на останалите, когато спрем да се поучаваме..... значи егото в нас отслабва и ние вече не сме зависими от него. Тогава сме готови да се учим и живеем по божествените закони.... а не по правилата на егото ни

Аз пък никога не моля Бог да ми изпълнява желанията, а само да ми "изпрати своя дух на Истината да ме пази и закриля от всяко зла и лукава моя мисъл. Да ме научи да разбирам и изпълнявам Неговата воля (а не да правя сделки, за да ми се изпълни желание). Да ми вдъхва в присъствието на Истината своите чисти мисли и да ме упътва как да му служа с радост. Да ме ръководи във всичко, което мисля и върша.. и да ми дава светлина и сила да пазя Любовта в душата си." От горчив опит пък знам, че точно това, което най-силно желаем никак не е добро за нас и трябва на всяка цена да се освободим от него.... Как да обещая нещо на Бог като съм един обикновен човек и знам, че може и да не го изпълня... Само си обещавам, че с Любов ще правя всичко и само това, на което съм способна в момента. А ако осъзная, че съм сгрешила, моля го да прости на онова същество, което съм била, когато съм го направила и си прощавам на себе си - но това значи - вече не го правя... Внимавам.

Хубава тема! Мисля, че мечтата е добро и важно нещо в живота ни (ако спрем преди да сме я превърнали в желания и намерения). Мечтата е заявка за красиво и добро и щастливо преживяване, която ние визуализираме в настоящето си. Ако не се "борим" за осъществяването на мечтите и не страдаме от това, че не се сбъдват, Вселената рано или късно ще ни ги "подари". Според мен мечтата е неоформена, динамична представа за щастливото преживяване. Когато тази мечта, обаче предизвика очакване или нетърпение, разочарование, конкретни желания и планове, тя вече не е мечта - тя е недоволство от настоящето и агресия към бъдещето... Когато ми се завърти в душата някоя мечта, много внимавам да не ми я присвои егото ми. Докато се усетя и ще започне да я "сбъдва". Затова все си повтарям - и сега си е хубаво, и ако това стане ще е хубаво, и ако не стане, пак ще е хубаво... Нека Господ реши - той единствен знае какво е най-доброто... После като стане нещо щастливо и хубаво, имам усещането, че това май съм го сънувала или някой ми го е казвал... не съм сигурна....

Да, прав си. Но зависи за какво саморазрушение говорим и дали носталгията е "светла". Красиво е саморазрушението на самозаблудите и страховете ни, според мен. Светла е носталгията, която не ни причинява страдание. Аз си спомням със светла носталгия детството на децата ми, но не страдам от това, че то никога няма да се върне...

А не са ли болестите и жестокостта ни именно резултат от липсата на смирение?

Да, и така може да се разбира... А ето и още една версия на приказката за палтенцето. Хванали се на бас вятърът и слънцето кой ще успее да свали палтото на човека (палтото-това са страхът, предразсъдъците и ината му, с което се защитава егото му). Вятърът решил да го свали със сила (т.е. - да му свали "палтото" противно на волята на човека, преди той да е готов за това, преди да го е поискал сам...) - изкал да покаже, че е по-силен от човека. И какво? - колкото повече се борел, толкова повече човекът се загръщал и накрая се закопчал ( повярвал на страховете си и приел живота като опасна битка, в която той трябва да победи, ако иска да оцелее). Слънцето е мъдро, защото е само светлина и любов - то оставило човека на мира и си пръскало любовта спокойно, без да обръща внимание на човека с палтото, без да се старае да му го сваля... оставило го свободен ... На човека постепенно му станало топло, сигурно, безопасно и разбрал, че светът му не се опитва да го пречупи и промени, а го обича такъв какъвто е - с палтото или без палтото. Накрая човекът сам разбрал, че няма смисъл да стои с палтото. Сега то не го защитавало, а му пречело да се наслаждава на Любовта на слънцето... И.... Любовта спечелила! Всъщност Тя винаги печели така - кротко, светло, смирено, топло и ... някак не-насила, не-нарочно, не-усетно... оставя ни свободни да решим сами кога сме готови да отворим душите си за светлината и щастието ....

Да, наистина е нужна сила, но според мен, не за да вървиш срещу силния вятър, а да проявиш търпение и да почакаш да поутихне или спре бурята. Ако продължиш да се движиш, според мен, ще проявиш гордост - вижте колко съм силен! В същото време ще похабиш силите, които ще са ти нужни за Пътя. Ако смириш суетата си и гордостта си да се бориш с вятъра и седнеш на завет, не само ще спестиш сили, но и ще имаш време да събереш още от почивката, която Господ ти изпраща с вятъра. А може би Господ иска да ти каже да спреш и се огледаш дали не си сбъркал пътя или дали няма по-добър, кратък и мъдър път? А може би е дошло време да осмислиш видяното и преживяното дотук и да си научиш уроците?

О! Зависи как, с кого и защо правиш секс! Ако смятате, че той ви отдалечава от Любовта, вие ще намирате партньори, които ще ви отдалечават от нея. Ако за вас сексът е един от начините, по които проправяте Пътя на Любовта към сърцето си... ще намерите сродната си душа, с която ще постигнете сливане и щастие в безвремието на Любовта. Искрено ви го желая!

Може би смирението понякога означава да оставиш човека , с когото Господ те е срещнал, задавен от собствения си гняв и страх... Защото това е единствения начин да ти дадат Истината за Гнева и Страха в човешкото сърце. Или може би и защото нямаш право да го "спасяваш", а само да се помолиш Господ да му помогне както само той може и и той САМ да отвори сърцето си за Любовта - тя ще си свърши работата... Благодаря ти Господи за Истината.

И аз мисля, че услужва е точната дума - дори по-точна от служи. Услужва се на приятел или познат, когато той има нужда от помощ и сам те помоли за нея. Услужва се от Любов и с Любов без да се очкава награда, похвала, отплата, печалба... Услужването не задължава другия с нищо и може да се приеме само с благодарност и усмивка. Услужва с нещо, което имаш в достатъчно количество, за да не усещаш услугата като жертва... Услужването е радост за този, който услужва и за този на когото услужват. Да помолиш за услуга и да услужиш можеш само със смирено сърце и вяра в Любовта и доброто. Не беше ли всичко казано по-горе Христос?

И двете имате право, момичета.. И аз съм преживяла същото като вас. Отначало не исках да имам сексуални връзки, ако не съм сигурна, че това е Мъжът на живота ми, това е Любовта ми. Глупава съм била... максималистка, подчинена на идеали, прочетени в любовните романи... Все се съмнявах - дали е той? Не се опитах да проверя, да поживея, пък каквото ще да става... ако не свикнем - ще се разделим... Не! Пазех се за моя Принц! Отблъснах мъже, които не бяха Принцове, а само добри приятели... После нетърпението ми ме тласна в сексуална връзка с човек, когото познавах много малко... Идеалите ми пак ме подведоха. Убедих себе си, че нагонът, който определено изпитвах,е Голямата Любов, която най-сетне е дошла. Сега си давам сметка, че не съм искала да си призная, че просто съм имала сексуални отношения, които не са прераснали в душевна близост поради генералните разлики между нас (те проличаха след първия месец съвместно съжителство). Гордостта, страха да не остана без семейство, съжалението към партнжора, когото трябваше да "изоставя" не ми позволи да си тръгна навреме... Последва 20-годишен нещастен брак. Когато реших да опитам отново, изтрих всички идеали, предразсъдъци, очаквания, сравнения, желания и т.п. Изживях си първите две връзки с любов и се разделихме с любов, без съжаление, защото усетихме, че нищо не ни задържа заедно. Третият забрави да си тръгне... а и аз забравих, че ми беше само на гости... Ами.. щастливи сме... Искрено ви го желая и на вас...

И аз съм имала подобни угризения за подобна ситуация... Трудно е, но пътят минава през благодарността... поне за мен беше така.. Благодарих и, че е влезнала в живота ни, за да ни покаже, че всяко живо същество е живо и щастливо докато е СВОБОДНО да обича и живее както то е щастливо (а не като източник на нашите развлечения и консуматор на нашите ласки). Благодарих и, че избяга в нощта на онзи ужасен скандал, за да ми покаже, че домът ми отровен от негативни мисли, емоции и енергии... Простих си, че съм забравила вратата отключена, а тя "някак" е успяла да я отвори. Простих си, че не я оставихме да израсне в онзи двор, където беше нейното семейство, за да свикне със света какъвто е и да се научи да оцелява без нашите грижи и ласки. Разбрах, че това е урок за мен - да не очаквам другите да ми дават любов, а да обичам и да се грижа за себе си... Простих си, че не я оставихме да забременее (а природата и го искаше). Ако все пак това беше станало, и ние сигурно щяхме да изхвърлим децата и - най-скъпото нещо за нея. Урокът беше за мен - да оставя живота да бъде такъв, какъвто го е създал Господ за котето, а не да му създавам "благоденствие', превръщайки го в своя жива играчка... А не правим ли често същото с любимите си хора, с децата си.... Не се чувствам виновна сега - тогава съм направила всичко, което ми се е струвало добро и почтено. Случилото се промени представите ми за себе си и света около мен. Благодарна съм на смъртта на котето, която ме разтърси и ми помогна да видя истината и да се променя...

Именно - това ти е казала розичката, мила! Преупредила те е за опасността и ти е показала начина да я избегнеш... Може би да не "слагаш" съкровени за теб неща в ръцете на "приятели", а да си се грижиш сама за тях...