Донка

Напълно подкрепям Таня. И аз от личен опит... Само ние можем да си навредим на себе си. Никой не може да го направи, ако ние не го допуснем сами. Тук на земята, както и в цялата Вселена властва Божественият принцип на единството, безкрайността и Доброто. Дуалистичният начин на възприемане е характерен за ограниченото мислене на егото ни. Дуализмът е човешкото съновидение, но не е неизлечимо и задължително. Тъкмо обратното - нормалното състояние на нашите души го изключва. Дуализмът не не отличителен белег, а детска болест на човечеството... според мен...

Представата за Бог като следящ, оценящ, награждаващ и наказващ, стимулиращ и възпиращ е характерна за един ранен етап от развитието на човешкото осъзнаване. Това разбиране е породено от идентифицирането на Бог с характеристиките на нашето собствено Его.... В крайна сметка нашата представа за Бог е такава, каквито сме самите ние и нашата нагласа за приемане на себе си света ни. За мен Бог е еволюцията - в нея ограничените ни представи за добро и зло се сливат в едно безгранично Добро, което изразява себе си в Любовта... Няма оценки, защото няма критерии. Няма наказания, защото няма престъпления. Просто всяко действие, мисъл, емоция раждат концентричните кръгове на последствията и понеже светът е едно цяло, тези последствия неминуемо се връщат към източника си.... Но това е една дълга тема за разговор... не по тази тема

Животът ми предостави двама партньори, които имаха нужда да се научат да обичат себе си. На единия се опитах да помогна като прехвърлих цялата си любов върху него. Презирах себе си - той беше всичко за мен. Резултатът беше повече от печален - параноя, предизвикана от непрекъсната нужда да доказва на себе си колко е ценен. На втория никак не се опитвах да помагам. Любовта към себе си е Пътят, който всеки от нас трябва да измине сам. Преди да го срещна се бях научила да обичам себе си толкова, че да нямам нужда от обичта на другите, за да съм щастлива... Той остана с мен, защото ни беше хубаво и му хареса начина, по който обичам себе си и него. Две години по-късно - той вече няма нужда да му показвам, че го обичам, за да обича и уважава себе си и да бъде щастлив. Ние живеем свързани, но не обвързани, заедно, но свободни... Искрено желая на всички нашето спокойно щастие. По останалите точки напълно подкрепям Милкана - не знам доколко тя говори от позицията на личен опит, но моят определено потвърждава казаното от нея... Прости ми , мила, но това твое твърдение е пропито с агресия, а не със смирение... Много е дълго да се обясни, но се надявам да го разбереш един ден. За да не прозвучи назидателно, ще призная с ръка на сърцето, че аз самата изповядвах съвсем същите мисли почти 20 години семеен живот! Когато проумях агресивността на позицията си, се промених така, че дори най близките ми приятели бяха изумени и не можеха да повярват, че съм същия човек... Единствения начин да променим света и хората около себе си и съдбата си е да променим СЕБЕ СИ!

Благодаря... В сравнение с начина, по който приемах живота си в продължение на 25 години (поредица от неприятности и изпитания, които трябва да преодолееш и понесеш с достойнство, за да те наградят с моменти на радост), сега наистина е песен. Много точно определение! Разбира се, че не всичко успявам да "обработя" на мига - понякога са нужни няколко минути, понякога час, а макар и много рядко вече - понякога денонощие. Ако успея да трансформирам стреса в благодарност веднага, успявам да забележа отворената за мен "врата" и да оползотворя дадените ми шансове... Ако не успея веднага, вратата се затваря, но пък ми остава урока - "Ако бях преодоляла стреса по-навреме, щях да видя по-благоприятния вариант и да се възползвам. Следващият път ще опитам да се овладея по-бързо...." Мисля, че бързото овладяване на стреса минава през "опитомяване" на Егото, което се е вкопчило в своя модел и очакване и вижда в разрушаването му заплаха за съществуването си. Постепенно успях да го трансформирам в "гъвкаво Его" - убедих го, че най-ценното му качество е гъвкавостта, изобретателността и проницателността му, умението му да се сработва с интуицията ми. Покрай работата си имам възможност да упражнявам тези качества по 8-9 часа всеки ден. Мисля, че по този начин Егото ми вече не се плаши от смирението, а го превръща в своя сила, с която преодолява безболезнено стресовите ситуации. Реално погледнато, те вече за него не са заплаха, а ежедневна "гимнастика", дори нещо подобно на играчка тип "пъзел", решаването на който му доставя удоволствие, а не болка...

Може би ако се научим да прощаваме на себе си, ще се научим да разбираме "несъвършенството" на света и хората и да благодарим за него? В този смисъл ми дойде сега въпросът : "Самокритиката не е ли убиец на умението ни да прощаваме и да сме благодарни за всичко? "

И аз съм споделяла първото схващане докато самата аз не станах майка. Не знам какво са усещали другите майки при раждането и отглеждането на децата си, но аз определено усещах връзката си с тях от първия миг. Отначало тя е толкова силна, че усещаш същото, каквото усеща и детето ти, разбираш го без думи и жестове дори, жлезите ти реагират на гладното му стомахче сами... Постепенно този тип общуване закърнява (но се запазва), за да се развие вербалното... Какво означава пълноценно общуване? Има ли критерии, които го оценят, и то ще бъде пълно само ако те са изпълнени? Ние сме различни и свободни, а според мен общуването е процесът, в който ние намираме общото в нас - онова, което ни свързва като "частички на цялото". Ако ние се стремим към някаква пълноценност, ще можем ли да се зарадваме на общуването, което ни се случва непреднамерено? Ами ако смятаме, че "пълноценно" общуване е невъзможно, то не се ли опитваме да оправдаем нежеланието на егото ни да се смири и да се учи да намира у другите това, което го свързва с тях, а не само това, което го прави уникално?

Болките и болестите са ни предупрежденията и уроците в живота. Много се радвам, че се научих да ги приемам с благодарност. Например преди 2 месеца нараних ходилото си - смело настъпих остър камък с обувка с изтъняла подметка. Наложи се 1 месец да стъпвам само на петата си и още един месец да ходя с въздушна походка, без да натоварвам левия крак. Благодарение на това ми страдание се научих: - навреме да нося обувките си на обущар; - да гледам внимателно в краката си и да не се смятам за по-силна от острите камъни; - да уважавам и пазя ходилата си, защото те носят цялата ми тежест и освен това ми позволяват да ходя, танцувам, подскачам, клякам, вдигам се на пръсти... - разбрах колко е лесно да развалиш нещо, което ти е дадено наготово и колко бавно и трудно е да го възстановиш.... Добър и важен урок, нали?

Професията ми ме е научила да давам примери, а не съвети.. Ето един пример за това, как от една оценка може да се извлече информация за личното мнение на човека, дал оценката. Оценка: Авторът и всъщност казва: "Аз винаги се старая да играя почтено - за мен това е закон в човешките взаимоотношения, по който са оценяли личността и постъпките ми хората, които уважавам. За да съм сигурен, че играя почтено, съм си "написал" правила за почтена игра, които спазвам и следя дали другите спазват. Ако те не ги спазват, значи не са почтени играчи, а аз съм. За да играя с тях, ще трябва да ги убедя, че не са почтени и да ги науча на почтеност. Мисля, че малко хора са почтени (като мен) и могат и искат да бъдат такива (да ми спазват правилата)... " Извод за мен самата: "Да проверя дали нямам вътре в себе си прикрити правила и критерии, по които оценям себе си и хората като почтени и не дотам почтени. Да внимавам дали не се опитвам (неумишлено макар) да "променям хората към добро" като ги убеждавам да ми спазват правилата и да ми отговарят на критериите, за да бъдат оценени от мен като почтени..." А как, според вас, може да се разбира следното: ?

Не знам как е с твоя Бог, но моят е Битието, част от която съм аз самата. Битието не оценя никого и нищо. Динозаврите не са изчезнали, защото Бог им е дал негативна оценка, а защото постепенно са се трансформирали, приспособявайки се към променящата се среда на планетата. Любовта не оценя, защото тя няма система от критерии - прави го човешкият ограничен ум, мислещ с модели и причинно-следствени зависимости. Добре, но все пак, ние сме човешки същества - спойка от Любов и Ум. Мисля, че оптималният начин да ги "сдобрим" и накараме Ума да служи на Любовта в нас, е да трансформираме оценките в МНЕНИЕ. Ако ближният ми дава оценка, независимо каква, тя ми разкрива неговите пристрастия, позиция, желание да бъде оценян, и критериите му за оценка. Но дотук. Т.е., когато все пак получа оценка, аз я трансформирам в мнение и извличам урока за себе си от новата информация. В този смисъл оценките не съществуват вече за мен... Продължавам да смятам, че може да се живее и можем да се развиваме без да имаме нужда от оценките - нито да ги даваме, нито да ги получаваме. (Дори когато на пръв поглед професията го изисква от нас. Имам куража да съм сигурна в това от позицията на учител с 25 години кариера.)

Разбирам те, защото и за мен много дълго време беше така.... Сега не си давам оценки на себе си, не давам оценки на другите и не ме интересуват оценките им за мен. Понятието "оценка" някак изчезна от съзнанието ми и от живота ми. Интересува ме мнението им, защото това е още един свят, до който се докосвам. Приемам този свят като още едно лице на Създателя ни... Интересно ми е защо за теб е важна оценката на друг, макар и той напреднал. Сравняваш ли я с твоята собствена оценка за себе си? Оценката на другите променя ли с нещо твоята? Тя предизвиква ли определени емоции у теб, които влияят на начина ти на приемане на действителността и насочват мисленето и действията ти в определена посока? Какво усещаш и мислиш, когато не получаваш никаква оценка? В състояние ли си да приемеш или превърнеш мнението на другите в оценка? Това променя ли отношението ти към тях?...

Разговорът по-горе е брилянтен пример за разликата между мнението и оценката и за резулатите, до които може да доведе смесването на двете. Благодаря ти Оринави пак

Защо ли всеки път ни се иска каквото мислим и чувстваме ние да го мисли и чувства света?? Когато възпрем ума си да казва "всички, никой, винаги, никога и т.п." , светът ще стане неповторим и хората и събитията ще бъдат различни и много интересни. И няма да стъпваме в една и съща река, и няма да се срещаме с един и същ човек, защото ще сме готови да видим новото... а не да потвърдим това, което си мислим че е ....

Моят Отец пък това много го разсмива... и после решава да си поиграе с нашия план и ....

Всъщност нима ние сме в състояние да "планираме утрешния ден"??? И с какво право? Нима нашето его владее времето? Всъщност ако се замислим, утрешният ден наистина по право е този, който планира задачите за нас... Някои от тях можем да предвидим по закона на причината и следствието. Други са предвидими, но ние по различни причини не виждаме каузалната връзка. Трети са синхронични - нямало е как да ги предвидим, защото те не са влизали в обсега на нашето съзнание все още. Дали сме готови за утрешния ден аз лично разбирам така: - това, което бих могъл да предвидя благодарение на каузалното си мислене, го организирам или се подготвям за него. Ако това, което се случи, не съвпадне с очакванията ми или не съм в състояние да изпълня намеренията и обещанията си, значи съм пропуснала нещо в каузалната верига. Приемам го като това, което е трябвало да стане и коригирам начина на извличане на следствията. Правя всичко и само това, което е по силите ми в момента. - непрекъснато почиствам съзнанието си от моделите на личното си каузално мислене и се опитвам да видя връзките през очите и съзнанието на хората около мен. Случвало ми се е да стигна до зашеметяващи прозрения за себе си, за тях и за миналото и утрешния ден. - преди заспиване и след събуждане с помощта на молитвата свалям нивото на каузалното си световъзприемане, за да се отвори необходимото място за синхроничното. Т.е. приготвям се с любов и благодарност да приема всичко, което не съм очаквала или може би съм се опасявала (неволно) и да реагирам спокойно като направя всичко и само това, на което съм способна в момента. Засега успявам... Благодаря ти Господи...

И аз ви благодаря, приятели. Всичко, което сте споменали по-горе, помогна и помага много и на мен. Особено ще се съглася с молитвите - Добрата молитва ми е любимата. Опитах се да се върна назад във времето, за да си спомня кое и защо някога е предизвиквало у мен недоволство. Понаблюдавах и хората около мен и стигнах до една причина в основата - нашата предварителна представа за доброто и лошото в света и хората. Лесно е да се зарадваш, когато получиш или постигнеш нещо, което си очаквал или смяташ за добро. Трудно е да останеш доволен, че при теб е дошло нещо, което не си желал, от което си се опасявал, защото разрушава твоето подредено ежедневие и плановете ти за близко и далечно бъдеще. Само че нашето его не иска да признае, че причината за негативната емоция е нашата собствена мярка за добро и лошо, очакванията, предположенията, плановете ни - ражда се недоволството, обидата. По същото време докато ние хабим енергия да се разсърдим, и да "се борим" срещу неправилното, до нас вече стои това, което е най-доброто за нас. Ние, обаче или не го забелязваме (не влиза в списъка на ценните неща) или сме го класифицирали като враг. Мисля, че техниките, за които говорят Таня и Орлин, помагат да дадем приоритет на Божията Любов пред идеите и правилата на егото ни. Това ни помага да му намерим истинското място - инструмент за съществуването ни в нашия свят ( а не нашия и неговия господар).

И аз много съм мислила над проблема за хората "черни дупки" и за отношенията ми с тях. Накрая се отказах да ги класифицирам. Силвия е права, така неусетно започваме да съдим, да лепим етикети, да се пазим... Любовта си отива. Намерих за себе си следното решение: Непрекъснато си излъчвам Любов и одобрение доколкото това ми носи спокойна радост на мен самата. Ако и когато някой поиска или очаква от мен добро по някакъв негов начин, не се съобразявам с него, повишавам нивата любов и одобрение, така че ако те му вършат работа в този им вид, да си вземе достатъчно, ако не му харесват, да се отдръпне. Не ме интересува оценката на другите за начина по който "правя добро" и за "правилността" на постъпките ми и отношението ми. Не приемам лично претенции и критика, че не съм задоволила нечии очаквания или че съм ги засегнала или предала. Не очаквам от никого нищо и се стремя спокойствието и щастието ми да зависят само от мен самата.

И аз не можах да "порасна", и затова си избрах да съм с децата на моята възраст - цял живот съм сред хора на 7-13 години. С тях се чувствам най-щастлива.... И понеже, повярвайте ми, ги познавам добре, ще ви кажа какво ни отличава нас от възрастните. Възрастните се опитват да ни "възпитават" - четат ни лекции надменно, изпитват ни доколко сме научили уроците им, оформят нашето отношение като света така, че да е продължение на тяхното, размахват ни пръст заканително, когато се опитваме да сме себе си и да опознаваме сами света си, като си играем заедно в него. Ако знаете само колко се радвам, че Оринави бързо разбра, че се намира сред деца, няма нужда да се прави на възрастен, и се "заигра" с нас. Сега вече наистина добре дошъл Оринави!

И аз си мислех така, но понякога това е много по-трудно от второто, повярвай ми. Близостта с приятелите може да ни изкуши да преминем границата на личната ни свобода и да го приемем като елемент от нашия свят. А той си има право на свой! Усещането, че до теб има приятел, неусетно може да се трансформира в очаквания и модели на неговото отношение към нас и неговото поведение в значими (и не толкова значими) за нас ситуации. Имах приятелка, която и сега продължавам да чувствам като такава. За съжаление, тя сподели с мен, ние минахме заедно през много важни моменти от живота и, част от които тя държи да останат в тайна. Уважавам нейното желание и се постарах да ги забравя, НО в съзнанието и здраво се окопа страха, че ще я предам. На четвъртото предупреждение (неоснователно), че ще ме убие, ако кажа на някого... разбрах, че е време да се отдалеча. "Пуснах" на няколко познати новината, че сме развалили отношенията си и не желая да се споменава името и пред мен. На нея се опитах да обясня, че го правя, за да не ми задават въпроси, от които тя се страхува... Но и това не помогна... Разбирам я... Обичам я и така, отдалеч... Без значение какво е нейното отношение към мен... Къде и кога съм сбъркала?

Благодаря ти Силве. Не се бях сетила така да го тълкувам този текст, но наистина много ми допада твоята интерпретация! И сега като продължавам да си разсъждавам нататък в тази светлина, може би вълкът, който може да дойде и да разпилее стадото са нашите собствени съмнения в Божествената Правда, в силата на Любовта. Вълците са нашите зависимости от човешките ценности, гордостта, ревността, тщеславието, които ни дебнат в ежедневието ни, ако не вървим след Пастира си. Сега си мисля и за кучетата-вълкодави. Дали с оголени зъби ще се опазим от вълците-изкушения?? Не вълкодави май ни трябват за тези вълци, а смирение пред Волята на Създателя ни и Любов към себе си, света си и един към друг. Права си - няма да има огради, ако се обичаме каквито сме и си вярваме и не се страхуваме един от друг, и не се опитваме да завладеем другия, ако всеки е свободен и пази свободата на другите.

О, какъв брилянтен пример за механизма на възникване и функциониране на самозаблудата!! Благодаря ти Оринави! Съзнанието е настроено и силно желае да предизвика на спор Си-лвия, защото това име е заседнало в него от близкото минало и е "завихрило" определена емоция. Енергизирано от емоцията и силното желание, съзнанието забелязва в ника на събеседника Си- ... и вече не е необходимо да възприема повече информация, защото си я наслагва само. Така Си-нева се превръща в Си-лвия. Перфектно! Не бих се досетила сама, ако не го бях видяла в действие! Благодаря ти Господи за прозрението и урока!

Сега ми се прииска да благодаря на Господ, че ни изпрати тук Оринави Добре дошъл и от мен. Не знам как е с вас, но сега разбирам кое му е доброто и ценното на нашия форум и защо всеки път влизам тук със спокойна радост - повече от 2 години вече... 1. Ние се научихме да не общуваме помежду си на лична основа, а да разговаряме върху проблемите и темите, които ни интересуват. 2. Тук никой не се опитва да оценя и съди личността и разсъжденията на другите. 3. Тук никой не се опитва да покаже колко много знае и колко е извисен духовно. 4. Тук не даваме съвети, а само мненията си. И най-важното - тук казаното от един, стимулира останалите да размишляват и откриват нови хоризонти. Или както сполучливо го определи Инатари в темата за синхроничността - ние се вдъхновяваме взаимно. Това е май нашият начин да се обичаме тук, а като се обичаме и сме щастливи, правим добро на себе си и на света си... Така ми се струва... Благодаря на Иво и приятелите му за този форум. Може би това е един добър отговор на въпроса, зададен от самия Иво: Що е добро? Кога и как правим добро? - Вие вече сте го направили и продължавате да го правите на себе си и на нас!

Благодаря ви, момичета, че сме тук,заедно. Какво по-добро от това можем да направим, освен -да се учим един от друг (а не да се поучаваме) -да се радваме на това, че сме различни (а не да се опитваме да накараме другия да мисли като нас за негово добро) -да споделяме опита и съмненията си, щастието и вълненията си (но да не раздаваме оценки за правилността на схващанията и значимостта на вълненията на другите) -да задаваме на глас и без страх въпросите, на които нямаме еднозначен отговор (но да не подлагаме на изпит другите) -да отговаряме на въпросите на другите с истината, която носим в себе си ( но да не се изживяваме като инстанция на истината) и да си оставяме простор за промяна и развитие на личните си истини... Благодаря на Бог, че ни е събрал тук през времето и пространството. И сега се сещам, че има само един начин да му благодарим и да бъдем добри...

Напълно споделям това схващане. Оптималният вариант е хармония между причинно-следствения начин на мислене и синхроничното светоусещане. Трудно се постига, наистина, лесно е да се "подхлъзне" човек в едната от двете спирали (сега ми се струват свързани като спиралата на ДНК). Благодаря за импулса да се замисля какво може да ни изкуши да го направим и какво ни помага да постигаме и поддържаме хармонията им.

Благодаря за загрижеността... Не бих определила мисълта си като дуалистична (поне от известно време насам)... За мен всичко в този свят е добро такова каквото е и каквото се случва, така че няма нужда да правим добро преднамерено. Напротив, когато се опитаме да го направим по нашите ограничени мерки за него, ние всъщност нарушаваме хармонията около себе си. Убедила съм се от горчив опит, сега вече само като наблюдател. Научих се, за ваше успокоение, не само да не "спасявам" хората, а и да ги оставям да носят последствията от "добрите си намерения". Малко след това се научих и да не говоря за това, в което вярвам и за личния си Път към Любовта и щастието. (правя го само тук - с непознати и то само за да го осъзная по-добре аз самата). Вярвам, че всеки сам трябва да намери своя Път и своята вяра и сам трябва да почисти душата си от самозаблудите (както го направих аз). Единственото добро, което правя за децата и близките си е едно късо изречение, което винаги включвам в молитвата си - "Благодаря ти Господи, че помагаш на децата и близките ми да отворят сърцата си за Любовта Ти."

Че добрините не се правят, за да има ефект! Точно обратното - очакването или преследването на някакъв ефект от "добрината" е сигурен симптом, че това, което се прави, не е добро.